Проектът Калигула

9.

Светлините на площад „Колумб“ изтласкваха мрака навътре в Сентръл Парк. Край входа му се издигаше самотен монументът Мейн с позлатената скулптура на Колумбия Победителката.

Червените будки на празничния пазар бяха затворени — тази година тълпите купувачи бяха намалели значително и около павилиона за вестници нямаше жива душа, дори обичайните ченгета, само един старец с вид на бездомник, увит в няколко ката дрехи, който спеше на дървена пейка. Летящите по улицата таксита нямаха реклами върху осветените си покриви, а дългите редици лимузини пред жилищните сгради и хотелите бяха изчезнали. Накъдето и да погледнеше Скарпета, откриваше признаци за тежките времена — най-тежките, които помнеше. Бе отраснала в бедност в един краен район на Маями, но онова беше различно, защото не се отнасяше за всички. Бедните бяха само те, семейство Скарпета, италиански имигранти, борещи се за оцеляване.

— Не си ли щастливка да живееш точно тук? — Карли надничаше над вдигнатата яка на палтото си, докато двете със Скарпета крачеха по тротоара под променливата светлина на лампите. — Някой май ти плаща добре. Или може би апартаментът е на Луси? Тя би била идеална гостенка за моето шоу, да говори за компютърните проучвания в криминологията. Още ли е добра приятелка с Джейми Бъргър? Видях ги една вечер в „Мънки Бар“. Не знам дали са го споменали. Джейми отказва да се появи по телевизията и няма да я моля пак. Наистина не е честно. Нищо не съм направила.

Карли, изглежда, бе в пълно неведение, че няма да има повече предавания, във всеки случай не и с нея като водеща. Или може би подозираше какво става зад кулисите в Си Ен Ен и се опитваше да изкопчи някаква информация. Съмнение човъркаше Скарпета, защото когато с Алекс бяха излезли от гримьорната, откриха Карли да чака в коридора, на няма и половин метър от вратата. Тя уж си тръгваше точно в тази секунда и каза, че със Скарпета трябвало да повървят заедно, в което нямаше никаква логика. Карли не живееше наблизо, а в Стамфорд, Кънектикът. Не ходеше пеш, нито пък взимаше метро или такси, винаги ползваше служебна кола, предоставена от телевизията.

— Това беше след като се появи по „Американско утро“ миналата година. Не знам дали си го гледала. — Карли заобикаляше парчетата мръсен лед. — Ставаше дума за онова дело за насилие над животни, по което беше обвинител, срещу веригата магазини за домашни любимци. Си Ен Ен я пусна в ефир да говори за това само за да й направи услуга. А тя се ядоса, защото въпросите бяха трудни. И познай кой отнесе наказанието? Аз. Ако ти я помолиш, може би ще се съгласи да излезе пак по телевизията. Бас държа, че можеш да уговориш всекиго, при връзките, които имаш.

— Защо не ти хванем едно такси — каза Скарпета. — Отклоняваш се от пътя си, а аз нямам нищо против да повървя сама. Ей тук наблизо е.

Искаше й се да се обади на Бентън и да му обясни защо се бави толкова, за да не се притеснява, но блекбърито й не беше у нея. Сигурно бе останало в апартамента, вероятно до мивката в банята. Вече на няколко пъти й минаваше през ума да ползва телефона на Карли, но това означаваше да набере на него личен и непубликуван номер, а след случилото се тази вечер бе уверена в едно — на тази жена не можеше да се има доверие.

— Радвам се, че Луси не инвестира състоянието си при Мадоф, не че той е единственият мошеник — каза Карли.

Метрото изтътна под тях и от една решетка лъхна топъл въздух. Скарпета не смяташе да налапва кукичката. Карли се опитваше да измъкне информация.

— Аз не напуснах борсата, когато трябваше, изчаках, докато Дау падне под осем хиляди — продължи Карли. — Виж ме само, понякога се засичам по разни събития със Сюз Ормън, а питала ли съм я за съвет? Колко изгуби Луси?

Като че ли Скарпета би й казала, дори да знаеше.

— Знам, че е натрупала цяло състояние от компютри и инвестиции, винаги е в списъка на „Форбс“, в челната стотица. Освен сега — продължи Карли. — Забелязах, че вече я няма там. По едно време, не много отдавна, състоянието й не се ли изчисляваше в милиарди заради високоскоростните технологии и всевъзможния софтуер, който разработва кажи-речи откакто е била в пеленки? Освен това съм сигурна, че получава добри финансови съвети. Или поне по-рано получаваше.

— Аз не чета списъка на „Форбс“ — каза Скарпета и наистина не знаеше отговора. Луси никога не бе особено словоохотлива по въпроса за финансите си и Скарпета не питаше. — Освен това не обсъждам семейството си — добави тя.

