Хеликоптерът „Бел 407“ на Луси висеше над пистата. Вятърът го блъскаше натам-насам като огромни ръце, докато тя чакаше от кулата да й дадат разрешение за кацане.
— Ето пак — каза тя на Бъргър, която седеше в седалката на помощник-пилота отляво, защото не бе от хората, които биха се качили отзад, ако имат избор. — Не мога да повярвам къде са сложили проклетата подвижна платформа.
Западната площадка на летището „Уестчестър“ бе претъпкана с паркирани самолети, вариращи от едномоторни и експериментални домашни модели до „Чалънджър“ от супер среден клас и бизнес самолет „Боинг“ за свръхдалечни полети. Луси се мъчеше да запази спокойствие. Вълнението и пилотирането бяха опасна комбинация, а на нея не й трябваше много, за да се ядоса. Беше избухлива, не можеше да обуздае нрава си и мразеше това, но мразенето на нещо не го кара да изчезне, така че гневът не я напускаше. След всичките й опити да се справи с него и някои хубави неща, които й се бяха случили, радостни неща, които улесняваха задачата й, сега гневът отново бе излязъл от торбата, може би по-неконтролируем от всякога, след като твърде дълго бе стоял без надзор и внимание. Но не и изчезнал. Тя само си бе мислила, че е изчезнал. „Няма човек, който да е по-интелигентен, по-надарен физически или по-обичан от теб — казваше леля й Кей. — Защо тогава си толкова бясна?“ Сега и Бъргър го казваше. Бъргър и Скарпета говореха по един и същ начин. Използваха еднакъв език, еднаква логика, сякаш предаваха на една и съща честота.
Изчисли най-добрия маршрут за подход към подвижната платформа, малка дървена хеликоптерна площадка на колела, паркирана прекалено близо до другите машини, а и тегличът бе насочен в неправилната посока. Най-добрият план бе да се снижи между крилата на двата самолета отляво — един „Лиърджет“ и един „Кинг Еър“. Те щяха да понесат въздушната струя от перката й по-добре от малките самолети. После щеше да се спусне точно над платформата, под по-остър ъгъл, отколкото би искала, и щеше да й се наложи да кацне при опашен вятър от двайсет и осем възела — при положение, че диспечерът от въздушния контрол изобщо й се обадеше. При толкова силен вятър трябваше да се притеснява да не се приземи тежко и изгорелите газове да навлязат в кабината. Бъргър щеше да се оплаче от газовете, да получи главоболие и повече нямаше да иска да лети с Луси. Още едно нещо, което нямаше да правят заедно.
— Нарочно го е направил — каза Луси по вътрешната връзка. Ръцете и краката й бяха напрегнати, тя стискаше здраво уредите и се бореше с хеликоптера, за да не му позволи да прави нищо друго, освен да виси на десетина метра над земята. — Ще му взема името и номера.
— Кулата няма нищо общо с паркирането на платформите — прозвуча гласът на Бъргър в слушалките й.
— Нали го чу? — Вниманието на Луси бе съсредоточено върху картината отвън. Тя оглеждаше тъмните силуети на гъсто струпаните машини, виждаше въжетата, които ги привързваха към земята — хлабаво навити, а оръфаните им краища плющяха в светлината на нейния прожектор с мощност двайсет милиона свещи. — Каза ми да използвам маршрут Ехо. И аз направих точно това, изобщо не съм се отклонявала от инструкциите му. Разиграва ме.
— Кулата си има по-важни грижи от това къде са паркирани подвижните платформи.
— Той може да прави каквото си иска.
— Остави. Не си заслужава. — Богатият тембър на гласа на Бъргър приличаше на първокласна твърда дървесина. От тропически дървета, махагон, тик. Красив, но неподатлив, и можеше да наранява.
— Когато той е дежурен, все има нещо. На лична основа е. — Луси продължаваше да държи хеликоптера във въздуха, загледана навън, като внимаваше вятърът да не я отнесе встрани.
— Няма значение. Остави. — Бъргър адвокатката.
Луси се чувстваше несправедливо обвинена, макар да не бе сигурна в какво. Имаше усещането, че я контролират и я съдят, без да знае защо. Леля й я караше да се чувства по същия начин. Всички я караха да се чувства по този начин. Макар Скарпета да твърдеше, че не се опитва да я контролира или съди, Луси винаги имаше чувството, че го прави. Скарпета и Бъргър нямаха голяма разлика в годините, бяха почти връстнички, от едно съвсем различно поколение. Цяла една цивилизация делеше Луси от тях. По-рано тя не смяташе, че това е проблем, даже напротив. Най-после бе открила някой, който да й вдъхва уважение, някой могъщ и преуспял, който никога не я отегчаваше.
Джейми Бъргър бе пленителна жена, с къса тъмнокафява коса и красиви черти, чистокръвна порода. Грижеше се добре за себе си и бе наистина зашеметяваща, а и адски умна. На Луси й харесваше как изглежда Бъргър, как се движи и се изразява, обожаваше начина, по който се облича, в костюми от рипсено кадифе и дочен плат, и политически некоректното й кожено палто. Още й бе трудно да повярва, че най-сетне притежава онова, което винаги е искала, винаги си е представяла. Не беше идеално. Беше много далеч от идеално и тя не разбираше какво е станало. Двете бяха заедно от близо година, но последните няколко седмици бяха ужасяващи.
Тя натисна бутона за предаване и каза по радиото:
— Хеликоптер найнър-лима-фокстрот чака разрешение.
След дълга пауза дразнещо спокойният глас отговори:
— Хеликоптер, заглушиха ви. Повторете искането.
— Хеликоптер найнър-лима-фокстрот чака разрешение — повтори троснато Луси, пусна бутона и каза на Бъргър по вътрешната връзка: — Не са ме заглушили. Чуваш ли някакъв друг полет точно в момента?
