Проектът Калигула

20.

Скарпета, Луси и Марино се намираха на осмия етаж на ДНК сградата на ССМ, в лаборатория, която се използваше за научно обучение. Тук не се анализираха криминални случаи, но въпреки това правилата за работа в стерилна обстановка важаха.

Тримата трудно можеха да бъдат разпознати в защитните облекла за еднократна употреба, с бонета и калцуни, маски, ръкавици и предпазни очила, които си бяха сложили в преддверието, преди да минат през въздушния шлюз и да влязат в стерилната работна стая, оборудвана с най-модерна изпитателна апаратура, която Марино наричаше „машинарийки“: геномни анализатори, генни усилватели, центрофуги, вихрови смесители, ротационни термоблокове и извличащи роботи за боравене с големи количества течности, като например кръв. Марино обикаляше неспокойно, подръпваше синия костюм и побутваше предпазните си очила, маската и „шапката за душ“, както й викаше, и постоянно нагласяше това-онова по облеклото си.

— Някога слагали ли сте хартиени обувки на котка? — Лицевата маска на Марино мърдаше, докато говореше. — Тя търчи като побесняла, за да ги махне. В момента се чувствам по същия шибан начин.

— Не съм измъчвала животни като малка, не съм палила пожари и не съм се напикавала в креватчето — отвърна Луси. Държеше USB кабел, който предварително бе стерилизирала и опаковала.

Пред нея, върху плот, застлан с кафява хартия, стояха два макбука, избърсани с изопропилов алкохол и запечатани в прозрачен полипропилен, както и подобното на часовник устройство „БиоГраф“. Вчера бяха взели от него натривки за ДНК в стаята за обработка на улики, така че вече можеше да бъде проучвано. Луси пъхна кабела в него и го свърза към един от лаптопите.

— Това е същото като да включиш айпода или айфона си. Синхронизира се с нещо. Я да видим какво имаме тук?

Екранът стана черен и поиска от нея да въведе потребителско име и парола. В една лента най-горе имаше дълъг низ от нули и единици, които Скарпета разпозна като двоичен код.

— Странно — каза тя.

— Много странно — съгласи се Луси. — Не иска да знаем името му. Зашифровано е в двоичен код, което е направено с цел да те разубеди, да те откаже. Ако си от онези, които сърфират из Мрежата, и случайно откриеш този сайт, трябва да положиш усилия, за да добиеш и най-малка представа на какво си попаднал. Но дори и тогава не можеш да влезеш, ако не си упълномощен или нямаш шперц.

„Шперц“ бе един от нейните евфемизми за хакване.

— Обзалагам се, че този двоичен адрес не се преобразува в текст, който гласи „БиоГраф“. — Луси затрака по другия лаптоп и отвори един файл. — Ако беше така, моите търсачки щяха да го открият, защото много добре знаят как да търсят поредици от битове и думите или символните низове, които те представляват.

— Божичко — въздъхна Марино. — Вече нямам никаква представа за какво говориш.

Беше в малко гадно настроение от момента, в който Скарпета го бе посрещнала във фоайето долу и се бяха качили на осмия етаж. Беше разстроен заради бомбата. Не би й го казал, но пък след двайсет години заедно не се и налагаше. Тя го познаваше по-добре, отколкото той сам се познаваше. Марино бе раздразнителен, защото бе уплашен.

— Ще започна отначало и ще се постарая този път да си движа устните — сопна му се Луси.

— Устата ти е скрита. Не мога да ти видя устните. Трябва да сваля поне тази шапка. И без това нямам коса. Започвам да се потя.

— От плешивата ти глава ще се ръсят кожни клетки — каза Луси. — Вероятно затова имаш такъв проблем с праха в апартамента си. Този така наречен часовник е предназначен да се синхронизира с лаптоп и може да се свърже с почти всяко компютърно устройство благодарение на микро USB порта. Вероятно защото всякакви хора носят тези „часовници“ и събират данни, както го е правила Тони Дериън. Хайде да преобразуваме двоичния код в аски-код.

Въведе поредицата от единици и нули в едно поле на другия лаптоп и натисна „Ентър“. Кодът моментално се превърна в текст, който накара Скарпета да затаи дъх — всъщност направо тръпки я побиха.

Там пишеше „Калигула“.

— Това не е ли онзи римски император, който запалил Рим? — попита Марино.

— Онзи е Нерон — каза Скарпета. — Калигула обаче е бил по-лош и от него. Той е може би най-откаченият, покварен и садистичен император в историята на Римската империя.

— В момента — каза Луси — чакам да бъдат заобиколени името и паролата. С прости думи, направих фалшиво копие на този сайт и на информацията от „БиоГраф“ устройството, така че програмите на моя сървър да могат да ни помогнат.

— Мисля, че гледах някакъв филм за него — рече Марино. — Той правел секс със сестрите си и живял в двореца с коня си или нещо такова. Може и с коня да е правил секс. Грозен копелдак. Мисля, че е бил уродлив.

— Доста смразяващо име за уебсайт — каза Скарпета.

— Хайде де! — Луси нямаше търпение, докато програмите работеха незабележимо, за да й дадат достъп до онова, което искаше.

— Казах ти да не ходиш дотам и обратно сама — каза Марино на Скарпета. Мислеше си за бомбата, за онова, което бе изпитал тази сутрин на Родмънс Нек. — Когато те дават на живо по телевизията, трябва да имаш охрана. Може би вече няма да възразяваш на това.

Предполагаше, че ако снощи е бил с нея, щеше да усети, че пакетът на „ФедЕкс“ е подозрителен, и нямаше да й позволи да го докосва. Чувстваше се отговорен за нейната сигурност, ревностно се стремеше да я опази, а по ирония на съдбата Скарпета се бе намирала в най-голяма опасност именно с него, и то не чак толкова отдавна.

— „Калигула“ вероятно е името на частен проект. — Луси работеше на другия лаптоп. — Така предполагам.

— Въпросът е какво ни чака сега — каза Марино на Скарпета. — Имам чувството, че някой загрява за нещо. Първо пеещата картичка, която Бентън получи вчера в „Белвю“. После, няма и дванайсет часа по-късно, „ФедЕкс“ бомбата с вуду кукла. Боже, как вонеше! Нямам търпение да чуя какво ще каже Гефнър.

Гефнър беше изследовател на веществени улики в криминалната лаборатория в Куинс.

— Обадих му се по пътя за насам и му казах да хваща микроскопа още в секундата, когато останките от бомбата пристигнат. — Марино дръпна нагоре синия си хартиен ръкав с латексовата ръкавица, за да си погледне часовника. — Сигурно вече ги разглежда. По дяволите, трябва да му се обадим. Вече е почти обяд. Онова чудо миришеше на горещ асфалт, развалени яйца и кучешки лайна, като в някои много гадни случаи на пожар, все едно някой е използвал запалителна течност, за да изгори клозет. Едва не се задавих, а аз трудно повръщам. Плюс кучешка козина. И това да е дело на пациентката на Бентън? Онази кукундрела, която ти се обади в Си Ен Ен? Трудно ми е да си представя, че би могла да направи такова нещо. Лобо и Ан казаха, че изработката наистина си я бива.

