Проектът Калигула

4.

Скарпета отвори вратата. Главният съдебен лекар на Ню Йорк Сити се бе привел над микроскопа си.

— Нали знаеш какво става, когато се скатаваш от оперативка? — попита доктор Брайън Едисън, без да вдига глава: тъкмо слагаше едно предметно стъкло под обектива. — Започват да говорят за теб.

— Не ме интересува. — Скарпета влезе и седна на един стол от другата страна на бюрото.

— Нека да уточня. Дискусията не се отнасяше пряко до теб. — Той я погледна. Бялата му коса бе разрошена, очите му — напрегнати като на ястреб. — Но те засягаше косвено. Си Ен Ен, Ти Ел Си, Дискавъри, всяка кабелна мрежа под слънцето. Имаш ли представа колко хора ни се обаждат всеки ден?

— Сигурна съм, че можете да наемете една секретарка, която да се занимава само с това.

— Сега, когато ни се налага да съкращаваме хора? Обслужващ персонал, санитари. Намалихме разходите за чистачки и охрана — каза той. — Един господ знае докъде ще стигнем, ако държавата изпълни заплахата си да ни ореже бюджета с още трийсет процента. Ние не сме в развлекателния бизнес. И не искаме да бъдем. Не можем да си го позволим.

— Съжалявам, ако създавам някакви проблеми, Брайън.

Едисън беше може би най-добрият съдебен патолог, когото познаваше, и бе съвсем наясно със своята мисия, която донякъде се различаваше от нейната и това нямаше как да се заобиколи. Той гледаше на съдебната медицина като на обществена здравна служба и медиите нямаха никаква роля в нея, освен да информират обществото по жизненоважни въпроси като рисковете за здравето и заразните болести, независимо дали ставаше дума за потенциално опасен дизайн на детска кошарка или за епидемия от хантавируси. Не че тази негова представа беше неправилна. Просто светът се бе променил, и то не задължително към по-добро.

— Опитвам се да вървя по път, който не съм си избрала сама — каза Скарпета. — Представи си, че вървиш по най-високия път в един свят, пълен с ниски пътища. Е, какво правим в такъв случай?

— Слизаме на тяхното ниво?

— Надявам се, не мислиш, че правя това.

— Как се отнасяш към кариерата си в Си Ен Ен? — Едисън вдигна лулата си от пирен, която вече не му позволяваха да пуши в сградата.

— Не бих го нарекла кариера — отвърна тя. — Това е нещо, което правя, за да разпространявам информация по начин, който смятам за необходим в днешно време.

— Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях.

— Ако поискаш, ще спра, Брайън. Казах ти го от самото начало. Никога не бих направила нещо — или поне не умишлено — което да постави нашата служба в неловко положение или да я компрометира по какъвто и да било начин.

— Е, не е нужно да се връщаме към това. На теория съм съгласен с теб, Кей. Обществото е толкова ужасно дезинформирано относно наказателното правосъдие и всичко, свързано с криминалистиката, че няма накъде повече. И да, това води до големи каши на местопрестъпленията, със съдебните дела, законодателството и разпределението на данъчните приходи. Но в сърцето си лично аз не вярвам, че появата ти в някое от тези шоута ще реши проблема. Разбира се, това си е мое мнение, а аз съм доста консервативен човек и от време на време се чувствам длъжен да ти напомням за индианските гробища, които трябва да заобикаляш. Едно от тях е Хана Стар.

— Предполагам, че това е била темата на дискусията днес. Онази дискусия, която не се отнасяла пряко до мен.

— Аз не гледам тези шоута. — Играеше си разсеяно с лулата. — Но хората като Карли Криспин и Уорнър Ейджи, изглежда, са превърнали Хана Стар в своя любима тема, следващата Кейли Антъни или Ана Никол Смит. Или пък, не дай си боже, те попитат довечера по телевизията за онази убита бегачка.

— Имам споразумение със Си Ен Ен, че няма да говоря за активни случаи.

— Ами споразумението ти с тази Криспин? Тя май не обича да играе по правилата, а именно на нейния словесен обстрел ще бъдеш подложена довечера в ефира.

— Помолиха ме да говоря за микроскопските изследвания, и по-конкретно за анализа на косми — каза Скарпета.

— Това е добре, може да донесе някаква полза. Познавам доста колеги в лабораториите, които се тревожат, че техните специалности бързо губят авторитет, защото обществото, и по-точно политиците, са решили, че ДНК е вълшебната лампа на Аладин. Ако я търкаме достатъчно силно, всичките ни проблеми ще бъдат решени, а влакната, космите, токсикологията, съмнителните документи, дори отпечатъците да вървят по дяволите. — Доктор Едисън остави лулата си в пепелника, който не бе използван от години. — Доколкото разбирам, нямаме проблеми с идентификацията на Тони Дериън. Полицията иска да направи официално съобщение.