— Май доста неща не обсъждаш.

— Стигнахме. — Сградата на Скарпета бе пред тях. — Всичко хубаво, Карли. Весели празници.

— Бизнесът си е бизнес, нали? В него всичко е позволено. Не забравяй, че сме приятелки. — Карли я прегърна. Никога досега не го беше правила.

Скарпета влезе във фоайето от полиран мрамор, зарови в джобовете на палтото си за ключовете и се сети, че май блекбърито й за последно бе именно там. Сигурна ли беше? Не можеше да си спомни. Опита се да възстанови в паметта си какво бе правила тази вечер. Беше ли използвала изобщо телефона? Може би го бе вадила в Си Ен Ен и го бе оставила някъде? Не. Беше сигурна, че не е.

— Добре се представихте по телевизията. — Младият, наскоро нает портиер, елегантен в спретнатата си синя униформа, й се усмихна. — Карли Криспин ви измъчи, а? Аз на ваше място щях да побеснея. Току-що пристигна нещо за вас. — Бръкна под бюрото.

Скарпета си спомни, че името му е Рос.

— Току-що ли? — каза тя. — По това време? — После си спомни. Алекс щеше да й праща предложение.

— Градът, който никога не спи. — Рос й подаде пакет на „ФедЕкс“.

Тя се качи в асансьора, натисна копчето за дванайсетия етаж, хвърли поглед на разписката, после я изгледа по-внимателно. Потърси потвърждение, че пакетът е от Алекс, от Си Ен Ен, но нямаше обратен адрес, а нейният собствен бе необичаен:

Да я наричат главен съдебен лекар на Готам Сити бе саркастично. Бе шантаво. Текстът беше написан на ръка, но с такава прецизност, че изглеждаше като напечатан, приличаше едва ли не на компютърен шрифт, но можеше да се познае, че не е, и тя усети присмехулния разум, направлявал ръката с химикалката. Зачуди се откъде човекът е разбрал, че двамата с Бентън имат апартамент в тази сграда. Адресите и телефонните им номера не бяха публикувани никъде, нямаше ги в справочниците и Скарпета с нарастваща тревога осъзна, че копието за изпращача още си стои на разписката. Пакетът не бе пратен чрез „ФедЕкс“.

„Мили боже, дано да не е бомба!“

Асансьорът бе стар, с орнаментирани месингови врати и дървен таван с инкрустации, и се изкачваше мъчително бавно. Тя си представи приглушена експлозия и как кабинката полита надолу в тъмната шахта, за да се разбие в дъното. Усети неприятен катранен мирис на химикали, на нещо като запалително вещество на петролна основа, сладък, но противен. Съсредоточи се върху него, без да е сигурна какъв е точно и дали е реален. Дизелово гориво. Дифорон пентапероксид, ацетонов пероксид, С4 и нитроглицерин. Миризми и опасности, които познаваше от работата си с огън и експлозии, докато водеше уроци по разследване на взривове в края на деветдесетте, по времето, когато Луси бе специален агент на АТО18, а Скарпета и Бентън бяха включени в Екипа за международно реагиране. Преди Бентън да умре и да възкръсне.

Сребриста коса, овъглена плът и кости, часовникът му „Брайтлинг“ сред супа от пепелива вода на мястото на онзи пожар във Филаделфия, където бе почувствала, че светът й свършва. Онова, което бе помислила за останките на Бентън. Личните му вещи. Не само го бе подозирала, а бе сигурна, защото трябваше да е сигурна. Мръсният, гаден мирис на пожар и запалителни вещества. Пустотата, зейнала пред нея, непроницаема и вечна. Не й бе останало нищо, освен самота и болка. Тя се страхуваше от небитието, защото знаеше на какво прилича. Година след година на несъществуване, през които умът й укрепваше, но не и сърцето. Как да го опише? Бентън все още я питаше за това, но не често. Той се бе крил от картела Шандон, от организираната престъпност, от отрепки и убийци, а бе защитавал и нея. Щом той бе в опасност, значи тя също беше. Сякаш би била в по-малка опасност, ако той не е редом с нея. Но пък и никой не я беше питал. Най-добре всички да го мислят за мъртъв. Така казали федералните. „Моля те, Боже, дано да не е бомба!“ Мирис на петрол, на асфалт. Зловонната миризма на катран, на нафтенова киселина, на напалм. Очите й се насълзиха. Гадеше й се.