Сякаш създаването на бомба, която би могла да откъсне ръката на човек или нещо още по-лошо, бе достойно за похвала.

— Вътре сме — каза Луси.

Черният екран с двоичния код стана тъмносин и по средата му с триизмерни сребристо метални букви се изписа „Калигула“. Шрифтът бе познат. На Скарпета почти й се догади.

— „Готам“ — каза Луси. — Интересно. Шрифтът е „Готам“.

Марино се приближи да види за какво точно говори. Очите му зад предпазните очила бяха зачервени.

— Готам ли? — каза той. — Никъде не виждам Батман.

Екранът подканваше Луси да натисне който и да е клавиш, за да продължи. Но тя не го направи. Бе заинтригувана от шрифта „Готам“ и възможния му смисъл.

— Авторитарен, практичен, известен като професионален шрифт за надписи на обществени места — каза тя. — Санс-серифният стил, който виждате по табели, стени, сгради и върху основния камък на Кулата на свободата на мястото на Световния търговски център. Но причината шрифтът „Готам“ да привлече толкова голямо внимание в последно време е Обама.

— За първи път чувам за шрифт на име „Готам“ — каза Марино. — Но пък, от друга страна, аз не получавам бюлетини за нови шрифтове, нито седмични списания за шрифтове, нито ходя на шибани конгреси за шрифтове.

— „Готам“ е шрифтът, използван от хората на Обама по време на кампанията му — обясни Луси. — А човек трябва да обръща внимание на шрифтовете, колко пъти съм ти го казвала? Те са част от съвременното изследване на документи и ако ги пренебрегнеш, го правиш на свой собствен риск. Това какви са и защо някой би ги избрал за конкретен вид комуникация може да е много показателно и важно.

— И защо на този уебсайт е използван „Готам“? — Скарпета си представяше ясно разписката на „ФедЕкс“ и безупречния, почти съвършен почерк върху нея.

— Не знам, освен че този шрифт би трябвало да внушава надеждност — рече Луси. — Да вдъхва доверие. Подсъзнателно ни кара да приемаме този сайт на сериозно.

— Името „Калигула“ вдъхва всичко друго, но не и доверие — каза Скарпета.

— „Готам“ е популярен — каза Луси. — Изглежда готино. Смята се, че внушава нужните чувства, ако искаш да накараш някого да приеме на сериозно теб, продукта ти, политическия ти кандидат или може би някакъв изследователски проект.

— Или пък един опасен пакет — каза Скарпета, обхваната от внезапен гняв. — Този шрифт изглежда много близък, ако не и съвсем еднакъв с шрифта върху пакета, който получих снощи. Сигурно не си успял да разгледаш кутията, преди да бъде обстреляна с разрушителя? — попита тя Марино.

— Както ти казах, батериите, в които се целеха, бяха точно зад адреса. Ти каза, че на него са те наричали „главен съдебен лекар на Готам Сити“. Ето го пак това споменаване на Готам. Някой друг, освен мен не се ли притеснява, че Хап Джъд е играл във филм за Батман и ебе трупове?

— За какво му е на Хап Джъд да праща на леля Кей тази така наречена „миризлива бомба“? — попита Луси, докато работеше на другия лаптоп.

— Знам ли? Може би тоя извратеняк е убил Хана. Или може да има нещо общо с Тони Дериън, защото е ходил в „Хай Ролър Лейнс“ и вероятно я е виждал, ако не друго. Докторката направи аутопсията на Тони, а някой ден може да й възложат и случая на Хана.

— И затова й праща бомба? Нима по този начин Хап Джъд ще се спаси от залавяне, ако тялото на Хана бъде открито, или кой знае още за какво? — каза Луси, като че ли Скарпета вече не бе в лабораторията с тях. — Не твърдя, че този гадняр не е направил нещо с Хана или не знае къде е.

— Да, той и неговите трупове — рече Марино. — Интересно, знаем, че Тони може да е била мъртва поне два дни, преди да я изхвърлят в парка. Чудя се къде ли се е намирала през това време и как ли се е забавлявал някой с нея. Той сто на сто е оправил онова умряло момиче в хладилника на болницата. Защо иначе ще се бави вътре петнайсет минути и ще излезе само с една ръкавица?

— Да, обаче не мисля, че е оставил бомба за леля Кей с мисълта да я уплаши и да я накара да се откаже от определен случай или два случая, или каквито и да било случаи изобщо. Това е безумно — каза Луси. — А и шрифтът „Готам“ няма нищо общо с Батман.

— Може и да има, ако въпросният човек води някаква извратена игра — възрази Марино.

Мирис на огън и сяра. Скарпета продължаваше да мисли за бомбата. Миризлива бомба, една по-особена разновидност на мръсната бомба. Бомба, която поразява емоциите. Това бе някой, който я познаваше. Някой, който познаваше Бентън. Някой, който познаваше историята им почти толкова добре, колкото и самите те. „Игрички — помисли си тя. — Извратени игрички.“

Луси натисна „Ентър“, надписът „Калигула“ изчезна и бе заменен от:

После:

Луси отговори с „Да“ и следващото съобщение, което получи, беше:

Луси цъкна на „Да“, екранът помръкна и бе заменен от друг:

Следваха варианти като „приповдигнат“, „объркан“, „доволен“, „щастлив“, „раздразнителен“, „ядосан“, „въодушевен“, „вдъхновен“ и до всеки от тях имаше петстепенна скала, където 1 означаваше „съвсем малко или изобщо не“, а 5 — „изключително много“.

— Ако Тони е правила това всеки ден — каза Марино, — не трябва ли да се е съхранявало на лаптопа й? Може би затова той липсва?

— Не, информацията не е била на лаптопа й. Всичко, което виждаш, се намира на сървъра на уебсайта — обясни Луси.

— Но тя е свързвала часовника към лаптопа — каза Марино.

— Да. За да ъплоудне информацията и да го зареди — отвърна Луси. — Тони не е използвала данните, събирани от това устройство, така че няма причина те да стоят на лаптопа й. Те не само биха били безполезни за нея, но и не е разполагала с нужния софтуер, който да ги обобщи, да ги сортира, да им придаде смисъл.

На екрана се появяваха още въпроси и Луси им отговаряше, защото искаше да види какво ще стане. Навсякъде посочваше „съвсем малко или изобщо не“. Ако Скарпета попълваше отговорите, в момента би дала максимална оценка на емоциите си.