— Не възразявам да съобщят името й, но определено нямам намерение да разкривам подробности за това, което съм открила. Опасявам се, че местопрестъплението е било постановка, че тя не е убита там, където са я намерили, и може би изобщо не е тичала в момента на убийството.

— Какви са основанията ти?

— Няколко неща. Била е ударена отзад по главата, един удар в задната част на лявата слепоочна кост. — Скарпета докосна с пръст главата си, за да покаже точното място. — Възможно е да е живяла часове след това, за което свидетелстват голямото количество подпухнала водниста тъкан и кръвоизливите под скалпа. После, по някое време след като е умряла, са вързали шал на врата й.

— Някакви идеи за оръжието?

— Имаме кръгла фрактура, костта е натрошена на ситни частици, много от които са проникнали в мозъка. С каквото и да са я ударили, е имало поне една кръгла повърхност с диаметър петдесет милиметра.

— Не пробита, а натрошена — замислено каза той. — Значи не говорим за нещо като чук, не е кръгло с плоска повърхност. И не е нещо като бейзболна бухалка, щом повърхността е петдесет милиметра и кръгла. Горе-долу с размера на билярдна топка. Интересно, какво ли може да е?

— Аз мисля, че е мъртва от вторник — каза Скарпета.

— Започнала е да се разлага ли?

— Не. Но има трупни петна, които говорят, че е лежала по гръб значително време след смъртта си, поне дванайсет часа, без дрехи, а ръцете й са били край тялото с обърнати надолу длани. Това не е позата, в която са я намерили в парка. Лежала е по гръб, но ръцете й са били вдигнати над главата, леко сгънати в лактите, все едно някой я е влачил за китките.

— Ами вкочаняването?

— Лесно успях да раздвижа крайниците й. С други думи, преминало е връхната си точка и вече отслабва. За това също е нужно време.

— Имаш предвид, че не би било трудно да я преместят. Тялото й е било захвърлено в парка, което нямаше да е никак лесно, ако е била вкочанена — каза той. — Ами изсъхване? Такова би могло да се очаква, ако са я държали някъде на студено, за да я запазят за ден-два.

— Има известно изсъхване на пръстите, на устните и тъмни петна — очите й бяха леко отворени и конюнктивата бе покафеняла от изсъхването. Температурата под мишницата й беше десет градуса — продължи Скарпета. — Най-ниската температура миналата нощ е била един градус; най-високата през деня е била осем. Шалът е оставил повърхностно сухо кафяво протриване около врата. Няма кръвонасядания, няма спукани капиляри по лицето или конюнктивата. Езикът не беше изплезен.

— Значи е станало след смъртта — заключи доктор Едисън. — Шалът под ъгъл ли беше вързан?

— Не, точно по средата на гърлото. — Тя му показа на шията си. — Вързан отпред на двоен възел, който аз, разбира се, не разрязах. Отстраних шала, като го срязах отзад. Нямаше никаква жизнена реакция, включително вътрешна. Мускулите на шията бяха здрави, без наранявания.

— Което подкрепя версията ти, че може да е убита на друго място и захвърлена в покрайнините на парка вероятно с цел да бъде открита бързо на сутринта, когато хората станат и тръгнат на работа — каза той. — Има ли някакви признаци, че е била връзвана? Следи от сексуално насилие?

— Не забелязах никакви контузии или белези от връзване. Няма защитни наранявания. Открих две контузии високо от вътрешната страна на бедрата. Има леки охлузвания по срамните устни с много слабо кървене и контузии в съседство. Самите срамни устни са зачервени. Няма видима секреция във входа на вагината, но има неравномерно протриване на задната стена. Взех проби.

Имаше предвид пълния комплект проби в такива случаи, които включваха и ДНК.

— Освен това я изследвах на синя флуоресцентна светлина и събрах всичко възможно, включително влакна, повечето от тях косми — продължи тя. — В косата й имаше много пръст и боклуци. Обръснах я по края на раната. При огледа с лупа забелязах няколко люспици боя, някои потънали надълбоко. Яркочервено, яркожълто, черно. Ще видим какво ще покаже анализът. Притискам хората от лабораторията да работят колкото се може по-бързо.

— Винаги го правиш.

— Още една интересна подробност. Чорапите й са разменени — каза Скарпета.

— Как така разменени? Да нямаш предвид, че са наопаки?

— Чорапите за бягане са анатомично приспособени за ляв и десен крак, така се произвеждат. На левия пише Л, на десния — Д. Нейните бяха на обратно: десният чорап на левия крак, а левият чорап на десния.

— Не може ли сама да ги е объркала, като се е обувала? — Доктор Едисън вече обличаше сакото си.

— Възможно е, разбира се. Но след като е била толкова взискателна към екипировката си, дали би си обула чорапите на обратно? И дали би излязла да тича в студа и дъжда без ръкавици, без нищо, което да й топли ушите, и без яке, само по лек анорак? Госпожа Дериън каза, че Тони мразела да тича в лошо време. Също така не можа да обясни странния часовник на ръката й. Голям черен пластмасов електронен часовник, на който е щамповано „БиоГраф“. Вероятно служи за събиране на някакви данни.