Месинговите врати се отвориха и тя се постара да разклаща пакета колкото се може по-малко. Ръцете й трепереха. Не можеше да го остави в асансьора. Не можеше да го сложи на пода, не можеше да се отърве от него, без да подложи на риск останалите живущи в сградата или обслужващия персонал. Пръстите й опипваха нервно ключовете, сърцето й биеше ускорено, устата й се изпълваше със слюнка и тя едва успяваше да си поеме дъх. Докосване на метал в метал. Триене, статично електричество биха могли да го накарат да избухне. Дишай дълбоко, бавно и запази спокойствие. Вратата на апартамента се отключи със стряскащо силно прещракване. „Моля те, Боже, дано не е каквото си мисля.“

— Бентън?

Тя влезе. Остави вратата широко отворена.

— Бентън?!

Остави внимателно пакета на „ФедЕкс“ по средата на масичката за кафе в пустия хол, пълен с предмети на изкуството и мебели в мисионерски стил. Представи си как експлозия пръсва големите прозорци и остри като бръснач късчета стъкло се сипят по улицата двайсет етажа по-надолу. Вдигна от масичката една стъклена скулптура, вълнообразна купа в ярки цветове, и я остави върху килима, за да е сигурна, че има разчистен път от вратата до пакета на „ФедЕкс“.

— Бентън, къде си?

Купчина документи лежаха в обичайното му кресло „Морис“ до прозорците, гледащи към светлините на Горен Уест Сайд и Хъдсън. В далечината самолетите приличаха на НЛО-та над грейналите писти на летището „Титърбъро“. Луси вероятно в момента пилотираше хеликоптера си, беше на път към Ню Йорк, към окръг Уестчестър. На Скарпета не й харесваше Луси да лети след мръкване. Ако двигателят й угаснеше, би могла да прибегне към автоматично завъртане на перките, но как ще види къде да кацне? Ами ако двигателят й угаснеше на място, където на километри околовръст има само гора?

— Бентън!!!

Тръгна по коридора към спалнята. Дишаше дълбоко и преглъщаше, опитваше се да забави сърцебиенето си и да успокои стомаха си. Чу пускане на вода в тоалетната.

— Божичко, какво става с телефона ти? — разнесе се гласът на Бентън, а после и самият той се появи на вратата на спалнята. — Получи ли някое от съобщенията ми? Кей? Какво става, по дяволите?

— Не се приближавай — каза тя.

Той още беше с костюма си от прост тъмносин бархет, който не показваше заможност, защото Бентън никога не носеше скъпи дрехи в затвора или в отделите по криминология — внимаваше какво впечатление оставя у затворниците и пациентите. Беше свалил вратовръзката и обувките си, а бялата му риза бе разкопчана на врата и измъкната от панталона. Сребристата му коса изглеждаше така, сякаш е прекарвал пръсти през нея.

— Какво е станало? — попита той, без да помръдва от вратата. — Случило се е нещо. Какво?

— Вземи си обувките и палтото — успя да каже Скарпета. — Не се приближавай. Не знам какво имам по себе си. — Умираше да си изтърка ръцете с разтвор на белина за дезинфекция, да си вземе дълъг горещ душ, да свали слоевете грим и да измие косата си с шампоан.

— Какво е станало? Опитвах да се свържа с теб. — Бентън стоеше на вратата като статуя, с пребледняло лице, а очите му се взираха покрай Скарпета, към входната врата, сякаш се боеше, че още някой е влязъл заедно с нея.

— Трябва да се махнем оттук. — Телевизионният грим, който носеше, бе ужасно лепкав. Можеше да надуши миризмата, или поне така й се струваше. Катран, сяра, молекулите им бяха полепнали по грима й, по спрея й за коса, бяха проникнали дълбоко в носа й. Миризма на огън и сяра, на ад.

— Онази жена, която се обади от Детройт. Опитвах се да се свържа с теб — каза Бентън. — Какво става?

Тя свали палтото и ръкавиците си, пусна ги на пода в коридора и ги изрита настрани, а после каза:

— Трябва да тръгваме. Веднага. Получих подозрителен пакет. В хола е. Вземи топли връхни дрехи и за двама ни. — „Само недей да повръщаш.“

Той изчезна в спалнята и Скарпета го чу как рови в гардероба, закачалките стържеха по пръта. Когато се появи отново, носеше туристически обувки, вълнено палто и скиорско яке, което не бе обличал от толкова отдавна, че на ципа му още имаше прикрепено билетче от лифт. Подаде й якето и двамата забързаха по коридора. Лицето му бе сурово, когато погледна към широко отворената врата, към пакета на „ФедЕкс“ в хола и към купата от цветно стъкло върху ориенталския килим. „Отвори прозорците, за да намалиш налягането и щетите в случай на експлозия. Не, не можеш. Не влизай в хола. Не се приближавай до масичката за кафе. Не се паникьосвай. Напусни апартамента, затвори вратата и не позволявай на други да влизат. Не вдигай шум. Не създавай звукови вълни.“ Затвори внимателно вратата, но не заключи, за да може полицията да влезе. На етажа имаше още два апартамента.