Бъргър не отговори и Луси не погледна към нея, не гледаше никъде другаде, освен през предното стъкло. Едно от хубавите неща на пилотирането бе, че не ти се налага да гледаш другите, ако си ядосан или обиден. Никое добро дело не остава ненаказано. Колко пъти й го бе повтарял Марино, само че използваше думата „услуга“, а не „дело“. Никоя услуга не остава ненаказана, така й казваше още откакто тя бе хлапе, а него го тормозеше нещо ужасно. В настоящия момент Луси имаше чувството, че Марино е единственият й приятел. Невероятно! Съвсем неотдавна искаше да му пусне куршум в главата, точно както бе направила с гнусния му син, беглец, издирван за убийство от Интерпол, докато онзи седеше в един стол в стая 511 на хотел „Радисън“ в Шчечин, Полша. Понякога Роко-младши изникваше ненадейно в ума й — потен, треперещ и с изцъклени очи, с разхвърляни около него мръсни подноси от храна, а въздухът бе натежал от миризмата на урината и изпражненията му. Молеше й се. А когато това не помогна, й предложи подкуп. След всичко, което бе причинил на невинни хора, молеше за втори шанс, за пощада и се опитваше да си откупи кожата.
Обаче никое добро дело не остава ненаказано и Луси не бе извършила добро дело. Нямаше такова намерение, защото ако проявеше великодушие и оставеше Роко жив, той щеше да убие своя баща полицай. Питър Роко Марино-младши толкова мразеше баща си, че бе променил името си на Каджиано. Освен това бе получил заповеди, имаше и прецизен хладнокръвен план как да очисти своя старец Марино по време на ежегодния му риболов в колибата на езерото Бъгс. Щеше да го направи да изглежда като взлом, при който нещата са взели злощастен обрат. Е, не се получи, Младши! Когато излезе от онзи хотел, с ехтящи от изстрела уши, Луси не изпитваше нищо друго, освен облекчение — е, може би не съвсем нищо. Това бе тема, по която с Марино не говореха. Тя бе убила сина му — добре обмислена екзекуция, която приличаше на самоубийство, подмолна операция; вършеше си работата, правеше онова, което е правилно. Но все пак това бе синът на Марино, единственото му дете, последната издънка от фамилното дърво, доколкото й бе известно.
Диспечерът отново се свърза с нея.
— Найнър-лима-фокстрот, останете в готовност.
„Шибан нещастник“. Луси си го представи как седи в тъмната контролна зала и се подсмихва, докато я гледа от върха на кулата си.
— Найнър-лима-фокстрот — потвърди тя, после се обърна към Бъргър: — Същото като миналия път. Ебава се с мен.
— Не се впрягай.
— Трябва да му взема телефонния номер. Ще го разбера кой е!
— Впрягаш се.
— Само да са ми изгубили колата или да са й направили нещо!
— Кулата няма нищо общо с паркирането.
— Дано имаш власт над катаджиите, защото ще карам с превишена скорост — каза Луси. — Не бива да закъсняваме.
— Това беше лоша идея. Трябваше да го направим друг път.
— Друг път нямаше да имаш рожден ден.
Нямаше да си позволи да се почувства наранена, не и докато се бореше със силния усукващ момент, страничният вятър шибаше опашката й и се опитваше да я завърти, а тя задържаше хеликоптера стабилен с помощта на педалите, като правеше малки корекции с лостовете за управление. Бъргър казваше истината: тя не бе искала да ходят до Върмонт за рождения й ден. Не че Луси не го знаеше. Стоеше сама пред камината и зяпаше навън към снега и светлините на Стоу, а Бъргър бе толкова отнесена и далечна, все едно се намираше някъде в Мексико. Като ръководител на Отдела за сексуални престъпления в Окръжната прокуратура на Ню Йорк, тя винаги надзираваше най-отвратителните случаи в петте градски общини, а само часове след изчезването на Хана Стар бе предположено, че е станала жертва на престъпление, може би сексуално. След три дни ровене Бъргър имаше съвсем различна теория — благодарение на Луси и компютърните й умения. А какво получи Луси за награда? Бъргър почти не можеше да мисли за друго. После пък трябваше да умре онази бегачка. Почивката — изненада, която Луси планираше от месеци, отиде по дяволите. Още едно наказано добро дело.
И какво? Остана да посръбва Шабли Гран Кру край камината, потънала в собствените си мрачни мисли, много мрачни мисли, страховити мисли за грешките, които бе допуснала — особено за грешката с Хана Стар. Не можеше да си прости за това, нито да се избави от спомена за него. Беше толкова бясна и изпълнена с омраза, че се чувстваше като болна, все едно страдаше от хронична умора или мионевралгия — някаква болест, която бе винаги с нея и я правеше нещастна. Но не разкриваше нищо. Бъргър не знаеше, не би могла да проумее какво става в нея. През дългите години на работа под прикритие за ФБР, АТО и участие в полувоенни и частни разследвания Луси се бе научила да контролира какво показва и какво крие; трябваше да се владее до съвършенство, защото и най-малкият тик или жест можеше да провали някой случай или да доведе до смъртта й.
Разбираше, че от етична гледна точка не би трябвало да се съгласява да извършва компютърното разследване по случая Хана Стар и със сигурност бе длъжна да се оттегли сега. Само че нямаше намерение да го прави, защото знаеше какво бе направила Хана, и то напълно умишлено. А Луси бе най-подходящият човек, който да се справи с това отвратително деяние. С Хана Стар я свързваше стара история, която се оказа далеч по-опустошителна, отколкото си бе мислела, преди да се заеме с издирването и възстановяването на електронните файлове и имейл кутиите на оная глезена кучка и да седи ден след ден и да чете имейлите, които влюбеният й съпруг Боби не спираше да праща. Сега вече нямаше да се откаже и никой не можеше да я принуди.