— Провери ли в Гугъл? — Доктор Едисън стана.

— Да, даже накарах и Луси да потърси. Ще го разучи по-подробно, когато в лабораторията свършат с вземането на ДНК. Засега изглежда, че не съществува часовник или устройство, наречено „БиоГраф“. Надявам се някой от лекарите на Тони или от познатите й да знае защо го е носила и какво представлява.

— Нали осъзнаваш, че уж временната ти работа при нас все повече заприличва на постоянна? — Той взе куфарчето си, свали и палтото от закачалката на вратата. — От месец май изобщо не си се връщала в Масачузетс.

— Бях доста заета тук. — Тя също стана и започна да си събира нещата.

— Кой движи работата там?

— Случаите се пренасочват към Бостън — каза Скарпета, докато си обличаше палтото. Излязоха заедно. — Всичко се връща към старото си положение, което е жалко. Филиалът в Уотъртаун, който обслужва североизточния район, ще бъде закрит, вероятно до лятото. Като че ли бостънският филиал не е достатъчно натоварен.

— А Бентън снове напред-назад.

— Като совалка. — Скарпета въздъхна. — Понякога Луси го кара с хеликоптера си. Той прекарва доста време тук.

— Много мило от нейна страна да ни помогне за този часовник „БиоГраф“. Не можем да си позволим да наемаме хора с нейните компютърни умения. Но след като вземат ДНК-то, ако Джейми Бъргър е съгласна, бих искал да разбера дали в това устройство има някаква информация. Утре сутринта ме викат в кметството, да се срещна с кмета и не знам си кой още. Тези работи се отразяват зле на туризма. Хана Стар, а сега и Тони Дериън. Знаеш какво ще чуя.

— Може би трябва да им напомниш, че ако продължат да ни орязват бюджета, нещата с туризма ще се влошат още повече, защото няма да можем да си вършим работата.

— Когато започнах тук в началото на деветдесетте, десет процента от всички убийства в страната бяха в Ню Йорк — каза той, докато вървяха през фоайето: по радиото пееше Елтън Джон. — Две хиляди и триста убийства през първата ми година. А миналата имахме по-малко от петстотин — което прави понижение със седемдесет и осем процента. Май всички забравят за това. Помнят само последното сензационно убийство. Ах, тази Файлийн с нейната музика! Дали не трябва да й взема радиото?

— Няма да го направиш — каза Скарпета.

— Права си. Тук хората се скапват от работа и нямат кой знае колко поводи за усмивка.

Излязоха на Първо авеню. Беше най-натовареният час, таксита криволичеха и бибипкаха, линейки летяха с виещи сирени към модерния болничен комплекс „Белвю“ на няколко пресечки по-нататък и към медицинския център „Лангон“ в съседство. Минаваше пет часът и бе съвсем тъмно. Скарпета си спомни, че трябва да се обади на Бентън, и бръкна в чантата за блекбърито.

— Успех довечера — каза доктор Едисън и я потупа по ръката. — Аз няма да те гледам.

Бентън говореше за Доди Ходж и нейната „Книга за чародейства“ с черна корица и жълти звезди. Тя я носеше със себе си навсякъде.

— Правеше магии, ритуали, заклинания, продаваше разни неща като парченца корал, гвоздеи, малки копринени торбички със зърна от тонка. Имахме някои сериозни проблеми с нея в „Маклийн“. Другите пациенти и дори болничният персонал се връзваха на самообявените й духовни дарби и търсеха от нея съвети или си купуваха талисмани. Тя твърдеше, че притежава психични способности и други свръхестествени сили, а както можеш да очакваш, хората, особено ако си имат грижи, са силно податливи към такива като нея.

— Изглежда, не е имала психични способности, когато е откраднала онези ДВД-та от книжарницата в Детройт. Иначе щеше да предвиди, че ще я хванат — отбеляза доктор Кларк. Придвижваше се към истината, която вече бе съвсем близо.

— Ако питаш нея, тя не ги е крала. Принадлежали й по право, защото Хап Джъд й е племенник — каза Бентън.

— Това вярно ли е, или е още една лъжа? Или, както смяташ ти, самозаблуда?

— Не знаем дали имат роднинска връзка — отвърна Бентън.

— Струва ми се, че това лесно би могло да се провери — каза доктор Кларк.

— Днес се обадих в офиса на неговата агентка в Ел Ей — призна Бентън. Не бе сигурен защо изведнъж реши да е откровен, но от самото начало знаеше, че ще се стигне дотам.

Доктор Кларк изчака мълчаливо, впил очи в него.

