Проектът Калигула

5.

Адресът на Марино бе злощастен: стая номер 666 в Окръжната прокуратура. Това му се стори по-смущаващо от обикновено, когато с Л. А. Бонел спряха в сивия задръстен с кашони коридор; имаше чувството, че трите шестици над вратата заклеймяват характера му и предупреждават всички заинтересовани да се пазят от него.

— М-да — каза Бонел. — Аз не бих могла да работя тук. Ако не друго, те кара да мислиш негативно. Щом хората вярват, че нещо носи лош късмет, така и става. На твое място определено щях да се преместя.

Марино отключи лекьосаната и олющена по края бежова врата. Ароматът на китайска храна го замайваше. Беше прегладнял и нямаше търпение да се нахвърли върху хрупкавите пролетни рулца с патешко и крехките печени ребърца. Радваше се, че поръчката на Бонел е подобна: телешко терияки и юфка — нищо сурово като онези суши гадости, които му напомняха за рибарска стръв. Тя изобщо не отговаряше на неговите очаквания: беше си я представял дребна и наперена, кибритлийка, която може да те тръшне на пода и да ти щракне белезниците зад гърба, преди да усетиш какво става. Но не, с Бонел определено щеше да усетиш какво става.

Беше метър и осемдесет, с едър кокал, големи длани, големи стъпала, големи гърди — от онези жени, които могат да не дават покой на мъжа в леглото или да му наритат задника; нещо като Зина, принцесата воин в бизнес костюм, само дето очите на Бонел бяха леденосини, а косата й — къса и светлоруса, и Марино бе почти сигурен, че това е естественият й цвят. Докато бяха в „Хай Ролър Лейнс“ и видя как някои от мъжете я зяпат и се побутват, се наежи. Прииска му се да разхвърля няколко от тях, за да се изфука.

Бонел внесе пакетите с храна в кабинета и отбеляза:

— Може би трябва да отидем в конферентната зала.

Марино не бе сигурен дали е заради числото 666 над вратата, или заради факта, че работното му място е кочина, но каза:

— Бъргър ще се обади на тукашния номер. По-добре да останем. Освен това тук ми е компютърът, а и не искам никой да ни подслушва. — Остави работното си сандъче, тъмносиво, с четири отделения, идеално за неговите нужди, и затвори вратата. — Знаех, че ще го забележиш. — Имаше предвид номера на стаята. — Не си мисли, че това показва нещо за личността ми.

— Защо пък да мисля, че показва нещо за личността ти? Да не би ти да си избрал номера? — Тя махна сандъчето, купчина документи и бронежилетка от един стол и седна.

— Представи си каква беше моята реакция, когато ми показаха кабинета за първи път. — Марино се настани зад планините какво ли не на металното си бюро. — Искаш ли да изчакаме разговора и да ядем после?

— Бива. — Тя се огледа, сякаш в стаята нямаше никакво място, което не бе вярно: Марино винаги можеше да намери къде да сложи един бургер или купичка, или стиропорена кутия.

— Ще говорим оттук, а после ще отидем да ядем в конферентната зала — каза той.

— Чудесно.

— Честно, насмалко да откажа. Сериозно — продължи Марино от мястото, където бе прекъснал. — Като ми показаха кабинета, им викам: „Сигурно се бъзикате“.

Навремето наистина бе решил, че Джейми Бъргър се шегува и че номерът над вратата е обичайният извратен хумор на хората от правосъдната система. Даже му бе хрумнало, че може би иска да му набие в главата защо е прикрепен към нея — че му е направила услуга, че му дава втори шанс след лошата му постъпка. Та да се сеща за това всеки път, когато влиза в кабинета си. Със Скарпета бяха заедно от толкова години, а той да я нарани така! Радваше се, че не помни много за случилото се — тогава беше къркан до козирката и изобщо не бе имал намерение да я докосва, да прави онова, което бе направил.

