Проектът Калигула

10.

Пийт Марино се материализира насред барикадираната улица, огрян в гръб от ярките халогенни лампи, сякаш се появяваше от оня свят.

Цветните светлини играеха по едрото му обрулено лице и демодираните очила с телени рамки. Висок и широкоплещест, с пухено яке, спортен панталон и ботуши. На плешивата му глава бе нахлупена полицейска шапка с емблемата на авиационния отряд — стар хеликоптер Бел-47, който напомняше за „Военнополева болница“. Шапката бе подарък от Луси и носеше в себе си прикрита подигравка. Марино мразеше да лети.

— Предполагам, че сте се запознали с Лобо — каза той, щом стигна до Скарпета и Бентън. — Той добре ли се грижи за вас? Не виждам горещо какао. Точно в този момент малко бърбън ще ви дойде добре. Елате да седнем в колата ми, преди да сте измръзнали.

Поведе ги към колата, паркирана на север от сапьорския камион, който бе отрупан с халогенни лампи на стойки. Ченгетата бяха свалили брезента и спускаха специалната стоманена рампа. Скарпета бе виждала такава няколко пъти — повърхността й бе покрита с грапавини, големи колкото зъбци на трион. Ако човек се спънеше и паднеше на нея, щеше да получи дълбоки рани, но ако се спънеше, докато носи бомба, щеше да има по-голям проблем. Бомбената камера бе монтирана върху плоска стоманена основа и приличаше на яркожълт водолазен звънец, запечатан с обезопасителна скоба, която един полицай свали. Под нея бе капакът, дебел десетина сантиметра. Полицаят закачи към него стоманено въже и с помощта на лебедка го спусна върху основата. Извади малка носилка с дървена рамка и подложка от преплетени найлонови ленти и остави върху нея устройството за управление на лебедката. После дръпна въжето встрани и го пристегна, за да направи място за сапьора, чиято задача щеше да е да заключи подозрителния пакет на Скарпета в четиринайсет тона свръхяка стомана, за да бъде откаран за обезвреждане от най-добрите специалисти в Ню Йорк.

— Много съжалявам, наистина — каза Скарпета на Марино, преди да влязат в неговата тъмносиня „Краун Вик“, паркирана на безопасно разстояние от камиона и бомбената камера. — Сигурна съм, че ще се окаже, че няма нищо.

— Аз пък съм сигурен, че Бентън ще се съгласи с мен, че никога и в нищо не можем да сме сигурни — отвърна Марино. — Двамата постъпихте правилно.

Бентън се беше зазяпал нагоре към неоновочервеното табло на Си Ен Ен зад „Тръмп Интернешънъл Хотел“ с блестящия му сребърен глобус — умалено копие на десететажния глобус във Флашинг Медоус, само дето това стоманено изображение на планетата символизираше разширяващата се вселена на Доналд Тръмп, а не космическата ера. Скарпета гледаше новинарската лента, по която пълзеше същата извадена от контекста глупост. Зачуди се дали Карли е дирижирала всичко това и реши, че трябва да е така.

Карли в никакъв случай не би искала подмолното й нападение да започне под ярките светлини, докато изпраща набелязаната жертва до дома й. Изчакай един час, после създай на Скарпета проблеми с ФБР и я накарай хубавичко да си помисли дали някога пак ще се явява по телевизията. По дяволите! Защо Карли се държеше така? Защото знаеше, че рейтингът й е лош, затова. Това бе отчаян опит да спаси кариерата си. А може би и саботаж. Карли бе подслушала предложението на Алекс и бе разбрала какво я чака. Подозрението на Скарпета се превърна в увереност.

Марино отключи колата и подхвърли:

— Какво ще кажеш да седнеш отпред, за да можем да си поговорим? Извинявай, Бентън, теб ще трябва да те набутаме отзад. Лобо и някои от другите сапьори скоро бяха в Бомбай и проучваха случилото се там, за да не допуснем същата гадост и у нас. Предпочитаната от терористите тактика, Бентън вероятно знае това, вече не са атентаторите самоубийци, а малки групи добре обучени командоси.

