Поздрави от рая

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, следобед

Най-съществените подобрения, които извършваха собствениците на къщи от червени тухли, засягаха вратите и прозорците: някои от старите врати бяха напълно сменени с нови дъбови или поне бяха пребоядисани в цвят, различен от установеното синьо; повечето от старите прозорци с предишните им малки, продълговати стъкла, сега бяха заменени от големи хоризонтални стъкла в рамки от неръждаема стомана. Общо взето, очевидно беше, че целият район се благоустроява; къщата на Дайъмънд Клоуз 17 не правеше изключение от тази тенденция. Пред малката порта бе поставена предпазна врата (зад която не се виждаше никаква светлина), а оградата и градината бяха преустроени така, че да може да минава средноголяма кола — като светлозелената „маестро“, която стоеше там сега. Мястото изглеждаше странно пусто под оранжевата светлина на уличните лампи.

Двете полицейски коли бавно завиха по Сейнт Питърс Роуд, след което спряха на пресечката с Дайъмънд Клоуз. В първата кола бяха Морс, Луис и Филипс, а във втората имаше двама униформени полицаи и един цивилен детектив. Филипс и цивилният полицай имаха пистолети; и двамата (по предварителен план) излязоха от колите и без да затръшват вратите зад себе си, изминаха тихо тридесетината метра до входа на номер 17, където цивилният детектив насочи доста театрално пистолета си към звездите, а сержант Филипс натисна бутона на звънеца до входната врата. След няколко секунди някъде в задната част на къщата се появи слаба светлина, а после по-ярка, на фона на която на стъклото на вратата се очерта силует на мъж. В този момент лицата на Морс и Луис издаваха огромно напрежение; но, погледнато от разстояние, нямаше нещо, което да предизвика чак толкова емоции.

От самото начало мъжът с дебелия зелен пуловер се оказа изненадващо отзивчив. Той помоли да довърши вечерята си от зрял боб (бе му отказано), да си вземе пакет цигари (бе му разрешено), да отиде до полицейското управление със собствената си кола (бе му отказано), както и да си вземе шала и палтото (бе му разрешено). Той изобщо не спомена за заповед за арестуване, гаранции, адвокати, защитници, граждански права, незаконен арест или за Лорд Лонгфорд и самият Морс изпита неудобство от сценария за ареста, разработен по схемата „смърт или слава“. Но това никой никога не узна.

В стаята за разпити пръв започна да задава въпросите Луис.

— Цялото ви име е Едуард Уилкинс?

— Едуард Джеймс Уилкинс.

— Дата на раждане?

— Двадесети септември 1951 година.

— Място на раждане?

— Дайъмънд Клоуз 17.

— Къщата, където живеете сега?

— Майка ми живееше в нея.

— В кое училище сте ходили?

— Първо в основното училище на Хобсън Роуд.

— А след това?

— Мъжката гимназия в Оксфорд.

— Успешно сте издържали приемните изпити?

— Да.

— Кога завършихте?

— През 1967 г.

— И сте взели диплома?

— Да, явих се на изпити по математика, физика и техническо чертане.

— Не сте се явявали по английска литература?

— Явих се, но не изкарах.

— Чели ли сте нещо от Милтън? — намеси се Морс.

— Да, чели сме Комус.

— Какво правихте, след като завършихте училище? (Луис продължи да задава въпроси.)

— Започнах да уча занаят в „Луси Айрънуъркс“ в Джерико.

— А после?

— Не го довърших. Стоях там година и половина, а после ми предложиха много по-добра работа в „Макензи Кънстръкшън“.

— Все още ли работите там?

— Да.

— Какво точно работите?

— Кранист съм.

— Искате да кажете, че си седите горе в кабината и местите товари из обекта?

— Може и така да се каже.

— Тази компания — „Макензи Кънстръкшън“ — е правила ремонт на покрива на Пълномощничеството в Оксфорд миналата година, така ли е?

— Да. От април до септември.

— И вие през цялото време работехте там?

— Да.

— Е, сигурно не чак непрекъснато?

— Моля?

— Не сте ли почивали през лятото?

— А, да. Съжалявам. Нямаше ме около две седмици.

— Кога беше това?

— В края на юли.

— Къде ходихте?

— На север.

— Къде точно?

— В района на езерата.

— А там къде точно бяхте?

— Дървънтуотър.

— Изпращахте ли оттам някакви картички?

— Да, няколко.

— До някой от приятелите ви тук — в Оксфорд?

— Че на кого друг?

— Не знам, мистър Уилкинс. Ако знаех, нямаше да ви питам, нали?

Това бе първият напрегнат момент в разпита и Луис (както го бе учил Морс) остави нещата да се поуспокоят и не каза нищо; известно време тишината тегнеше над празната и доста мразовита стая в задната част на полицейското управление в Кидлингтън.