— Не знам — каза Марино. — Не мога да си избия от главата мисълта, че този проект „Калигула“ вероятно е в състояние да обясни защо някой е влязъл в апартамента й и е взел лаптопа, телефона и кой знае още какво. — Защитните му очила се обърнаха към Скарпета. — Не знаем дали на записа от охранителната камера е Тони, тук си права. Не можем да го твърдим само защото жената носи палто, което прилича на нейното. Едва ли ще ти е особено трудно да минеш за нея, ако си със същия ръст и носиш подобни маратонки. Тя не е била дребна. Била е слаба, но висока. Около метър и осемдесет, нали? Не виждам как е възможно жената, влязла в сградата в сряда вечерта около шест без петнайсет и излязла в седем, да е била тя. Ти смяташ, че е мъртва от вторник. А сега този „Калигула“ ни казва може би същото. Тя не е попълвала въпросника си от три дни.

— Ако е вярно, че някой се е престорил на нея за пред камерите — каза Луси, — трябва да е разполагал с палтото й или с някое много подобно на него, а също и с ключовете за апартамента й.

— Тя беше мъртва поне от трийсет и шест часа — каза Скарпета. — Ако ключовете за апартамента са били в джоба й и убиецът е знаел къде живее, не би било трудно да ги вземе, да отиде там, да прибере каквото иска, а после да върне ключовете в джоба й, преди да изхвърли трупа в парка. Може да е взел и палтото й. Може тя да го е носила при последното си излизане. Това би обяснило защо не е била топло облечена, когато са я открили. Може би някоя от дрехите й е липсвала.

— Това са много усилия и голям риск — каза Луси. — Някой не е планирал добре нещата. Изглежда, че всичко е замислено след престъплението, а не преди него. Може би е по-скоро импулсивно убийство и тя е познавала убиеца си.

— Ако е общувала с него по телефона или лаптопа, може би това е причината те да липсват. — Марино упорито не изоставяше темата. — Есемеси, съхранявани на телефона й. Може да откриеш нещо и в имейла й. Може да е писала на тия хора от „Калигула“ или на компютъра й да има разни уличаващи документи.

— Тогава защо ще оставят устройството на тялото й? — попита Луси. — Защо ще поемат риска някой да направи онова, което правим ние в момента?

— Възможно е убиецът да е искал компютъра и телефона й — каза Скарпета. — Но това не означава, че е имало някаква конкретна причина. Може би именно поради липсата на причина часовникът е оставен на тялото й.

— Винаги има причина — възрази Марино.

— Не и такава, за каквато говориш ти, защото в случая и престъплението може да не е такова, за каквото говориш ти — каза Скарпета и се сети за своето блекбъри.

Замисли се пак за мотива за кражбата. Имаше чувството, че може и да греши относно причината, поради която Карли Криспин е искала блекбърито, че не е било само заради онова, което й каза, докато вървяха покрай площад „Колумб“ след излизането си от Си Ен Ен: „Бас държа, че можеш да уговориш всекиго, при връзките, които имаш“. Сякаш намекваше, че тя не би имала проблем в намирането на гости за телевизионното си шоу, ако води такова, и Скарпета бе видяла в тези думи мотив за кражбата на смартфона. Карли искаше информация, искаше нейните връзки и може би наистина бе свила снимките на местопрестъплението, когато й се бе удала възможност. Но ако блекбърито не е било предназначено за Карли или Ейджи, а за някой друг? За някой коварен и зъл. За последно смартфонът й се бе намирал у Ейджи и може би той е трябвало да го предаде на трети човек, ако не се беше самоубил.

— Убийците, които се връщат на местопрестъплението, невинаги го правят, защото са параноици и се опитват да прикрият следите си — обясни Скарпета. — Понякога искат да преживеят отново акта на насилие, който им е доставил наслада. В случая с Тони Дериън мотивът може да е повече от един. Телефонът и лаптопът й са сувенири, а също така и средство някой друг да се представи за нея, преди тялото й да бъде открито, да ни заблуди относно времето на убийството, като прати есемес от нейно име на майка й около осем вечерта в сряда. Манипулации, игри и фантазии, движени от емоционални мотиви, сексуални мотиви, садистични мотиви. Които са се преплели, за да създадат зловеща дисхармония. Като много неща в живота. Тук не става дума само за една причина.

Луси довърши въпросите за настроението и на екрана се появи бутон „Изпрати“. Тя цъкна на него и получи потвърждение, че попълнената форма е успешно изпратена на сайта за преглед. „За преглед от кого?“, зачуди се Скарпета. От спонсор на проучването, който бе психолог, психиатър, невролог, сътрудник на проекта? Кой би могъл да знае? Но трябваше да е повече от един човек. Може би цяла група. Тези невидими спонсори можеха да са кои ли не и да се намират къде ли не, и се занимаваха с проект, който явно имаше за цел да прави предвиждания за човешкото поведение, които биха се оказали полезни за някого.

— Това е съкращение — каза Луси.

На екрана пишеше:

— „Калигула“ — каза Скарпета. — Все още не разбирам защо някой би избрал съкращение като това.

— Страдал от хронични кошмари и безсъние. — Луси преглеждаше на другия лаптоп гугъл резултати за „Калигула“. — Обикалял из двореца по цяла нощ и чакал изгрева. Названието може да има нещо общо с това. Ако например въпросното изследване е свързано с нарушенията на съня и влиянието на светлината и мрака върху настроенията. Името му идва от латинската дума „калига“, която означава „войнишка обувка“.

— А твоето име означава „малка обувка“ — каза Марино на Скарпета.

— Хайде де — промърмори под нос Луси, говореше на своите програми и търсачки. — Щеше да ми е много по-лесно, ако можех да занеса това в офиса си. — Имаше предвид „БиоГраф“ устройството.

— Из целия интернет пише, че Скарпета на италиански означава „малка обувка“ — продължи Марино. Очите му зад дебелата пластмаса бяха неспокойни. — Малката дама с малката обувка и големия ритник.

— Готово — каза Луси.

По екрана й течаха данни: каша от букви, символи, числа.

— Чудя се дали Тони е знаела какво точно събира устройството, което е носила на китката си денонощно — рече Луси. — Или пък убиецът й.

— Тя самата едва ли е знаела — каза Скарпета. — Изследователите не издават подробности за теорията, която се опитват да докажат. Опитните обекти имат само най-обща представа за какво се отнася. Иначе данните може да се опорочат.

— Сигурно е печелела нещо — каза Марино. — Иначе защо ще носи този часовник непрекъснато и ще отговаря на въпроси всеки ден?

— Може да е имала личен интерес към нарушенията на съня, влиянието на сезоните и знам ли какво още, и да е видяла обява за това изследване или пък някой да й е казал. Майка й твърди, че мрачното време я потискало — каза Скарпета. — А на участниците в изследвания обикновено се плаща.

Помисли си за бащата на Тони, Лорънс Дериън, и настоятелните му опити да прибере личните й вещи и трупа й. Биоелектрически инженер от МТИ. Комарджия и пияница, свързан с организираната престъпност. Когато бе вдигнал скандал в моргата, може би всъщност се бе опитвал да вземе часовника „БиоГраф“.