— Не се смятам за суеверен човек — продължи многословно, — но съм израснал в Байон, Ню Джърси. Ходех на католическо училище, получих причастие, дори бях църковен помощник, което не продължи дълго, защото все се забърквах в побоища. Захванах се с бокс. Е, не бях Байонския кръвник15, вероятно нямаше да издържа петнайсет рунда срещу Мохамед Али, но една година бях полуфиналист в националния турнир „Златните ръкавици“, даже си мислех да стана професионален боксьор, но вместо това станах ченге. — Стараеше се тя да научи едно-две неща за него. — Никой никога не е оспорвал, че шестстотин шейсет и шест е числото на звяра, което трябва да се избягва на всяка цена. И аз винаги така правя, независимо дали е адрес, пощенска кутия, регистрационен номер или час.

— Час ли? — попита Бонел. Марино не можеше да познае дали е развеселена, поведението й бе трудно предвидимо и неразгадаемо. — Няма такъв час — шест часа и шейсет и шест минути.

— Шест часа и шест минути на шестия ден от месеца например.

— А тя защо не те премести? Няма ли друго място, където да работиш? — Бонел бръкна в чантичката си, извади една флашка и му я подхвърли.

— Това ли е всичко? — Марино я включи към компютъра. — От апартамента, местопрестъплението и WAV файловете?

— Всичко, освен снимките, които си направил, докато си бил там днес.

— Трябва да ги прехвърля от апарата си. Няма нищо чак толкова важно. И вероятно нищо, което вие с криминолозите да не сте снимали. Та Бъргър ми каза, че съм на шестия етаж и кабинетът ми е шейсет и шести поред. А аз й викам: „Ами че това го има и в книгата на Откровението“.

— Бъргър е еврейка — каза Бонел. — Не чете Откровението.

— Това е все едно да кажеш, че ако не чете вестника, значи вчера нищо не се е случило.

— Не е същото. Откровението не е за нещо, което се е случило.

— А за нещо, което ще се случи.

— „Нещо, което ще се случи“ е предвиждане, желание или фобия — каза Бонел. — Не е факт.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Той го грабна и каза:

— Марино.

— Джейми съм. Мисля, че се събрахме всички.

— Тъкмо си говорехме за теб — каза Марино, втренчил поглед в Бонел. Трудно му беше да не я гледа. Може би защото бе необичайно едра за жена, категория суперлукс във всяко отношение.

— Кей? Бентън? На линия ли сте? — попита Бъргър.

— Да. — Гласът на Бентън звучеше сякаш от много далеч.

— Пускам говорителя — каза Марино. — С мен е детектив Бонел от „Убийства“. — Натисна бутона на телефона и затвори слушалката. — Къде е Луси?

— В хангара, подготвя хеликоптера. Надявам се, че скоро ще излетим — каза Бъргър. — Снегът най-после спря. Ако си отворите имейлите, би трябвало да намерите два файла, които тя ви прати, преди да тръгне. По съвет на Марино накарахме аналитици от Криминалния информационен център да се включат към сървъра на камерата пред сградата на Тони Дериън. Сигурна съм, всички знаете, че Нюйоркското полицейско управление се е споразумяло с няколко от най-големите доставчици на охранителни камери и има достъп до записите, без да е нужно да издирва системните администратори и да им иска паролите. Сградата на Тони се обслужва от един от тези доставчици, така че КИЦ успя да се свърже с мрежовия видеосървър и да прегледа някои от въпросните записи. Съсредоточихме се предимно върху последната седмица и сравнихме изображенията със скорошни снимки на Тони, включително снимката от шофьорската й книжка и снимките във Фейсбук и Майспейс. Изумително е какви работи има там. Ще започнем с файла, озаглавен „Запис едно“. Аз вече прегледах и двата файла, и това, което видях, съответства на информацията, получена преди няколко часа — ще я обсъдим по-подробно след минутка. Би трябвало да можете да свалите видеото и да го отворите. Дайте да го направим.

— Готово — обади се Бентън. Гласът му не звучеше дружелюбно. Напоследък винаги бе така.

Марино намери имейла, за който говореше Бъргър, и отвори видеоклипа. Бонел стана от стола си и дойде при него, за да гледа. Нямаше звук, само картина от уличното движение пред тухлената сграда на Тони Дериън на Второ авеню: коли, таксита и автобуси на заден план, а по тротоара минаваха хора, облечени като за дъждовно зимно време, някои с чадъри, без да подозират за камерата, която ги снима.

