Поздрави от рая

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 2-ри януари, следобед

При завръщането си от Оксфордската гара Луис се изкушаваше от мисълта да приключи работното си време по-рано и да се прибере вкъщи. Той бе на крак от 5 часа сутринта, а сега бе малко след 17:00 ч. Това би дошло много на когото и да било. Но той не изпълни намерението си, а това му решение щеше да се окаже ключово за разрешаване на загадката, забулваща Пристройка 3.

Той реши да огледа за последен път стаите в пристройката, преди да се прибере вкъщи, и за тази цел излезе от Оперативния щаб през главния изход (преградата между главния вход на пристройката и четирите използваеми стаи не бе премахната) и, прекосявайки предната част, отиде до вече познатия страничен вход, където на пост все още стоеше униформен полицай.

— Отворено е, сержант — чу Луис, докато се ровеше в многото си ключове.

— Останете до седем, а след това можете да си вървите — каза Луис. — Аз само ще погледна още веднъж.

Луис най-напред огледа набързо единствената стая, на която засега никой не бе обърнал внимание, Пристройка 4, и в нея той направи едно малко откритие — уви, съвсем безполезно. На горната полица на вградения гардероб намери лъскаво списание, изобилстващо с вулгарни порнографски снимки, придружени от съвсем кратки текстове на език, който Луис (предвид многобройността на буквата „u“) определи като скандинавски. Ако Морс беше тук (Луис бе съвсем сигурен в това), той щеше да седне на най-близкото легло и подробно щеше да разгледа списанието. Луис винаги се изненадваше как един иначе разумен и чувствителен човек като Морс може в същото време да се държи по такъв безподобно груб начин. И все пак той знаеше, че нищо вероятно няма никога да промени меланхоличния, и равнодушен Морс. Остави списанието обратно на полицата, като реши, че е по-добре шефът му да не знае за него.

В самата Пристройка 3 имаше толкова много следи от тебешир, толкова много надраскани с химикалка и потънали в прах повърхности, а и мебелите бяха така разместени, че бе невъзможно да разчита да открие някаква улика, която все още да не е забелязана. Луис загаси лампата и затвори вратата, като внимателно я заключи.

В Пристройка 1, стаята на семейство Палмър, Луис не откри нищо, което да бе пропуснал при предишните си огледи и преди да изгаси лампата и ла затвори вратата след себе си, той се спря само за момент пред прозореца, гледайки собствената си сянка в продълговатата жълта светлина, простряла се през снега. Той щеше набързо да огледа и последната стая, тази, в която са били семейство Смит, и тогава щеше наистина да приключи този дълъг, предълъг ден.

Във въпросната стая, Пристройка 2, той не намери нищо особено важно. Луис знаеше, че и Морс би огледал всичко със същото, почти педантично, внимание. Във всеки случай, Морс имаше творческо въображение, с което той, Луис, не можеше да се мери и често пъти в миналото бе имало неща — от онези струнно неуловими неща — който внимателният Луис би пропускал, но които Морс бе откривал почти мимоходом. Все пак, нямаше да нанесе някаква особена вреда, ако хвърлеше един последен поглед в единадесет часа, преди да бъде дадено разрешение на Биниън (което трябваше да бъде направено) да продължи да използва тези стаи за хотелска дейност.

Пет минути по-късно Луис щеше да направи вълнуващото си откритие.

Сара Джонстън видя Луис да си тръгва преди 18:00 ч., когато със запалени фарове той обърна колата пред пристройката, а по стените и тавана на неосветената й стая се замятаха жълти отблясъци от фаровете. После отново настъпи зимен мрак. Тя никога не бе имала нещо против тъмнината; дори като малко момиче винаги бе предпочитала вратата на спалнята й да е затворена и лампата на стълбището, да е загасена. И сега, когато пак погледна навън, тя бе доволна, че вече е тъмно. Главата леко я болеше; тя бе пуснала в чаша с вода два разтворими аспирина и леко клатеше чашата, за да се разтворят таблетките. Мистър Биниън я бе помолил да остане още една нощ и при създалите се обстоятелства щеше да бъде нелюбезно от нейна страна да откаже. Но времето бе странно непоследователно: след толкова много ветрове на пристъпи сега нощта бе спокойна, светлините в пристройката бяха загасени, включително и лампите в голямата стая отзад, която използваха Морс и Луис. Пресата, полицията, зяпачите — всички като че ли си бяха отишли. Разотишли се бяха и новогодишните гости, всички се бяха върнали по къщите си — всички с изключение на един, разбира се, онзи, който никога вече нямаше да види дома си. Единствените следи, напомнящи за празненството, бяха украсените с панделки въжета, които опасваха пристройката, както и единствения полицай с плоска шапка на черно-бели карета, който все още стоеше пред страничния вход на пристройката, а дъхът му замръзваше от студа, от време на време потропваше с крака й все по-плътно загръщаше палтото си. Тя се чудеше дали да не му предложи нещо, когато чу Манди, точно под прозореца й да го пита дали не би искал чаша чай.

