Космите бяха дълги и груби, с четири ивици бяло и черно, и изтъняваха до остър връх.
— Можеш да провериш ДНК-то, ако искаш потвърждение на биологичния вид — чуваше се гласът на Гефнър по говорителя на телефона. — Знам една лаборатория в Пенсилвания, „Майтотайпинг Текнолъджис“, която се специализира в определянето на животински видове. Но мога да ти го кажа още отсега, въз основа на това, което виждам. Класически вълк. Прериен вълк, подвид на сивия вълк.
— Добре де, не е куче, щом казваш. Признавам, че на мен ми прилича на козина на немска овчарка — каза Скарпета от работната станция, където можеше да разглежда образите, пращани й от Гефнър.
В другия край на лабораторията Луси и Марино следяха какво става на лаптопите „Макбук“. От мястото си Скарпета можеше да види как данните бързо се подреждат в диаграми и карти.
— Не можеш да намериш косми с такива ивици на немска овчарка — прозвуча гласът на Гефнър.
— А по-фините сиви косъмчета, които виждам? — попита Скарпета.
— Те са смесени с другите. Това е просто вътрешна козина. Тази имитация на вуду кукла, залепена отпред на картичката, е била натъпкана с козина и малко други примеси, може би изпражнения, сухи листа и тем подобни. Което показва, че козината не е обработена, вероятно е взета от естествената среда, може би от леговището им. Разбира се, не съм разгледал всичката козина, която получих, но предполагам, че е само вълча. От различни части на тялото.
— Откъде човек може да вземе такава козина?
— Потърсих и открих няколко възможни източника — каза Гефнър. — Резервати, центрове за опазване на вълците, зоологически градини. Освен това вълча козина се продава в един известен вещерски магазин в Сейлъм, Масачузетс, казва се „Магия“.
— На Есекс стрийт, в старата градска част — каза Скарпета. — Била съм там. Имат много хубави масла и свещи. Нищо зло или свързано с черна магия.
— Не е нужно да е зло, за да бъде използвано със зла цел — каза Гефнър. — „Магия“ продава амулети, еликсири, а също и вълча козина в малки торбички от златиста коприна. Предполага се, че тя те пази и има целебна сила. Съмнявам се, че нещо, продавано по този начин, ще е обработено, така че може би вълчата козина в куклата идва от чародейски магазин.
Луси гледаше към Скарпета от другия край на стаята, сякаш бе открила нещо важно и знаеше, че тя би искала да го види.
В това време Гефнър обясняваше:
— Вълците имат два слоя козина. Вътрешният е по-мек, прилича на вълна и служи за изолация. А външният, предпазният слой, се състои от груби косми, които не пропускат вода и имат това оцветяване, което виждаш на снимките. Отделните видове се различават по окраската си. Прерийният вълк не е характерен за тези места. Среща се предимно в Средния запад. А и обикновено не се сблъскваме с вълча козина при криминални случаи. Не и тук, в Ню Йорк.
— Не ми се е случвало никога — каза Скарпета. — Нито тук, нито никъде.
Луси и Марино стояха прави в защитните си облекла и говореха разпалено. Скарпета не можеше да ги чуе какво казват. Нещо ставаше.
— Аз съм виждал, по една или друга причина. — Тенорът на Гефнър звучеше небрежно. Малко неща можеха да го развълнуват. От доста години вървеше по дирите на престъпниците с микроскоп. — По хорските къщи има какви ли не боклуци. Поглеждала ли си някога валма прах под микроскопа? По-интересно е от астрономията, цяла вселена от информация за това кой влиза и излиза от жилището на даден човек. Има какви ли не косми и козина.
Марино и Луси гледаха някакви диаграми, които се нижеха по екраните на лаптопите.
— Мамка му — каза високо Марино и погледна през защитните си очила към Скарпета. — Докторке, я ела да видиш.
А гласът на Гефнър продължаваше:
— Някои хора отглеждат вълци, или в повечето случаи мелези, кръстоска на вълк и куче. Но в тази вуду кукла има чиста, необработена вълча козина. Това най-вероятно е свързано с ритуалния мотив за бомбата. Всичките ми изследвания сочат, че тук имаме нещо като черна магия, макар че символизмът е спорен и малко противоречив. Вълците не са лоши. Но всичко друго е, включително експлозивите, пиратките, които са щели да причинят истинска вреда, наранявайки теб или някой друг.
