Поздрави от рая

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВАПетък, 3-ти януари, следобед

През изминалите пет години (призна Хелън Смит) те двамата доста успешно бяха успявали да заблудят десетки почтени институции относно размерите на доходите си. Но нито тя, нито съпругът й се бяха опитвали да компенсират по някакъв начин измамите си. Тя, Хелън, напълно разбираше, че обществото като цяло очаква някакво изкупление за греховете й; но (тя наблегна върху това) ако подобни компенсации трябваше да се приравняват към лири, въобще нямаше изгледи подобна сметка някога да бъде уредена. Тя показа на Луис бележката, която бе намерила при завръщането си от Лондон; с готовност би му показала и малкото скривалище под втората дъска на пода отляво в стаята за гости, където според указанието тя бе намерила 6,000 лири — в случай, че Луис би искал да го види. (Но Луис не пожела.) Но тя бе непреклонна да сподели някакви свои предположения за това, къде би могъл да е нейният съпруг. И наистина отказът й се основаваше на абсолютното й неведение по въпроса както за сегашното му местонахождение, така и за бъдещите му планове.

Методът беше почти еднакъв навсякъде: позвъняваха в пет-шест хотела по време на празници; възползваха се от откази на резервации в последния момент (което почти винаги се случва); понякога приемаха останалата свободна стая, обещавайки колкото може по-скоро да изпратят писмено потвърждение (при което и двете страни споменаваха за ненадеждността на празничните съобщения); престояваха само две нощи, там, където „Почивката на бизнесмена“ бе планирана за три, или пък стояха само една нощ, вместо две. И това беше. Достатъчно лесно. Разбира се, винаги имаше няколко малки тайни за професионалните мошеници: например, препоръчително беше винаги да се носи минималното количество багаж, което изискват хигиенните норми; беше препоръчително, също така, никога да не се паркира кола пред хотела и да не се попълват данни в графата за регистрационния номер на колата. Все пак, имаше един принцип, който трябваше да се усвои преди всичко, а именно, че колкото повече изисквания предявявате към настаняването, толкова повече ще се издигнете в очите на управата и персонала на хотела. По тази логика семейство Смит бяха свикнали винаги да подбират ястията си сред най-изисканите специалитети, предлагани от главния готвач на ресторанта, както и да поръчват вина и напитки от отлежали реколти; да поръчват обслужване в стаите в най-невероятни моменти от денонощието; и, накрая, никога да не разменят прекалени любезности с някого отблизо — като се започне от мениджъра и се стигне до хората на рецепцията, сервитьорите, и чистачките. Такива (според показанията на Хелън) бяха основните принципи, към които те със съпруга си се бяха придържали при стремежа си към разкош и лукс, посещавайки най-скъпите хотели надлъж и нашир из Обединеното Кралство. Единственото, което трябваше внимателно да се планира, бе изчезването им, което се осъществяваше най-добре по времето, когато никой не си тръгваше от хотелите — рано следобед. И това обикновено беше времето, когато семейство Смит решаваха да напуснат бившите си благодетели — без предупреждение, без сбогуване, без плащане, без нищо.

Когато Хелън Смит се явеше в съда (неизбежно, според Луис) изглеждаше напълно вероятно тази тъмнокоса, привлекателна и с невинен поглед обвиняема да не се признае за виновна в престъпленията, в които я обвиняваха, а вместо това да представи сто и едно други обстоятелства, които би трябвало да се вземат под внимание. Но тя в никакъв случай не изглеждаше и не говореше като престъпник и показанията й за времето, прекарано в Хотел „Хауърд“, изглеждаха честни и ясни. Бяха поръчали четири (да!) бутилки шампанско — и двамата много го харесвали! — две в новогодишната нощ и две на следващия ден, като последната бутилка все още била в килера, ако Луис искал да я види. (Луис искаше.) Да, тя си спомняше някои неща за Балард, както и за семейство Палмър, но спомените й за конкретни часове и събития бяха даже по-смътни от тези на Филипа Палмър предната вечер. Въпреки всичко, както и Филипа, тя смяташе, че вечерта е била добре организирана и доста забавна; а също и храната и напитките били наистина добри. Семейство Смит, и двамата, обичали маскарадите; в тази Новогодишна вечер те се появили — доста странно съчетание! — като прелъстителна Клеопатра и самурай без меч. Би ли искал Луис да види костюмите? (Луис искаше.) Тя не можеше със сигурност да си спомни дали Балард е пил или ял много тази вечер. Но съвсем ясно си спомняше, че Балард бе вървял заедно с нея през снега (О, да! тогава валяло силно) към пристройката на хотела, както и че бе изцапал десния ревер на шлифера й с кафяво петно от ръката си — което, разбира се, Луис би могъл да погледне, ако желае. (Луис пожела.)