— Ето сега се появява тя. — Бъргър винаги говореше командаджийски, дори когато си говореше съвсем нормално, независимо за какво. — В тъмнозелена парка с поръбена с кожа качулка. И с черни ръкавици и червен шал. Черна чанта за през рамо, черен клин и маратонки.

— Бъди така добра да ми осигуриш едър план на маратонките — обади се Скарпета. — Искам да видя дали са същите, с които е била обута. „Асикс Джел-Каяно“, бели с червени светкавици и червено отзад на подметката. Размер девет и половина.

— Тук маратонките са бели с малко червено — каза Марино; чувстваше съвсем осезателно близостта на Бонел: усещаше топлината й до крака си и до лакътя си.

Фигурата със зелената парка бе уловена в гръб и лицето й не се виждаше заради положението й спрямо камерата и поръбената с кожа качулка. Тя се обърна надясно и се качи по мокрото стълбище, прескачаше стъпалата. Вече бе извадила ключовете си, което говореше на Марино, че е организирана и обмисля всичко, което прави, обръща внимание на нещата около себе си и е загрижена за безопасността си. Отключи вратата и изчезна вътре. Надписът на видеото показваше, че часът е пет и четирийсет и седем минути следобед на 17-и декември, тоест вчера. След кратка пауза започна втори видеозапис: как същата фигура със зелена парка с вдигната качулка, със същата голяма черна чанта през рамо, излиза от сградата, слиза по стълбите, свива надясно и се отдалечава в дъждовната вечер. Часът беше седем-нула-една на 17-и декември.

— Питам се — обади се Бентън, — след като не можем да й видим лицето, откъде аналитиците в КИЦ знаят коя е?

— И аз се питах същото — рече Бъргър. — Но мисля, че е заради по-раншните записи, на които очевидно е тя — ще ги видите след малко. Според КИЦ това, което гледаме в момента, е последният й запис, последният път, когато е влизала или излизала от сградата. Изглежда, се е върнала в апартамента си и е прекарала там малко повече от час, а после е излязла. Въпросът е къде е ходила след това?

— Трябва да добавя — каза Скарпета, — че есемесът, който Грейс Дериън е получила от телефона на Тони, е пратен приблизително час след този запис. Около осем часа.

— Оставих съобщение на гласовата поща на госпожа Дериън — каза Марино. — Ще приберем телефона й, за да видим какво още има на него.

— Не знам дали искате да подхващаме тази тема сега, но времето на есемеса и на тези видеоклипове противоречи на онова, което забелязах при аутопсията — обади се Скарпета.

— Дайте да се съсредоточим първо върху данните, открити от КИЦ — отвърна Бъргър. — После ще се върнем на резултатите от аутопсията.

Тоест заявяваше, че смята данните от КИЦ за по-важни от онова, което имаше да докладва Скарпета. Едно показание от един свидетел и на Бъргър вече всичко й беше ясно? Но пък Марино не знаеше никакви подробности, освен казаното му от Бонел, а то бе доста мъгляво. Накрая тя бе признала, че е говорила с Бъргър по телефона и че Бъргър й е наредила да не казва на никого какво са обсъждали. Единственото, което бе успял да изтръгне от нея, бе, че се е появил някакъв свидетел с информация, която щяла да направи „кристално ясно“ защо апартаментът на Тони няма връзка с убийството й.

— Докато гледам този клип — рече Марино, — отново се чудя какво е станало с дрехата й. Зелената парка я няма в апартамента й и още не се е появила.

— Ако джиесемът й е бил у някой друг — продължи упорито Скарпета, — той би могъл да прати есемес на всеки номер от указателя, включително на майка й. Не ти трябва парола, за да пратиш есемес. Трябва ти само джиесемът на човека, от когото искаш да изглежда, че е съобщението — в този случай Тони Дериън. Ако някой е разполагал с телефона й и е прегледал пратените и получените есемеси, би могъл да добие някаква представа какво и как да напише, така че да заблуди някого, че съобщението е от Тони, и да накара хората да си мислят, че е била жива, докато тя всъщност не е била.

