Поздрави от рая

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАПонеделник, 6-ти януари, преди обяд

Гладис Тейлър щеше да бъде огорчена, ако й се наложеше да напусне службата си в „Пълномощничеството по местните изпити за Оксфордския университет“. Беше й малко сложно да обяснява, когато я питаха къде работи, но помещенията на Изпитната комисия, голямата постройка от светли тухли и е плосък покрив в Съмъртаун в продължение на деветнадесет и половина години бяха служили за неин втори дом, а някъде дълбоко в себе си тя искаше това да са двадесет пълни години. Но в „Пълномощничеството“, както бяха известни служителите от Комисията, настояваха жените като нея — „извънщатните“, както ги наричаха — да прекратяват договорите си в сесията след шейсетия си рожден ден. Тези „сесии“ бяха по четири-пет всяка учебна година, като всяка от тях продължаваше от три-четири до девет или десет седмици; също така разнообразна бе и работата, която трябваше да се върши през тези сесии. Например сегашната кратка сесия (последна за Гладис — тъй като тя бе станала на шейсет миналия ноември) включваше три седмици напрегнати занимания по статистическото проверяване на отчетите — прибавяне, изчисляване, прехвърляне на оценки — от общите поправителни изпити през есента. Бройката бе много по-малка от тази през лятото и включваше онези кандидати, които не бяха успели да направят достатъчно впечатление на комисията в предишните си явявания. Но тези млади мъже и жени („върнатите празни бутилки“, както някои ги наричаха) бяха доста по-близки на сърцето на Гладис Тейлър, отколкото онези безценни чистопородни екземпляри от летните сесии (тя познаваше някои от тях!), които като че ли с някаква арогантна леснота прескачаха академичните препятствия. Донякъде, в собствените си очи, самата Гладис не бе постигнала кой знае какъв успех, напускайки средното училище в началото на войната, на петнадесет години, без да има какво да покаже на евентуалните си работодатели, освен безлично уверение в своята усърдност и точност. После, на четиридесет и една, след преждевременната смърт на съпруга си, който бе шофьор на камион и не само не се отличаваше с особена вярност, но не бе успял да остави и наследник след себе си, тя бе кандидатствала за работа в Местната комисия — и я бе получила. През първите месеци се бе заела със задълженията си с педантичност, която бе почти патологична и често й се случваше да се събуди посред нощ и да се чуди дали не е допуснала някоя непростима грешка. Но постепенно се беше успокоила и дори харесваше работата си. Съзнателността й бе забелязана от шефовете и от колегите й, в резултат на което в последните няколко години с леко закъснение бе получила повишение — пост, изискваш скромни отговорности, най-вече свързан с обучение на нови служителки, които постъпваха в групите. През последните шест месеца Гладис посвещаваше една много по-млада жена в тайните на цялата тази сложна дейност. Името на тази по-млада жена бе Маргарет Бауман.

Двете бяха работили заедно през последните три сесии и в процеса на работата се бяха сближили и научили (както става понякога при жените) доста една за друга. Отначало Маргарет беше свита и неуверена, както самата Гладис беше на времето. И тази именно — как да го наречем? — да, тази уязвимост бе направила младата жена симпатична на Гладис и доста скоро тя започна да възприема Маргарет като дъщеря вместо като колежка. Но Маргарет никога не споделяше твърде много интимни подробности за живота си с Том, своя съпруг; нито пък (през есента) говореше за тайната връзка, която съвсем очевидно имаше с някакъв друг мъж (Гладис никога не бе чувала неговото име). Но човек не можеше да не се досети! Тази връзка беше придала онази розовина на бузите и, която (небезизвестно и за Гладис) самият Аристотел веднъж бе използвал, за да определи понятието за щастие. После, късно през есента, у Маргарет бе настъпила промяна: имаше моменти (непознати дотогава) на неподозирана раздразнителност, на неприсъща (дотогава) небрежност, и (може бе най-обезпокояващото от всичко) някаква грубост и егоистичност. Все пак, странно близката връзка между двете бе оцеляла и на два пъти Гладис се бе опитала да я попита, да помогне, да предложи нещо повече от формално приятелство; но от тези опити не бе излязло нищо. И когато един петък в средата на декември бе свършила последната сесия за тази година, Гладис бе видяла за последен път своята колежка преди появата й след новогодишните празници на 2-ри януари, а тогава съвсем не бе необходимо човек да има таланта на ясновидец, за да разбере, че нещо не е наред.