— Не знам какво си намерил. — Скарпета му напомняше, че засега знае само, че сред останките на бомбата е открита козина, за която Марино бе предположил, че е от куче, а сега бе установено, че е вълча.
В другия край на лабораторията по екрана на единия лаптоп се нижеха карти. Карти на улици. Фотокарти, релефни карти и топографски карти.
— Това е, което мога да ти кажа предварително — прозвуча гласът на Гефнър. — Има ужасна миризма. Нещо като на катран и лайна, ще прощаваш за израза. Чувала ли си за асафетида?
— Не готвя индийска храна, но знам какво е. Билка, известна с противната си миризма.
Марино се приближи с шумолене към Скарпета и каза:
— Тя го е носила през цялото време.
— Кое е носила? — попита Скарпета.
— Часовникът и един от онези сензори. — Откритата част от лицето му, между маската и шапката за коса, бе зачервена и той се потеше.
— Извинявай — каза тя на Гефнър. — Съжалявам, върша около двайсет неща едновременно. Какво каза за дявола?
— Има си причина да я наричат дяволско лайно — повтори Гефнър — и може би ще те заинтересува, че се смята, че миризмата на асафетида привлича вълците.
Чуха се стъпки на увити в хартия крака. Луси мина по белите плочки и отиде до една работна станция, провери различни връзки и откачи кабелите на един голям плоскоекранен монитор. После отиде до друга работна станция и направи същото.
— Някой е положил големи усилия да стрие асафетида и нещо, което прилича на асфалт, и да ги смеси с някакво чисто масло, като например гроздово или ленено.
Луси отнесе мониторите до мястото, където седеше Скарпета, и ги постави върху бюрото. Включи ги към един портов хъб, екраните светнаха и по тях се занизаха бавно мъгляви образи, които после станаха отчетливи. Разнесоха се отново шумолящите стъпки на Луси, докато се връщаше към лаптопите си и Марино. Двамата заговориха. Скарпета долови думите „еба ти бавното“ и „неправилно подредени“. Луси беше изнервена.
— Ще използвам газов хроматограф-масов спектрометър. Инфрачервен спектроскоп с трансформация на Фурие. Но какво бих могъл да кажа сега, като съм го видял само под микроскоп? — говореше Гефнър.
По екрана течаха диаграми, карти и скрийншоти. Жизнени показатели, дати, часове. Подвижност и излагане на светлина. Очите на Скарпета се плъзгаха по данните от „БиоГраф“ устройството, после погледна към файла, който току-що бе отворила на компютърния екран. Микроскопски образи: навити сребърни ленти, покрити с ръждиви петна, и нещо, което приличаше на парченца от куршуми.
— Определено има железни стружки — каза Гефнър, — които са лесно разпознаваеми на око и с магнит, а с тях са смесени матовосиви частици, също тежки. Потънаха на дъното на епруветка, пълна с вода. Може би са оловни.
Жизнените показатели на Тони Дериън, местоположението й, климатичните условия, дати и часове, записвани на всеки петнайсет секунди. В два часа и дванайсет минути във вторник, на 16-и декември, бе регистрирана температура двайсет и един градуса по Целзий, интензитет на бялата светлина петстотин лукса, типична осветеност за вътрешни помещения, кислородът в кръвта й е бил деветдесет и девет процента, пулсът — шейсет и четири удара, скоростта на движение — пет крачки, а местоположението — апартаментът й на Второ авеню. Била си е вкъщи, будна и се е разхождала. Ако се приемеше, че именно тя е носила „БиоГраф“ устройството. Скарпета приемаше, че е така.
— Ще проверя резултатите с рентгенова флуоресцентна спектроскопия. Определено има частици кварц, което бих очаквал от стрит асфалт. Докоснах с нажежена волфрамова игла някои частици от кафяво-черния лепкав гъст полутвърд материал, за да видя дали ще се размекне, и той се размекна. Освен това има характерния мирис на асфалт или петрол.