Самата тя изпи мътната и с горчив вкус напитка, запали лампата, изми чашата, оправи смачканата покривка на леглото, където бе лежала и включи телевизора, в шест часа предаваха по-важните новини. В този втори ден на новата година светът бе по познат начин пълен с катастрофи, отвличания, бунтове и тероризъм. И все пак, подобни катаклизми и масови бедствия й се струваха не по-малко обезпокоителни от убийството на един единствен човек на около двадесет метра от мястото, където се намираше сега. Тя спря телевизора и отиде до прозореца за да пусне пердето, тъй като имаше намерение да се пооправи, преди да слезе за вечеря със семейство Биниън. Странно!

В пристройката светеше и тя се зачуди кой ли може да е там. Вероятно беше полицаят, тъй като вече го нямаше при страничния вход. Почти сигурно бе, че в Пристройка 2 свети, ако се съдеше по жълтия осветен квадрат на снега пред сградата. После светлината угасна и, застанала на прозореца с разперени ръце, Сара тъкмо щеше да дръпне пердетата, когато забеляза една фигура точно до входа на пристройката, плътно вляво до стената. Сърцето и като че ли прескочи и тя усети, че гърлото й се сви, докато стоеше там, вцепенена за няколко секунди от това, което бе видяла. После тя се раздвижи. Блъсна вратата, хукна надолу по стълбите, втурна се през главния вход и после до страничната врата на главната сграда, където с чаша горещ чай в ръка полицаят разговаряше с Манди.

— Там има някой! — прошепна Сара с дрезгав глас и посочи към пристройката.

— Извинете, мис?

— Току-що видях някой при вратата.

Мъжът забърза към пристройката, а Сара и Манди припряно вървяха на няколко крачки след него. Те видяха, как той отвори страничната врата, (тя не бе заключена, това поне беше ясно) след което в коридора проблесна мъждукаща светлина, а после отново угасна.

— Там сега няма никой — каза загриженият полицай с ясното съзнание, че може да го обвинят в неизпълнение на задълженията си.

— Там имаше някой — настоя Сара тихо. — Беше в Пристройка 2 — сигурна съм. Видях светлината върху снега.

— Но стаите са заключени, мис.

Сара не каза нищо. Имаше само два комплекта резервни ключове и Биниън (Сара знаеше това) беше дал единия на сержант Луис. Но сержант Луис си бе отишъл. Нима самият Биниън бе използвал ключа? Нима слабата фигура, която тя бе видяла до вратата бе на Биниън? И ако беше така — какво по дяволите…?

Самият Биниън, с шлифер, но без шапка, някак си внезапно бе изникнал отнякъде и сега стоеше зад тях, настоявайки (след като разбра какво се е случило) да проверят отново.

Сара последва Биниън и полицая в коридора на пристройката, където веднага се забелязваше, че някой е стоял — и то в последните няколко минути — пред вратата. По килима под бравата имаше оставени от подметки парчета киша и малки снежинки от неразтопен още сняг проблясваха под неоновата светлина.

Вече отново в стаята си, Сара силно се замисли над току-що случилото се. Полицаят не бе позволил някой да се докосва или отваря вратата на Пристройка 2 и веднага се бе опитал да се свърже с Луис на номера, където му бе поръчано да се обажда при необходимост. Но се оказа, че Луис още не се е прибрал и този факт донякъде подсили убеждението на Биниън и на полицая, че вероятно Луис се е върнал обратно поради някаква неочаквана, а може би и съвсем проста причина. Но Сара не сподели с никого, че фигурата, която бе забелязала при вратата на пристройката в никакъв случай не би могла да бъде на широкоплещестия сержант Луис. Би ли могло обаче да бъде мистър Биниън? Въпреки че това не бе съвсем невъзможно, мислеше Сара, бе в същото време и почти невероятно. При дадените обстоятелства нейното виждане по въпроса бе много по-значимо от това на всички останали. Тя не само бе единственият свидетел на потайната фигура, мярнала се до вратата, но тя бе и единственият човек, поне засега, който знаеше нещо по-съществено: въпреки че за стаите в пристройката имаше само два комплекта резервни ключове, беше напълно възможно и някой друг да е влязъл в стаята тази вечер, без да му се е наложило да разбива врата или да чупи прозорец. Двама души, всъщност. На таблото зад рецепцията стърчеше празна куката, на която би трябвало да е закачен ключът от Пристройка 2, прикрепен към продълговата черна пластмасова пластинка с бял надпис „Хауърд“. Тъй като мистър и мисис Джон Смит бяха оставили неуредената си сметка, но бяха взели със себе си ключа от стаята.