— Моят опит говори, че обикновено убийствата не се планират толкова подробно, нито толкова хитро, колкото намекваш — каза Бъргър.

Марино не можеше да повярва. Джейми на практика казваше на Скарпета, че това не й е Агата Кристи, не й е някакъв скапан криминален роман.

— Обикновено аз първа бих изтъкнала това — отвърна Скарпета без ни най-малък признак за обида или раздразнение. — Но в убийството на Тони Дериън няма нищо обикновено.

— Ще се опитаме да проследим откъде е изпратен есемесът, тоест физическото местоположение — каза Марино. — Това е всичко, което можем да направим. След като телефонът й липсва, е нормално да се повдигне този въпрос. Съгласен съм. Ами ако той е у някой друг и този друг е пратил съобщението до майката на Тони? Може да ви звучи прекалено изсмукано от пръстите, но откъде да знаем? — Прииска му се да не бе казвал „изсмукано от пръстите“. Бе прозвучало сякаш критикува Скарпета или се съмнява в нея.

— Освен това, докато гледам този видеоклип, се питам: откъде знаем, че тази жена е Тони Дериън? — каза Бентън. — Не мога да видя лицето й. На нито един от двата клипа.

— Вижда се само, че е бледа. — Марино върна видеото да погледне отново. — Зървам челюстта й, брадичката й, защото качулката й е вдигната, тъмно е и тя не е обърната към камерата. Снимана е в гръб и върви с наведена глава. Както на влизане в сградата, така и на излизане.

— Ако отворите втория файл, който ви е пратила Луси, озаглавен „Запис две“ — каза Бъргър, — ще видите няколко стопкадъра от по-стари записи, направени предишните дни — същата дреха, същата фигура, само че лицето се вижда ясно. Тони Дериън е.

Марино затвори първия файл и отвори втория. Цъкна на бутона за слайдшоу и започна да разглежда стопкадрите, запечатали Тони пред сградата, докато влиза или излиза. На всичките тя носеше яркочервен шал и същата зелена парка с поръбена с кожа качулка, само че на тези снимки не валеше и качулката бе свалена, така че дългата й тъмна коса падаше свободно по раменете. На няколко от кадрите Тони бе с клин, а на другите — с панталони или джинси. На един носеше ръкавици с един пръст, в маслиненозелено и жълтеникавокафяво, но никъде не беше с черни ръкавици или с голяма черна чанта за през рамо. Всеки път вървеше пеш, освен веднъж, когато валеше и камерата я бе заснела как се качва в едно такси.

— Това съвпада с показанията на съседа й — каза Бонел и се отърка в ръката на Марино; правеше го вече за трети път, едва-едва, но пък адски осезаемо. — Палтото е същото, което описа той. Каза ми, че била със зелено палто с качулка и носела пощата си, която сигурно е взела на влизане в сградата в пет и четирийсет и седем. Предполагам, че е отключила пощенската си кутия, взела е всичко, което е било вътре, после се е качила по стълбите и тогава съседът я е видял. Тя е влязла в апартамента си и е оставила пощата на кухненския плот, където я открихме тази сутрин с криминолозите. Не беше отворена.

— С вдигната качулка ли е била в сградата? — попита Скарпета.

— Съседът не уточни. Каза само, че носела зелено палто с качулка.

— Греъм Турет — каза Марино. — Трябва да го проверим, а също и домоуправителя, Джо Барстоу. Никой от тях не е регистриран в полицията, освен за пътнотранспортни нарушения: отнемане на предимство, невалидна регистрация, счупен стоп — дреболии, които не водят до арест. Накарах КИЦ да изрови каквото може за всеки човек в сградата.

— Греъм Турет счете за важно да ми каже, че той и интимният му приятел ходили на театър снощи, някой им бил дал билети за „Зла“ — каза Бонел. — Затова искам да попитам доктор Уесли дали…

— Не — отсече Бентън. — Твърде е невероятно това престъпление да е извършено от гей.

— Не видях никакви еднопръсти ръкавици в апартамента й — каза Марино. — Нямаше ги и на местопрестъплението. Освен това на по-старите снимки тя не носи черни ръкавици или черна чанта.