— Агентката нито потвърди, нито отрече. Каза, че не можела да обсъжда личния живот на Хап Джъд — продължи Бентън и усети, че вълната гняв го залива отново, още по-голяма отпреди. — После се поинтересува защо питам за някоя си Доди Ходж и от начина, по който го каза, останах с впечатлението, че знае точно за кого говоря, макар да не искаше да го покаже. Разбира се, бях силно ограничен в това, което мога да й разкрия, затова просто й казах, че съм получил информация и се опитвам да я потвърдя.

— Не си й казал кой си или защо се интересуваш?

Отговорът бе мълчание. Нейтън Кларк познаваше Бентън много добре, защото той му бе позволил да го опознае. Бяха приятели. Може би това бе единственият приятел на Бентън, единственият, когото допускаше в забранените кътчета на ума си, с изключение на Скарпета. Всъщност дори тя си имаше своите граници, избягваше областите, от които се страхуваше, а в случая ставаше дума за областта, която я плашеше най-силно. Доктор Кларк се бе заел да извлича истината от Бентън и той не смяташе да го спира. Тази работа трябваше да се свърши.

— Това му е лошото да си бивш служител на ФБР, нали? — каза доктор Кларк. — Трудно ти е да устоиш на изкушението да действаш тайно, да се сдобиваш с информация по всякакъв възможен начин. Дори след толкова години в частния сектор — колко станаха?

— Тя сигурно ме е помислила за журналист.

— Като журналист ли се представи?

Мълчание.

— Вместо да кажеш кой си, откъде се обаждаш и защо. Това обаче би било нарушение на правилника — продължи доктор Кларк.

— Така е.

— А кое от нещата, които си направил, не е било нарушение?

Бентън си замълча: даваше му възможност да стигне колкото далеч пожелае.

— Май ще трябва да си поговорим сериозно за теб и ФБР — каза доктор Кларк. — От доста време не сме си приказвали за годините, когато ти беше защитен свидетел, а Кей мислеше, че си убит от мафиотската фамилия Шандон, за онзи мрачен период, когато се криеше и изживяваше ужас, който малко хора са способни да проумеят. Може би двамата с теб трябва да обсъдим какво чувстваш в последно време по отношение на миналото си във ФБР. Току-виж се окаже, че не е минало.

— Това беше много отдавна. В един друг живот. В едно друго Бюро. — На Бентън не му се искаше да говори на тази тема, обаче говореше. И позволяваше на доктор Кларк да продължава. — Но сигурно си прав. Ако си бил ченге…

— Винаги си оставаш ченге. Да, клишето ми е познато. Ще се осмеля обаче да кажа, че не е само клише. Ти призна пред мен, че днес си действал като служител на закона, като ченге, вместо като психолог, за когото главен приоритет е здравето на пациента. Доди Ходж е събудила нещо в теб.

Бентън не отговори.

— Нещо, което никога не е било наистина заспало. Ти само си мислел, че е — продължи доктор Кларк.

Бентън запази мълчание.

— И аз се питам: какво го е задействало? Защото не може да е Доди. Тя не е достатъчно важна. Тя е била по-скоро катализатор. Съгласен ли си с мен?

— Не знам каква е. Но си прав. Не го е задействала тя.

— Склонен съм да мисля, че го е задействал Уорнър Ейджи — каза доктор Кларк. — От близо месец той често гостува в същото шоу, в което ще се появи и Кей тази вечер, и се перчи, че бил съдебен психолог на ФБР, първият профайлър, върховен експерт по всякакви серийни престъпници и психопати. Ти изпитваш силна омраза към него, което е разбираемо. Всъщност веднъж ми каза, че ти се иска да го убиеш. Кей познава ли Уорнър?

— Не лично.

— Знае ли какво ти е причинил?

— Не говорим за онова време — отвърна Бентън. — Опитахме се да продължим напред, да започнем отначало. Има много неща, за които не мога да говоря, но дори и да можех, тя не иска. Честно казано, не съм сигурен какво си спомня и внимавам да не я притискам.

— Може би се страхуваш какво ще стане, ако тя вземе, че си спомни. Може би се страхуваш от гнева й.

— Кей има пълното право да изпитва гняв. Но не говори за това. Мисля, че самата тя се страхува от гнева си.

— Ами твоят гняв?

— Гневът и омразата са разрушителни чувства. Не искам да съм изпълнен с тях. — Гневът и омразата прояждаха дупка в стомаха му, сякаш бе погълнал киселина.

— Според мен никога не си й разказвал подробности за онова, което е направил Уорнър. И мисля, че да го гледаш по телевизията и по новините е много разстройващо за теб, че отваря врата към една стая, в която отчаяно си се опитвал да не влизаш.

Бентън мълчеше.

— Може би се чудиш дали Уорнър умишлено не е избрал същото шоу, в което участва Кей, защото му доставя удоволствие да се съревновава с теб? Мисля, че ми спомена, че Карли Криспин се опитвала да уреди съвместно участие на теб и Кей. Че всъщност била толкова настойчива, че го казала в ефир. Май го гледах или чух някъде. Ти си отказал да се явиш в шоуто, и с право. И какво става после? Вместо теб пускат Уорнър. Какво е това? Заговор? Интрига от страна на Уорнър? Дали всичко е заради съперничеството му с теб?