— Няма да повярвате какви неща се съхраняват в това нещо. — Луси се взираше в необработените данни от „БиоГрафа“ на Тони. — Това явно е комбинирано актиграфско устройство за събиране на данни със свръхчувствителен акселерометър или биморфен елемент в двуслоен пиезоелектрически сензор, който измерва общата двигателна активност. Не виждам нищо, което да подсказва за военна или правителствена изработка.

— А ти какво очакваш? — попита Марино. — Ако е на ЦРУ например.

— Не. Нищо тук не е криптирано по начина, който съм свикнала да виждам в свръхсекретните правителствени файлове. Не е обичайният троен блоков шифър, с онези битове и размери на блоковете, които свързвам с алгоритмите със симетричен ключ. Сещате се, онези много дълги ключове, с дължина над четирийсет бита, които уж могат да се експортират, но хакерите много се затрудняват в разбиването им. Тук нямаме такова нещо. Това не е военна или разузнавателна агенция. От частния сектор е.

— Предполагам, че не бива да питаме откъде знаеш как правителството криптира свръхсекретната си информация — отбеляза Марино.

— Целта на това устройство е да събира данни за някакво изследване и не е свързано нито с шпиониране, нито с война, нито дори с терористи — каза Луси, докато информацията продължаваше да тече по екрана. — Не е предназначено за крайния потребител, а за изследователи. Някакви гийкове, които обработват данните, но за кого? Вариации в режима на сън, количество сън, модели на дневната активност, свързани с излагането на светлина. Хайде, започвайте да ги събирате в някакъв ред, който лесно се гледа. — Пак говореше на програмите си. — Дайте ми схеми. Дайте ми карти. Става дума за сортиране на данни по тип. Много данни. Тонове данни. Записват се на всеки петнайсет секунди. Пет хиляди седемстотин и шейсет пъти дневно тази джаджа регистрира бог знае колко различни видове данни. Джипиес и педометрични показания. Данни за местоположение, скорост, разстояние, надморска височина и жизнените показатели на потребителя. Пулс и количество кислород в кръвта.

— Количество кислород в кръвта ли? Сигурно бъркаш — каза Скарпета.

— В момента ми е пред очите — отвърна Луси. — Стотици хиляди резултати. Количеството кислород в кръвта, измервано на всеки петнайсет секунди.

— Не виждам как е възможно това — каза Скарпета. — Къде е сензорът? Не можеш да измериш кислорода в кръвта без някакъв вид сензор. Обикновено се слага на някой пръст, а понякога и на меката част на ухото. Трябва да е някоя тънка част от човешкото тяло, за да може светлината да мине през плътта. Светлина, състояща се от червени и инфрачервени вълни, която определя процента на кислородна сатурация в кръвта ти.

— Този „БиоГраф“ има блутут — каза Луси. — Така че може и сензорът да е с блутут.

— Безжичен или не, трябва да има някакъв сензор, регистриращ показанията, които виждаме — отвърна Скарпета. — Сензор, който тя е носила непрекъснато.

Червена лазерна точка се движеше по имената, местата и свързващите ги линии на дървовидната графика, изпълнила плоския екран.

— Представете си следното: мосю Шандон, бащата, вече не е на власт. — Бентън държеше лазерната показалка и сочеше какво има предвид. — Всички връзки на фамилията са разпилени. Той и много от главните му помощници са в затвора. Истинският наследник, братът на Жан-Батист, е мъртъв. И пазителите на закона до голяма степен са насочили вниманието си към други международни проблеми. Ал Кайда, Иран, Северна Корея, глобалната икономическа катастрофа. Жан-Батист, оцелелият син, се възползва от тази възможност, за да вземе властта, да започне живота си отначало и този път да го направи по-добре.

— Не разбирам как ще стане — каза О’Дел. — Той е луд.

— Не е луд — каза Бентън. — Той е страшно интелигентен, със силна интуиция и за известно време интелектът му може да надвие неговите натрапчиви импулси, неговите мании. Въпросът е колко дълго може да продължава това.

— Изобщо не съм съгласен — каза О’Дел на Бентън. — Този човек да бъде мафиотски бос? Че той не може да излезе пред хората, без да си надене торба на главата. Той е международен престъпник, издирван от Интерпол, освен това е деформиран, урод.

— Можете да не се съгласявате колкото си щете. Вие не го познавате — каза Бентън.

— Той има генетично заболяване — продължи О’Дел, — не си спомням как се казваше…

— Вродена универсална хипертрихоза — обади се Марти Лание. — Хората, страдащи от тази много рядка болест, имат косми, фини като бебешки мъх, по цялото тяло, включително по места, които обикновено не са окосмени или са слабо окосмени. Челото, дланите, лактите. Това може да е придружено и от други дефекти, като например гингивална хиперплазия: дребни зъби с големи разстояния между тях.

— Както казах, урод. Прилича на проклет върколак — повтори О’Дел. — Хората с тази болест вероятно са причината за възникването на легендата.

— Той не е върколак, а болестта му не е нещо, излязло от разказ на ужасите. Не е легенда. Съвсем истинска е — каза Бентън.

— Не знаем колко точно случая има в целия свят — добави Лание. — Съобщено е може би за петдесет или сто.

— „Съобщено“ е ключовата дума тук — каза унило Джейми Бъргър. — Не можеш да преброиш случаите, ако не е съобщено за тях, а вие разбирате защо хипертрихозата предизвиква силно негативни асоциации и заклеймяване, кара хората да си мислят, че болният е чудовище, злодей.

— И тогава се отнасят с него по съответния начин и може наистина да го направят такъв — добави Лание.

— Семействата криели страдащите от това заболяване и Жан-Батист не бил изключение — продължи Бентън. — Той израснал в едно мазе, на практика подземна тъмница, без никакви прозорци, във фамилната къща на Шандон на остров Сен Луи в Париж. Възможно е гените, наследени от Жан-Батист, да идват от един мъж, живял в средата на шестнайсети век, който бил роден с косми по цялото тяло. Още като дете го представили на крал Анри Втори и той го оставил в двореца като някаква рядкост, нещо забавно, кажи-речи домашен любимец. Та този мъж се оженил за французойка и няколко от децата им наследили заболяването. Смята се, че в края на деветнайсети век един от техните наследници се сродил чрез брак с фамилията Шандон, и сто години по-късно този рецесивен ген се оказал доминантен у Жан-Батист.

— Това, което се опитвам да ви кажа — рече О’Дел, — е, че хората ще побегнат с писъци от човек, който изглежда по подобен начин. Как би могъл Жан-Батист да вземе властта и да ръководи операциите от фамилния си дом в Париж?