— Моето мнение е, че убийството е със сексуален мотив — добави Бентън, като че ли Марино изобщо не участваше в разговора.

— Някакви следи от сексуално насилие при аутопсията? — попита Бъргър.

— Има наранявания по гениталиите — отвърна Скарпета. — Охлузвания и зачервяване, които свидетелстват за проникване или травма.

— Семенна течност?

— Не забелязах. Ще видим какво ще открият в лабораторията.

— Струва ми се, докторката иска да каже, че може би имаме постановка на мястото на престъплението или дори при самото убийство — обади се Марино. Още се чувстваше гузен, задето одеве бе казал „изсмукано от пръстите“. Надяваше се Скарпета да не си помисли, че е имал предвид нещо кой знае какво. — В такъв случай е възможно извършителят да е гей, нали, Бентън?

— Ако се съди по това, което ми е известно, Джейми — отговори Бентън на Бъргър — вместо на Марино, — подозирам, че е имало постановка, с цел да се скрие истинският характер и мотивът на убийството, както и моментът на извършване и връзката между жертвата и нападателя. Всичко това е предназначено за заблуда. Онзи, който го е направил, се страхува да не го хванат. И пак ще повторя: убийството има сексуален мотив.

— Тоест не мислиш, че извършителят е непознат? — попита Марино.

Бентън не отвърна нищо.

— Ако свидетелят казва истината, струва ми се, че случаят е точно такъв — каза Бонел на Марино, като го докосна отново. — Не мисля, че е бил неин приятел. Може би дори не го е виждала преди снощи.

— Трябва да привикаме Турет на разпит. И домоуправителя — каза Бъргър. — Искам да говоря и с двамата, най-вече с домоуправителя, Джо Барстоу.

— Защо най-вече с Джо Барстоу? — попита Бентън малко раздразнено.

Може би двамата с докторката не се погаждаха. Марино нямаше представа какво става с тях, не ги бе виждал от седмици, но вече му писваше да се старае да е мил с Бентън. Досадно беше да го пренебрегват непрекъснато.

— Аз имам същата информация от КИЦ като Марино. Забелязал ли си какво е работил Барстоу? — Бъргър се обръщаше към него. — В две фирми за доставки, таксиметров шофьор и още куп други професии. Барман, сервитьор. Работил е за таксиметрова компания до две хиляди и седма. Изглежда, се занимава с много неща, докато учи задочно в Манхатън Къмюнити Колидж — според това, което виждам, през последните три години ту прекъсва, ту почва отново.

Бонел се бе изправила и беше отворила бележника си.

— Опитва се да вземе полувисша степен по видеоизкуства и технологии. Свири на бас китара, по-рано е свирил в група, иска да участва в организирането на рок концерти и все още се надява на голям пробив в музикалния бизнес.

Тя четеше бележките си, а бедрото й докосваше Марино.

— Напоследък работи на половин ден в компания за компютърна графика. Занимава се с неквалифициран труд, предимно секретарска дейност или да тича по разни задачи — той му вика „асистент“, а аз бих го нарекла „момче за всичко“. На двайсет и осем е. Говорих с него около петнайсет минути. Каза, че познавал Тони само от контактите им в сградата и че, цитирам, никога не е излизал с нея, но мислел да я покани някой път.

— Ти ли го попита дали е излизал с нея или е мислил за това? — попита Бъргър. — Или той ти го каза доброволно?

— Доброволно го каза. Също така доброволно съобщи, че не я е виждал от няколко дни. Твърди, че снощи прекарал цялата вечер в апартамента си, поръчал си пица и гледал телевизия, защото времето било много лошо, а пък той бил уморен.

— Доста алибита предлага — каза Бъргър.

— Да, би могло да се каже, но това не е необичайно в такива случаи. Всички мислят, че са заподозрени. Или пък имат в живота си нещо, за което не искат да разберем — отвърна Бонел, докато прелистваше страниците. — Описа я като дружелюбна личност, която не се оплаквала много. Не бил забелязал да е голяма купонджийка или да води разни хора в сградата, като например — пак ще цитирам — купища мъже. Забелязах, че е извънредно разстроен и уплашен. Изглежда, в момента не е таксиметров шофьор — добави тя, сякаш това бе важна подробност.