Бентън мълчеше. Скарпета усещаше враждебността му като статично електричество. Когато прекалено усърдно се опитваше да е открит и дружелюбен, Марино само влошаваше положението — Бентън започваше да се държи грубо и тогава Марино изпитваше нужда да се наложи, защото се чувстваше унизен и ядосан. Досадно и абсурдно лашкане между две състояния, държеше се първо така, после инак, напред и назад, и на Скарпета й се искаше всичко това да свърши. По дяволите, писнало й беше!

— Искам да кажа, че не би могла да си в по-добри ръце. Тези момчета са най-добрите и ще се грижат чудесно за теб, докторке. — Сякаш Марино лично бе уредил това.

— Чувствам се ужасно. — Скарпета затвори вратата и по навик посегна към колана, но после размисли. Нямаше да пътуват никъде.

— Не те видях ти самият да правиш нещо — обади се Бентън зад нея.

Марино запали двигателя и включи климатика на пълна мощност.

— Сигурно е кутия с курабийки — каза на Скарпета. — Също като онази история с Бил Клинтън. Сбъркан адрес и повикали сапьорите. Оказало се, че са курабийки.

— Точно това исках да чуя — каза тя.

— Да не би да предпочиташ да е бомба?

— Предпочитам нищо от това да не се бе случвало. — Не можеше да сдържи горчивината си. Чувстваше се гузна, като че ли тя бе виновна за всичко.

— Няма нужда да се извиняваш — рече Бентън. — Човек не бива да поема рискове, дори в девет от десет случая да няма нищо. Да се надяваме, че наистина е нищо.

Скарпета забеляза какво има на екрана на мобилния компютър върху таблото: карта на летището „Уестчестър“ в Уайт Плейнс. Може би това бе свързано с Бъргър, с факта, че тази вечер двете с Луси пристигаха, ако не бяха пристигнали вече. Все пак й се стори странно. Нямаше никакъв смисъл Марино да изкарва на екрана карта на летището. В момента нищо не й се виждаше смислено. Беше объркана, разстроена и се чувстваше унизена.

— Някой разбрал ли е нещо? — попита Бентън.

— Забелязани са два новинарски хеликоптера над района — отвърна Марино. — Няма начин това да мине тихо. Докарахме най-грамадния сапьорски камион, а после, докато карат пакета на докторката към полигона на Родмънс Нек, ще има полицейски ескорт като на шибания президентски кортеж. С директното ми обаждане до Лобо си спестихме доста глупости, но не мога да го запазя в тайна. Знам, че не ти е притрябвало такова внимание, след като ей там горе те цитират как критикуваш ФБР.

— Не съм критикувала ФБР — рече Скарпета. — Говорех за Уорнър Ейджи и това бе извън ефир и съвсем неофициално.

— Няма такова нещо като „неофициално“ — каза Бентън.

— Особено пък с човек като Карли Криспин, която се слави с това, че прецаква източниците си. Не знам защо ходиш в нейното шоу, по дяволите — каза Марино. — Сега нямаме време да го обсъждаме, но това е еба ти проклетата каша. Виждаш ли колко е опустяла улицата? Ако Карли продължи със своите дрънканици за жълтото такси, от сега нататък улиците ще са така, и тя вероятно това иска. Още една сензация, нали? Трийсет хиляди жълти таксита и нито един пътник, тълпите се щурат в паника по улиците, като че ли Кинг Конг се е освободил. Честита Коледа!

— Защо на екрана на компютъра ти се вижда летището „Уестчестър“? — Скарпета нямаше желание да обсъжда гафовете си по Си Ен Ен, да говори за Карли или да слуша хиперболите на Марино. — Чул ли си се с Луси и Джейми? Мислех, че трябва да са кацнали вече.