Висеше над жълтата линия, деляща пистата от зоната за маневриране, и слушаше как диспечерът насочва с объркани команди някакъв нещастен пилот на „Хокър“. Какво им ставаше на хората? Когато икономиката започна неконтролируемия си срив и сякаш целият свят се разпадаше, Луси предположи, че хората може би ще станат по-добри, както след 11-и септември. Ако не друго, когато човек се уплаши, се включва механизмът му за оцеляване. Шансовете за оцеляване са по-големи, ако се държиш цивилизовано и не се опитваш да вбесяваш всички без някаква реална полза за теб. А нямаше никаква реална полза в това, което въздушният диспечер причиняваше на нея и на останалите пилоти. Правеше го само защото бе напълно анонимен там горе в своята кула, проклетият му страхливец! Изкушаваше се да му спретне един хубав скандал, да отиде до кулата и да натисне бутона на интеркома до заключената външна врата. Все някой щеше да я пусне. Хората в кулата знаеха адски добре коя е. „Ох, стига вече — каза си. — Успокой се.“ Ако не друго, просто нямаше време за такива работи.
След като изключеше двигателя, нямаше да зарежда хеликоптера с гориво. Нямаше да чака цистерната. Това би отнело цяла вечност, а и както й бе тръгнало, цистерната можеше изобщо да не дойде. Щеше да заключи хеликоптера, да скочи в колата и да отпраши към Манхатън. Ако не ги забавеше нещо друго, трябваше да са в Гринич Вилидж, в нейния апартамент, до един и половина. Тоест точно навреме за срещата в два — среща, която нямаха шанс да уредят отново. Тя би могла да ги отведе до Хана Стар, чието изчезване бе завладяло нездравото въображение на обществото от деня преди Деня на благодарността, когато според твърденията я видели за последен път да се качва в онова жълто такси на Бароу стрийт. По ирония на съдбата това бе само на няколко пресечки от жилището на Луси и Бъргър го бе изтъквала неведнъж. „А ти си била вкъщи онази вечер. Жалко, че не си видяла нищо.“
— Хеликоптер найнър-лима-фокстрот — каза диспечерът по радиото. — Можете да продължите към рампата. Кацайте на собствен риск. Ако не познавате летището, трябва да ни уведомите.
— Найнър-лима-фокстрот, прието — каза Луси с онзи безизразен тон, който използваше, преди да очисти някого или да заплаши да го очисти. Подкара бавно хеликоптера напред.
Увисна над края на рампата и се спусна вертикално, за да кацне върху своята подвижна платформа, разположена между един хеликоптер „Робинсън“, който й напомняше за водно конче, и един самолет „Гълфстрийм“, който й напомняше за Хана Стар. Вятърът връхлетя откъм опашката й и изгорелите газове нахлуха в кабината.
— Ха, ако не познавате летището! — Луси изключи от скорост и спря предупредителния сигнал за ниски обороти. — Аз ли да не го познавам? Чу ли го? Опитва се да ме изкара некадърен пилот.
Бъргър мълчеше. Изгорелите газове воняха гадно.
— Всеки път го прави. — Луси посегна да изключи прекъсвачите над главата си. — Съжалявам за вонята. Добре ли си? Ей сега ще мине. Наистина съжалявам. — Трябваше да вдигне скандал на диспечера. Не биваше да оставя да му се размине.
Бъргър свали слушалките, отвори прозореца и подаде глава навън.
— Като отвориш прозореца, става по-кофти — каза Луси.
Май наистина трябваше да отиде до кулата, да се качи с асансьора и да му тегли една майна на тоя тъпанар, пред всичките му колеги.
Гледаше как се сменят секундите на електронния часовник — оставаха още петдесет и няколко — и нервността и гневът й растяха. Щеше да му разбере името на този проклет въздушен диспечер и хубавичко да го подреди. Какво му беше направила — на него или на някой друг, работещ тук? Винаги се държеше почтително, гледаше си работата, даваше добри бакшиши и си плащаше таксите. Още трийсет и една секунди. Не му знаеше името. Не го познаваше. Винаги се бе държала напълно професионално в разговорите по радиото, независимо колко груб беше този тип — а той беше груб винаги и с всички. Чудесно! Щом иска скандал, ще си го получи. Не знае с кого се е захванал!
Обади се по радиото в кулата и й отговори същият диспечер.
— Моля, дайте ми телефонния номер на началника си — каза Луси.
Той й го даде, защото нямаше друг избор. Такива бяха разпоредбите на ФАА. Тя го записа в пилотския си бележник. Нека се притеснява! Нека се поти! После се обади в сградата на летището и поиска да й докарат колата и да приберат хеликоптера в хангара. Зачуди се дали следващата неприятна изненада няма да е някаква повреда по ферарито й. Може би диспечерът се бе погрижил и за това. Изключи двигателя и за последен път спря предупредителния сигнал. Свали си слушалките и ги окачи на една кука.
— Излизам — каза Бъргър в тъмната миризлива пилотска кабина. — Не се карай с никого. Няма смисъл.
Луси посегна нагоре за спирачката на ротора и я дръпна.
— Изчакай да спра перките. И помни, че сме на платформата, а не на земята. Да не го забравиш, докато слизаш. Още няколко секунди.
Докато Луси довършваше изключването на системите, Бъргър откопча предпазните си ремъци. Луси се увери, че компресорът е на нула, и щракна лостчето на акумулатора. Слязоха. Луси взе багажа им и заключи хеликоптера. Бъргър не я изчака, а тръгна бързо между самолетите към служебната сграда, като заобикаляше прикрепващите въжета и после един камион за гориво. Слабичката й фигура, облечена в дълго визоново палто, се смали и изчезна. Луси познаваше процедурата: Бъргър щеше да се втурне в женската тоалетна, да изгълта четири хапчета „Адвил“ или едно „Зомиг“ и да си наплиска лицето със студена вода. При други обстоятелства нямаше да се качи веднага в колата, а щеше да отдели малко време, за да се съвземе, да се поразходи на чист въздух. Само че сега време нямаше.
