Проектът Калигула

23.

В ДНК сградата, в онова, което персоналът наричаше Окървавената стая, Скарпета потопи един тампон в шишенце хексан и го хвърли в блюдо петри, което бе оставила върху епоксидните плочки на пода. Натисна бутона за включване на електронния нос.

Той приличаше на куче — робот, каквото би могъл да проектира създателят на „Семейство Джетсън“: прът, огънат във форма на буквата S, с малки говорители от двете страни на дръжката, които можеха да минат за уши, а носът представляваше метална решетка с дванайсет сензора, които разпознаваха различните химически съставки, също както кучето разпознава миризмите. Кутията с батериите бе снабдена с ремък, който Скарпета окачи през рамо, придърпа пръта по-близо до себе си и поднесе носа над пробата в петрито. Уредът отвърна със светлинна графика на контролната конзола и звуков сигнал, който прозвуча като синтезиран акорд на арфа, хармонична последователност от тонове, характерна за хексана. Електронният нос бе щастлив. Бе реагирал на алканов въглеводород, прост разтворител, и бе преминал изпитанието. Сега му предстоеше много по-печална задача.

Предпоставката на Скарпета бе проста. Изглеждаше, че Тони Дериън е била убита в къщата на Стар, и въпросът бе къде точно и дали други жертви са били подмамвани там в миналото или тя е единствената. Въз основа на температурите, регистрирани от „БиоГраф“ устройството, и на откритията на самата Скарпета, които сочеха, че тялото е държано на хладно и на закрито, тя предполагаше, че Тони се е намирала в едно от мазетата. Където и да е била, беше оставила молекули от химически съединения, миризми, които човешки нос не би могъл да долови, но електронният нос можеше. Скарпета го изключи и го прибра в черния му калъф. Угаси редиците подвижни лампи на тавана — за миг й напомниха за телевизионно студио и за Карли Криспин. Облече си палтото. Слезе по стъкленото стълбище до фоайето и излезе от сградата. Наближаваше осем вечерта и градината с гранитните пейки отпред бе пуста, ветровита и тъмна.

Скарпета сви надясно по Първо авеню и мина покрай болничния център „Белвю“ — отиваше в офиса си, където трябваше да се срещне с Бентън. Главният вход на сградата щеше да е заключен, затова тя сви пак надясно по 30-а улица и видя, че металната врата на един от гаражите е вдигната и оттам се лее светлина. Вътре имаше бял ван с работещ двигател, задната му врата бе отворена, но наоколо не се виждаше никой. Тя използва магнитната си карта, за да отвори вътрешната врата в горния край на рампата, и щом се озова в познатата обстановка от бели и синьо-зелени плочки, чу музика. Мелодичен рок. Сигурно Файлийн бе дежурна. Но за нея не бе характерно да оставя вратата на гаража отворена.

Скарпета мина покрай кантара и тръгна към офиса на моргата. Нямаше никого. Столът пред плексигласовата преграда бе завъртян на една страна, радиото на Файлийн бе на пода, якето й с надпис „ССМ охрана“ висеше на закачалката на вратата. Скарпета чу стъпки и един пазач в тъмносиня униформа се появи откъм редицата шкафчета — вероятно бе ходил до тоалетната.

— Вратата на гаража е отворена — каза му тя.

Не му знаеше името, не го беше виждала досега.

— Доставка — отвърна той и нещо в него й се стори познато.

— Откъде?

— Някаква жена, блъсната от автобус в Харлем.

Беше слаб, но атлетичен, с бледи ръце с издути вени. Кичурчета черна коса, фина като на бебе, се подаваха изпод шапката му. Очите му бяха скрити зад очила със сиви стъкла. Лицето му бе гладко избръснато, зъбите му — твърде бели и равни, вероятно протези, само дето бе много млад за протези. Изглеждаше неспокоен, развълнуван или нервен и на Скарпета й мина през ума, че може би не му харесва да работи в моргата нощем. Може да бе нает временно. С влошаването на икономиката ставаше все по-трудно да се набира персонал, а когато бюджетът ти е жестоко орязан, е по-практично да използваш нещатни работници. Освен това много от хората в момента бяха в болнични заради грипа. Разпокъсани мисли прелитаха през ума й и изведнъж тя усети как настръхва. Устата й пресъхна и тя се обърна да побегне, но той я сграбчи за ръката. Чантите се изхлузиха от рамото й, докато се бореше, а мъжът с неподозирана сила я повлече към гаража, където бе паркиран белият ван с отворена задна врата и работещ двигател.