— Попита ли портиера как този пакет се е озовал тук? — попита Бентън. — Аз бях горе през цялата вечер. Не са се обаждали да кажат, че е пристигнало нещо.

— Сетих се едва когато бях вече в асансьора. Не, не съм питала. Усетих странна миризма. — Тя облече скиорското яке и то я погълна цялата, стигаше почти до коленете й. Аспен. Кога бяха ходили там за последно?

— Каква миризма?

— Сладникава, катранена, на развалени яйца, нещо от този род. Не знам. Може да съм си я въобразила. А и разписката, начинът, по който е адресирана. Не трябваше да го качвам вкъщи. Трябваше да го оставя на рецепцията, да накарам Рос да се махне оттам и да държим всички настрани до пристигането на полицията. Боже, колко съм тъпа!

— Не си тъпа.

— О, тъпа съм, разбира се! Позволих на Карли Криспин да ме разсее и се държах адски малоумно.

Натисна звънеца на по-близкия апартамент, ъгловия, който принадлежеше на някакъв моден дизайнер. Беше го зървала само бегло. Това беше Ню Йорк. Можеш години наред да живееш до някого и да не си размените и дума.

— Сигурно го няма — каза тя, като продължаваше да звъни и да тропа по вратата. — Не съм го виждала напоследък.

— Как е адресирана? — попита Бентън.

Тя му каза, че копието за изпращача си е още там, каза му, че е наречена „главен съдебен лекар на Готам Сити“. Описа необичайния почерк, докато натискаше още веднъж звънеца. После отидоха при третия апартамент, в който живееше възрастна жена, бивша комедийна актриса отпреди десетилетия, известна най-вече с многобройните си появи в „Шоуто на Джаки Глийсън“. Казваше се Джуди и съпругът й бе починал някъде преди година — това бе всичко, което Скарпета знаеше за нея, освен че има много нервен пудел, който се разлая яростно в мига, щом натисна звънеца. Джуди изглеждаше изненадана и не особено доволна, когато отвори вратата. Препречи с тяло отвора, като че ли криеше любовник или беглец, а кучето подскачаше и се стрелкаше зад краката й.

— Да? — Гледаше озадачено Бентън, който бе облякъл палтото си, но беше още по чорапи, а обувките си носеше в ръце.

Скарпета обясни, че се налага да използва телефона.

— Вие нямате ли си? — Джуди малко заваляше думите. Имаше изящни кости, но лицето й бе съсипано. Пияница.

— Не можем да използваме джиесеми или телефона в апартамента ни и нямаме време за обяснения — каза Скарпета. — Трябва да използваме вашия стационар.

— Моя какво?

— Домашният ви телефон, а после ще трябва да слезете с нас долу. Случаят е спешен.

— Как ли пък не! Никъде не отивам.

— Получих съмнителен пакет. Трябва да използваме телефона ви и всички от етажа да слязат долу по най-бързия начин — обясни Скарпета.

— Че защо сте го качили тук?

Скарпета подушваше алкохол. Не се знаеше що за лекарства би открила в аптечката на Джуди. Раздразнителност, депресия, злоупотреба с медикаменти, липса на смисъл в живота. С Бентън влязоха в облицован с ламперия хол, отрупан с изящни френски антики и порцеланови фигурки, изобразяващи влюбени двойки в гондоли и карети, на коне и на люлки, целуващи се и разговарящи. На един от первазите имаше детайлно изработена кристална сцена на Раждането на Христос, а на друг бяха подредени Дядо Коледовци на „Ройъл Долтън“, но не се виждаха никакви лампички, коледна елха или менора — само колекция от красиви вещи и фотографии от едно бляскаво минало, включително една награда „Еми“ в изложбен шкаф с лакировка в стил Верни-Мартен и ръчно изрисувани купидончета и влюбени двойки.

— Във вашия апартамент станало ли е нещо? — попита Джуди.

Кучето й джафкаше пискливо.

Бентън вдигна телефона, който се намираше върху поставка от позлатено дърво. Набра номера бързо и Скарпета бе сигурна, че знае на кого се обажда. Бентън винаги се справяше с проблемите ефикасно и дискретно — наричаше го „пряка връзка“: разменяше информация направо с източника, който в този случай бе Марино.

— Приели са подозрителен пакет? Как така? Що за охрана са? — продължаваше Джуди.

— Вероятно няма нищо опасно. Но просто за всеки случай — увери я Скарпета.

— В централата ли си още? Не, остави това сега — каза Бентън на Марино и добави, че има малка вероятност някой да е донесъл опасен пакет на Скарпета.

— Предполагам, че човек като вас е виждал какви ли не откачалки. — Джуди обличаше дълго палто от чинчила с фестонирани маншети. Кучето й подскачаше и джафкаше още по-бясно. Джуди взе каишката му от полираната дървена етажерка.