— Не го знаем със сигурност — каза Бъргър. — Не знаем дали няма достъп до таксита. Може да кара нелегално, за да не плаща данъци например. В града има доста такива независими шофьори, особено напоследък.

— Червеният шал прилича на онзи, който свалих от шията на Тони — каза Скарпета и Марино си я представи как седи някъде с Бентън и гледа компютърния екран. Може би в апартамента им на Сентръл Парк Уест, недалеч от Си Ен Ен. — Чисто червен, ярък, от изкуствена материя, тънка, но много топла.

— Изглежда, е същият — каза Бъргър. — Тези видеоклипове и есемесът до майка й като че ли доказват, че Тони е била жива вчера в седем и една минута, когато е излязла от сградата, както и един час по-късно, около осем. Кей, ти май се опитваше да ни кажеш, че имаш различно мнение за часа на смъртта и то противоречи на онова, което подсказват видеоклиповете.

— Моето мнение е, че тя не е била жива снощи. — Гласът на Скарпета бе съвсем спокоен, сякаш казаното от нея не би следвало да изненадва никого.

— Тогава какво гледахме току-що? — попита намръщено Бонел. — Самозванка? Някоя друга, която влиза в сградата, облечена с нейното палто? Някоя, която има ключове?

— Кей, просто за да сме наясно: сега, след като изгледа клиповете, пак ли си на същото мнение? — попита Бъргър.

— Мнението ми се базира на аутопсията, която извърших, а не на видеозаписите — отвърна Скарпета. — А състоянието на тялото, особено вкочаняването и трупните петна, сочат време на смъртта много преди вчера вечерта. По-точно във вторник.

— Вторник? — Марино беше изумен. — Тоест онзи ден?

— Мнението ми е, че тя е получила раната на главата си по някое време във вторник, вероятно следобед, няколко часа след като е яла салата с пилешко — каза Скарпета. — Съдържанието на стомаха й се състои от частично смлени домати, маруля и пилешко. След като са я ударили по главата, храносмилането трябва да е спряло, така че храната е останала несмляна, докато тя е умирала, което според мен е отнело известно време, може би няколко часа, ако се съди по реакцията на тялото й към травмата.

— В хладилника има маруля и домати — каза Марино. — Така че може да е яла за последно в апартамента си. Сигурна ли си, че това не е било снощи, когато, изглежда, си е била вкъщи за около час? В този интервал, който видяхме току-що на видеоклипа?

— Би било логично — каза Бонел. — Хапнала е, а после, да речем в девет или десет, е била навън и са я нападнали.

— Не, не е логично. Това, което видях при аутопсията, показва, че не е била жива снощи, а много вероятно и през целия вчерашен ден. — Скарпета говореше все така спокойно.

Тя почти никога не бе нервна или рязка и никога не се правеше на всезнаеща, макар че имаше пълното право да се държи както си поиска. След всичките години, през които бе работил с нея в един или друг град — а това обхващаше по-голямата част от кариерата му — Марино знаеше от опит, че ако един труп й говори нещо, то е вярно. Но му бе трудно да приеме сегашното й твърдение. В него просто нямаше никакъв смисъл.

— Добре. Имаме да обсъдим много неща — каза Бъргър. — Да караме едно по едно. Нека първо се съсредоточим върху това, което видяхме на видеоклиповете. Да предположим, че фигурата със зеленото палто не е самозванка, а е истинската Тони Дериън, и че тя е пратила есемеса до майка си.

Бъргър не вярваше на казаното от Скарпета. Мислеше си, че тя греши, и колкото и невероятно да бе, Марино също се съмняваше. Хрумна му, че може би Скарпета е започнала сама да вярва в легендата за себе си, решила е, че може да стигне до отговора на всичко и че никога не допуска грешки. Каква беше онази фраза, която Си Ен Ен използваше непрекъснато? Онова преувеличено описание на способността й да разкрива престъпления? „Факторът Скарпета“. „Мамка му“, помисли си. Много пъти бе виждал такива неща: как хората започват да вярват на собствената си реклама и престават да вършат истинска работа, а после се издънват и стават за смях.