На вратата стоеше сержант Филипс, който преди това не бе присъствал на разпит, и гледаше доста объркано. Дългото мълчание (според Филипс) притесни Уилкинс, чиито ръце на два пъти ровеха в джобовете на панталона му, като че ли търсейки успокоителна цигара; поне засега той като че ли успяваше да се владее. Бе кокалест, русокос, приятно изразяващ се мъж, който, според Филипс, не приличаше на човек, способен да проявява убийствена жестокост. Въпреки това, Филипс съзнаваше, че двамата мъже, които се занимаваха с този случай, са доста опитни, поради което той слушаше въпросите на Луис с поглъщащо благоговение.

— Кога за пръв път се срещнахте с мисис Маргарет Бауман?

— Вие знаете за това?

— Да.

— Запознах се с нея, когато работех в Пълномощничеството. Ходехме да се храним в стола и там я срещнах за пръв път.

— Кога за пръв път се видяхте с нея в извънработно време?

— Тя имаше вечерни часове и след това ходехме да пийнем по нещо.

— А след това я водехте у дома си?

— Да.

— И се любехте?

— Да.

— А после сте й омръзнали и тя е пожелала връзката ви да свърши — така ли е, мистър Уилкинс?

— Това не е вярно.

— Обичахте ли я?

— Да.

— Още ли я обичате?

— Да.

— А тя обича ли ви? (Морс бе доволен от така умело степенуваните въпроси.)

— Не съм я принуждавал, нали? (За пръв път Уилкинс показа леко колебание — и някаква грубост.)

— Вие ли сте писали това? — Луис подаде копие от писмото, намерено в якето на мистър Бауман.

— Да, аз го писах — каза Уилкинс.

— И въпреки това твърдите, че не сте я принуждавали ни най-малко?

— Просто исках да я видя отново, това е всичко.

— Да се любите отново, имате предвид?

— Не, не точно това.

— Видяхте ли я наистина в онзи ден — на Саут Пърейд?

— Да.

— И я отведохте у вас?

— Да.

— Някой проследи ли ви — с кола?

— Какво искате да кажете?

— Мистър Бауман е знаел за вас — намерихме това копие от писмото ви в едно от неговите якета.

Уилкинс поклати глава, като че със съжаление.

— Не знаех, честна дума, не знаех. Винаги съм казвал на Маргарет, че каквото и да стане, никога не съм искал да — е, да нараня някого.

— Вие не сте знаели, че мистър Бауман знае.

— Не.

— Тя не ви ли каза?

— Не. Ние престанахме да се виждаме от деня, когато се срещнахме на Саут Пърейд. Тя каза, че не може да издържа на напрежението и на всичко и че е решила да остане с него. Беше ми трудно да го понеса, но се опитах да го приема. Нямах особен избор, нали?

— Кога я видяхте за последен път?

За пръв път по време на разпита Уилкинс си позволи нещо като усмивка, която разкри правилните му, но оцветени от никотина зъби.

— Видях я — погледна той часовника си — преди около час. Тя беше в къщата, когато вие дойдохте да ме вземете.

Морс внезапно присви очите си, като че ли изпита много силна болка; Луис започна:

— Искате да кажете…?

— Тя дойде към шест без четвърт. Каза, че не знае какво да прави — нуждаеше се от помощ.

— Пари ли искаше?

— Не. Е, спомена нещо такова. Но няма особен смисъл да иска пари от мен — и тя го знае.

— Каза ли къде отива?

— Не, но мисля, че се е свързала със сестра си.

— Тя къде живее?

— Мисля, че близо до Нюкасъл.

— Не й ли предложихте да остане при вас?

— Това би било нелепо, нали?

— Мислите ли, че още е в къщата ви?

— Вероятно е излетяла оттам като прилеп от ада, веднага щом тръгнахме.

(Морс направи движение към сержант Филипс, каза му няколко думи на ухото и го отпрати.)

— Значи, мислите, че е заминала някъде на север? — продължи Луис.

— Не знам. Честна дума, не знам. Посъветвах я да се качи на някой кораб и да отиде на континента — да се махне от всичко.

— Но тя не се вслуша в съвета ви?

— Не. Не можеше. Нямаше паспорт, а се страхуваше да подаде молба, защото знаеше, че я търсят навсякъде.

— Знаеше ли, че и вас ви търсят навсякъде?

— Не, разбира се! Не знам какво имате предвид.

— Сигурен съм, че знаете защо сте тук — каза Луис, гледайки Уилкинс право в очите.

— Наистина ли? Боя се, че грешите.

— Е, добре, тя е знаела, че всички ви търсят. Виждате ли, мистър Уилкинс, тя се е върнала в къщата си в Чипинг Нортън, поемайки голям риск, за да отстрани някои доказателства, които е мислела, че са там. Например, взела е пощенската картичка, която сте й изпратили от района на Езерата.

В стаята за разпити настъпи драматична тишина, като че ли всички си бяха поели дълбоко дъх, без да го изпуснат.

— В качеството си на полицейски служител — продължи Луис — ви съобщавам официално, че сте арестуван за убийството на Томас Бауман.

Уилкинс се сви на стола си, лицето му побледня, а горната му устна се разтрепери.

— Правите ужасна грешка — каза той много тихо.