Ако не се върнеха в апартамента на Луси до два през нощта, Хап Джъд щеше да се уплаши и да си тръгне и никога повече нямаше да се свърже с Бъргър. Той не бе от хората, които приемат каквито и да било извинения, и щеше да предположи, че са му свили номер. Че са го изиграли, че папараците го дебнат зад ъгъла — точно това щеше да си помисли, защото бе адски параноичен и адски гузен. Щеше да провали всичко. Щеше да си наеме адвокат, а дори и най-тъпият адвокат щеше да му каже да не говори и тогава щяха да изгубят най-обещаващата си следа. Хана Стар нямаше да бъде открита, нито скоро, нито никога, а тя заслужаваше да я открият, в името на истината и справедливостта — само че не справедливост за нея. Тя не заслужаваше да получи нещо, което отказваше на всички останали. Ама че майтап! Хората и представа си нямаха. Целият шибан свят я съжаляваше.
Луси никога не я бе съжалявала, но едва преди три седмици осъзна какво точно изпитва към Хана Стар. Когато съобщиха за изчезването й, Луси вече бе съвсем наясно какви поразии може да нанесе тази жена — и че всъщност вече ги е нанесла. Не знаеше само, че го е направила нарочно. Отдаваше го на лошия късмет, на пазара, на рухващата икономика, на лекомисления съвет на един лекомислен човек — услуга, която е била наказана, но нищо умишлено и злонамерено. Грешка. Грешка. Грешка. Хана Стар бе истински дявол. Беше зла. Ех, да бе обърнала по-голямо внимание на инстинктите си! Когато с Хана се срещнаха за първи път насаме във Флорида, предчувствието й не бе добро, не бе никак добро, чак сега го осъзнаваше. Макар че Хана бе любезна и мила, едва ли не флиртуваше с нея, имаше и нещо друго. Сега Луси го осъзнаваше, но тогава не бе искала да го осъзнае. Може би имаше нещо в начина, по който Хана гледаше мощните моторници, прелитащи с ужасен рев под балкона на лъскавия й апартамент в Маями Бийч, толкова шумни, че Луси едва чуваше собствените си думи. Алчност, нескрита алчност. И жажда за съперничество.
— Обзалагам се, че имаш някоя такава моторница, скрита някъде. — Гласът на Хана бе дрезгав и мощен като „46 Райдър ХР“ с троен корпус и бордови мотори по 95 конски сили всеки, носещ се в открито море; звучеше като „Харли Скрийминг Игъл“ на пълна газ, ако главата ти е близо до ауспуха.
— Не си падам по бързите лодки. — Честно казано, Луси ги мразеше.
— Стига бе! След като си толкова запалена по всякакви машини? Помня как ти течаха лигите, докато разглеждаше колите на баща ми. Ти си единствената, на която е позволявал да кара неговото „Енцо“. Направо не можех да повярвам. Да си даде колата на някакво си хлапе?! Точно затова си мисля, че една моторница ще е точно в твой стил.
— Нищо подобно.
— Аз пък мислех, че те познавам.
— Няма да ми върши никаква работа, освен ако не прекарвам наркотици или не изпълнявам задачи за руската мафия.
— Охо, тъмна половина? Я разкажи — каза Хана.
— Нямам тъмна половина.
— Боже, виж я как лети! — Още една моторница изскочи с рев от крайбрежния канал и профуча под моста към Атлантическия океан, като оставяше широка диря от дантелена бяла пяна. — Това е още една от моите амбиции. Някой ден да си имам. Не тъмна половина, а моторница като тази.
— Ако имаш, гледай по-добре да не разбера. И не говоря за моторници.
— И аз, скъпа. Моят живот е отворена книга. — Диамантеният пръстен в стил Ар деко на Хана проблесна на слънчевата светлина, когато тя сложи ръце на парапета; взираше се в яркосинята вода и лазурното небе, в дългата плажна ивица с цвят на кост, осеяна със свити чадъри, които приличаха на захарни пръчки, и в перестите палми с пожълтяващи по края листа.
В онзи момент на Луси й бе минало през ума, че Хана изглежда като излязла от реклама на петзвезден курорт в копринената си рокля „Унгаро“, руса и прекрасна, с точно толкова плът по себе си, колкото да е секси, и точно толкова възрастна, че да изглежда благонадеждна като висш финансист. На четирийсет и съвършена, една от онези префинени личности, недокоснати от баналното в живота, от трудностите, от грозните неща — жена, която Луси винаги бе избягвала по време на пищните вечери и приеми, организирани от баща й Руп Стар. Хана изглеждаше неспособна на престъпление — ако не заради друго, то защото нямаше нужда да се занимава с нещо толкова мръсно като да живее в лъжи и да обира хората до шушка. Само че Луси бе прочела погрешно отворената книга на Хана, толкова погрешно, че това й донесе неизмерима вреда. Бе понесла деветцифрена загуба заради нейната малка услуга. Една лъжа водеше до друга и ето че сега самата Луси живееше в лъжи, макар че си имаше собствено мнение по въпроса. Според нея лъжата не бе лъжа в истинския смисъл на думата, ако крайният резултат се окаже истина.
Спря по средата на рампата и потърси Марино по блекбърито. В момента той трябваше да държи под око Хап Джъд, за да се увери, че онзи не е решил да бие отбой след всичките си увъртания и настояване тази среща да се проведе в малките часове, защото не искал да го разпознаят. Не искал нещо да цъфне на клюкарската страница на „Поуст“ или по целия интернет. Може би трябваше да помисли за това, преди да отсвири помощниците на Джейми Бъргър, когато тя за първи път опита да се свърже с него преди три седмици. Може би трябваше да помисли, преди да се разбъбри пред един непознат, който, ама че изненада, се оказа приятел на Луси и полицейски информатор.