Бентън притисна слушалката с рамо, за да може да се обуе, и продължи:

— Не, в апартамента на една съседка. Не искахме да използваме нашия, за да не пратим електронен сигнал, като не го знаем какво е. Изглежда като пратка на „ФедЕкс“. На масичката за кафе. Веднага тръгваме надолу.

Затвори, а Джуди се заклатушка към пудела и се наведе да закопчае каишката за нашийника му от синя кожа с катинарче, върху което вероятно бе гравирано името на невротичното куче. Излязоха и се качиха в асансьора. Скарпета усети противно сладкия химически мирис на динамит. Внушение. Въображението й играеше номера. Не бе възможно да надушва динамит. Нямаше динамит!

— Усещаш ли някаква миризма? — попита тя Бентън. — Съжалявам, че кучето ви е толкова разстроено. — С това се опитваше да каже на Джуди да накара проклетото животно да млъкне.

— Нищо не усещам — отвърна Бентън.

— Може да е парфюмът ми. — Джуди подуши китките си. — О, имате предвид лоша миризма? Надявам се, че някой не ви е пратил антитракс или както там се казваше. И защо сте го качили горе? Нима това е справедливо към нас, останалите?

Скарпета осъзна, че чантата й е останала в апартамента, на масичката в антрето. Портмонето й, документите й бяха вътре, а вратата бе отключена. Не можеше да си спомни какво е станало с блекбърито й. Трябваше да провери пакета, преди да го качва горе. Какво й ставаше, по дяволите?

— Марино е на път за насам, но няма да пристигне преди другите — каза Бентън, без да си прави труда да обяснява на Джуди кой е Марино. — Идва от полицейското управление, от Центъра за спешни операции.

— Защо? — Скарпета гледаше как етажите бавно минават покрай тях.

— Беше в КИЦ. Да търси данни.

— Ако в тази сграда живеехме на кооперативни начала, нямаше да гласуваме да ви пуснем — каза Джуди на Скарпета. — Показвате се по телевизията и говорите за тези ужасни престъпления, и вижте какво става. Докарвате ги у дома и подлагате на риск всички ни. Хора като вас привличат лудите.

— Да се надяваме, че няма нищо. Съжалявам, че ви разстроих. И вас, и кучето ви — каза Скарпета.

— Ама че бавен асансьор! Спокойно, Фреска, спокойно. Знаете, че тя само си лае. Не би наранила и бълха. Къде според вас трябва да отидем? Във фоайето, предполагам. Нямам намерение да седя във фоайето цяла нощ.

Джуди се взираше право напред в месинговите врати на асансьора и на лицето й бе изписано неудоволствие. Бентън и Скарпета не казаха нищо повече. Скарпета си припомняше образи и звуци, за които отдавна не се бе сещала. Тогава, в края на деветдесетте, във времената на АТО, животът бе станал възможно най-трагичен. Нисък полет над хилави борове и почва, толкова песъчлива, че приличаше на сняг. Перките биеха въздуха и изтръгваха ритмични звуци. Вятърът къдреше металната повърхност на реките, а изплашените птици бяха като точици пипер, хвърлен в рядката мъгла. Скарпета пътуваше към старата въздушна база в Глинко, Джорджия, където АТО имаше полигон за взривове, с тренировъчни съоръжения, бетонни бункери и горивни клетки. Тя не обичаше курсовете по изследване на взривове. Беше се отказала да преподава в тях след пожара във Филаделфия. Бе напуснала АТО, заедно с Луси, и двете бяха продължили напред без Бентън.

А сега той беше тук, в асансьора, сякаш тази част от миналото й бе някакъв кошмар, сюрреалистичен сън, който не бе преодоляла, а и не би могла. Оттогава не бе изнасяла уроци по изследване на взривове, избягваше го, защото не можеше да е толкова обективна, колкото би трябвало. Гледката на разкъсани тела я разстройваше. Обгаряния и шрапнели, масивно отделяне на меките тъкани, начупени кости, разкъсани и пробити кухи органи, ръце като кървави чуканчета. Замисли се за пакета, който бе отнесла в апартамента. Беше действала невнимателно, прекалено разяждана от мисли за Карли и за казаното от Алекс, прекалено погълната от онова, което д-р Едисън наричаше нейна кариера в Си Ен Ен. Трябваше веднага да забележи, че на разписката няма обратен адрес, че копието за изпращача още си стои на нея.

— Как се казва, Фреска или Фреско? — попита Бентън.

— Фреска. Като в газираната напитка. Държах чаша от нея, когато Бъд я донесе, донесе я в кутия за сладкиши. Подарък за рождения ми ден. Трябваше да се сетя, заради дупчиците по капака. Аз мислех, че е торта, и тогава тя излая.