Същото, което бе подушила Скарпета, докато се качваше с асансьора с пакета от „ФедЕкс“. Асафетида и асфалт. Гледаше как диаграмите и картите се нижат бавно по екрана. Следеше движението на Тони Дериън, което я приближаваше към смъртта. В два часа и петнайсет минути на 16-и декември ходът й се ускори, а температурата падна до четири градуса. Влажността беше осемдесет и пет процента, осветлението — осемстотин лукса, североизточен вятър. Тя бе навън, беше студено и облачно, кислородът в кръвта й бе деветдесет и девет процента, а пулсът й започна да се покачва: шейсет и пет, шейсет и седем, седемдесет, осемдесет и пет и нагоре, докато тя се насочваше на запад по Източна 86-а улица със скорост трийсет и три крачки на петнайсет секунди. Тони тичаше.
Същевременно Гефнър обясняваше:
— Виждам нещо, което може да е смлян пипер. Частиците притежават физически свойства и морфологични характеристики на черен, бял и червен пипер. Ще го потвърдя с анализ с газов хроматограф-масов спектрометър. Асафетида, желязо, олово, пипер, асфалт. Съставките на еликсир, който би трябвало да представлява проклятие.
— Или онова, което Марино нарича „миризлива бомба“ — каза Скарпета, докато следеше придвижването на Тони Дериън на запад по Източна 86-а улица.
Тя сви на юг по Парк авеню, кислородът в кръвта й беше деветдесет и девет процента, пулсът — сто двайсет и три удара в минута.
— Ритуална черна магия, но не мога да открия нищо, което да сочи конкретна секта или религия — казваше Гефнър. — Не е пало майомбе или сантерия41, нищо от видяното не ми напомня за техните ритуали или магия. Знам само, че този еликсир не е бил предназначен да ти донесе сполука, което ме връща към противоречието. Вълците се смятат за благотворни създания, които имат способност да възстановяват мира и хармонията, притежават целебни сили и носят късмет в лова.
В три часа, четири минути и трийсет секунди Тони подмина 63-та улица, продължавайки да тича на юг по Парк авеню. Интензитетът на околната светлина бе под седемстотин лукса, относителната влажност — сто процента. Облачността се бе увеличила и валеше. Кислородът в кръвта й си оставаше същият, пулсът й се бе вдигнал на сто и четирийсет. Грейс Дериън бе казала, че Тони не обича да тича в лошо време. Но тя го правеше, тичаше в студа и дъжда. Защо? Скарпета продължаваше да гледа данните, докато Гефнър говореше:
— Единствената връзка с вещерството, която мога да открия, е думата за вълк на езика на навахо — май-ко — която означава „вещер/вещица“. Човек, който може да се превръща в нещо или някого, като си сложи вълча кожа. Според легендата май-ко си променяли тялото, за да могат да пътуват незабелязани. А индианците поуни използвали вълчи кожи и козина, за да пазят съкровищата си и за различни магически церемонии. Издирвам каквато информация мога, докато движим нещата тука. Не искам да си помислиш, че съм световен експерт по разните там вещерски шашми и фолклор.
— Предполагам, въпросът ще е дали става дума за същия човек, който е пратил пеещата коледна картичка. — Докато гледаше течащите по екрана данни, Скарпета си мислеше за бившата пациентка на Бентън Доди Ходж.
Същото количество кислород в кръвта, но пулсът на Тони падаше. На ъгъла на Парк авеню и Източна 58-а тя явно бе спряла да тича. Пулс сто трийсет и две, сто трийсет и едно, сто и трийсет и надолу. Тя вървеше на юг по Парк авеню в дъжда. Часът бе три и единайсет минути.
— Аз мисля — каза Гефнър, — че въпросът е какво общо има човекът, изработил бомбата, с убийството на Тони Дериън.
— Я повтори — каза Скарпета, докато гледаше един джипиес скрийншот, направен от часовника „БиоГраф“ в три часа и четиринайсет минути във вторник следобед. Топографска карта с червена стрелка, сочеща един адрес на Парк авеню.
Къщата на Хана Стар.
— Какво каза за Тони Дериън? — попита Скарпета, докато разглеждаше още джипиес скрийншоти. Мислеше си, че може да е разбрала грешно, но не беше.