— Ти ли си? — прозвуча гласът на Марино по безжичното й хендсфри. — Вече започвах да се тревожа, че си решила да посетиш Джон Денвър23.
Луси не се засмя, дори не се усмихна. Никога не се шегуваше с хората, загинали при катастрофи, независимо дали със самолети, хеликоптери, мотоциклети, коли или космически совалки. Не беше смешно.
— Пратих ти по имейла маршрут, съставен с Мапкуест — каза Марино, докато тя тръгваше отново по тармаковата настилка на летището. — Знам, че колата ти няма джипиес.
— Че защо ми е джипиес, за да намеря пътя до вкъщи?
— Някои пътища са затворени и движението е отклонено заради един малък проблем, за който не исках да ти говоря, докато пилотираш оня твой летящ ковчег, пък и с багаж на всичкото отгоре. — Имаше предвид шефката си Бъргър. — Ако се загубиш или попаднеш в задръстване и закъснееш за срещата в два, познай кой ще е виновен? Тя и без това ще е бясна, когато не дойда.
— Няма да дойдеш ли? Чудесно — каза Луси.
Беше се молила Марино да закъснее поне трийсет-четирийсет минути, за да й се отвори шанс да обработи Хап Джъд. Ако Марино седеше там от самото начало, не би могла да води разговора както тя иска — а тя искаше да го разчепка. Имаше специален талант в разпитите и възнамеряваше да разбере всичко, което й е нужно.
— В течение ли сте на новините? — попита Марино.
— Преглеждахме ги на спирките за зареждане. Знаем какво пише по целия интернет за връзката с жълтото такси, за онази работа с Хана и бегачката. — Предполагаше, че той говори за това.
— Май не си преглеждала ССР.
— Нямаше как. Нямах време. На два пъти ме отклоняваха. На едното летище беше свършило горивото, а на другото не бяха изринали пистата. Какво става?
— Пратка чрез „ФедЕкс“ в сградата на леля ти. Тя е добре, но трябва да й се обадиш.
— Пратка чрез „ФедЕкс“ ли? И какво? — Луси спря.
— Не знаем какво има вътре. Може да е свързано с една бивша пациентка на Бентън. Някаква кукундрела, която е пратила на докторката коледен подарък. Наложи се шейната на Дядо Коледа да го откара до Родмънс Нек. Преди няма и час. Тръгнаха право в твоята посока, по магистралата през Бронкс, която трябва да пресечеш на идване от Уайт Плейнс, точно затова ти пратих карта. Съставих ти маршрут, минаващ източно от Бронкс, просто за всеки случай.
— Мамка му! С кого от сапьорския отряд се свърза? Ще говоря с него, който и да е. — Участъкът на Шести район, където бе разквартируван сапьорският отряд, се намираше в Гринич Вилидж, близо до апартамента на Луси. Тя познаваше някои от сапьорите.
— Благодаря ти, специален агент на АТО, но всичко е уредено. Нюйоркското полицейско управление ще се справи някак си и без теб. Правя каквото трябва, не се притеснявай. Докторката ще ти разкаже. Тя е добре. Тая същата откачалка на Бентън може да има връзка с Холивуд. — Така Марино наричаше саркастично Хап Джъд. — Ще проверя нещата в КИЦ. Но може би трябва да повдигнеш въпроса пред него. Казва се Доди Ходж. Пациентка на психиатрията в „Маклийнс“.
— И защо смяташ, че го познава? — Луси тръгна отново.
— Може да е просто още една от нейните измишльотини, плод на фантазията й. Но като се има предвид инцидентът в сградата на леля ти, може би трябва да попиташ Холивуд за нея. Аз сигурно ще прекарам цялата нощ в КИЦ. Обясни го на шефката. — Имаше предвид Бъргър. — Не искам да ми се ядоса. Но работата е важна. Ще стигна до дъното й, преди да се е случило нещо по-лошо.
— Ти къде си сега? В Трибека24? — Луси се промушваше между крилата на самолетите, като внимаваше за неща, които можеха да извадят окото на човек. Веднъж бе видяла как един пилот се блъсна в задкрилките на самолета си, докато пиеше кафе и говореше по телефона, и си разцепи главата.
— Преди няколко минути минах покрай дома на Холивуд на път към центъра. Май си е вкъщи. Това е добра новина. Може би ще дойде — каза Марино.
— Трябваше да го наблюдаваш и да се увериш, че ще дойде. Така се бяхме разбрали. — Луси мразеше да разчита на други хора да свършат нещо. Проклетото време! Ако бе пристигнала по-рано, сама щеше да проследи Хап Джъд и да се увери, че той няма да пропусне срещата им.
— Точно в момента си имам по-важна работа от това да дебна някакъв перверзник, който се мисли за следващия Джеймс Дийн. Обади ми се, ако те отклонят от пътя и се изгубиш.
Луси затвори телефона и ускори крачка. Помисли си дали да не се обади на леля си, а после се сети за номера, който бе записала в пилотския си бележник. Може би трябваше да се обади на началник-смяната, преди да си тръгне от летището. А може би щеше да е по-добре да изчака до утре и да се обади на началника на въздушния контрол или пък, още по-добре, да се оплаче във ФАА и да накара да пратят диспечера на опреснителни курсове. Цялата кипеше отвътре, докато си мислеше за онова, което й бе казал в ефир от кулата, за да могат всички да го чуят — обвини я, че е некомпетентен пилот, че не познава летището, в което кацаше и излиташе няколко пъти седмично.
За бога, та тя държеше в тукашните хангари хеликоптера си и самолета си „Сайтейшън Х“! А може би това беше причината? Той искаше да я принизи, да позлорадства, защото бе дочул слухове или предполагаше за случилото се с нея по време на това, което всички наричаха „най-лошата финансова криза от 30-те години насам“. Само че не крахът на Уолстрийт й бе причинил истинските щети. А Хана Стар. Услуга, подарък от баща й, Руп, за Луси. Прощален жест. Докато Хана ходела с Боби, слушала само: Луси това, Луси онова.