— Кей никога не се явява в някое шоу заедно с други хора, не участва в групови дискусии, отказва да е част от онова, което нарича „банда от самозвани експерти, които спорят и се надвикват“. И много рядко гостува в „Докладът на Криспин“.

— Мъжът, който се опита да открадне живота ти след твоето връщане от гроба, става знаменит експерт, става теб — човекът, на когото най-силно е завиждал. А сега се появява и в същото шоу, по същата телевизионна мрежа, където дават и жена ти — изтъкна доктор Кларк.

— Кей не е редовен гост в шоуто и никога не се явява заедно с други хора — повтори Бентън. — Гостува само от време на време, и то въпреки моите възражения, бих добавил. Два пъти го направи като услуга към продуцента. Карли се нуждае от всяка помощ, която успее да намери. Рейтингът й пада. Всъщност тази есен направо се срива.

— Радвам се да видя, че не се държиш отбранително и не избягваш въпроса.

— Просто ми се иска тя да стои настрани от това, нищо повече. Настрани от Карли. Мамка му, Кей е прекалено мила, прекалено услужлива, има чувството, че трябва да отвори очите на света. Познаваш я.

— А и напоследък стана доста известна. Това смущава ли те? Чувстваш ли го като заплаха?

— Иска ми се да не се показва по телевизията, но пък, от друга страна, тя трябва да живее живота си както смята за добре.

— Доколкото разбирам, Уорнър се е появил в светлината на прожекторите преди три седмици, някъде по времето, когато изчезна Хана Стар — каза доктор Кларк. — Преди това е работил зад кулисите и много рядко се е мяркал в „Докладът на Криспин“.

— Единственият начин някой скучен и невзрачен човек да се появи в праймтайма е да говори пред Карли с вулгарна безчувственост за някакъв сензационен случай. С две думи, да действа като шибана курва.

— Радвам се, че нямаш мнение за характера на Уорнър Ейджи.

— Това е неправилно, съвсем неправилно. Дори скапаняк като него го знае — каза Бентън.

— Дотук упорито избягваш да произнесеш името му, но може би се приближаваме.

— Кей не знае подробностите за случилото се в онази мотелска стая в Уолтъм, Масачузетс, през две хиляди и трета. — Бентън погледна доктор Кларк в очите. — Всъщност не знае никакви подробности, не знае сложността на машината, движила операцията, не знае как е устроена. Тя мисли, че аз съм организирал цялата работа, решил съм да вляза в програма за защита на свидетели, че идеята е била изцяло моя, че аз съм този, който е направил психопрофил на картела Шандон, и съм предрекъл, че ще убият мен и всички около мен, ако не накараме противника да вярва, че вече съм мъртъв. Да, разбира се, ако знаеха, че съм жив, те щяха да пратят хора след мен, след Кей, след всички. Всъщност така или иначе тръгнаха по петите на Кей, Жан-Батист Шандон се зае с нея и е цяло чудо, че е още жива. Но аз не бих се справил с проблема по този начин. Щях да направя онова, което в крайна сметка направих: да ликвидирам хората, опитващи се да ликвидират мен, Кей и останалите. Щях да направя необходимото и без машината.

— Каква е тази машина?

— Бюрото, Департаментът на правосъдието, Вътрешна сигурност, правителството, един определен човек, който даде лош съвет. Това бе машината, която се задвижи заради този лош съвет, заради този егоистичен съвет.

— Съветът на Уорнър. Неговото влияние.

— Да, имаше някои хора, които влияеха задкулисно на процесите. И особено един, който искаше да ме махне от пътя си, да ме накаже.

— За какво да те накаже?

— Задето имам живот, какъвто искаше той. Изглежда, в това е била вината ми, макар че всеки, който познаваше моя живот, би се зачудил защо ще го иска някой друг.

— Ако са познавали вътрешния ти живот, може би — каза доктор Кларк. — Твоите терзания, демоните ти. Но гледано отвън, си достоен за завист. Изглежда, че си имаш всичко. Красавец, с добро потекло и наследствено богатство, бил си във ФБР, техният звезден профайлър, а сега си изтъкнат съдебен психолог, работещ за Харвард. И имаш Кей. Разбирам защо някой би копнял за живот като твоя.

— Кей си мисли, че съм бил защитен свидетел, че съм минал в дълбоко прикритие за шест години и след това съм напуснал Бюрото — каза Бентън.

— Защото си се обърнал срещу Бюрото и си загубил всякакво уважение към него.

— Някои хора смятат, че това е причината.

— И тя ли?

— Сигурно.

— Докато всъщност ти си имал чувството, че Бюрото се е обърнало срещу теб и е загубило всякакво уважение към личността ти. Че те е предало, защото Уорнър те е предал.

