Поздрави от рая

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, следобед

Щеше да мине около час преди разпита на Уилкинс да започне отново. Морс бе позвънил на Макс, но му бе казано, че ако той, Морс, продължава да доставя в лабораторията трупове престояли почти цяло денонощие, самият Макс няма да продължава да прави предполагаеми умозаключения: той е съдебен лекар, а не гадател. Луис се бе свързал с Хотел „Хауърд“ и бе установил, че наистина е имало едно телефонно обаждане — до неизвестен номер — от Пристройка 3 в Новогодишната вечер. Филипс се беше върнал от Дайъмънд Клоуз с почти очакваната новина, че Маргарет Бауман (ако въобще е била там) е изчезнала и сега той отново пое задълженията си в стаята за разпити, стоейки на вратата. Краката доста го наболяваха, очите му блуждаеха по предметите в полупразната стая: дървената маса с подпори, на която имаше две пластмасови чаши (сега празни) и един пепелник (бързо запълващ се); зад масата седеше русокосият свеж младеж, обвинен в ужасно убийство, който на Филипс се струваше доста по-спокоен, отколкото би трябвало да се очаква.

— Кога пристигнахте в Хотел „Хауърд“ вечерта на Нова година?

— Бихте ли го повторили?

— Кога пристигнахте в хотела?

— Не съм ходил в никакъв хотел онази нощ.

— Вие сте били в Хотел „Хауърд“ и сте пристигнали там в…

— Никога не съм свирил там.

— Никога не сте какво?

— Никога не съм свирил там!

— Не ви разбирам съвсем, мистър Улкинс.

— Ние със състава обикаляме по заведенията; рядко ходим по хотели.

— Вие свирите в поп-състав?

— Джаз състав — аз свиря на тенор саксофон.

— Е, и?

— Вижте, сержант. Вие казвате, че не ме разбирате; но аз също не Ви разбирам.

— В Новогодишната нощ сте били в Хотел „Хауърд“. По кое време отидохте там?

— В Новогодишната нощ бях във „Фрайър“ в северната част на Оксфорд!

— Наистина ли?

— Да, наистина!

— Можете ли да го докажете?

— Не веднага, предполагам, но…

— Мислите ли, че собственикът ще си спомни за вас?

— Разбира се! Та нали той ни плати.

— Вие сте свирили там със състава?

— Да.

— И сте били там цялата вечер?

— Докъм два часа сутринта.

— Колко души сте в групата?

— Четири.

— А колко души имаше във „Фрайър“ тази вечер?

— Шейсет — седемдесет. Там някъде.

— В кой бар бяхте?

— Бара на фоайето.

— И не сте излизали оттам цялата нощ?

— Ами, вечеряхме пържола с картофи в стаята отзад; някъде към девет и половина мисля, че беше.

— С останалите от състава?

— И със собственика, и с жена му.

— Нали говорите за Новогодишната вечер?

— Вижте, сержант, доста време вече седя тук, нали? Бихте ли могли да се обадите във „Фрайър“ и да повикате някого? Или да позвъните на някого от състава? Ужасно съм уморен, кошмарна вечер беше, нали разбирате?

В стаята настана мълчание; за Филипс то бе почти осезаемо, а важността на това, което бе казал Уилкинс, се вмести в съзнанието на детективите.

— Как се казва съставът ви, мистър Уилкинс? — попита тихо Морс.

— „Оксфорд блус“ — отговори Уилкинс със строго и намръщено изражение.

Чарли Фриймън („Фингърс“ Фриймън за музикалните си колеги) тази вечер с изненада видя пред входната си врата в Кидлингтън униформен полицай. Да, „Оксфорд блус“ са свирили във „Фрайърс“ в Новогодишната нощ; да, и той е свирил там същата нощ заедно с Тед Уилкинс в продължение на пет-шест часа; да, той с готовност би дошъл веднага в полицейското управление за да даде показания за това. Не му представлява трудност, нали? В края на краищата, то е само на няколко минути пеша.

В 21:30 ч. мистър Едуард Уилкинс бе вече откаран обратно в къщата си на Дайъмънд Клоуз; Филипс най-после бе освободен от дежурство; Луис, уморен и обезсърчен, седеше в канцеларията на Морс, чудейки се къде така непоправимо са сбъркали. Вероятно той би могъл да предположи — и той наистина го каза — че идеите на Морс са доста чудати: мъж, който е убит в маскараден костюм; после друг мъж, прекарал цялата нощ на празненството, облечен в абсолютно същите дрехи и преструващ се, че той е вече убитият мъж. Съвсем сигурно беше, че Том Бауман е бил и човекът на празненството, и убитият! Щеше да има (Луис го знаеше) доста трудности да се докаже подобна теза; но едва ли някоя от тях щеше да е така непреодолима, както разбиването на алибито на Уилкинс — алиби, което би могло да бъде потвърдено от шейсет-седемдесет напълно безпристрастни свидетели. Тихо и кротко Луис спомена тези си мисли на Морс — последният седеше притихнал и унил в старото кресло с черна кожа.