— Не се и съмнявам — каза Бентън.

Фреска задърпа каишката и заджафка пискливо. Лаят прониза ушите на Скарпета и се заби дълбоко в мозъка й. Устата й се напълни със слюнка и сърцето й прескочи един удар. „Не повръщай.“ Асансьорът спря и тежките месингови врати се отвориха пълзешком. Червени и сини лампи святкаха зад стъклената входна врата на фоайето и повей на леден въздух нахлу през нея заедно с шест ченгета с тъмносини бойни униформи, тактически жилетки и ботуши. Коланите им тежаха от радиостанции, калъфи за пълнители, палки, фенерчета и кобури с пистолети. Един полицай хвана с двете си ръце по една количка за багаж и ги изтъркаля през вратата. Друг тръгна право към Скарпета, сякаш я познаваше. Беше едър, млад, с тъмна коса и кожа, мускулест, на жилетката му имаше емблема със златни звезди и червената бомба на сапьорския отряд.

— Доктор Скарпета? Лейтенант Ал Лобо — представи се той и й стисна ръката.

— Какво става? — попита Джуди.

— Госпожо, ще трябва да се евакуирате от сградата. Бихте ли излезли навън, докато не се уверим, че всичко тук е чисто? За ваша собствена безопасност.

— За колко дълго? Боже, ама какво става?!

Лейтенантът изгледа Джуди, сякаш му се струваше позната.

— Госпожо, бъдете така любезна да излезете навън. Там ще ви упътят…

— Не мога да стоя навън на студа с кученцето! — Тя се втренчи в Скарпета.

— Ами барът в съседство? — предложи Бентън. — Можете да отидете там.

— В бара не пускат кучета — каза Джуди с негодувание.

— Сигурен съм, че ако ги помолите, ще ви разрешат. — Бентън я изведе през вратата, върна се при Скарпета и я хвана за ръка.

Изведнъж фоайето се превърна в хаотично, шумно, ветровито място, вратите на асансьора се отвориха с дрънчене и полицаи от сапьорския отряд потеглиха нагоре, за да започнат моментална евакуация на апартаментите над, под и около този на Скарпета и Бентън, или както го нарече шефът им, „целта“. След което почна да ги обстрелва с въпроси като картечница.

— Сигурна съм, че на нашия етаж, двайсетия, няма никой — отвърна Скарпета. — Единият съсед не отвори. Вероятно не си е вкъщи, но все пак трябва да проверите още веднъж. Другата съседка е тя. — Имаше предвид Джуди.

— Изглежда известна личност. Май е участвала в някое от старите шоута, като на Керъл Бърнет. Значи над вас има само още един етаж?

— Два. Над нашия са още два — каза Бентън.

През стъклото Скарпета видя как пристигат още камиони на службите за спешно реагиране, бели със сини ленти, единият с ремарке. Осъзна, че уличното движение и в двете посоки е спряло. Полицията бе отцепила този участък от Сентръл Парк Уест. Дизеловите двигатели ръмжаха силно, чуваше се вой на приближаващи сирени. Пространството около сградата започваше да придобива вид на снимачна площадка, с камиони и полицейски коли, наредени по улицата, халогенни лампи, греещи от стативи и ремаркета, бурканите святкаха в червено и синьо.

Сапьорите отвориха страничните врати на камиона и почнаха да вадят куфарчета, чанти, сакове, екипировка и инструменти, тичаха с тях нагоре по стълбите и трупаха всичко върху количките за багаж. Стомахът на Скарпета се бе успокоил, но тя усещаше някакъв студ в него, докато гледаше как една сапьорка вади от камиона четирийсеткилограмова дебело подплатена огнеупорна броня на закачалка. Сапьорски костюм. Един черен джип без отличителни знаци спря наблизо и от него слезе още един сапьор, отвори задната врата и пусна един шоколадов лабрадор.

— Искам да ми дадете всяка възможна информация за пакета — тъкмо казваше Лобо на портиера Рос, който изглеждаше зашеметен и уплашен. — Но трябва да излезем навън. Доктор Скарпета, доктор Бентън? Елате с нас, ако обичате.

Излязоха на тротоара. Халогенните лампи бяха толкова ярки, че Скарпета я заболяха очите, бученето на дизеловите двигатели караше земята да се тресе. Ченгета от патрулиращите екипи и от Отряда за бързо реагиране опасваха района с яркожълта лента, а от другата страна на улицата се трупаха десетки хора, гушеха се в дълбоките сенки на парка или седяха на стената, говореха развълнувано и снимаха с джиесемите си. Беше много студено, леденият вятър фучеше между сградите, но въздухът бе приятен. Главата на Скарпета започна да се избистря и дишането й стана по-леко.