— Не знаем къде живее Жан-Батист — отвърна Бентън. — Не знаем какво е правил през последните пет години. Не знаем как изглежда. В наше време медицината е способна на много неща: лазерна епилация, зъбно протезиране, пластична хирургия. Нямаме представа какво е направил със себе си след бягството от затвора. Знаем само, че негова ДНК е открита на задната седалка на краден мерцедес в Маями и това недвусмислено го свързва с банковите обири, извършени от Джеръм Уайлд и Доди Ходж. Те и двамата са свързани с Детройт, което прави много вероятно Жан-Батист да има връзки с Детройт. И с Маями. И с Ню Йорк.

— Хазартният бизнес — обади се Лание. — А може би и филмовият бизнес.

— Фамилията Шандон си пъха ръцете във всичко, което може да бъде доходоносно — каза Бентън. — Развлекателен бизнес, хазарт, проституция, наркотици, нелегална търговия с оръжие, ментета на дизайнерски марки, контрабанда от всякакъв вид. За каквато и престъпна дейност да се сетите, Жан-Батист не само ще е запознат с нея, но и ще е изключително компетентен. Това е семейна черта. В кръвта му е. Разполагал е с пет години, за да се възползва от една могъща престъпна мрежа, заради връзките на фамилията си. Имал е достъп до пари. Работил е върху своя план, какъвто и да е бил той, а всеки добре съставен план има нужда от изпълнители. Трябвали са му войници. Ако е искал да възстанови престъпната фамилия Шандон или да си изгради собствена империя, да се възроди, да се пресътвори, е трябвало да събере множество помощници. Само че той би ги подбрал лошо. Човек като него, който има в миналото си малтретиране, психопатия и изключително жестоки престъпления, не би притежавал нужните качества, за да бъде ловък и успешен лидер, или във всеки случай не за дълго. Той е движен от своята мания за сексуално насилие. И от жаждата си за мъст.

Коренът на дървовидната графика на стената бе Жан-Батист. Името му се намираше в центъра на екрана и всички други имена се разклоняваха от него.

— Значи имаме Доди Ходж и Джеръм Уайлд, които са свързани с Жан-Батист. — Бентън посочи с точката на лазера имената им, докато ги изричаше.

— Би трябвало да добавим и Хап Джъд — каза Бъргър. Сега тя изглеждаше различна, много мрачна. — Той е свързан с Доди, макар да твърди, че вече няма нищо общо с нея.

Бъргър не бе на себе си и Бентън не знаеше какво се е случило. Когато всички отидоха за кафе, тя бе използвала стационарния телефон на бюрото на един агент, който в момента не присъстваше, за да проведе някакъв разговор. Оттогава бе изключително тиха. Бе престанала да подмята различни хрумвания и доводи и да се нахвърля стръвно всеки път, когато Лание си отвори устата. Бентън имаше чувството, че тази работа няма нищо общо с юрисдикцията, с битката за територия, с дърленето кой какво обвинение ще повдигне. Джейми Бъргър изглеждаше смачкана. Изглеждаше изхабена.

— Известно време Хап е търсел духовни напътствия от нея — продължи Бъргър със същия монотонен глас. — Така ми каза, когато го разпитвах рано тази сутрин. Каза също, че била голям навлек, постоянно се обаждала в офиса му в Ел Ей и той я избягвал.

— Как се е запознал с Доди? — поинтересува се Лание.

— Изглежда, тя е давала духовни напътствия и е гадаела на Хана Стар — отвърна Бъргър. — Това не е нещо необичайно. Твърде много знаменитости и богати хора, в това число и политици, търсят съветите на самопровъзгласили се медиуми, гадатели, вещици, магьосници, пророци, повечето от тях фалшиви.

— Предполагам, че повечето от тях не се оказват банкови обирджии — подметна Стокман.

— Ще се изненадате какви се оказват — каза Бъргър. — Кражбите, изнудването и финансовите измами са нещо много характерно за професията.

— Доди Ходж някога била ли е в дома на семейство Стар на Парк авеню? — обърна се Лание към Бъргър.

— Хап казва, че е била.

— Смятате ли Хап за заподозрян в случая Хана Стар? — попита О’Дел. — Дали знае къде е тя или има нещо общо с изчезването й?

— На този етап го смятам за най-важния заподозрян — каза Бъргър уморено.

Не, това не беше умора. Имаше нещо друго.

— Хап Джъд трябва да е на стената заради Доди и заради Хана. — Бъргър оглеждаше хората около масата, без да спира поглед на никой конкретно, сякаш се обръщаше към съдебни заседатели. — А също и Тони Дериън. Връзките му с „Хай Ролър Лейнс“ и може би с Фреди Маестро, а трябва да добавим и болницата „Парк Дженеръл“ в Харлем, която не е далеч от мястото, където бе открито тялото на Тони.

На плоския екран се появиха още разклонения: Хана Стар, свързана с Хап Джъд, свързан с Доди и косвено с Джеръм Уайлд. Сега всички връзки водеха към Тони Дериън, „Хай Ролър Лейнс“ и болницата „Парк Дженеръл“ и обратно към корена, към Жан-Батист Шандон. Бъргър обясни за миналото на Хап в харлемската болница и за умрялата там Фара Лейси, а после се върна на връзката на Хап със семейство Стар, посещенията му в къщата на Парк авеню: поне веднъж на вечеря и в други случаи за секс. О’Дел я прекъсна, за да посочи, че Руп Стар не би се опитвал да приласкае един дребен актьор, който може да инвестира не повече от половин милион долара.

— Големите играчи като Руп — обясни той — дори няма да говорят с теб, ако не си в състояние да им предложиш много повече от това.

— Това е било около година преди смъртта на Руп Стар — каза Бъргър. — Тогава Хана вече е била омъжена за Боби Фулър.

— Може би тук става дума за една от онези ситуации, когато членовете на семейството започват постепенно да изтикват шефа, да движат нещата както те искат — предположи Стокман.

— Знам, че сте преглеждали финансите на Хана — каза Бъргър: имаше предвид, че ФБР са ги преглеждали. — Заради информацията, която ви пратих — онази, която открихме с Луси.

Каза го така, сякаш всички трябваше да знаят коя е Луси и каква връзка има с Бъргър.

— Открихме голяма активност в много банки у нас и в чужбина — каза Стокман. — Започнала е преди около две години. После, след смъртта на Руп Стар миналия май, повечето пари са били изгубени.

— Хап твърди, че е бил в Ню Йорк вечерта преди Деня на благодарността, когато Хана изчезна. На другия ден отлетял за Ел Ей. Ще поискаме заповед за обиск на дома му в Трибека. Трябва да го направим незабавно. Той твърди, че Хана и Боби никога не са правили секс — продължи Бъргър без обичайната сила в гласа си и без помен от ироничния си хумор. — По негови думи, нито веднъж.

— Да бе, да — рече саркастично О’Дел. — Най-старата реплика от учебника. Няма пламък в огнището, затова отиваш да се топлиш другаде.