— Бюрото поиска мнение от своя експерт и получи информация и съвет. Разбирам защо са били загрижени за моята безопасност. Дори да изключим пристрастното влияние, хората на ръководни постове имаха много добри основания да се тревожат. Разбирам защо са се притеснявали за моята стабилност след всичко, което бях преживял.

— Значи мислиш, че Уорнър Ейджи е бил прав за Шандон и за необходимостта да се симулира смъртта ти? Мислиш, че е бил прав за твоята психическа лабилност и че вече си негоден за служба?

— Знаеш отговора. Преебаха ме — каза Бентън. — Но не мисля, че той се показва по телевизията, за да ми съперничи. Подозирам, че причината е друга и не е свързана с мен, или поне не пряко. Просто това напомняне ми беше излишно. Можех да мина и без него.

— Интересно. По време цялата си дълга и не особено забележителна кариера Уорнър си е кротувал и е бил почти невидим — каза доктор Кларк. — А сега изведнъж е по всички национални новини. Признавам, че съм объркан и може да греша относно истинския му мотив. Не съм сигурен, че има връзка с теб и с неговата завист и жажда за слава, или поне не е само това. Съгласен съм, че вероятно става дума за нещо друго. Какво би могло да е то? И защо сега? Може би го прави просто заради пари. Може подобно на много хора да има финансови затруднения, а на неговата възраст това си е плашещо.

— Новинарските шоута не плащат за гостувания — отвърна Бентън.

— Но ако гостуванията са достатъчно провокативни, будят интерес и вдигат рейтинга на предаването, могат да доведат до странични приходи. Договори за книги, консултации.

— Вярно е, че много хора са загубили спестяванията си за пенсия и търсят начин да оцелеят. Може да го прави за печалба. Или за задоволяване на егото си. Не бих могъл да знам каква му е мотивацията. Но е очевидно, че тази възможност му се отвори благодарение на Хана Стар. Ако тя не бе изчезнала, нямаше да го дават по телевизията и нямаше да получава цялото това внимание. Както ти самият каза, по-рано той работеше зад кулисите.

— „Той“ и „него“. Местоимения. Все пак говорим за един и същ човек. Това е някакъв напредък.

— Да. Той. Уорнър. Той е недоволен от живота си. — Бентън изпитваше едновременно чувство на поражение и облекчение. Бе обхванат от тъга и се чувстваше изцеден. — Не че някога е бил доволен. Той не е такъв човек и никога не е бил. Разрушителен, опасен и безжалостен, да. Нарцисист, социопат, мегаломан. Но никога не е доволен и в този етап от жалкия си животец вероятно превърта още повече. Бих рискувал да предположа, че е мотивиран от неутолимата си жажда за утвърждаване, от удовлетворението, което получава, когато представя публично своите остарели и безпочвени теории. А може и да има нужда от пари.

— Съгласен съм за неговото състояние. Но повече ме вълнува твоето — каза доктор Кларк.

— Аз съм си добре. Признавам, че не ми беше приятно да му гледам шибаното лице по всички шибани новини и да го слушам как си приписва шибаните заслуги за моята кариера или дори как споменава името ми, копелето шибано.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти разкрия моите чувства към Уорнър Ейджи, с когото съм се срещал повече, отколкото бих искал?

— Давай.

— Това винаги е ставало на професионални събирания, където той се е опитвал да ми се подмазва или пък да ме омаловажава.

— То пък голямата изненада!

— Нека просто забравим какво е причинил на теб — продължи доктор Кларк.

— Никога. Трябва да го тикнат в затвора заради това.

— А може би трябва да се пържи в ада. Той е ужасна личност. Как ти се нрави това откровение? — попита доктор Кларк. — Все пак си има някакво предимство да си стар и болен и всеки ден да се чудиш дали днес ще е по-зле или може би мъничко по-добре. Може би няма да падна или да разлея кафето по ризата си. По миналата вечер щраках по каналите и го видях. Не можах да се сдържа. Трябваше да гледам. Той дуднеше до безкрай, бълваше какви ли не глупости за Хана Стар. Това е случай, по който не само няма съдебно решение, но и жената дори не е намерена жива или мъртва, а той спекулира за всички ужасни неща, които може да й е причинил някой сериен убиец. Надут стар глупак. Изненадан съм, че ФБР не е намерило някакъв дискретен начин да си осигури мълчанието му. Той е едно голямо неудобство и силно влошава имиджа на Отдела по поведенчески анализ.

— Той никога не е бил свързан с ОПА, нито пък с Отдела по поведенчески науки, когато аз го оглавявах — каза Бентън. — Това е част от митовете, които сам разпространява. Никога не е бил във ФБР.

— Но ти си бил. А сега не си.

— Прав си. Не съм.