Кросът на Тони Дериън я бе отвел до адреса на семейство Стар. Ето защо тичаше в лошото време. Имала е среща с някого.
— Още вълча козина — каза Гефнър. — Частици от дълги груби косми.
Кислород в кръвта деветдесет и девет процента. Пулс осемдесет и три и продължаваше да пада. На екрана се редяха скрийншот след скрийншот, минутите се нижеха и пулсът на Тони спадаше до нормалната си стойност за състояние на покой. Скарпета чу стъпки. Марино и Луси идваха към нея.
— Виждаш ли къде е? — Очите на Луси зад предпазните очила бяха напрегнати. Искаше да се убеди, че Скарпета разбира значението на джипиес данните.
— Съвсем не съм приключил с анализите по случая Дериън — звучеше в лабораторията гласът на Гефнър. — Но в пробите, които ми прати вчера, има микроскопични частици вълча козина и те приличат на онова, което видях току-що, когато погледнах козината от вуду куклата. Бели, черни, груби. Не успях да ги идентифицирам със сигурност като вълча козина, защото не са в добро състояние, но ми мина през ума. Или вълча, или кучешка. Обаче, след като видях това, което пристигна с бомбата ти, мисля, че е именно вълча. Всъщност готов съм да се обзаложа.
Марино се намръщи и се обади много неспокойно:
— Значи казваш, че не е кучешка козина. Вълча е, при това и в двата случая? И в случая на Тони Дериън, и в бомбения случай?
— Марино? — попита Гефнър объркано. — Това ти ли си?
— Да, тук съм, в лабораторията, заедно с докторката. Какви ги говориш? Сигурен ли си, че не си оплескал нещо?
— Ще се престоря, че не си казал това. Е, доктор Скарпета, да го пратя ли на ДНК лабораторията, за която говорихме?
— Съгласна съм — отвърна тя. — Трябва да установим от какъв вид вълк е козината и да се уверим, че и в двата случая е еднаква, от прерийни вълци.
Едновременно го слушаше и гледаше данните. Температура четири градуса, относителна влажност деветдесет и девет процента, пулс седемдесет и седем. Две минути и петнайсет секунди по-късно, в три и седемнайсет, температурата бе двайсет и един градуса, а влажността — трийсет процента. Тони Дериън бе влязла в къщата на Хана Стар.
Детектив Бонел паркира пред варовиковата къща, която напомняше на Бъргър за Нюпорт, Роуд Айланд, за масивни монументи от епохата, когато в Америка някои хора са трупали колосални богатства от въглища, памук, сребро и стомана — от материални стоки, които вече почти не съществуваха.
— Не разбирам. — Бонел се взираше във варовиковата фасада на сградата, която заемаше почти цяла пресечка само на няколко минути пеш от Сентръл Парк Саут. — Осемдесет милиона долара? Кой, по дяволите, има такива пари? — На лицето й бе изписана смесица от страхопочитание и отвращение.
— Не и Боби. Вече не — каза Бъргър. — Поне доколкото ни е известно. Предполагам, че ще трябва да я обяви за продан, но никой няма да я купи, освен ако не е шейх от Дубай.
— Или пък ако не се появи Хана.
— И нея, и семейното богатство отдавна вече ги няма. В един или друг смисъл — каза Бъргър.
— Божичко. — Бонел гледаше ту сградата, ту колите или минувачите. Гледаше навсякъде, освен към Бъргър. — Това ме кара да си мисля, че с тези хора живеем на различни планети. Като се сетя само за моето жилище в Куинс! Не мога да си представя какво е да живееш някъде, без да слушаш денонощно крясъците на разни идиоти, бибипкането на коли и воя на сирени. Миналата седмица видях плъх. Изприпка по пода на банята и се скри зад тоалетната. Сега всеки път като вляза там, само за това си мисля, ако разбираш какво имам предвид. Сигурно не е вярно, че могат да се изкатерят от канализацията, нали?
Бъргър откопча предпазния си колан и пак опита да се свърже с Марино по блекбърито. Той не отговаряше, нито пък Луси. Ако още бяха в ДНК сградата, значи или нямаха сигнал, или не им бяха позволили да внесат със себе си джиесемите, в зависимост от това в коя лаборатория се намираха. Комплексът за съдебно-биологични науки на ССМ вероятно бе най-големият и най-съвършеният на света. Марино и Луси можеха да се намират къде ли не в него, а на Бъргър не й се искаше да се обажда в проклетата телефонна централа, за да ги търси.