— И аз — отвърна Марино. — Опитвах се да определя в Мапкуест най-краткия маршрут. Не че ще ходя дотам, а за тях, докато идват тук.

— Защо ще идват тук? Знаят ли какво става? — Скарпета не искаше племенницата й да цъфне насред всичко това.

По-рано, когато работеше като специален агент и официален следовател на пожари за АТО, Луси често се занимаваше с експлозиви и палежи. Беше добра в това, справяше се прекрасно с всичко техническо и рисковано и колкото повече другите избягваха нещо или се проваляха в него, толкова по-бързо тя го усвояваше и ги задминаваше. Талантите и упоритостта й не й печелеха приятели. Сега, вече на трийсет, тя бе по-гъвкава емоционално, но отношенията с хората още я затрудняваха, а спазването на граници и правила бе почти невъзможно. Ако Луси бе тук, щеше да има мнение и теория, а може би и план за самостоятелно действие, а в момента Скарпета не бе в настроение за такива работи.

— Не „тук“ в смисъл мястото, на което се намираме — каза Марино. — „Тук“ в смисъл, че ще се връщат в града.

— Откога им трябва Мапкуест, за да намерят пътя до града? — обади се Бентън от задната седалка.

— Наистина не мога да обсъждам това.

Скарпета изгледа познатия груб профил на Марино, а после премести очи към светещия компютърен екран върху универсалната конзола. Обърна се към Бентън на задната седалка. Той се бе втренчил през прозореца, наблюдаваше излизането на сапьорския екип от сградата.

— Предполагам, че всички сте изключили джиесемите си — каза той. — Ами радиото?

— Изключено е — отвърна Марино с такъв тон, сякаш го бяха обвинили в глупост.

Сапьор със защитен костюм и шлем излизаше от сградата, протегнал напред безформените си ръце, в които държеше черна торба.

— Сигурно са видели на рентгена нещо, което не им е харесало — отбеляза Бентън.

— И не използват Андроид — каза Марино.

— Кого? — попита Скарпета.

— Роботът. Викат му Андроид, заради сапьорката. Казва се Ан Дройдън. Странна работа са хорските имена, например разни доктори и зъболекари, които се казват Хърт, Пейн и Пулър19. Много е добра. Пък е и хубавица. Всички момчета искат да им провери индивидуалния пакет, сещате се. Сигурно е трудно да си единствената жена в сапьорския отряд. Причината да съм запознат с това — като че ли имаше нужда Марино да обяснява защо говори надълго и нашироко за някаква хубава сапьорка на име Ан — е, че тя по-рано работеше в „Ту Тръкс“20 в Харлем, където държат бомбената камера, и още се отбива там от време на време да се види със старите си дружки. Квартирата им е близо до моя апартамент, само на няколко пресечки. Ходя дотам да пия кафе, нося лакомства на боксера им, най-готиното куче на света, казва се Мак. Спасили са го от евтаназия. Когато мога, ако всички са заети, го взимам вкъщи, за да не скучае сам през нощта.

— Щом използват нея вместо робота, значи съдържанието на кутията не е чувствително към движение — каза Скарпета. — Изглежда са напълно сигурни в това.

— Ако беше чувствително към движение, сега сигурно щяхме да събираме останките ти от луната, след като си го качила в апартамента си — каза Марино с обичайната за него тактичност.

— Може датчикът за движение да се задейства с таймер. Но явно в случая не е така — каза Бентън.

Полицията държеше хората настрани и гледаше никой да не припарва поне на сто метра от сапьорката, която слизаше по стълбите пред входа. Лицето й бе закрито с визьор и тя вървеше бавно, малко сковано, но все пак с изненадваща пъргавина, към камиона, чийто дизелов двигател бучеше глухо.