— Въпросът е — продължи Бъргър — къде е била Тони, след като е излязла от сградата?

— Не е била на работа — каза Марино, като се мъчеше да си спомни дали Скарпета някога е допускала грешка, която би могла да я дискредитира като експерт и да провали дело в съдебната зала.

Не можеше да се сети за такъв случай. Но пък тя едва напоследък бе станала известна и бе започнала да се появява по телевизията.

— Да започнем с работното й място, „Хай Ролър Лейнс“. — Гласът на Бъргър ехтеше по високоговорителя. — Марино, да започнем с теб и детектив Бонел.

Марино бе разочарован, когато Бонел стана и се премести от другата страна на бюрото. Направи й жест, сякаш пие: дали не би извадила диетичните коли? Докато я гледаше, изпитваше особено чувство: забелязваше руменината по бузите й, блясъка в очите й, енергията й. Макар че вече не бе до него, още чувстваше допира й до ръката си, твърдата й заобленост, тежестта й, облегната на него. Представяше си я как изглежда, каква би била на пипане и вниманието му бе тъй изострено, както отдавна не му се бе случвало. Тя сигурно знаеше какво прави, когато се отъркваше в него.

— Първо нека ви опиша заведението, защото то не е обикновен боулинг клуб — каза той.

— Прилича по-скоро на бар във Вегас — обади се Бонел и отвори хартиената торба, за да извади две диетични коли. Подаде му едната и очите й за миг срещнаха неговите. Сякаш проблеснаха искрици.

— Така е — каза Марино, докато отваряше кутията. Диетичната кола пръсна и закапа по бюрото му. Той забърса поразията с няколко листа, а после изтри длани в панталоните си. — Определено е тежкарско място. Неонови лампи, киноекрани, кожени дивани и лъскав салон с голям огледален бар. Двайсет и няколко писти за боулинг, маси за билярд, шибани изисквания към облеклото. Не можеш да влезеш там, ако изглеждаш като скитник.

През юни бе завел Джорджия Бакарди в „Хай Ролър Лейнс“, за да отпразнуват шест месеца, откакто са заедно. Едва ли щяха да празнуват кръгла година. За последно се бяха видели през първия уикенд на месеца, тя не искаше да правят секс и по десет различни начина му каза едно и също, което беше: „дума да не става“. Не се чувствала добре, била много уморена, работата й в балтиморското полицейско управление била също толкова важна като неговата, обливали я горещи вълни, той имал други жени в живота си и вече й било дошло до гуша от това. Бъргър, Скарпета и дори Луси. Като включим и Бакарди, жените в живота му ставаха четири, а за последен път бе правил секс на 7-и ноември, преди почти шест проклети седмици.

— Мястото е хубаво, а също и жените, които те обслужват, докато играеш — продължи той. — Много от тях се опитват да пробият в шоубизнеса или да си намерят работа като модели. Клиентелата е наистина изтънчена, има снимки на известни личности дори в тоалетната, или поне в мъжката. Ти видя ли такива в женската? — обърна се той към Бонел.

Тя сви рамене и свали сакото си, за в случай, че е имал някакви съмнения какво се крие отдолу. Марино се втренчи. Открито се зазяпа.

— В мъжката има снимка на Хап Джъд — добави той, защото знаеше, че Бъргър ще се заинтересува. — Очевидно това не е най-почетното място, да те сложат на стената над писоара.

— Знаеш ли кога е сниман и дали ходи често там? — попита Бъргър.

— Ходят, и той, и много други звезди, които живеят в града или пък са дошли тук да снимат филм или знам ли за какво — каза Марино. — Отвътре „Хай Ролър Лейнс“ прилича на ресторант за бира-скара. Има снимки на известни личности навсякъде. Снимката на Хап Джъд е направена може би миналото лято. Никой от хората, с които говорих, не успя да си спомни точно. Посещавал е заведението, но не е от постоянните клиенти.

— Какво ги привлича там? — попита Бъргър. — Не знаех, че боулингът е толкова популярен сред знаменитостите.