— Отивам да проведа разпита на Парк авеню — остави тя ново гласово съобщение на Марино. — Така че може би няма да съм в състояние да ти отговоря, като ми се обадиш. Чудя се какво ли сте открили в лабораторията.
Гласът й звучеше спокойно, тонът й бе безстрастен и недружелюбен. Беше ядосана на Марино и не знаеше какво изпитва към Луси — мъка или ярост, любов или омраза, а имаше и някакво друго чувство, което приличаше малко на умиране. От друга страна, какво знаеше тя за умирането? Представяше си, че е нещо като да полетиш от отвесна скала. Да висиш вкопчен, докато се изпуснеш, и по пътя надолу да се чудиш кой е виновен. Винеше Луси, винеше и себе си. Отричане, гледане в другата посока — може би същото, което правеше Боби, като продължаваше да пише имейли на Хана всеки ден.
От три седмици Бъргър знаеше за снимките, направени през 1996-а в същата тази сграда, в която предстоеше да влязат двете с Бонел. Реакцията й бе да избягва въпроса, да ускори ход и да се опита да надбяга онова, с което не можеше да се справи. Ако имаше някой запознат с неискреността и причиняваните от нея катастрофи, това бе Бъргър. Тя непрекъснато разговаряше с уклончиви, нереалистично разсъждаващи хора. Само че каква полза — знанието не ти помага, ако ти предстои да страдаш, да загубиш всичко, и тя бе бягала усърдно до тази сутрин. Докато Бонел не я бе издирила в офиса на ФБР, за да й съобщи информация, която според нея прокурорката би искала да знае.
— Само едно нещо ще ти кажа, преди да влезем — каза Бъргър. — Аз не съм слабохарактерна и не съм страхливка. Да видя снимки, направени преди дванайсет години, е едно. Но това, което ми съобщи ти, е съвсем друго. Имах причина да мисля, че Луси е познавала Руп Стар, докато е била в колежа, но не и че е имала финансови взаимоотношения с Хана само преди половин година. Сега нещата се промениха и ще действаме съобразно с това. Искам да го чуеш в прав текст, защото не ме познаваш. А това не е добър начин да започнем.
— Не съм имала намерение да правя нещо неуместно. — Бонел бе повторила тези думи вече няколко пъти. — Но онова, което е открила Луси в хотелската стая на Уорнър Ейджи, в компютъра му, засяга и моя случай, защото той се е представял за моя свидетел Харви Фоли. А и не знаем докъде ще стигнат нещата, в какво са замесени всички тези хора, особено щом е свързано с организираната престъпност и с онова, което ми разправяше за онзи французин с генетичното заболяване.
— Не е нужно да продължаваш да се обясняваш.
— Не съм искала да си пъхам носа, нито пък съм била любопитна и съм злоупотребила с привилегиите или поста си като полицейски служител. Нямаше да се обърна към КИЦ, ако не бях сериозно обезпокоена за надеждността на Луси. Налагаше се да разчитам на нея, а бях дочула това-онова. Някога тя е членувала в паравоенни организации, нали? И са я уволнили от ФБР и АТО. Фактът, че ти помага в случая на Хана Стар, нямаше нищо общо с мен. Но вече има. Аз съм главният детектив по случая Тони Дериън.
— Разбирам. — Бъргър наистина разбираше.
— Искам да се уверя, че е така — каза Бонел. — Ти си окръжният прокурор, началникът на Отдела по сексуални престъпления. Аз съм в „Убийства“ само от една година и още не сме работили заедно. За мен това също не е добър начин да започнем. Но няма да приема една свидетелка за чиста монета, без да задавам въпроси, само защото ти я познаваш — защото сте приятелки. Луси ще бъде моя свидетелка, така че трябваше да проверя някои неща.
— Тя не ми е приятелка.
— Ще се озове на свидетелското място, ако случаят на Тони стигне до съда. Или случаят на Хана.
