Поздрави от рая

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАНеделя, 5-ти януари

Морс с радост бе приел поканата на мисис Луис за традиционния й неделен обяд, състоящ се от леко недоварено говеждо, сос от хрян, идеално подравнен йоркширски пудинг и печени картофи; обядът се бе харесал. От уважение към височайшия гост Луис беше купил бутилка младо божоле и се почувства съвсем удовлетворен, когато Морс се излетна в мекото кресло, пиейки кафето си.

— Понякога ми се ще да бях дребен служител в Египетската гражданска служба, Луис.

— Какво ще кажете за глътка бренди, сър?

— Защо не?

По тракането и дрънченето откъм кухнята се разбираше, че мисис Луис се е захванала с миенето на съдовете, но Морс продължи да говори тихо. — Знам, че идеята за един уикенд с някоя красива жена звучи примамливо за един изморен застаряващ мъж като вас, Луис, — но ще бъдете идиот, ако оставите тази чудесна готвачка, за която сте се оженил…

— Не съм го и помислял, сър.

— В този случай има един или двама души, които като че ли са играли двойна игра по един или друг начин, нали?

Луис кимна, също се отпусна в креслото си, отпивайки от кафето, и потъна в мисли за необичайното развитие на нещата от предишния ден, подпомаган от обясненията на Морс за това, кое как беше станало…

— …Ако някога решите да тръгнете по следите, (бе казал Морс) трябва да имате адрес — това е съществено. Е, има някои хора, като семейство Смит например, които могат да минат и без адрес, но не забравяйте, че те са професионални мошеници и знаят правилата на играта. При нормални обстоятелства човек има нужда да получава някаква кореспонденция. Ако принцесата, с която излизате, не е омъжена или е разведена, или по някаква причина живее сама, тогава няма проблеми, нали? Тя може да ви бъде любовница и съпруга за през уикенда и тя може също да се справи с резервациите — точно както е направила Филипа Палмър. Тя може да използва — тя трябва да използва — собствения си адрес и, както вече казах, няма никакви проблеми. Сега нека за момент си припомним докъде стигнахме с третата жена в нашия случай, тази, която е писала до хотела под името „мисис Ан Балард“ и която се е регистрирала като „мисис Ан Балард“ с адрес в Чипинг Нортън. Очевидно, ако успеем да я намерим и да разберем от нея какво се е случило в Пристройка 3 през Новогодишната нощ — или рано сутринта на Нова година — е, тогава всичко ще бъде съвсем лесно, нали? И всъщност ние знаем доста за нея. Ключът към загадката — или това, което мислех, че е ключът — бе версията, че тя вероятно е ходила на козметик ден-два преди да се появи в Хотел „Хауърд“. Съжалявам, Луис, че сте изпитали подобни разочарования по този въпрос. Но има и този друг аспект, по който непрекъснато мисля — адреса, от който тя е писала и адреса, на който хотелът й е отговорил. Не може да се разменя кореспонденция с фалшиви адреси — очевидно е, че не може! И, въпреки всичко, нали разбирате — може! Трябва да може — защото е станало, Луис! И като се замислите, ще видите, че това може да стане доста лесно, ако имате едно предимство — само едно. И знаете ли какво е това предимство? То е да бъдеш пощальон. Сега нека вземем един пример. Нека вземем Бенбъри Роуд. Къщите са наредени по една дълга, дълга улица, нали? Не съм сигурен, но са някъде около четиристотин и осемдесет или нещо такова. Сега, ако да кажем, последната къща е номер 478, какво точно би се случило с писмо, адресирано до номер 480? Сортировчиците в местната поща няма особено да се притеснят, нали така? То е съвсем близо до последния номер на улицата; и, колкото и да е невероятно, дори и някой да забележи, вероятно ще си каже, че там се строи нова къща. Но ако е адресирано, да речем, до 580, тогава очевидно сортировчикът ще си каже, че някой е сбъркал и по всяка вероятност няма да постави писмото в съответната преграда. В подобни случаи, Луис, има табла за проблемните писма и по-висококвалифицираните пощенски служители се опитват да ги разпределят по-късно. Но както и да се развият нещата, това, дали писмото ще попадне в чантата на пощальона или ще остане на таблата със спорните писма — няма значение! Самият пощальон наблюдава сортирането на писмата. Знам го! Проведох дълъг разговор с началника на пощата в Чипинг Нортън — чудесен човек! — и той ми каза, че писмото, което сме видели от Хотел „Хауърд“, адресирано до Уест Стрийт 84, по всяка вероятност е отишло в преградката на Уест Стрийт, тъй като е само на няколко номера от последния съществуващ номер. А дори и да е останало в купа с проблемните писма, пощальонът, чакащ да метне чувала върху рамото си, би имал пълната възможност да го види и да го вземе. А има само двама пощальони, които са доставяли писмата на Уест стрийт през декември: единият е млад човек, който е прекарал Новогодишните празници с приятелката си на Канарските острови; а другият, наречен Том Бауман, живее на Чарлбъри Драйв в Чипинг Нортън. Но там няма никого — нито него, нито жена му — и никой от съседите не знае къде са отишли, въпреки че миналите четвъртък и петък Маргарет Бауман е била на работа в Съмъртаун; проверих това. Както и да е, този уикенд едва ли можем да направим нещо повече. Макс казва, че ще приведе трупа в приличен вид до понеделник и така скоро ще разберем кой е той.

След като Морс свърши, Луис се осмели да зададе най-важния въпрос:

— Мислите ли, че убиецът е Том Бауман, сър?

А Морс се поколеба, преди да отговори.

— Знаете ли, Луис, имам странното усещане, че не е…

Морс се бе отпуснал в лека дрямка на креслото си и Луис тихо излезе от стаята и отиде в кухня и, за да помогне при избърсването на съдовете.

Същият неделен следобед Сара Джонстън най-после се върна в апартамента си. Тя знаеше, че едва ли някога отново ще има подобни преживявания и с неохота напусна хотела, където полицията все още действаше. Но даже и въжетата, с които бе обградена сградата, бяха свалени и сега нямаше полицай до страничния вход на пристройката. Мисис Биниън (която по начало не възнамеряваше да прекара Новата година в хотела, но й се бе наложило да остане и да помага при обслужването, поради заболяването на доста хора от персонала) едва тази сутрин бе успяла да отпътува на север, при родителите си в Лийдс. През тази неделна вечер в хотела се бяха зарегистрирали едва пет-шест души, въпреки че (напук) служителите, които бяха болни, се бяха върнали на работа. В 15:30 ч. Сара обличаше палтото си, когато иззвъня телефонът на рецепцията и глас на млада жена, доста привлекателен, попита, дали би могла да говори с мистър Биниън, ако разбира се той е там. Но когато Сара я попита за името й, връзката внезапно прекъсна.

По-късно вечерта, докато седеше пред телевизора, Сара си спомни този малък инцидент. Но това не беше важно, си каза тя; вероятно бе просто прекъсване по линията поради техническа неизправност или нещо подобно. Би ли могло това да е нещо важно? Главният инспектор Морс я бе помолил да се порови в паметта си и да измъкне каквото може оттам; тогава й бе хрумнало онова за значката на палтото на мисис Балард… Но имаше нещо друго, тя знаеше, и ако само можеше да се сети какво беше то. Но в момента не можеше.