— Той те мислеше за Айнщайн. Хубавичък Айнщайн, само че мъжкарана. Обожаваше те — бе казала Хана на Луси преди няма и половин година.
Луси не знаеше дали я съблазнява, или й се подиграва. Не можеше да каже какво има предвид Хана, нито какво знае или предполага. Руп със сигурност бе добре запознат с живота на Луси. Тънки очила в златна рамка, рядка като мъх бяла коса и сиво-сини очи, дребен човек, облечен в спретнати костюми, също толкова честен, колкото и умен. Не даваше пет пари кой бърка в гащите на Луси, стига да не бърка в джобовете й, да не й вреди по някакъв начин. Руп разбираше защо жените обичат жени, защото и той самият ги обичаше; казваше, че от него би могла да излезе лесбийка, защото ако бил жена, щял да си пада по жени. Пък и какво значение имаше? Важното е какво изпитваш в сърцето си, така казваше. Винаги беше усмихнат. Мил, свестен човек. Бащата, който Луси никога не бе имала. Когато умря миналия май, по време на бизнес пътуване до Джорджия, от салмонелна инфекция, която го прегази като бетонобъркачка, Луси не можеше да повярва, беше съкрушена. Как можеше човек като Руп да бъде затрит от люти чушлета? Нима съществуването зависеше от шибаното решение да хапнеш нещо люто?
— Той ужасно ни липсва. Беше мой учител и най-добрият ми приятел. — Това бе миналия юни. Хана говореше, застанала на балкона, докато гледаше как покрай тях прелитат с рев моторници по един милион долара. — Ти се разбираше добре с него. Би могла да се разбираш още по-добре с мен.
Луси й благодари, но отказа, дори повече от веднъж. Не й харесваше мисълта да прехвърли целия си портфейл акции на Хана Стар. Бе отказала възможно по-учтиво. В този случай поне се бе доверила на усета си. Трябваше обаче да го слуша по-внимателно и за услугата. „Не го прави!“ Но тя го бе направила. Може би изпитваше нужда да впечатли Хана, защото усещаше конкуренция. Може би Хана бе бръкнала в раната й, защото бе достатъчно умна да я забележи. Като дете Луси бе изоставена от баща си и затова като голяма не й се искаше да бъде изоставена от Руп. Той бе управлявал финансите й още от първия ден и винаги бе почтен и загрижен за нея. Беше неин приятел. Би искал да й остави нещо специално, напускайки този живот, защото и тя бе специална за него.
— Той щеше да ти даде същия съвет, ако бе живял достатъчно дълго — бе казала Хана и бе погалила пръстите й, докато й връчваше визитна картичка със своя пищен подпис на гърба: „Бей Бридж Файнанс“ и телефонен номер.
— Ти му беше като дъщеря и той ме накара да обещая, че ще се грижа за теб — така каза Хана.
Как бе възможно да му е обещала такова нещо? Луси осъзна това прекалено късно. Той се беше разболял толкова бързо, че Хана нито го бе видяла, нито бе говорила с него преди смъртта му в Атланта. Луси си зададе този въпрос едва когато загубите й възлизаха на деветцифрена сума и сега вече бе уверена, че Хана не го е направила само заради значителната комисиона, която сигурно бе получила, за да подкара стадото богаташи към заколение. Тя просто искаше да нарани Луси, ей така, без никаква причина, да я осакати, да я направи слаба.
Въздушният диспечер нямаше откъде да знае за случилото се с финансите на Луси, не би могъл да има и най-малка представа за загубите и позора й. Просто тя бе прекалено неспокойна, свръхбдителна и се държеше ирационално, или както го наричаше Бъргър, патологично. Бе в лошо настроение, защото уикендът — изненада, който бе планирала в продължение на месеци, се оказа пълен провал, а Бъргър се държеше хладно и раздразнително, беше я отблъснала във всяко едно отношение. Беше я пренебрегнала и в градската къща, и при тръгването на Луси, а и после, в хеликоптера, нещата никак не се бяха подобрили. През първата половина от полета не говореше по никакви лични въпроси, а втората прекара в пращане на есемеси от джиесема на хеликоптера, заради Карли Криспин и жълтите таксита, и дявол знае още какво, и всеки знак на пренебрежение водеше косвено към проклетата Хана. Тя бе обсебила живота на Бъргър и бе отнела на Луси още нещо, този път нещо безценно.
Луси хвърли поглед към контролната кула. Стъклената зала на върха й грееше като фар. Представи си диспечера, своя враг, седнал пред радарен екран, да се взира в точките и кодовете, изобразяващи истински човешки същества в истински летателни апарати, които полагаха всички усилия да стигнат благополучно там, накъдето се бяха запътили, докато той лае заповеди и обиди. Гад мръсен! Трябваше да се скара с него. Трябваше да се скара с някого.
— Е, кой изкара подвижната ми платформа и я ориентира по посока на вятъра? — попита тя първия служител, когото зърна в сградата.
— Сигурна ли сте? — Беше мършав и пъпчив младеж в твърде голям комбинезон, от джобовете на куртката му стърчаха сигнални палки. Не искаше да я погледне в очите.
— Дали съм сигурна? — повтори тя, като че ли не беше чула добре.
— Искате ли да питате началника ми?
— Не, не искам да питам началника ти. За трети път през последните две седмици кацам тук с вятър в опашката, Ф. Дж. Рийд — прочете тя името му от табелката. — Знаеш ли какво означава това? Означава, че онзи, който изкарва платформата ми от хангара, я ориентира върху рампата с теглича обърнат точно в грешната посока — право по вятъра, за да се приземя с вятър в опашката.
— Не съм аз. Аз никога не бих оринтирал нещо по вятъра.
— Ентирал.
— Ъ?
