Поздрави от рая

ПЕТА ГЛАВАВторник, 31-ви декември

Във връзка с описаните в предната глава събития, не е учудващо, че от началото на последвалите полицейски разследвания паметта на Сара Джонстън бе доста объркана, с непоправимо размесване на хора, събития и факти. Разпитваха я различни хора и всъщност на нейните спомени за събитията от 31-ви декември можеше да се разчита точно толкова, колкото и на лъжовен и неверен любовник.

Докъм 11:30 ч. сутринта тя бе в стаята за игри; изчетка зеленото сукно на билярдната маса, оправи мрежата за пинг-понг, лъсна дъската за плъзгане на монети, провери комплектите за монопол, анаграми и клуедо, подреди по местата им щеките за билярд, заровете, бухалките за бейзбол, топките, тебешира, стреличките, картите и тефтерите за отбелязване на резултатите. Тя прекара известно време и в ресторанта и тъкмо помагаше да нагласят масите и сложат покривките за студения бюфет, когато пристигнаха първите гости. Оказа се, че те са регистрирани в хотела от самата г-жа Биниън, доста недоволна и изнервена, а през това време Сара бе изтичала горе във временната си спалня, за да се преоблече в униформата си: кремава блуза с дълги ръкави, закопчана догоре и дълга до прасците тясна черна пола, която изключително добре подчертаваше линията на талията, ханша, бедрата и прасците.

Гостите започнаха да пристигат след обяда и тя нямаше нито време, нито желание за празни удоволствия. Малобройният персонал от време на време изпадаше в пререкания помежду си, но в този ден непрекъснатото щуране насам-натам доставяше странно удовлетворение на Сара. През по-голямата част от времето мисис Биниън се опитваше да стои настрана, ограничавайки и без това спорните си таланти до дейността в ресторанта и кухнята, а накрая се оттегли в спалнята си. Между пренасянията на багажа по коридора и нагоре по стълбите мистър Биниън поправи един течащ радиатор, един примигващ телевизор и един неприятно капещ кран в банята. Рано следобяда той откри, че част от дискотечната апаратура не работи и прекара следващия час в молби, увещания и опити за подкупване на някого, който би имал и най-малко понятие от вериги и превключватели и би могъл да спаси хотела му от предстоящото бедствие. Подобна (но не и необичайна) криза означаваше, че Сара бе извикана за да разпредели вниманието си главно между рецепцията — няколко от гостите бяха позвънили, за да предупредят, че поради лошото време вероятно ще се забавят — и залата за игрите.

О, Боже — залата за игрите!

Мятането на стрелички (както Сара скоро видя) не се очертаваше като едно от най-привлекателните занимания за следобеда. Един бивш кръчмар от Ийст Кройдън, едър мъж, който успяваше да запрати стрелйчките си право в центъра с някаква ленива точност, имаше само двама потенциални претенденти за шампионската титла, а единият от тях даже трудно би могъл да представлява някаква заплаха — дребна, застаряваща камериерка, някъде от Чилтърнс, която изпискваше с младежко възхищение всеки път, когато някоя от нейните стрелички успяваше да попадне върху мишената, а не на дървеното пространство зад нея. От друга страна, играчите на клуедо се занимаваха доста тихо, докато едно от четирите деца, участващи в играта извади „Полковник Горчица“ с толкова подгънати и изръфани краища и така смачкана „Консерватория“, че и двете карти можеха да се разпознаят еднакво добре и отпред, и отзад. За щастие, състезанието с анаграми, в което участваха с удоволствие и играеха честно доста от гостите, свърши, преди да възникне някакъв спор, а финалът бе за правописа и валидността на думата „карибски“. (Колко злокобно съвпадение!) Но всичко това бяха бели ядове в сравнение със смайването, предизвикано сред играчите на монопол от една от гостенките, работеща в супермаркет в Бедфорд, която имаше такива ловки пръсти и така бързо въртеше заровете в ръката си при изваждането им от цилиндричната чаша, че останалите играчи не можеха да направят нищо, освен да приемат резултата, който тя светкавично им съобщаваше, без да прилага някакви доказателства, а после безпомощно да наблюдават как тази жена с изострени черти местеше своите фигури по дъската там, където й бе най-изгодно да осъществи предприемаческите си начинания. Никой не протестираше гласно в момента, но скоростта, с която тя разори собствениците на недвижими имоти, които не й бяха удобни, по-късно предизвика всеобщо недоволство, но донякъде и общо забавление. Въпреки това, нейната награда щеше да бъде бутилка евтино и немного сладко шери и тъй като тя не приличаше на жена, която някога би притежавала истински хотел на Парк Лейн или Мейфеър, Сара не каза нищо и не направи нищо, за да я спре. Турнирите по билярд и тенис на маса за щастие протичаха без особени спорове и в средата на следобеда един приятелски възглас оповести, че възрастната камериерка от Чилтърнс (която като че ли доста добре се разбираше с бившия кръчмар от Ийст Кройдън) беше успяла да уцели поне мишената с три последователни хвърляния.

Арбитър, консултант, рефер, съдия — Сара Джонстън се справяше добре, според нея, съперничейки на безпристрастността на Соломон в този студен, но не и неприятен следобед. Особено, като се има предвид, че тя изпълняваше, наистина все още изпълняваше, и задълженията си на рецепцията.