— Хана Стар беше от висшето общество, движеше се сред купонджии, общуваше с богатите и известните тук и в чужбина, но никога не го правеше в дома си — продължи Бъргър. — Обичаше публичността, предпочиташе да е на клюкарската страница на „Ню Йорк Поуст“, отколкото в семейната трапезария. Стилът й бе пълна противоположност на този на баща й. Явно приоритетите й са били съвсем различни. Според Хап тя първа се свързала с него. Срещнали се в „Мънки Бар“. Малко по-късно той бил поканен на една от вечерите на Руп и станал негов клиент. Хана лично се грижела за парите му. Хап твърди, че Хана се страхувала от Боби.

— Обаче не Боби е бил в града, когато Хана е изчезнала, и е отлетял на следващия ден — натърти Лание.

— Именно — каза Бъргър, вперила поглед в Бентън. — Много ме безпокоят връзките на Хап с всички. И наклонностите му. Кей казва, че Тони Дериън е била мъртва от ден и половина, преди тялото й да бъде оставено в парка. Била е държана на хладно, в затворено помещение. Може би сега това придобива смисъл.

Още имена се добавяха към графиката на стената.

— Уорнър Ейджи и Карли Криспин — каза Бентън на Стокман. — Те също трябва да са там горе.

— Нямаме причина да мислим, че Ейджи или Карли са имали връзка с някого от тези на стената — каза О’Дел.

— Знаем, че Карли е свързана с Кей — отвърна Бентън. — А пък аз съм свързан с Ейджи.

Затракаха клавиши. Имената на Скарпета и Бентън се появиха на плоския екран. Беше ужасно да ги види там. Свързани с всички. Свързани с корена, Жан-Батист Шандон.

Бентън продължи:

— И въз основа на това, което Луси и Кей откриха в хотелската стая на Ейджи, подозирам, че е бил свързан с бизнеса с казината.

На стената бе добавено „Казина“.

— Използвал е интереса си към паранормалното и влиянието си в тези среди, за да организира някакво изследване, някаква манипулация.

„Паранормално“ се появи като нов клон от дървото.

— Може би го е правил под патронажа на богат французин, за който предполагаме, че се казва Льокок — продължи Бентън и това име също изникна на екрана. — Някой — може би този мосю Льокок — е плащал на Ейджи в брой. Може би и Фреди Маестро му е плащал. Така че Льокок и Маестро може да са свързани и това би ни дало връзка между Детройт и Франция.

— Не знаем кой е Льокок и дали съществува в действителност — каза Лание на Бентън.

— Съществува. Но не знаем кой е.

— Мислите, че този Льокок е Човекът вълк? — попита О’Дел Бентън.

— Да не го наричаме така. Жан-Батист Шандон не е стереотип. Не е мит. Той е човек, който в настоящия момент може да изглежда напълно нормално. Възможно е да има множество псевдоними. Всъщност би трябвало да има.

— Той с френски акцент ли говори? — Стокман работеше на лаптопа си: добавяше нови разклонения към дървото на стената.

— Може да говори с най-различни акценти или изобщо без акцент — каза Бентън. — Освен френския владее свободно италиански, испански, португалски, немски и английски. Може вече да е научил и други езици. Не знам.

— Защо Карли Криспин? — попита Стокман, докато работеше по графиката. — И защо е плащала за стаята на Ейджи? Или някой друг е плащал през нея?

— Може би е някакво дребно пране на пари. — Лание си водеше бележки. — Това се случва често, макар и в сравнително малки размери. Хората плащат в брой. Хората плащат на други хора, които да платят на трети хора. Без кредитни карти или банкови преводи, или чекове, които оставят документална следа. Поне не при дела със съмнителна законност.

— Карли е смятала да го изрита от стаята този уикенд. — Бъргър срещна погледа на Бентън. Очите й бяха непроницаеми като камък. — Защо?

— Мога да предложа една теория — отговори Бентън. — Ейджи е пратил по имейла на Карли информация, която уж получил от свидетел, но ние знаем, че е била фалшива. Той сам се е представил за Харви Фоли, използвайки интернет услуга за транскрибиране на говор. Луси откри въпросния текст, заедно с много други, на компютъра му. Сега на продуцентите на „Докладът на Криспин“ им пари под краката заради онова, което тя съобщи в ефир снощи: че косми на Хана Стар са били открити в жълто такси. Подробност, изфабрикувана от Ейджи във фалшив телефонен разговор, на която Карли се е вързала. Или пък й е изнасяло да се върже. Както и да е, тя не е искала да си създава повече неприятности с новинарската мрежа от тези, които вече имала.

— Затова го уволнява — каза Лание.

— А защо да не го уволни? Знаела е, че и нея скоро ще я уволнят. Нямало да се нуждае повече от Ейджи, независимо кой е плащал за стаята му. Може да има намесен и личен елемент — каза Бентън. — Не знаем какво е казала Карли на Ейджи, когато му се е обадила от Си Ен Ен към единайсет часа снощи. Изглежда, това е бил последният му телефонен разговор.

— Трябва да говорим с Карли Криспин — каза Стокман. — Жалко, че Ейджи е мъртъв. Струва ми се, че той може да е ключът към всичко.

— Постъпил е адски глупаво — каза О’Дел. — Той беше съдебен психиатър. Би трябвало да е по-наясно с нещата. Този Харви Фоли щеше да отрече, че е говорил с него.

— И наистина отрече — каза Бъргър. — Говорих с детектив Бонел, докато чаках кафето. Тя се е свързала с него след шоуто снощи. Фоли признава, че е пратил имейл на Ейджи, но твърди, че никога не е говорил с него и никога не е казвал нищо за открита коса на Хана.

— Телефонната му разпечатка би трябвало да покаже дали са говорили… — започна О’Дел.

— Разговорът е воден от тракфон, а той липсва — прекъсна го Бентън. — Ейджи е имал чекмедже, пълно с празни кутии от тракфони. Аз лично съм убеден, че разговорът с Фоли е бил фалшив, и Луси е на същото мнение. Но се съмнявам, че Ейджи го е направил със съзнателната цел да го уволнят.

— Може би е била несъзнателна — предположи Лание.

— И аз така мисля. — Бентън смяташе, че Ейджи е бил готов да се самоунищожи. — Сериозно се съмнявам, че снощи за първи път му е минала мисълта за самоубийство. Апартаментът му във Вашингтон скоро ще бъде поставен под възбрана. Кредитните му карти са изтекли. Той разчита на други да го снабдяват с пари в брой. Той е само един паразит и единственото, което го чака в бъдеще, са собствените му недъзи и демони. Освен това, изглежда, се е забъркал в нещо, което не е залък за неговата уста. Вероятно е знаел, че ще го хванат.

— Още един, който би бил лош избор за служител — каза Лание на всички, макар че гледаше само Бентън.

— Мислите ли, че Жан-Батист може да знае?

— Какво да знае? — Гневът на Бентън изригна. — Че Ейджи се е погрижил да бъда откъснат от живота си, след което за награда съм бил отбягван от ФБР, и че е получил тази възможност благодарение на Шандон?