— Ориентирал. Също както в Ориента — каза Луси. — Разбираш ли нещо от аеродинамика, Ф. Дж. Рийд? Самолетите, а също и хеликоптерите, излитат и кацат срещу вятъра, а не с вятър, духащ в задника им. Страничният вятър също е гадна работа. Защо ли? Защото скоростта на вятъра е равна на скоростта във въздуха минус скоростта на земята, а посоката на вятъра променя траекторията на полета, прецаква ъгъла на заход. Когато при излитане не си срещу вятъра, по-трудно ще достигнеш нужната подемна сила. Когато кацаш, можеш да се приземиш тежко, даже да се разбиеш, мамка му. Кой беше диспечерът, с когото говорих? Ти познаваш хората в кулата, нали, Ф. Дж. Рийд?
— Ми… всъщност никого в кулата не познавам.
— Нима?
— Да, госпожо. Вие сте с черния хеликоптер, оня с приборите за нощно виждане. Прилича малко на тези на Службата за вътрешна безопасност. Но щях да знам, ако сте от тях. Ние знаем кой каца и излита оттук.
Луси беше сигурна, че точно този идиот е изкарал платформата й и нарочно я е обърнал по посока на вятъра, защото мръсникът в контролната кула му е наредил така или най-малкото го е подкокоросал да се заяжда с нея, да я прави на глупачка и да я унижава.
— Благодаря ти. Разбрах каквото ме интересуваше — рече тя.
Отдалечи се от него и в същия момент Бъргър излезе от тоалетната, като закопчаваше визоновото си палто. Личеше, че си е мила лицето, че го е наплискала обилно със студена вода. На нея не й трябваше много, за да получи онова, което наричаше „гадно главоболие“, а Луси му викаше мигрена. Двете излязоха от служебната сграда и се качиха във ферарито. Дванайсетцилиндровият двигател ръмжеше силно, докато Луси прокара лъча на фенерчето си по червената боя, тъмна като първокласно червено вино — търсеше и най-мъничката следа от злодеяние. Провери гумите и надникна в багажника, преди да подреди багажа там. После се пъхна зад волана от въглеродни влакна, огледа таблото, като обърна специално внимание на километража, и провери радиото, за да се увери, че е на същата станция, на която го е оставила, което показваше, че никой не е изкарвал ферарито й за разходка, докато двете с Бъргър ги нямаше, или, по думите на Бъргър, бяха „заседнали в Стоу“. Луси се сети за имейла от Марино, но не го потърси. Не се нуждаеше от неговата помощ в навигацията, независимо каква част от уличното движение бе отклонено или колко пътища бяха затворени. Трябваше обаче да позвъни на леля си.
— Онзи не получи нищо — каза Бъргър.
Профилът й изглеждаше прелестен в полумрака.
— Ще си го получи, само да го пипна — отвърна Луси и включи на първа.
— Имах предвид бакшиш. Не дадох бакшиш на човека, който докара колата.
— Никакви бакшиши! Тук нещо не е наред. Докато не разбера какво е, вече няма да съм любезна. Ти как си?
— Добре съм.
— Марино казва, че някаква бивша пациентка на Бентън оставила пакет в сградата на леля ми. Наложило се да повикат сапьорите. Сега пакетът е на Родмънс Нек.
— Ето защо никога не си взимам отпуски. Само да се махна и виж какво става.
— Казва се Доди Ходж и според Марино може да има някаква връзка с Хап Джъд. Щял да я провери през КИЦ.
— Ти попадала ли си на нещо за нея? След толкова ровене из данните бих предположила, че ще попаднеш, ако има нещо.
— За първи път я чувам — каза Луси. — Трябва да питаме Хап за нея, да разберем дали я познава. Никак не ми харесва мисълта, че този задник вероятно е свързан с някой, който може да е оставил пакет за леля ми.
— Рано е да правим такава връзка.
— Марино е затънал до ушите в лайна. Каза ми да ти го предам.
— Което ще рече?
— Просто каза да ти кажа, че имал много работа. Беше вбесен, познавам го по гласа.
След като за три секунди вдигна сто километра в час, превключи на трета. Кара спокойно по свързващия път и на магистрала 120 намали. По „Паркуей“ можеш да се носиш полузадрямала със сто и шейсет. Луси не смяташе да казва на Бъргър, че Марино няма да дойде на срещата.
— Намали! — запротестира Бъргър.
— По дяволите! Казвах й на леля Кей да не се появява на живо по телевизията. — Взимаше завоите с поднасяне, включила колата на състезателен режим и изключила сервоусилването на волана. — Това е същото, за което се притесняваш ти. Ако те дават по телевизията, хората знаят къде си. Било е очевидно, че тази вечер тя е в града. А всъщност има куп начини да затрудним хората, които искат да й причинят такива гадости. Тя самата би трябвало да се старае да ги затруднява максимално.
— Хайде да не обвиняваме жертвата. Кей не е виновна.
— Толкова пъти съм й повтаряла да стои далеч от Карли Криспин, мамка му! — Луси присветна с фаровете на някакъв, който едва-едва пълзеше пред нея, и го задмина.
— Тя не е виновна. Мисли си, че по този начин помага — каза Бъргър. — Господ ми е свидетел, големи боклуци има на тоя свят. Особено сред съдебните заседатели. Всеки се мисли за голям специалист. Бавно, но сигурно, умните хора като Кей трябва да поправят нещата. Всички ние трябва да ги поправим.
— Тя помага на Карли. Вероятно това е единственият човек, на когото леля Кей помага по някакъв начин. А с такава като нея не можеш да поправиш нещата. Очевидно е. Виж какво стана. Да видим колко хора ще продължат да ползват таксита на сутринта.
— Защо си толкова сурова към нея?
Луси караше бързо и не отговори.
— Може би по същата причина, поради която си толкова сурова към мен — каза Бъргър, вперила поглед право напред.
