Поздрави от рая

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, преди обяд

— Кааквоо?

Нечленоразделният вик на Морс приличаше на предсмъртна агония на ранен призрак и той бе готов да насочи цялата си ярост към онзи от офицерите на Сейнт Олдейтс, който предния ден е отговарял за приемането на загубените вещи.

— Всеки ден идват много загубени неща, сър…

— …и не приемаме чак всичко (довърши Морс с унищожително презрение). — Това, сержант, е, меко казано, доказателство от първостепенна важност в разследване на убийство и, ако мога така да се изразя, това не е разследване, за което вашият участък не е чувал. Всъщност, вчера следобяд вашият колега сержант Филипс и двама от собствените ви детективи бяха специално освободени от задълженията си тук, за да помагат при разследването. Спомняте ли си? И знаете ли кой помоли за тях — аз! И знаете ли защо така се старая да проявя интерес към това разследване? Защото този гаден участък ме помоли да го направя!

Сержант Викърс пребледня и кимна, а Морс продължи.

— Вие! — и то веднага, сержант — ще ми намерите онова нищожество, което е седяло тук вчера, и ще му кажете, че искам незабавно да го видя. Господи! Никога не съм виждал подобно нещо. В нашата работа си има правила, сержант — не знаехте ли? — и според тях трябва да взимаме и имената, и адресите, и професиите, и времето на намиране, и разни други подробности, и всичко останало; а ето ни сега без никаква информация кой е донесъл чантата, къде е била намерена, кога е била намерена — нищо!

По време на тази оглушителна тирада бе влязъл един полицай, който чакаше завършването на речта, за да каже на Морс, че го търсят по телефона.

След като Морс излезе, Луис хвърли поглед към стария си приятел, сержант Викърс.

— Вие ли бяхте, Сам? Викърс кимна.

— Не се тревожете! Той винаги губи самообладание.

— Въпреки всичко, е прав. Казвам на всички останали да попълват данните и да вземат имената, но…

— Спомняте ли си кой я донесе?

— Смътно. Някакъв алкохолик. Може да го имаме някъде по картоните, ако е откраднал бутилка вино от супермаркета или нещо друго. Горкия човечец! Но тук не можем да се отървем от такива като него! Предполагам, че е откраднал парите, когато е „намерил“ чантата, а после я е донесъл, за да е чист пред съвестта си. Не разбрах къде я е намерил, нито пък кога, нито името му. Просто си помислих — е, няма значение!

— Няма да те застреля, Сам.

— Едва ли има в нея нещо, което да е чак толкова важно.

Луис отвори скъпата чанта и прегледа съдържанието й; Викърс беше прав, нямаше нещо, което да е особено интересно. Той измъкна малката пачка карти от предното отделение на портмонето: обичайните банкови и кредитни карти, два билета за библиотеката, две зацапани марки, малка правоъгълна карта, рекламираща преимуществата на един индийски ресторант на Уолтън Стрийт, Оксфорд, както и пропуск за Пълномощничеството с цветна снимка на Маргарет Бауман в левия ъгъл. Луис ги огледа внимателно една по една и тъкмо ги слагаше обратно в портмонето, когато на гърба на бялата картичка от ресторанта видя надпис с червена химикалка:

Очевидно, помисли си Луис, спомен от по-щастливите им дни, вероятно първият им обяд, когато Том и Маргарет Бауман са седели и са се гледали замечтано над Бомбайско къри, държейки ръцете си и хрускайки фъстъци.

Морс се върна с малко по-ведро изражение.

Интелигентният и находчив Филипс бе открил, че Маргарет Бауман се е върнала — не със собствената си кола, разбира се — в Чипинг Нортън предишния ден по обед и е изтеглила 920 лири от сметката си в Оксфордшърската строителна кооперация, като е оставила само минималните 10 лири.

— Всичко започва да съвпада, Луис — каза Морс. — Тя очевидно е търсела разплащателната си книжка, когато се е върнала с такси. А и това връзва нещата, разбира се — той посочи към чантата. — Ключовете на колата са тук, готов съм да се обзаложа! Но тя вероятно е имала допълнителен ключ от къщи у себе си… Да! Чекова карта, разбирам, но бих се изненадал, ако я държи при чековата си книжка. Повечето хора в днешно време са по-предпазливи.

Луис, който не бе особено възрадван от похвалите, изсипали се върху неговия колега, се осмели да направи своя коментар за единственото нещо в чантата, което го бе заинтригувало — онази (очевидно съвсем наскоро взета) листовка от църквата „Сейнт Мери“.

— Спомням си, че когато бях момче, сър, някой скочи от онази кула, и се чудех…

— Глупости, Луис! В днешно време не стават такива неща. Днес хората вземат няколко опаковки лекарство, нали, сержант Викърс?

Последният, изненадан от вниманието, реши да се възползва и да поправи впечатлението за себе си.

— Ъъ, за чантата, сър. По-рано не ви казах цялата истина…

Но Морс не го слушаше. Бе вперил поглед в бялата картичка, която току-що бе разглеждал Луис и която лежеше най-отгоре на купчината неща от чантата; ясно се виждаше написаното на ръка послание.

— Какво е това? — попита той с такъв внушителен и тих авторитетен глас, че Викърс усети, как космите в основата на кафявите му вежди се изправят.

Но никой от двамата сержанти не можеше да отговори, тъй като и двамата не знаеха какво ги пита главният инспектор, нито пък защо очите му искрят така победоносно.

Морс прегледа набързо другите неща от чантата и набързо реши, че те не са от особена важност. Лицето му все още сияеше, когато тупна ръка върху рамото на Луис.

— Вие сте, и то не за пръв път в живота си, проклети гений, Луис! Що се отнася до вас, Викърс, благодарим ви за помощта, приятелю. Забравете това, което казах за оня ваш колега-идиот! Моля да ни извините. Имаме работа, нали, Луис?

— Индийският ресторант ли? — попита Луис, когато се качиха в колата.

— Вие какво, да не сте гладен?

— Не, сър, но…

— Аз самият не бих се отказал от къри, но не точно сега. Натисни педала, синко!

— Ъъ — накъде, сър?

— Чипинг Нортън! Къде другаде?

Луис забеляза, че когато минаха през Уудсток, часовникът на фасадата показваше дванадесет и четвърт.

— Какво ще кажете за една бира? — попита весело той.

Морс го погледна с любопитство.

— Какво ви става тази сутрин? Надявам се да не сте на път да станете алкохолик?

Луис леко поклати глава.

— Искате да приличате на мен, Луис. Но аз съм пияница.

— Каква е разликата?

Морс помисли малко.

— Мисля, че алкохолиците винаги се опитват да се откажат от пиенето.

— Докато на вас никога не ви и минава подобна мисъл, сър?

— Добре казано! — отвърна Морс, след което изпадна в мълчание, което се случваше винаги, когато се возеше в кола.

Когато наближаваха разклонението за Чипинг Нортън по шосе А34, една жена, шофираща много стар „Форд Англия“, мина покрай тях, идвайки от Бирмингам, за да прекара нощта в Хотел „Хауърд“.