В основната сграда на хотел „Хауърд“ имаше шестнадесет стаи за гости — два апартамента, десет двойни стаи и четири единични, а в частично готовата пристройка се предлагаха още три двойни и една единична стая. Списъкът на гостите за новогодишните празненства наброяваше тридесет и девет души, сред които и четири деца, а до късния следобед бяха пристигнали всички с изключение на две семейства и един индивидуален гост. Всички те се бяха регистрирали на рецепцията, точно вдясно до главния вход, където големите очила на Сара постепенно се плъзгаха все по-надолу по носа й. Тя беше глътнала чашка сухо шери, това си спомняше, и една баничка с месо и чаша вино между един и половина и два часа, това бе всичко. Но оттам нататък съвсем бе започнала да губи представа за времето (или поне така изглеждаше за онези, които впоследствие я разпитваха подробно). Целият ден се сипеше мек, пухкав сняг и до здрач всичко бе плътно застлано със снежинки, а символите, използвани в прогнозата за времето, предсказваха по-нататъшни обилни снеговалежи над централна и южна Англия. И може би тъкмо поради това твърде малко от гостите — а според Сара никой — бяха рискували да излязат из Оксфорд в този следобед, въпреки че (както тя по-късно каза на разпитващите я) те биха могли съвсем спокойно да излизат (или пък нови хора да дойдат), без тя да забележи това, тъй като през по-голямата част от времето бе попълвала формуляри, хотелска документация, бе упътвала новодошлите към стаите, бе отговаряла на разни въпроси и други подобни. През този следобед още две нови водопроводни неуредици бяха привлекли вниманието към уменията на собственика в системата „Направи си сам“. Въпреки това, когато застана до Сара за малко, след като и предпоследното семейство се бе регистрирало, той изглеждаше доста доволен.

— Е, Сара, не е лошо като за начало?

— Да, мистър Биниън — отговори тя тихо. Сара не обичаше подобни прекалени прояви на фамилиарност, като използването на собствени имена, и никога от нейните устни — които бяха малко по-пълни, отколкото би трябвало според анатомическите пропорции на лицето й, но които на Джон Биниън винаги се струваха топли и жадуващи за целувка — не би се отронило обръщението „Джон“.

Докато Биниън бе там, телефонът иззвъня и тя бе изненадана от бързината, с която той се хвърли към слушалката.

— Мистър Биниън? — Беше женски глас, който идваше отдалече и Сара не можа да чуе нищо повече. Собственикът притисна слушалката здраво до ухото си и се обърна с гръб към Сара.

— Не съжаляваш толкова, колкото аз! — каза той… А после: — Не, няма начин… Виж, мога ли аз да ти се обадя по-късно? — попита той. — В момента имаме много работа и аз, ъъ, бих могъл да проверя и да ти кажа…

Сара обърна малко внимание на този бегъл разговор.

Това, което тя най-трудно можеше да задържи в съзнанието си, бяха имената на хората и лицата, свързани с тези имена. Някои бяха лесни за запомняне: мис Фишър, например, богатата наследница на недвижими имоти от Бедфорд; мистър Додс, също (само с едно „д“ по средата, момиче!) — неговото лице тя си спомняше съвсем ясно; Фред Андрюз с тъжната физиономия — кралят на билярда от Кингдън; мистър и мисис Дж. Смит от Глостър — често използвано семейно име, познат номер за човек, който е прекарал поне няколко часа на хотелска рецепция. А останалите? Наистина и бе трудно да свърже имената с лицата. Семейство Балард от Чипинг Нортън? Можеше ли тя да си спомни семейство Балард от Чипинг Нортън? Според регистъра, те трябва да са пристигнали последни и на Сара й се струваше, че си спомня мисис Балард, стояща пред рецепцията, треперейки и потропвайки с ботуши, целите в сняг, което едва ли не й придаваше вид на ескимос, полагащ усилие да не замръзне. Имена и лица… лица и имена… имена, които звучаха в главата й — най-напред сержант Филипс, после сержант Луис, накрая безцеремонния и враждебен Главен инспектор Морс, се опитваха драстично да събудят спомените й и да я откъснат от вцепенението й. Аркрайт, Балард, Палмър, Смит… Смит, Палмър, Балард, Аркрайт.

Смешно е това с имената, си мислеше Сара. Често пъти можеш да разгадаеш човека по името му. Например жената на Аркрайт, която се бе отказала от стаята си, пристройка 4, тъй като било опасна лудост да се пътува в този навяващ от Солихъл сняг. Дорис Аркрайт! С подобно име тя вероятно бе една подозрителна и пресметлива стара досадница! И тя не дойде — Биниън току-що бе предал съобщението от нея.

Един по-малко: така гостите бяха трийсет и осем.

Колкото и да е странно, едно от нещата, които силно се бяха запечатили в съзнанието на Сара Джонстън тази вечер, бе решението й (така авторитетно) да признае думата „карибски“ в играта на анаграми. И тя трудно можеше да го забрави, поради едно много странно съвпадение. По-късно същата вечер съдията в състезанието за най-добър маскараден костюм питаше ще бъде ли допуснат друг случай на „карибиец“, тъй като един от гостите се бе облякъл в много сполучлив карибски костюм. Темата „Загадките на Изтока“ (според съдията) трудно допускаше подобна западноиндийска интерпретация3. И все пак (както тихо каза един от гостите) това изобщо не било „западноиндиец“, било „етиопец“, а във всички атласи Етиопия се пада на изток — е, поне в Близкия изток. Не зависеше ли всичко (както каза друг от гостите) от тълкуванието на думата „Изток“ — все пак: не зависеше ли то все пак от това от коя страна на глобуса сме застанали в даден момент? Резултатът от споровете бе, че в Хотел „Хауърд“ за втори път тази Нова година след казуса „карибски“ се прие спорен случай.

Имаше доста още часове до следващия ден на самата Нова година, преди някой да открие, че броят на гостите е сведен до тридесет и седем.