— Тя не ми е просто приятелка. И двете знаем каква е — каза Бъргър и емоциите в нея се разбушуваха. — Сигурна съм, че и аз съм се появила на онази проклета видеостена в КИЦ, пред очите на всички. Тя ми е повече от приятелка. Знам, че не си наивна.
— От уважение аналитиците не показаха информацията за Луси на стената. Нито пък нещо за теб. Бяхме на една работна станция и ровехме из данните, из всички открити връзки. Не се опитвам да ти се бъркам в работата. Не ме интересува какво правят хората в личния си живот, освен ако не е незаконно, и не очаквах КИЦ да открие такава информация за „Бей Бридж Файнанс“. Това свързва Луси директно с Хана. Не казвам, че Луси е замесена в измамата.
— Ще разберем дали е така — отвърна Бъргър.
— Ако той иска да ни каже и ако знае. — Бонел имаше предвид Боби. — А може и да не знае, по същата причина, по която Луси може да не знае. Понякога хората, разполагащи с толкова пари, не знаят подробностите, защото други хора се занимават с инвестирането, управлението и всичко останало. Точно това се е случило с жертвите на Бърни Мадоф. Съвсем същото. Те не са знаели, така че не са направили нищо нередно.
— Луси не е от хората, които не знаят — каза Бъргър. Освен това Луси не бе от хората, които оставят нещата просто така.
„Бей Бридж Файнанс“ беше брокерска фирма, която предполагаемо се специализираше в диверсификация на портфейли между отрасли като дърводобив, добив на петрол, минно дело и недвижими имоти, включително луксозни апартаменти по бреговата линия на Южна Флорида. Според това, което Бъргър знаеше за мащабите на измамата, вършена от тази финансова пирамида, преди да я разобличат, имаше голяма вероятност загубите на Луси да са тежки. Тя възнамеряваше да узнае каквото може от Боби Фулър, не само за финансите на Хана, но също и за любовната й връзка с Хап Джъд, чиито наклонности бяха силно смущаващи и може би опасни. Беше време да постави пред Боби въпроса за Хап и за много други неща, да му покаже безбройните връзки с надеждата, че той би могъл да хвърли някаква светлина върху тях — а Боби, изглежда, искаше да го направи. Когато се бе свързала с него на джиесема му преди по-малко от час, той бе казал, че с радост ще поговори с нея и Бонел, стига да не е на публично място. Както и миналия път, трябваше да се срещнат тук.
— Хайде — каза Бъргър и двете слязоха от колата.
Беше студено и ветровито. Тъмни облаци се носеха по небето, както при приближаване на въздушен фронт. Вероятно бе антициклон и утре небето щеше да бъде ясно — както го наричаше Луси, „кошмарно ясно“ — но с хапещ студ. Тръгнаха по алеята. Над големия портал имаше зелено-бял флаг с герба на семейство Стар: разярен лъв, шлем и мотото Vivre en espoir, „Живей с надежда“. „Каква ирония“, помисли си Бъргър. Надеждата бе единственото чувство, което не изпитваше в момента.
Натисна бутона на интеркома, на който пишеше „Стар“ и „Частна резиденция“. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и двете зачакаха мълчаливо под вятъра и силно плющящия флаг. Съзнаваха, че вероятно ги следят камери и че всичко, което кажат, може да бъде подслушано. Чу се силно изщракване на резе, резбованата махагонова врата на къщата се отвори и между решетките на портала от ковано желязо видяха жена в черно-бялата униформа на икономка.
Бъргър предположи, че Настя ги пуска, без да пита по интеркома кои са, защото вече знае, гледала ги е на монитора на охранителната система, а и ги очакваха. По всички новини се говореше за статуса й на легална имигрантка, даже се въртяха няколко снимки, придружени от слухове за услугите, които осигурявала на Боби в допълнение към готвенето на вечеря и оправянето на леглото му. Икономката, която пресата бе кръстила „Насти“42, беше на около трийсет и пет, с изпъкнали скули, маслинена кожа и поразителни сини очи.
— Заповядайте. — Настя отстъпи встрани.