В конферентната зала се възцари тишина.

— Питате дали мисля, че е срещнал Жан-Батист, че са се запознали по някакъв начин? Да — каза Бентън. — Ейджи с неговите амбиции би копнял да поговори с едно така наречено чудовище като Жан-Батист Шандон. Би бил заинтригуван от него, дори и да не знае кой е — ако приемем, че в случая онзи е използвал друга самоличност. Щеше да го привлече психопатията на Жан-Батист, злото, излъчващо се от него, и това би било най-голямата шибана грешка в целия шибан живот на Уорнър Ейджи.

— Очевидно — каза Лание след кратко мълчание. — След като в момента е в моргата.

— Хотел „Елизиум“ се намира много близо до къщата на Стар на Парк авеню. — Бъргър бе спокойна. Прекалено спокойна. — Само на три или четири пресечки. Излизаш от хотела и за пет-десет минути можеш да стигнеш дотам.

Стокман заработи на клавиатурата и върху плоския екран се появиха хотел „Елизиум“ и „Къщата на Стар“ — най-новите разклонения на дървото.

— Трябва да сложите и името на Луси Фаринели — каза Бъргър. — Което означава, че трябва да добавите и моето. Не само защото разследвам изчезването на Хана и съм разпитвала съпруга й и Хап Джъд, а и защото съм свързана с Луси. Тя беше клиентка на Руп Стар. И то в продължение на повече от десет години. Трудно ми е да си представя, че никога не се е срещала с Хана, а може би и с Боби.

Бентън не знаеше за какво говори тя, нито пък откъде черпи информацията си. Втренчи се в очите й с ням въпрос, защото не искаше да го зададе на глас, и получи в отговор продължителен поглед. Не. Луси не й бе казала. Бъргър бе разбрала по някакъв друг начин.

— Снимки — каза Бъргър към всички. — Подвързани с кожа албуми в стаята за редки книги на Руп Стар. Приеми и вечери с клиенти през годините. Тя е в един от албумите. Луси имам предвид.

— Кога разбра това? — попита Бентън.

— Преди три седмици.

Щом бе знаела толкова отдавна, значи внезапната промяна в поведението й се дължеше на нещо друго. Бонел й бе съобщила по телефона някаква друга информация, още по-обезпокоителна.

— Хиляда деветстотин деветдесет и шеста. Тя е била на двайсет, още в колежа. Не съм виждала нейни снимки в никой друг албум, може би защото след завършването си е станала агент на ФБР и много е внимавала с появите си на големи приеми и вечери, и със сигурност не е позволявала да я снимат — продължи Бъргър. — Както знаете, след като съпругът на Хана, Боби, съобщи за изчезването й, поискахме разрешение да вземем нейни лични вещи, нейна ДНК, от къщата на Парк авеню, а аз пожелах да говоря с него.

— Той е бил във Флорида, когато Хана е изчезнала, нали? — каза О’Дел.

— Вечерта, когато тя не се прибрала от ресторанта — каза Бъргър, — Боби е бил в апартамента им в Северен Маями Бийч. Това се потвърждава от имейлите, пратени от IP адреса на компютъра в жилището, както и от телефонните разговори и от чистачката Роузи. Тя беше разпитана. Аз самата говорих с нея по телефона и тя потвърди, че Боби е бил там вечерта на двайсет и шести ноември, точно преди Деня на благодарността.

— Сигурни ли сте, че именно Боби е пращал имейлите и е водил телефонните разговори? — попита Лание. — Откъде знаете, че не го е направила чистачката Роузи и не лъже, за да защити шефа си?

— Нямам достатъчно основания да го поставя под наблюдение, след като нищо не говори за криминално деяние от негова страна — каза Бъргър, без да променя интонацията си. — Дали това значи, че му вярвам? Аз не вярвам на никого.

— Знаем ли какво съдържа завещанието на Хана? — попита Лание.

— Тя е единственото дете на Руп Стар и когато той умря миналия май, остави всичко на нея — отговори Бъргър. — Скоро след това тя промени своето завещание. Ако умре, всичко отива в една фондация.

— Значи е отрязала Боби. Това не ви ли се струва малко необичайно? — рече Стокман.

— Най-доброто предбрачно споразумение е да се погрижиш половинката ти да не може да извлече полза, като те предаде или убие — каза Бъргър. — А и въпросът е спорен. На Хана Стар са й останали няколко милиона и куп дългове. Предполага се, че е изгубила почти всичко на борсата и във финансови пирамиди през септември.

— Вероятно сега се намира на някоя яхта в Средиземно море или й правят маникюр в Кан или Монте Карло — каза Лание. — Значи Боби не получава нищо. Какво беше впечатлението ви от него? Като изключим естествената ви склонност да не се доверявате на никого.

— Стори ми се силно разстроен. — Бъргър не говореше на никого конкретно. Продължаваше да се обръща към всички около масата, все едно са съдебни заседатели. — Беше ужасно притеснен, стресиран, когато разговарях с него в дома им. Убеден е, че Хана е станала жертва на престъпление, твърди, че никога не би избягала и не би го оставила. Бях склонна да приема тази възможност много на сериозно, докато Луси не откри финансовата информация, която вече всички знаете.

— Да се върнем към вечерта на изчезването на Хана — каза О’Дел. — Как Боби е разбрал, че е изчезнала?

— Потърсил я по телефона и това е отразено в разпечатката, която ни предостави — каза Бъргър. — На следващия ден, Деня на благодарността, Хана трябвало да се качи на частен самолет за Маями, където да прекарат заедно дългия уикенд, а оттам да замине за Сейнт Бартс.

— Сама ли? — попита Стокман. — Или и двамата?

— Отивала е в Сейнт Бартс сама — отговори Бъргър.

— Значи може би е смятала да духне от страната — обади се Лание.

— И аз се чудех за същото — каза Бъргър. — Но ако го е направила, не е използвала частния си самолет „Гълфстрийм“. Изобщо не се е появила на летището в Уайт Плейнс.

— Това Боби ли ти го каза? — попита Бентън. — И знаем ли дали е вярно?

— Той го каза, а разполагаме и със списъка на пътниците за въпросния полет. Тя не се е появила на летището. Не се е качила на самолета, а Боби не е бил в списъка на пътниците за полета до Сейнт Бартс — отвърна Бъргър. — Освен това не е вдигала и телефона си. Чистачката им в Ню Йорк…

— Която се казва? — попита Лание.

— Настя. — Тя го повтори по букви и името се появи на стената. — Живее в къщата и според нея Хана не се е прибрала след вечерята в Гринич Вилидж на двайсет и шести ноември. Но явно това не е било достатъчна причина да се вика полиция. Понякога тя не се прибирала. Била на вечеря по случай някакъв рожден ден, в „Уан иф бай Ланд, ту иф бай Сий“ на Бароу стрийт, с група приятели. След като излезли от ресторанта, я видели да се качва в жълто такси. Това е, което знаем засега.