— И така, ще обобщя нещата, а после наистина трябва да тръгвам, иначе ще пропусна много важна среща — каза доктор Кларк. — От офиса на детройтския окръжен прокурор са те помолили да направиш психологическа оценка на тази обвиняема, Доди Ходж. Това обаче не ти дава правото да я разследваш за други предполагаеми престъпления.

— Да, не ми го дава.

— Получаването на пееща коледна картичка също не ти дава такова право.

— Да. Само че това не е просто пееща картичка, а завоалирана заплаха. — Бентън не смяташе да отстъпва по този въпрос.

— Зависи от гледната точка. Това е като да се опитваш да докажеш, че едно петно на Роршах е смачкана буболечка или пеперуда. Кое от двете? Някои биха казали, че възприемането на картичката като завоалирана заплаха е регресия в мисленето ти и ясно доказателство, че дългите години в служба на закона, през които си бил изложен на насилие и душевни травми, са довели до прекомерно закрилническо отношение към хората, които обичаш, и скрит всепроникващ страх, че си преследван от злодеи. Ако си прекалено настоятелен, рискуваш да изкарат самия теб с умствено разстройство.

— Ще пазя разстроените си мисли за себе си — рече Бентън. — Няма да подхвърлям забележки, че определени хора са непоправими и са истинска напаст.

— Добра идея. Не на нас се пада да решаваме кой е непоправим и истинска напаст.

— Дори да знаем, че е вярно.

— Ние знаем много неща — каза доктор Кларк. — И доста от тях ми се иска да не ги знам. Занимавам се с това дълго отпреди да се появи думата „профайлър“, от времето, когато ФБР още бе въоръжено с автомати и бе много по-настървено да издири комунистите, отколкото така наречените серийни убийци. Да не мислиш, че обичам всичките си пациенти? — Стана от стола, опирайки се на подлакътниците. — Да не мислиш, че обичам този, с когото прекарах няколко часа днес? Милият Теди, който решил, че е разумно и полезно да налее бензин във вагината на деветгодишно момиченце. За да не забременее, след като я изнасилил, както ми обясни дълбокомислено. Дали носи отговорност, а? Дали един нелекуван шизофреник, самият той жертва на многократно сексуално насилие и мъчения в детска възраст, може да бъде обвиняван? Заслужава ли смъртоносна инжекция, разстрел, електрически стол?

— Да обвиняваш някого и да го държиш отговорен са две различни неща — каза Бентън и в този момент телефонът му зазвъня.

Той вдигна с надеждата, че се обажда Скарпета.

— Отпред съм — прозвуча гласът й в ухото му.

— Отпред ли? — разтревожи се той. — Пред „Белвю“?

— Дойдох пеш.

— Божичко! Добре. Почакай във фоайето. Не стой отвън. Влез във фоайето, ей сега идвам.

— Нещо не е наред ли?

— Вън е студено и гадно. Ей сега идвам — повтори той и стана от бюрото си.

— Пожелай ми късмет. Тръгвам към тенис клуба. — Доктор Кларк спря на вратата, вече с палто и шапка и преметнал чантата си през рамо. Приличаше на портрет на крехък стар психолог от Норман Рокуел.

— Не бъди прекалено суров с Макенроу. — Бентън почна да събира нещата си в куфарчето.

— Машината за топки е на много бавна скорост. Но пак винаги печели. Боя се, че наближава краят на тенис кариерата ми. Миналата седмица бях на корта до Били Джийн Кинг12. Паднах и се оцапах с червена глина от главата до петите.

— Така става, като се перчиш.

— Събирах топките с една кошница и се спънах в проклетата лента. А после я гледам, че се е надвесила над мен и пита дали съм добре. Ама че начин да се запознаеш с една героиня. Всичко хубаво, Бентън. И много поздрави на Кей.

Бентън се зачуди какво да прави с пеещата картичка от Доди, после я пъхна в куфарчето си, без сам да знае защо. Не можеше да я покаже на Скарпета, но и не искаше да я оставя тук. Ами ако се случеше още нещо? Не, нищо нямаше да се случи. Просто бе изнервен, напрегнат, преследван от призраците на миналото. Всичко щеше да е наред. Заключи вратата на кабинета и забърза по коридора. Нямаше причина да е неспокоен, но беше. От много отдавна не бе изпитвал такава тревога. Мъчеше го някакво лошо предчувствие, душата му бе уязвена и той си я представяше цялата в синини и рани. „Това са само спомени, а не истински емоции“, каза си и чу как собственият му глас отекна в ума му. „Онова беше отдавна, а сега всичко е наред.“ Вратите на другите кабинети бяха затворени, всичките му колеги вече си бяха тръгнали, някои от тях заминали в отпуска — до Коледа оставаше точно една седмица.

Тръгна към асансьора, срещу който бе входът на затворническото отделение: оттам се носеха обичайните шумове — висок говор, крясъци.

— Излизам — подвикна, защото пазачът в контролната стая никога не отваряше вратите достатъчно бързо.