— Загубиха трима души при спасителната операция на 11-и септември, Виджиано, Д’Алара и Къртин, а сапьорите загубиха Дани Ричардс — каза Марино. — Оттук не можете да видите, но имената им са изписани с боя на сапьорския камион, както и върху всички камиони на „Ту Тръкс“. Направили са малка мемориална стая близо до кухнята, нещо като светилище, с някои от вещите на загиналите, открити до телата им. Ключове, фенерчета, радиостанции, някои стопени. Знаете ли, човек се чувства по различен начин, след като види нечие стопено фенерче.

Скарпета не бе виждала Марино наскоро. Винаги, когато идваше в Ню Йорк, програмата й бе претоварена и трескава. Не й бе минавало през ума, че той може да е самотен. Зачуди се дали няма проблеми с приятелката си Джорджия Бакарди — балтиморската детективка, с която излизаше сериозно през последната година. Може би бяха скъсали или щяха да скъсат скоро, което нямаше да е голяма изненада. Връзките на Марино имаха продължителност на живот колкото една пеперуда. Скарпета се почувства още по-зле. Укоряваше се, че бе отнесла пакета горе, без да го огледа предварително, и изпитваше угризения заради Марино. Би трябвало да го проверява как е, когато идваше в града. И изобщо би трябвало да му се обажда от време на време или да му праща имейли.

Сапьорката стигна до камиона и тръгна да се качва по рампата. Ботушите й имаха добро сцепление с грапавата повърхност. На Скарпета й бе трудно да види нещо от толкова голямо разстояние покрай Марино и през прозореца, но разбираше какво става, процедурата й беше позната. Сапьорката щеше да остави торбата върху носилката и да я плъзне в бомбената камера. После с помощта на лебедката щеше да навие стоманеното въже, да вдигне тежкия стоманен капак, да го нагласи върху кръглия отвор, след което да постави скобата на мястото й и да я затегне, вероятно с голи ръце. Сапьорите не носеха нищо по-дебело от номексови или нитрилни ръкавици, които да ги предпазват от огън или потенциално отровни вещества. Една дебела подплънка би направила невъзможно изпълнението дори на най-простите действия, а и вероятно нямаше да спаси пръстите им при взрив.

Щом сапьорката приключи, другите ченгета и лейтенант Лобо се събраха зад камиона, за да приберат рампата, да покрият бомбената камера с брезента и да го вържат. След това камионът се понесе с рев на север по отцепената улица, с полицейски коли пред и зад него. Целият кортеж образуваше море от ярка пулсираща светлина. Насочи се към магистралата „Уест Сайд“, откъдето щеше да следва определения безопасен маршрут до полигона на Родмънс Нек, вероятно през Бронкс и по Северна 95-а улица или който там маршрут най-добре би предпазил колите, сградите и пешеходците от ударна вълна, биологична опасност, радиация или шрапнели, в случай че устройството експлодира по пътя и по някакъв начин камерата не успее да задържи взрива.

Лобо дойде и се качи отзад до Бентън. С него нахлу студен въздух.

— Наредих да пратят снимки на имейла ти — каза, докато затваряше вратата. — От охранителните камери.

Марино затрака по прикрепената към конзолата между предните седалки клавиатура. Картата на Уайт Плейнс се смени с екран, който искаше въвеждането на име и парола.

— Вашият куриер на „ФедЕкс“ има интересна татуировка — каза Лобо и се наведе напред. Дъвчеше дъвка и Скарпета усети дъх на канела. — Голяма, от лявата страна на врата, трудно се забелязва, защото е тъмнокож.

Марино отвори имейла и зареди прикачените файлове. Стопкадър от запис на охранителна камера изпълни екрана: мъж с шапка на „ФедЕкс“, който крачеше към бюрото на портиера.

Бентън се премести, за да вижда по-добре, и каза:

— Не. Нямам представа кой е. Не го познавам.