Звуците, които издаваше Скарпета, не бяха членоразделни, бяха твърде примитивни, за да са думи или мисли, по-скоро бяха панически вопли. Тя се мъчеше да се изтръгне, да се освободи от оплелите я ремъци на чантите, риташе и се дърпаше. Мъжът блъсна вратата, през която бе влязла току-що, и тя избумтя в стената с такава сила, че прозвуча като удар на чук в тухла. Дългият калъф с електронния нос някак си се запъна хоризонтално на вратата и Скарпета отначало реши, че именно затова мъжът я пусна и се свлече в краката й. Кръв потече по рампата. Бентън излезе иззад белия ван с карабина в ръка и изтича до нея, насочил оръжието към мъжа, докато тя отстъпваше от неподвижното лежащо тяло.

Кръв шуртеше от дупка в челото на непознатия. Изходната рана бе на тила му и рамката на вратата бе опръскана в червено само на сантиметри от мястото, където Скарпета се намираше преди миг. Тя усети хладна влага по лицето и врата си и избърса оттам кръв и парченца мозък. После пусна чантите на пода от бели плочки. В същия момент в гаража влезе жена. Държеше пистолет с насочено нагоре дуло, с две ръце. Щом се приближи, сведе оръжието.

— Готов е — каза жената и Скарпета разбра, че май още някой е бил застрелян току-що. — Подкрепленията идват.

— Увери се, че тук е чисто — каза Бентън на жената, като прекрачи тялото и кръвта по рампата. — Аз ще проверя вътре. — Докато очите му шареха насам-натам, попита Скарпета: — Има ли още някой? Знаеш ли дали вътре има още някой?

— Как е възможно! — промълви тя.

— Стой близо до мен — каза й Бентън.

Тръгна пред нея: проверяваше коридорите, влезе в офиса на моргата, отвори с ритник вратите на мъжката и женската тоалетна. Непрекъснато питаше Скарпета дали е добре. Каза, че в къщата на Стар имало вещи, дрехи, шапки, подобни на униформите на охраната на ССМ. Били в една стая в мазето и това, изглежда, било част от плана. Повтаряше, че е било част от плана той да дойде тук за нея и че може би фактът, че Бъргър е отишла да го търси, го е подтикнал към действие. Той винаги бил имал начини да знае кой къде е и къде не е, продължаваше Бентън, не спираше да говори за него и през минута я питаше дали е добре, дали не е ранена.

Марино му се бил обадил да му каже за дрехите и да сподели опасенията си за какво са предназначени. Когато Лание и Бентън пристигнали и видели отворената врата, моментално извикали подкрепления. Били на 30-а улица, когато Хап Джъд изникнал от мрака и влязъл в гаража, за да се качи във вана. Щом ги видял, побягнал и Лание го подгонила, а в същия момент Жан-Батист Шандон излязъл през вътрешната врата със Скарпета.

Бентън вървеше по коридора от бели плочки. Провери преддверието и главната зала за аутопсии. Каза, че Хап Джъд бил въоръжен и вече бил мъртъв. Боби Фулър, когото той смяташе за Жан-Батист Шандон, също беше мъртъв. На пода в другия край на коридора, до асансьора, който издигаше труповете за разпознаване, имаше капки кръв. По-нататък се виждаха размазани петна, а зад вратата към едно стълбище лежеше Файлийн и до нея имаше окървавен чук, от онези, с които сковаваха чамовите ковчези. Изглежда, пазачката бе довлечена тук. Скарпета клекна до нея, долепи пръсти до шията й и каза на Бентън:

— Повикай линейка.

Опипа раната на тила на Файлийн, от дясната страна. Мястото бе подпухнало и налято с кръв. Повдигна клепачите й, за да погледне зениците. Дясната бе разширена и не реагираше на светлината. Дишането й бе накъсано, пулсът — учестен и неравен, и Скарпета се разтревожи, че може да има притискане в долната част на продълговатия мозък.

— Трябва да остана с нея — каза тя на Бентън, докато той звънеше за помощ. — Може да започне да повръща или да получи пристъп. Трябва да държа дихателните й пътища отворени. Спокойно — каза на Файлийн. — Ще се оправиш.