С крайчеца на окото си зърна един затворник в яркооранжевия комбинезон на „Райкърс Айланд“, окован и ескортиран от две ченгета — вероятно симулираше болест или пък се бе наранил сам, за да прекара празниците тук. Докато стоманените врати се затръшваха и се качваше в асансьора, Бентън пак си спомни за Доди Ходж. За шестте години несъществуване, които бе прекарал изолиран и затворен в личността на измисления Том Хавиланд. Шест години, през които бе мъртъв заради Уорнър Ейджи. Мразеше чувствата, които бушуваха в него. Беше ужасно да искаш да нараниш някого, а той знаеше какво е да нараняваш, защото го бе правил неведнъж при изпълнение на служебните си задължения — но никога в отговор на свои фантазии или копнежи.

Искаше му се Скарпета да бе позвънила по-рано, да не бе тръгнала сама в тъмното през тази част на града, където имаше повече от обичайния брой бездомници, бедняци, наркомани и психари — същите онези пациенти, които ту влизаха, ту излизаха от болничните заведения, понеже претоварената система вече не можеше да ги помести никъде. И тогава те блъсваха човек от перона на метрото пред идващия влак или се нахвърляха с нож срещу тълпа непознати, причиняваха смърт и унищожение, защото са чували гласове, а никой не ги е изслушал.

Крачеше бързо по сякаш безкрайните коридори, покрай бюфета и магазинчето за подаръци, лавираше през непрестанния поток от пациенти, посетители и болничен персонал в лабораторни халати и престилки. Коридорите на болничния център „Белвю“ бяха ярко украсени за празниците и свиреше весела музика — сякаш искаше да внуши, че няма нищо лошо в това да си болен, ранен или умопобъркан престъпник.

Скарпета го чакаше до стъклената врата на входа. Носеше дългото си тъмно палто и черни кожени ръкавици и още не го бе забелязала сред навалицата. Хората наоколо я гледаха, сякаш я познават отнякъде. Тя винаги предизвикваше едни и същи чувства у него — смесица от вълнение и тъга, тръпката да бъде с нея, помрачена от спомена за болезненото убеждение, че никога вече няма да са заедно. Всеки път, когато я гледаше така отдалеч, без тя да знае, Бентън преживяваше наново миналото, когато я бе наблюдавал тайно и предпазливо, беше я шпионирал, беше копнял за нея. Понякога се чудеше как ли би се развил животът й, ако онова, в което бе вярвала тя, беше истина, ако той действително бе мъртъв. Зачуди се дали нямаше да й е по-добре. Може би. Той й бе причинил страдания, беше я подложил на опасност, беше я наранил и не можеше да си го прости.

— Дали не трябва да отмениш програмата си за тази вечер? — каза той, като стигна до нея.

Тя се обърна към него, изненадана, щастлива. Тъмносините й очи бяха като небето, а мислите и чувствата й — като времето: светлина и сянка, ярко слънце и облаци и мъгла.

— Да отидем на някоя хубава тиха вечеря — добави той, хвана я за ръка и се притисна към нея, сякаш имаха нужда да се топлят взаимно. — В „Ил Кантинори“. Ще се обадя на Франк да видя дали може да ни вмести някъде.

— Не ме измъчвай — каза тя и го прегърна през кръста. — Меланцане ала пармиджана13. Брунело ди Монталчино14. Мога да изям и твоята порция и да изпия цялата бутилка.

— Това вече ще е невероятна лакомия. — Държеше я близо до себе си, сякаш за да я пази, докато вървяха към Първо авеню. Духаше силен вятър и заръмя. — Знаеш ли, наистина можеш да го отмениш. Кажи на Алекс, че си пипнала грип. — Махна с ръка и едно такси се стрелна към тях.

— Не мога, а и трябва да се прибираме вкъщи — каза тя. — За конферентен разговор.

Бентън отвори задната врата на таксито.

— Какъв конферентен разговор?

— С Джейми. — Плъзна се по седалката към другата страна и той влезе след нея. Тя даде на шофьора адреса им и му напомни ненужно (имаше този досаден навик): — Сложи си колана. — После обясни: — Луси смята, че ще успеят да се измъкнат от Върмонт до час-два, дотогава бурята трябва да е отминала на юг. Междувременно Джейми иска ти, аз, Марино — всичките — да говорим по телефона. Обади ми се преди десетина минути, докато идвах насам. Моментът не беше подходящ за дълъг разговор, така че не знам никакви подробности.

— Изобщо ли нямаш представа какво иска? — попита Бентън, докато таксито завиваше по Трето авеню на север.

Чистачките на предното стъкло скрибуцаха в ситния дъжд, върховете на окъпаните в светлини сгради се губеха в мъглата.

— Случаят от тази сутрин. — Не искаше да говори пред шофьора.

— Случаят, с който се занимаваш цял ден? — Бентън имаше предвид Тони Дериън.

— Следобед ни се обадиха с полезна информация — каза Скарпета. — Изглежда, някой е видял нещо.