— Опишете ми пакета — каза Лобо. — Колко е голям?

— Средно голяма кутия на „ФедЕкс“, бих казала около трийсет и пет на трийсет сантиметра и може би седем-осем дебела. Оставих я по средата на масичката за кафе в хола. Няма нищо между нея и вратата, така че би трябвало да е леснодостъпна за вас или, ако се наложи, робота ви. Оставих вратата отключена.

— Колко тежи според вас?

— Около седемстотин грама, най-много.

— Съдържанието движеше ли се, когато мърдахте кутията?

— Не съм я мърдала много. Но не усетих нещо да се движи.

— Да сте чули или помирисали нещо?

— Не чух нищо. Но ми се стори, че усещам някакъв мирис. Нещо като петрол. Катранен мирис, но сладникав и гаден, една такава серниста пиротехническа миризма. Не можах да я определя точно, но беше неприятна и от нея очите ми се насълзиха.

— Ами вие? — попита Лобо Бентън.

— Аз не съм усетил нищо, но не съм се приближавал.

— Вие забелязахте ли някаква миризма, когато ви доставиха пакета? — обърна се Лобо към Рос.

— Не знам. Хремав съм и носът ми е запушен.

— Палтото, което носех, и ръкавиците ми са на пода в коридора на апартамента — каза Скарпета на Лобо. — Може би ще искате да ги приберете и да видите дали по тях няма нещо.

Макар че лейтенантът нямаше да го каже, тя току-що му бе дала доста информация. Ако се съдеше по размера и теглото на пакета, той не би могъл да съдържа повече от седемстотин грама експлозив и не бе чувствителен към движение, освен ако нямаше някакъв хитроумен таймер, нагласен така, че след известно време да задейства датчик за движение.

— Не забелязах нищо необичайно. — Рос говореше бързо, отблясъците на лампите играеха по момчешкото му лице. — Човекът го остави на бюрото, обърна се и си тръгна. После аз го преместих зад бюрото, вместо да го прибера в стаичката отзад, защото знаех, че доктор Скарпета ще се върне скоро.

— Откъде знаехте? — попита Бентън.

— Имаме телевизор в стаята за почивка. Знаехме, че ще я дават по Си Ен Ен тази вечер…

— Кои „ние“? — попита Лобо.

— Аз, портиерите, един от разсилните. А и бях тук, когато тя тръгна към Си Ен Ен.

— Опишете ми човека, който достави пакета — рече Лобо.

— Чернокож, с дълго тъмно палто, ръкавици, шапка на „ФедЕкс“ и с клипборд. Не съм сигурен на каква възраст беше, но не беше стар.

— Виждали ли сте го друг път да донася или взима пратки от тази сграда или в този район?

— Не си спомням.

— Пеш ли дойде, или спря отпред с микробус или камион?

— Не видях кола — отвърна Рос. — Обикновено те паркират където намерят място, а после идват пеш. Това е кажи-речи всичко, което забелязах.

— Значи нямате представа дали човекът наистина е от „ФедЕкс“? — попита Лобо.

— Не. Но той не направи нищо, което да ми се стори подозрително.

— А после? Той остави пакета и какво стана после?

— Тръгна си.

— На секундата? Право към вратата? Сигурен ли сте, че не се е помотал наоколо, например да се е приближил до някое стълбище или да е поседнал във фоайето?

В този момент ченгетата от ОБР слязоха от асансьора — извеждаха останалите жители от сградата.

— Сигурен ли сте, че човекът от „ФедЕкс“ е влязъл и е дошъл направо до бюрото ви, а после се е обърнал и веднага е излязъл? — попита Лобо.

Рос обаче бе зяпнал изумено кортежа, който се приближаваше към сградата: полицейски коли, ескортиращи четиринайсеттонен камион с бронирана камера за превоз на бомби.

— Мамка му! — възкликна той. — Тук да няма терористично нападение? И всичко това само заради онзи пакет на „ФедЕкс“? Майтапите се, нали?

— Може би е отишъл до коледната елха във фоайето? Сигурен ли сте, че не се е доближавал до асансьорите? — упорстваше Лобо. — Рос, слушате ли ме? Това е важно.

— Леле!

Синьо-белият сапьорски камион с бомбената камера, покрита с черен брезент, спря точно пред сградата.

— Дребните неща може да са ни от голяма полза. Дори най-малката подробност има значение — продължи Лобо. — Затова ви питам пак. Човекът от „ФедЕкс“. Той отиде ли някъде, дори и за секунда? До тоалетната? Да пие вода? Погледна ли какво има под коледната елха във фоайето?

— Не, мисля, че не. Божичко! — Рос зяпаше сапьорския камион.