Фоайето бе облицовано с травертин, имаше отворени арки, а касетираният таван бе на височина шест метра. В центъра му висеше старовремски полилей от стъкло с цвят на аметист и опушен кварц. От едната страна се виеше стълбище с изящни железни перила. Настя ги помоли да я последват по него до библиотеката. Бъргър си спомни, че тя се намираше на третия етаж, към дъното на къщата, огромна вътрешна стая, в която Руп Стар цял живот бе събирал колекция стари книги, достойна за университет или дворец.
— Господин Фулър си легна много късно и стана много рано. Много сме разтревожени от онова, за което приказват по новините. — Настя спря на стълбите и се обърна към Бъргър. — Вярно ли е? — Стъпките й отново заехтяха по камъка, когато продължи нагоре, говореше с гръб към тях, извила леко глава настрани. — Аз винаги се тревожа кой шофира таксито. Влизаш и потегляш с непознат, който може да те откара къде ли не. Да ви предложа нещо за пиене? Кафе, чай, вода или нещо по-силно? В библиотеката може да се пие, стига да не оставяте чашите близо до някоя книга.
— Не, благодаря — отговори Бъргър.
На третия етаж тръгнаха по дълъг коридор, застлан с пътека в различни оттенъци на тъмночервено и розово. Минаха през няколко врати и стигнаха до библиотеката. Миризмата на мухъл бе по-силна, отколкото я помнеше Бъргър от предишното си посещение преди три седмици. Сребърните полилеи бяха електрически, лампите светеха слабо, а стаята бе студена и неуютна, сякаш никой не бе влизал в нея, откакто Бъргър бе тук в Деня на благодарността. Подвързаните с флорентинска кожа фотоалбуми, които бе разглеждала, още стояха на купчина върху масата, а пред тях бе бродираният стол, на който бе седяла, когато откри няколкото снимки на Луси. Върху една по-малка масичка с крака във форма на грифони стоеше празна кристална чаша — Бъргър помнеше, че Боби я бе оставил тук, след като бе изпил два пръста коняк за успокояване на нервите. Стоящият часовник до камината не бе навит.
— Напомнете ми пак какво е вашето положение тук — каза Бъргър, след като двете с Бонел се настаниха на един кожен диван. — Имате апартамент на кой етаж?
— На четвъртия, в задната част — каза Настя и очите й уловиха същите детайли, които бе забелязала и Бъргър: ненавития часовник и мръсната чаша. — До днес не бях тук. След като господин Фулър го нямаше…
— Беше във Флорида — каза Бъргър.
— Той ми каза, че ще идвате, и побързах да дойда. Бях на хотел. Господин Фулър бе достатъчно мил да ме настани в един хотел недалеч оттук, за да съм му подръка при нужда, но да не спя сама в тази къща. Разбирате защо това би било неприятно точно сега.
— Кой хотел? — попита Бонел.
— Хотел „Елизиум“. Семейство Стар го използва от години за гости от друг град или за бизнес съдружници, които не желае да настани в къщата. Той е само на няколко минути пеш. Разбирате защо не бих искала да остана сама тук точно сега. Последните седмици бяха доста стресиращи. Това, което се случи с Хана, а после медиите, микробусите с техните камери. Никога не знаеш кога ще се появят, а сега е още по-зле заради жената, която каза всички онези неща по Си Ен Ен снощи. Всяка вечер говори само за това и непрекъснато тормози господин Фулър за интервюта. Някои хора нямат никакво уважение. Господин Фулър ми даде почивка, за да не остана тук сама точно в този момент.
— Карли Криспин — каза Бъргър. — Тя тормози Боби Фулър, така ли?
— Не мога да я понасям, но гледам, защото искам да знам. Само че се чудя на какво да вярвам — отвърна Настя. — Онова, което каза снощи, беше ужасно. Разплаках се, толкова бях разстроена.
— А тя по какъв начин тормози господин Фулър? — попита Бонел. — Предполагам, че не е толкова лесно човек да се добере до него.
— Знам само, че е идвала тук. — Настя придърпа едно кресло и седна. — На едно или две партита, отдавна. Когато е работила за Белия дом като… като прессекретарка. Аз още не съм била тук, но нали знаете за господин Стар и известните му вечери и партита? Ето защо има толкова много книги със снимки. — Тя посочи албумите на масата. — И още много, много други по рафтовете. Събирани са над трийсет години. Сигурно не сте ги разглеждали всичките? — попита тя, защото не бе тук в деня на посещението на Бъргър и Марино.