В края на разпита Морс като че ли не проявяваше особен интерес към въпросите, задавани от Луис и прелистваше един огромен том, озаглавен „Пейзажите на Томас Харди“. Но сега внезапно той зададе въпрос.

— Бихте ли разпознали мисис Балард, ако я видите отново?

— Аз — наистина не знам. Тя беше маскирана и…

— С фередже, нали?

Хелън кимна, донякъде сконфузена от резкия тон на въпросите му.

— Тя нищо ли не яде?

— Да, разбира се.

— Но с фередже не може да се яде!

— Не.

— Тогава трябва да сте видели лицето й?

Хелън знаеше, че той има право; и изведнъж в съзнанието й изплува нещо. — Да — започна бавно тя. — Да, видях лицето й. Горната й устна бе леко зачервена и имаше малки червени белези като от убождане с карфица, нали разбирате, някакви червеникави петънца…

Но още докато изричаше тези думи, собствената й горна устна се разтрепери неудържимо и стана ясно, че изминалия час на разпита бе сломил силно духа й. Сълзите бликнаха от очите й и тя рязко извърна глава, за да прикрие смущението си от двамата полицаи.

В колата Луис се осмели да попита, дали не би било по-разумно да заведат Хелън Смит в Оксфорд и там на място отново да я разпитат. Но Морс като че ли не бе особено въодушевен от подобни драстични мерки, твърдейки, че, в сравнение с конкурентите си от Марсинкъс & Сие във Ватиканската банка, Джон и Хелън Смит са светци в бели одежди.

Тъкмо бяха завили по шосе А34, когато Морс подхвана въпроса за странната дама с фереджето и нейната горна устна.

— Как се сетихте, Луис? — попита той.

— Е, това е да сте женен, сър — но не мисля, че трябва прекалено да се самообвинявате, че сте го пропуснали. Виждате ли, повечето жени искат да изглеждат по възможно най-добрия начин, когато отиват някъде, да речем на почивка или в чужбина, или нещо подобно; а моята има малък проблем в това отношение, нали разбирате — няколко почти незабележими косъмчета под брадичката и леко окосмяване над горната устна. Много жени имат подобни проблеми, особено ако са тъмнокоси…

— Но вашата жена е руса!

— Да, но с възрастта това се случва на всички. Ако сте жена, то създава известни неудобства, което ви кара често да посещавате една от онези козметични клиники като Тао, или нещо подобно, където правят електропилинг — слагат нещо като игли в корените на космите и се опитват да ви освободят от тях. Но е скъпо, сър!

— Но тъй като сте богат, вие почти нямате проблеми да изпратите съпругата си в един от тези салони за разкрасяване?

— Почти!

Луис внезапно натисна силно педала, включи десния мигач и полицейската кола вдигна 95 мили в час, след което излезе в страничното платно и профуча покрай дузина камиони и коли, които предвидливо бяха намалили скоростта си, забелязвайки в огледалата си за обратно виждане връхлитащата ги бяла кола.

— От процедурите — продължи Луис — кожата леко порозовява, а казват, че горната устна е особено чувствителна и често пъти се получава алергична реакция — нещо като сърбеж…

Но Морс вече не го слушаше. Собственото му тяло бе изтръпнало, а на лицето му се появи блажена усмивка, когато Луис пришпори полицейската кола към Оксфорд.

При завръщането си в Управлението в Киндлингтън, Морс реши, че достатъчно време са прекарали в неприятно студената и лошо оборудвана стая в задната част на пристройката на „Хауърд“ и че вече е време да пренесат нещата си вкъщи, където им беше мястото.

— Да отида ли да купя картонени папки от магазина? — попита Луис.

Морс вдигна двете папки, които едва побираха напъханите в тях листа и бегло прегледаха съдържанието им.

— Тези са достатъчни. И двете са ИСС.

— ИСС, сър?

Морс кимна.

— Изпълнени със събития.

След половин час иззвъня телефонът и на другия край на линията Морс чу гласа на Сара Джонстън. Тя си бе спомнила една подробност за мисис Балард; може би било глупаво от нейна страна да безпокои Морс с това, но тя почти би могла да се закълне, че на палтото си мис Балард е имала малка кръгла значка — на Кралското общество за благотворителни инициативи, според нея — когато се бе регистрирала при пристигането си в хотела за Новогодишната вечер.

— Е — каза Морс, — добра работа свършихме, Луис. Успяхме да открием две от трите жени, които търсехме и, както изглежда, няма да е особено трудно да намерим и третата! Но не тази вечер. Преуморен съм и една баня и сън биха ми се отразили добре.

— А също и избръсване, сър.