— Може и да сте прав, Луис — Морс разтърка очите си с лявата си ръка. — Както и да е, няма смисъл повече да се тревожите тази вечер. Способността ми да преценявам нещата се е изчерпала! Имам нужда от едно питие. Вие идвате ли?

— Не. Ще си отида право вкъщи, ако не възразявате, сър. Денят беше доста дълъг и ми харесва мисълта, че моята жена може да ми е сготвила нещо.

— Бих бил изненадан ако не е.

— Изглеждате изморен, сър. Искате ли да ви откарам?

Морс кимна вяло.

— Само ме оставете във „Фрайър“, ако може.

Както се качваше към входа, Морс спря. Червени, сини, зелени и оранжеви светлини проблясваха през прозорците на фоайето, а наоколо бумтеше музика на живо, беше нещо като карибски делириум на Лондонското Овално игрище за крикет в чест на пробната стотица, направена от Вивиън Ричърдс. Морс забави крачките си и свърна към бара, където седна на относително спокойствие и изпи две горчиви бири, наблюдавайки неколцина некомпетентни играчи на билярд, които си въобразяваха, че са Стив Дейвис. На стената до дъската за мятане на стрелички, той видя една обява:

Морс се замисли за трета чаша бира; но до единадесет оставаха само още няколко минути и той реши да се прибира — само няколко минути пеша по Карлтън Роуд, а после още малко по Бенбъри Роуд, до ергенския му апартамент. Но впоследствие нещо го отклони от решимостта му и наистина си поръча още една бира, голямо уиски „Белс“ и пакет обикновени бисквити.

В единадесет и двадесет той бе единственият, останал в бара, и младият барман, който забърсваше масите, му подсказа, че трябва да довърши питието си и да си отива: имало случаи (както Морс научи) полицията да извършва проверки за пийнали посетители след музикалните развлечения.

Когато си тръгваше, Морс видя „Калипсо квартет“, които опаковаха лъскавите си барабани и разни други карибски музикални инструменти и ги товареха в един стар и многократно удрян „Дормобил“. И внезапно Морс спря. Той застина на мястото си. Спря като вцепенен, взирайки се в човека, който тъкмо бе затворил задната врата на колата и който бавно се поклащаше към мястото на шофьора. Дори и в тази мразовита нощ този човек бе облечен само с кървавочервена риза е отворена яка, под която се очертаваше слабоватото му тяло; на главата си имаше торбеста шапка в черно и бяло, която позволяваше да се видят само сплетените му къдрици, украсени е мъниста; те висяха от двете страни на лицето му, подобно на змиите, които едно време са украсявали като венец главата на Горгоната с каменните очи.

— Добре ли сте, човече? — попита цветнокожият музикант, вдигайки и двете си ръце в знак на престорена загриженост за някой, който си е пийнал повечко. И Морс забеляза ръцете му — бяха почти като ръцете на бял човек, сякаш когато бе стигнал до дланите, Всемогъщият като че ли си е бил свършил боята.

Морс кимна, а на лицето му се изписа глуповата и блажена усмивка, каквато рядко бяха виждали на това място; позволяваше си я само когато слушаше любовния дует от Първо действие на Die Walkuere.

Морс не биваше (той го знаеше!) да остави нещата така. Но клепачите му натежаваха върху бодящите го очи, докато се връщаше към апартамента си; независимо от въодушевлението си, бяха му останали малко сили, както и малко апетит за нещо друго този ден. Но преди да се хвърли на бленуваното легло, той позвъни в дома на Луис и настоя мисис Луис (все още будна) да събуди съпруга си (който спеше вече цял час), за да разменят няколко бързи думи, преди 7-ми януари да отиде към безкрайния си завършек. И, когато, след кратък монолог от страна на Морс, изтощеният мозък на Луис го накара да остави слушалката, той също знаеше самоличността на човека, който в Новогодишната нощ се бе прибрал в Пристройката на Хотел „Хауърд“ с Хелън Смит от едната си страна и Филипа Палмър от другата.