— Това не е достатъчно, Рос. Трябва да съм абсолютно сигурен къде е ходил или не е ходил. Разбирате ли защо? Ще ви кажа. Трябва да проверим всяко място, на което евентуално е ходил, за да се уверим, че не е оставил някакво устройство някъде, където никой не би се сетил. Гледайте ме, като ви говоря. Ще проверим записите на охранителните камери, но ще стане по-бързо, ако още сега ми кажете какво сте видели. Сигурен ли сте, че не е носил нищо друго, когато е влязъл във фоайето? Кажете ми всяка подробност, и най-дребната. После ще изгледам записите.

— Сигурен съм, че дойде право при мен, даде ми пакета и веднага излезе — отвърна Рос. — Но нямам представа дали не е направил нещо извън сградата и дали не е отишъл някъде другаде. Не съм го следил. Нямах причина да се тревожа. Компютърът за камерите е в задната стаичка. Това е всичко, за което се сещам.

— Когато излезе, в коя посока тръгна?

— Видях го да излиза през тази врата. — Той махна към стъклената врата на входа. — После не знам.

— По кое време беше това?

— Малко след девет.

— Значи за последно го видяхте някъде преди два часа или два часа и петнайсет минути.

— Ами да.

— Той носеше ли ръкавици? — намеси се Бентън.

— Да, черни. Може би подплатени. Докато ми подаваше пакета, ми се стори, че видях от ръкавиците му да се подава кожа.

Лобо внезапно се дръпна настрани и извади радиостанцията си.

— Помниш ли нещо друго — каквото и да е — от облеклото му? — попита Бентън.

— Беше с тъмни дрехи. Сигурно ботушите и панталоните му също са били тъмни. И носеше дълго палто, чак до под коленете. Черно. С вдигната яка, с ръкавици — може би подплатени с кожа, както казах — и шапка на „ФедЕкс“. Това е.

— Очила?

— Да, с цветни стъкла и лъскави.

— Лъскави?

— Да. Огледални. А, и току-що си спомних още нещо. Стори ми се, че усетих миризма на цигари и може би на кибрит. Все едно е пушил.

— Нали каза, че носът ти е запушен и не можеш да помиришеш нищо — напомни му Бентън.

— Току-що се сетих. Мисля, че наистина надуших нещо като цигари.

— Но ти не си подушила това, нали? — каза Бентън на Скарпета.

— Не — отвърна тя, без да добави, че може би Рос е усетил сярата, която мирише като запалена клечка кибрит, и това му е напомнило за цигари.

— Ами мъжът, когото описва Рос? — продължи Бентън. — Видяла ли си някой, който да отговаря на това описание, докато вървеше към къщи или пък по-рано, докато отиваше в Си Ен Ен?

Тя се замисли, но нищо не й идваше наум. После й просветна.

— Клипбордът — каза тя на Рос. — Той поиска ли да подпишеш нещо?

— Не.

— Тогава за какво му е бил клипборд?

Рос сви рамене, дъхът му излизаше на бяла пара.

— Не поиска от мен да направя нищо. Нищичко. Просто ми подаде пакета.

— Каза ли изрично да го дадеш на доктор Скарпета? — попита Бентън.

— Да, каза да се погрижа тя да го получи. И я назова по име, да. Каза: „Това е за доктор Скарпета. Тя го очаква“.

— От „ФедЕкс“ винаги ли са толкова подробни и конкретни? Това не е ли малко необичайно? Защото аз никога не съм ги чувал да правят такива коментари. Откъде ще знаят, че тя очаква нещо? — каза Бентън.

— Не знам. Всъщност наистина беше малко необичайно.

— Какво имаше на клипборда? — върна се на темата Скарпета.

— Честно казано, не погледнах. Може би разписки, квитанции. Ще имам ли неприятности заради това? Жена ми е бременна. Не ми трябват проблеми — каза Рос. Изобщо не изглеждаше толкова възрастен, че да е женен и бъдещ баща.

— Защо не ми се обади в апартамента да кажеш, че има пристигнал пакет? — попита Бентън.

— Защото човекът от „ФедЕкс“ каза, че е за нея, а аз знаех, че тя скоро ще се прибере, и предположих, че го очаква.

— Откъде знаеше, че скоро ще се прибере?

— Той беше зад бюрото, когато излязох — отвърна Скарпета вместо Рос. — Пожела ми успех в шоуто.

— А откъде знаеше, че тази вечер тя ще участва в шоу? — продължи Бентън.

— От рекламите. Ами вижте. — Рос посочи към върха на една сграда от другата страна на площад „Колумб“, където горещите новини на Си Ен Ен течаха по електронна лента и се виждаха от поне няколко пресечки.

Под неоновочервеното табло на Си Ен Ен по ръба на небостъргача пълзеше неофициалният коментар на Скарпета.