— Никога ли не си чувала за „Боулинг със звездите“? — попита Марино.

— Не.

— Много известни хора играят боулинг, но „Хай Ролър Лейнс“ е също и популярно свърталище — каза Марино. Мислите му се влачеха мудно, сякаш цялата кръв се бе оттекла от главата му и се бе насочила към по-долните части на тялото. — Собственикът е някакъв, дето има ресторанти, игрални заведения и развлекателни центрове в Атлантик Сити, Индиана, Южна Флорида, Детройт, Луизиана. Казва се Фреди Маестро и е стар като Матусаил. На всички снимки знаменитостите са с него, така че сигурно прекарва много време в града.

Откъсна очи от Бонел, за да може да се съсредоточи, и продължи:

— Искам да кажа, никога не знаеш кого ще срещнеш там. За жена като Тони Дериън това може да е било част от чара на работата. Тя се е опитвала да натрупа пари, а на онова място бакшишите си ги бива, освен това е търсела да установи връзки, да се сприятели с някого. Нейната смяна е в праймтайма, както го наричам аз. Вечерна, започва около шест и свършва в два през нощта, когато затварят. От четвъртък до неделя. Ходела е на работа пеш или с такси, не е имала собствена кола.

Отпи глътка от диетичната кола, вперил поглед в бялата дъска до вратата. Ах, тази Бъргър с нейните бели дъски! На тях всичко се отбелязваше с определен цвят: случаите, готови за съда, със зелено; тези, които още не са готови, със синьо; датите на делата с червено; кой приема сигналите за сексуални престъпления — с черно. Беше безопасно да се взира в бялата дъска. Така можеше да мисли по-добре.

— За какво точно сприятеляване говорим? — попита Бъргър.

— Предполагам, че в такова класно заведение можеш да намериш каквото си поискаш — каза Марино.

— Може би е попаднала на погрешния човек.

— Или пък „Хай Ролър Лейнс“ няма нищо общо. — Бонел вярваше в това, което казва, и вероятно затова не се интересуваше особено от снимките, нито какво са давали по огромните екрани над пистите, нито пък кои богати и известни хора са били там.

Тя бе убедена, че убийството на Тони Дериън е случайно, че е станала жертва на хищник, на сериен убиец, излязъл на лов. Може и да е била облечена за тичане, но не се е занимавала с това, когато е попаднала на неподходящото място в неподходящото време. Бе казала на Марино, че нещата ще му се изяснят, когато чуе обаждането на свидетеля до номер 911.

— Предполагам, още нямаме представа какво се е случило с джиесема и лаптопа й? — обади се Скарпета.

— Както и с портмонето и може би чантичката й — напомни им Марино. — Изглежда, те също липсват. Няма ги в апартамента й. Няма ги на местопрестъплението. А сега вече се чудя и за палтото и еднопръстите ръкавици.

— Липсата на тези вещи може да ви се стори логична в светлината на обаждането до 911 и информацията, получена от детектив Бонел — каза Бъргър. — Това, което й е съобщил свидетелят. Възможно е Тони да се е качила на такси и да е носила тези неща със себе си, защото не е била излязла да тича. Правила е нещо друго, вероятно е смятала да отиде някъде, а по-късно да тича.

— Ами някакви други зарядни, освен тези за лаптопа и телефона? — попита Скарпета. — Открихте ли в апартамента й нещо друго?

— Аз видях само това — каза Марино.

— Ами USB кабел например? Нещо, което да подсказва, че е имала друго устройство, което се нуждае от зареждане, като например часовника, открит на китката й? — попита Скарпета. — Той, изглежда, представлява някакво устройство за събиране на данни, наречено „БиоГраф“. Нито аз, нито Луси успяхме да открием нещо за него в интернет.

— Как може да съществува часовник с такова име и да го няма в интернет? Все някой трябва да го продава, нали? — каза Марино.

— Не е задължително. — Всеки път, когато Бентън се обаждаше, бе, за да изрази несъгласие с него или да го критикува. — Не и ако се намира още в етап на разработка или е част от секретен проект.

— Значи може би тя е работила за шибаното ЦРУ! — сопна му се Марино.