— И каква може да е тази причина? Аз те виждам колко, два пъти седмично? Съжалявам, че не хареса рождения си ден.
— Не си харесвам рождените дни — каза Бъргър с онзи тон, който използваше, когато иска да разсее напрежението. — Почакай да прехвърлиш четирийсет. Ти също ще ги намразиш.
— Нямах предвид това.
— Знам какво имаше предвид.
Луси увеличи скоростта.
— Предполагам, че Марино е на път към апартамента ти? — попита Бъргър.
— Каза, че може да закъснее малко. — Това бе една от онези лъжи, които не бяха съвсем лъжи.
— Тази работа не ми харесва. — Бъргър си мислеше за Хана Стар, за Хап Джъд. Беше изцяло погълната, обсебена, само че не от Луси. Можеше да я успокоява и да й се извинява колкото си иска, но нещата се бяха променили.
Луси се опита да си спомни кога точно е станало това. Може би през лятото, когато градските власти започнаха да обявяват съкращаването на бюджета и самата планета се разклати около оста си. А пък през последните няколко седмици — просто забрави! Ами сега? Сега всичко бе свършило. Тя усещаше, че е свършило. Но това бе невъзможно. Нямаше да го допусне. Трябваше да му попречи по някакъв начин.
— Ще го кажа още веднъж. Най-важен е крайният резултат. — Луси посегна да хване ръката на Бъргър, придърпа я към себе си и почна да я гали с палец. — Хап Джъд ще проговори, защото е арогантен социопат, защото гледа само собствения си интерес, а е убеден, че това е в негов интерес.
— Това не ме кара да се чувствам по-добре — каза Бъргър и сплете пръсти с нейните. — Та ние почти му заложихме клопка. Може би дори без „почти“.
— Хайде пак започваме. Всичко е наред. Не се притеснявай. Ерик е носел два-три грама „Бяла вдовица“25 за успокояване на болката. Няма нищо лошо в употребата на марихуана за медицински нужди. Що се отнася до това откъде я е взел, може би от Хап? Хап си е пушач на трева.
— Не забравяй с кого говориш. Изобщо не искам да знам откъде Ерик — или ти — взимате тази марихуана „за медицински нужди“ и ще приема, че нямаш такава у себе си и никога не си имала. — Бъргър бе казвала това и преди, и то многократно. — Дано не открия, че я отглеждаш някъде в апартамента си.
— Не. Вече не се занимавам с такива неща. Не съм запалвала от години. Кълна се. — Луси се усмихна, намали скоростта и се насочи към изхода за междущатска магистрала 684. Докосването на Бъргър й вдъхваше спокойствие и увереност. — Ерик имал няколко джойнта. Съвсем случайно им се наслаждавал, когато съвсем случайно налетял на Хап, който съвсем случайно посещава същите заведения и е човек на навиците. Което не е особено умно. Така става лесно да го откриеш и да се сприятелиш с него.
— Да, каза го вече. А аз за пореден път ти казвам следното: ами ако Ерик реши да се разбъбри пред когото не трябва? Например пред адвоката на Хап — защото той ще си наеме адвокат. След като приключа с него, ще си наеме.
— Ерик ме харесва и аз му осигурявам работа.
— Точно така. Доверяваш се на един подчинен.
— Наркоман с досие — каза Луси. — Не е достоверен свидетел, никой няма да му повярва, ако се стигне дотам. Няма за какво да се тревожиш, гарантирам ти.
— Има предостатъчно неща, за които да се тревожа. Ти подтикваш един известен актьор…
— Е, не е точно Крисчън Бейл, за бога! — рече Луси. — Преди да се случи всичко това, ти дори не беше чувала за Хап Джъд.
— Сега вече съм чувала, а и все пак е достатъчно известен. Та по темата: ти го подтикваш да наруши закона, да използва забранено вещество, и го правиш от името на държавен служител, за да можеш да се сдобиеш с улики срещу него.
— Та аз изобщо не съм била там. Дори не бях в Ню Йорк — каза Луси. — Двете с теб бяхме във Върмонт в понеделник вечерта, когато Хап и моят подчинен са се забавлявали толкова добре.
— Значи това била истинската причина да ме измъкнеш по средата на работната седмица?
— Не аз съм избрала рожденият ти ден да е на седемнайсети декември и не аз нареждам на снега кога да вали. — Пак се почувства засегната. — Но да, стори ми се логично да накарам Ерик да обиколи няколко бара, докато ни няма в града. И най-вече докато теб те няма в града.
— Ти не просто си го помолила да обиколи няколко бара, ами си го снабдила със забранено вещество.
— Не. Ерик сам си го купи.
— А откъде е взел парите?
— Вече минахме през всичко това. Вманиачаваш се.
— Защитата ще пледира, че има заложена клопка, че става дума за скандално поведение на държавните институции.
— А ти ще кажеш, че Хап Джъд е бил предразположен да направи онова, което е направил.
— Да не би да ми даваш акъл? — Бъргър се изсмя горчиво. — Не знам за какво си правих труда да уча право! В крайна сметка, нека да сме честни, ти си вкарала в ума на Хап идеи, които могат да го уличат в нещо, което не сме в състояние да докажем. На практика си го надрусала и твоят информатор го е подмамил да започнат разговор за болницата „Парк Дженеръл“, която ти подозираш, защото си хакнала имейла на Хап и един господ знае още какво. Може би имейла на проклетата болница. Мили боже!
— Сдобих се с информацията честно и почтено.
— О, я стига!
— Между другото, няма нужда да го доказваме — каза Луси. — Не е ли това целта? Да изкараме акъла на господин Холивуд, за да постъпи както е редно?
— Не знам защо ли те слушам — въздъхна Бъргър, стисна по-здраво ръката й и я придърпа към себе си.
— Той имаше възможност да постъпи почтено. Да помогне. Имаше възможност да се държи като нормален законопослушен гражданин, но не го направи — каза Луси. — Сам си е виновен.