В стаята, където работеха извънщатните сътрудници, пушенето бе забранено, но някои от жените бяха така свикнали с тютюна, че с нетърпение очакваха сутрешните почивки за кафе и следобедните за чай, и двете провеждани в стола на Пълномощничеството, където можеше да се пуши. Досега — неизменно, откакто Гладис я познаваше, — Маргарет спокойно сядаше и изпушваше една единствена цигара сутрин и една следобед. Но на 2-ри януари, а и на 3-ти също, Маргарет бе изпушила по три цигари във всяка от двете двадесет-минутни почивки, вдишвайки дима дълбоко и драматично.

А в първия ден след завръщането си Маргарет бе допуснала някои необичайни небрежности в работата си: при едно просто добавяне бе пропуснала десет оценки; не бе забелязала едно погрешно изчисление, при това съвсем елементарно; и като капак на всичко (подобна грешка би накарала Гладис да побледнее от срам и унижение) бе сметнала сбора на 104 и 111 като 115 — резултат, който, според Гладис, би означавал за някой не особено късметлия кандидат посредствена оценка вместо отлична.

По обяд в петък, 3-ти януари, Гладис бе поканила Маргарет да обядват в китайския ресторант отсреща, на Бенбъри Роуд; и докато хапваха от свинското със сладко-кисел сос и от котлетите-специалитет на Лотус хауз, Маргарет бе признала на Гладис, че съпругът и е заминал на някакъв курс около Нова година и че тя се чувства малко потисната. И какво огромно удоволствие бе изпитала Гладис, когато Маргарет бе приела поканата и да прекара уикенда с нея — в дома на Гладис в Кътслоу, Оксфорд.

Мисис Мери Уебстър, старши администраторката, която строго (дори неприятелски) наблюдаваше работата на около четиридесет жени и обикновено се намираше на първия етаж в голямата стая с прозорци към игрището на Подготвителното училище Съмърфийлд, не се бе върнала на работното си място след сутрешното кафе на 6-ти януари. Доста необичайно! Но прозрението на мисис Бенистър (която беше доста изтормозена в живота от недостатъчния капацитет на отделителната си система, караща я непрекъснато да прави разходки до тоалетната на долния етаж, което пък от друга страна бе компенсирано от възможността да има по-обстоен поглед върху света) хвърли стаята в паника.

— Полицейска кола! — прошепна тя (но така, че да се чуе) на половината от дамите в стаята.

— Двама мъже! При секретарката са!

— Искате да кажете, че те са там долу и разговарят с мисис Уебстър? — попита една от по-недоверчивите колежки на мисис Бенистър.

По-нататъшните коментари и тълкувания бяха обаче предотвратени от самата мисис Уебстър, която внезапно се появи на вратата на дългата стая и тръгна по дългата пътека между бюрата и масите. Цялата стая бе притихнала и безмълвна, подобно на монашеска килия. И тя спря едва когато стигна до масата на Гладис, намираща се почти в самия край на стаята.

— Мисис Бауман, бихте ли дошли за малко с мен, ако обичате?

Маргарет Бауман не каза нищо; заслиза по дървените стълби на едно стъпало зад мисис Уебстър, а после я последва по главния коридор на долния етаж, за да се насочат направо към стаята, на чиято врата от шведски дъб имаше внушителна табела с надпис „Секретарка“.