— Боби знаел ли е, че тя кръшка? — попита О’Дел.

— Както го описа той, „давали си голяма свобода“. Не знам какво знае — каза Бъргър. — Може би Хап е казал истината. Може Боби и Хана да са били преди всичко бизнес партньори. Той самият твърди, че я обича, но това го слушаме непрекъснато.

— С други думи, имали са споразумение. Може и двамата да са кръшкали. Той е паралия, нали? — попита О’Дел.

— Не колкото нея. Но е от заможно калифорнийско семейство, учил е в Станфорд, взел е магистърската си степен по бизнес администрация от Йейл, бил е успешен мениджър по алтернативни вложения, работил е за два фонда, единия във Великобритания, другия в Япония.

— Тия от хедж фондовете, някои от тях вадят стотици милиони — каза О’Дел.

— Повечето вече не, а някои са в затвора. Как стоят нещата при Боби? — попита Стокман. — Да не е загубил всичко?

— Подобно на много от тези инвеститори, той разчитал, че цените на енергията и полезните изкопаеми ще продължат да растат, докато финансовите активи падат. Така ми каза — отговори Бъргър.

— А после, през юли, тенденцията се обърна — рече Стокман.

— Той го описа като кървава баня — каза Бъргър. — Във всеки случай не може да си позволи стила на живот, с който е свикнал, без богатството на Стар, това е сигурно.

— Значи това тяхното е по-скоро сливане, отколкото брак? — рече О’Дел.

— Не мога да кажа какви са истинските му чувства. Та кой би могъл да разбере какво чувстват хората в действителност? — каза тя без никаква следа от емоции. — Когато се срещнах и разговарях с него, изглеждаше разстроен. Твърди, че когато тя не се появила за полета си в Деня на благодарността, започнал да се паникьосва, обадил се на полицията, а полицията се свърза с мен. Боби казва, че се страхувал жена му да не е станала жертва на престъпление и че в миналото имала проблеми с преследвачи. Долетя в Ню Йорк и се срещна с нас в къщата, разведе ни из нея и тогава взехме една четка за зъби на Хана за ДНК, в случай че ни потрябва. Ако трупът й се появи отнякъде.

— Албумите със снимки. — Бентън още мислеше за Луси и се чудеше какви ли други тайни крие тя. — Защо ви ги е показал?

— Разпитвах го за клиентите на Хана, дали не може някой от тях да й е вдигнал мерника. Той каза, че много от клиентите на покойния й баща, Руп Стар, не са му известни. Предложи ни да…

— Кои „ни“?

— Марино беше с мен. Боби ни предложи да разгледаме фотоалбумите, защото Руп имал навика да забавлява новите си клиенти в къщата и това било по-скоро ритуал на посвещение, отколкото покана. Ако не дойдеш на вечеря, не те взимал. Искал да има лична връзка с клиентите си и очевидно имал.

— Видяла си снимката на Луси от деветдесет и шеста — каза Бентън. Можеше само да си представя как се чувства Бъргър. — Марино също ли я видя?

— Аз я познах на снимката. Марино не беше в библиотеката с мен, когато я открих. Не я е видял.

— Попита ли Боби за това? — Бентън не искаше да я пита защо е скрила информацията от Марино. Подозираше, че знае. Бъргър се бе надявала, че Луси ще й каже истината, че няма да й се налага да поставя въпроса пред нея. Но явно Луси не го бе направила.

— Не съм показвала снимката на Боби, нито съм споменавала за нея — каза Бъргър. — Той не може да е познавал Луси по онова време. Хана и Боби са заедно от няма и две години.

— Това не означава, че не знае за Луси — каза Бентън. — Хана може да му е споменала нещо. Бих се изненадал, ако не го е направила. Джейми, когато беше в библиотеката, ти сама ли взе този албум от полицата? Руп Стар сигурно е имал десетки.

— И то много десетки — каза тя. — Боби сложи купчина албуми на масата пред мен.

— Възможно ли е да е искал да откриеш снимката на Луси? — Бентън отново имаше едно от своите предчувствия. Нещо го човъркаше отвътре и му пращаше предупредителни сигнали.

— Той ги остави на масата и излезе от библиотеката — отвърна Бъргър.

Игра. При това жестока, ако Боби го бе направил умишлено, помисли си Бентън. Ако бе знаел за личния живот на Бъргър, би трябвало да е наясно, че тя ще се разстрои да разбере, че нейната партньорка, съдебният компютърен експерт, е била в къщата на Стар, общувала е с всички тези хора и не й е казала нищо за това.

— Ако не възразявате, че питам — каза Лание на Бъргър, — защо сте позволили на Луси да извършва компютърната част от разследването, след като е имала връзки с предполагаемата жертва? Всъщност с цялото семейство Стар.

Бъргър не отговори веднага. После каза:

— Чаках тя да ми даде обяснение.

— И какво беше обяснението? — попита Лание.

— Още го чакам.

— Ясно. Това може да се окаже проблем по-нататък, когато нещата стигнат до съда — каза Стокман.

— Аз и сега го смятам за проблем. — Лицето на Бъргър бе сурово. — Много по-голям проблем, отколкото мога да опиша.

— Къде е Боби в момента? — попита я Лание, вече с по-мек тон.

— Изглежда, се е върнал тук, в града — каза Бъргър. — Праща имейли на Хана. Праща й ги всеки ден.

— Шибана работа — каза О’Дел.

— Шибана или не, той го прави. Знаем, защото очевидно имаме достъп до пощенската й кутия. Късно снощи той й прати имейл, в който пише, че е чул за някакво развитие по случая и се връща в Ню Йорк рано тази сутрин. Предполагам, че вече е тук.

— Ако не е малоумен, сигурно подозира, че някой преглежда имейлите й. Това ме кара да се чудя дали не го прави заради нас — рече О’Дел.

„Игрички“, помисли си Бентън и безпокойството му се усили.

— Не знам какво подозира той. На пръв поглед изглежда, че се надява Хана да е жива някъде и да чете имейлите му — каза Бъргър. — Предполагам, знае какво съобщиха снощи в „Докладът на Криспин“, че уж в някакво такси били открити нейни косми. И затова се връща в града толкова внезапно.

— Това е все едно да чуе, че е мъртва. Проклети журналисти — каза Стокман. — Готови са на всичко за по-висок рейтинг и пет пари не дават какво причиняват на хората, чийто живот съсипват. — Обърна се към Бентън. — Тя наистина ли е казала това за нас? Имам предвид, за ФБР, че профилирането било отживелица?

Стокман говореше за Скарпета и за новината, която снощи бе на таблото на Си Ен Ен и по целия интернет.

— Мисля, че са я цитирали неправилно — отвърна невъзмутимо Бентън. — Мисля, че е искала да каже, че доброто старо време си е отишло, а и никога не е било чак толкова добро.