Тогава само Боби си беше вкъщи и Бъргър не бе прегледала всички албуми, само няколко. След като намери снимката от 1996-а, спря да разглежда.
— Не че е някаква изненада, че Карли Криспин е идвала на вечери тук — продължи гордо Настя. — Вероятно половината известни личности са минали през тази къща по едно или друго време. Но Хана сигурно я е познавала или поне я е виждала. Напоследък тук е ужасно тихо. Откакто господин Стар умря, тези дни свършиха. Едно време имаше толкова много празненства, толкова много оживление, толкова много хора. Господин Фулър живее много по-уединено, а и през повечето време го няма.
Икономката, изглежда, никак не се смущаваше да седи в библиотека, която не бе чистила през последните три седмици. Ако не бе униформата й, можеше да мине за господарка на къщата, и интересно, че наричаше Хана по малко име и говореше за нея в минало време. Боби обаче бе „господин Фулър“. Освен това закъсняваше. Вече бе четири и двайсет, а още го нямаше никакъв. Бъргър се зачуди дали е възможно да не си е вкъщи, да е решил все пак да не се среща с тях. Къщата бе извънредно тиха, дори далечните звуци на уличното движение не проникваха през каменните стени. А тук нямаше прозорци, помещението приличаше на мавзолей или крипта, може би, с цел да се предпазят редките книги и антики от нежелано излагане на светлина и влага.
— Точно затова е още по-ужасно тя да говори за Хана по този начин — продължи Настя, имаше предвид Карли Криспин. — Вечер след вечер. Как можеш да постъпваш така с човек, когото познаваш?
— Имате ли някаква представа кога Карли е идвала тук за последно? — попита Бъргър, докато вадеше телефона си.
— Не знам.
— Казахте, че тя тормозела господин Фулър. — Бонел се върна към тази тема. — Познава ли го? Може би покрай Хана?
— Знам само, че се е обаждала тук.
— Откъде има номера? — попита Бонел.
Бъргър искаше да звънне на джиесема на Боби, за да провери къде е, но в библиотеката нямаше сигнал.
— Не знам. Аз вече не вдигам телефона. Страхувам се да не е някой журналист. Знаете, в наше време хората могат да се доберат до какво ли не. Никога не се знае кой може да е намерил отнякъде телефона ти — каза Настя; очите й се плъзнаха към огромна морска картина с клипери, която приличаше на произведение на Монтагю Доусън. Платното покриваше цял махагонов панел от стената между извисяващите се до тавана рафтове.
— Защо Хана ще взема такси? — попита Бонел. — Тя как се придвижваше обикновено, когато отиваше на вечеря?
— Със собствената си кола. — Очите на Настя бяха приковани в картината. — Но ако смяташе да пие, не караше. Понякога клиенти или приятели я возеха или наемаше лимузина. Но знаете, като живееш в Ню Йорк, независимо кой си, при нужда взимаш такси. Тя също взимаше понякога, ако много бърза. Имат толкова коли, но повечето от тях са стари и не ги изкарват по улиците. Говоря за колекцията на господин Стар. Виждали сте ги, нали? Може би господин Фулър ви ги е показал, когато сте били тук?
Бъргър не бе виждала колекцията и не отговори.
— В подземния гараж — добави Настя.
Когато Боби Фулър бе развел Бъргър и Марино из къщата, не им бе показал гаража. По онова време колекцията от стари коли не им се струваше важна.
— Понякога някоя от тях остава запушена — каза Настя.
— Запушена ли? — попита Бъргър.
— Бентлито например. Защото господин Фулър размества разни неща там долу. — Вниманието на Настя пак се насочи към морската картина. — Много се гордее с колите си и прекарва дълго време с тях.
— Хана не е могла да отиде на вечеря с бентлито си, защото е било запушено? — повтори Бъргър.
— Времето също беше гадно. А много от колите не можеш да ги изкараш навън. Дюзенберга, бугатито, ферарито…
— Май нещо се обърках — рече Бъргър. — Мислех, че Боби не си е бил вкъщи онази вечер.