За Скарпета мъжът също бе непознат. Афроамериканец, с високи скули, брада и мустаци. Шапката на „ФедЕкс“ бе нахлупена ниско над очите му, скрити зад огледалните очила. Яката на черното му вълнено палто закриваше отчасти татуировката, която обхващаше лявата страна на врата му и стигаше до ухото — татуировка на човешки черепи. Скарпета преброи осем, но не можеше да види върху какво са струпани, различаваше само правия ръб на нещо.

— Можеш ли да я увеличиш? — Тя посочи татуировката и линията, която приличаше на ръб на кутия. Само с едно тракване върху клавиатурата снимката стана по-голяма. — Може би е ковчег. Черепи, струпани в ковчег. Което веднага ме кара да се запитам дали не е служил в Ирак или Афганистан. Черепи, скелети, скелети, излизащи от ковчези, надгробни камъни. С други думи, нещо в памет на загинали войници. Обикновено всеки череп символизира изгубен другар. Татуировки като тази станаха популярни през последните години.

— Можем да потърсим в КИЦ — каза Марино. — Ако този човек го има в базата данни, може би ще го открием по татуировката. Имаме цяла база данни с татуировки.

Острият аромат на канела се върна, напомняйки на Скарпета за пожари, за симфония от неочаквани миризми на места, изгорели до основи.

Лобо я докосна по рамото и каза:

— Значи нищо в него не ви се струва познато. Не ви напомня за нищо?

— Не — отвърна тя.

— Изглежда гадно копеле — добави Лобо.

— Портиерът, Рос, каза, че нищо у него не предизвиквало тревога.

— Да, така каза. — Лобо дъвчеше дъвката си. — Разбира се, трябва да имаме предвид, че той е започнал работа във вашата сграда, защото от предишната са го уволнили. Задето напуснал поста си зад бюрото. Поне беше честен за това. Разбира се, пропусна да спомене, че е бил обвинен в притежание на забранени вещества миналия март.

— Сигурни ли сме, че няма връзка между него и този с татуировката? — попита Бентън.

— Не сме сигурни в нищо — отвърна Лобо. — Само че този — посочи мъжа с татуирания врат — вероятно не е куриер на „ФедЕкс“, ако позволите да отбележа очевидното. Шапки като тази можеш да си купиш от eBay без никакъв проблем. Или да си направиш сам. Ами докато се връщахте от Си Ен Ен? — попита той Скарпета. — Видяхте ли някого? Някой да ви е привлякъл вниманието?

— Един бездомник спеше на някаква пейка. Само за това се сещам.

— Къде? — попита Бентън.

— Близо до площад „Колумб“. Точно там. — Скарпета се обърна и посочи с пръст.

Осъзна, че колите на спешните служби вече ги няма и зяпачите са се разотишли, халогенните лампи са угасени и на улицата отново цари относителна тъмнина. Скоро уличното движение щеше да бъде възобновено, жителите на сградата щяха да се приберат вътре, а пътните конуси, преградите и жълтата лента да изчезнат, сякаш нищо не се е случило. Тя не знаеше друг град, където овладяването на произшествията и възстановяването на обичайния ред на нещата да става толкова бързо. Това бе урокът от 11-и септември. Умение, придобито на ужасна цена.

— В момента там няма никой — каза Лобо. — Пейките са празни, но е нормално цялата тази суматоха да го е прогонила. И никой друг ли не привлече вниманието ви по пътя към вкъщи?

— Не.

— Просто понякога, когато хората оставят противообществени „подаръци“, обичат да стоят наблизо и да гледат, или се появяват впоследствие, за да видят какви щети или суматоха са причинили.

— Има ли други снимки? — попита Бентън.

Дъхът му облъхна ухото на Скарпета и раздвижи косата й.

Марино цъкна върху още два кадъра от видеозапис и те се появиха един до друг — снимки в цял ръст на мъжа с татуировката, вървящ през фоайето на сградата към бюрото на портиера и обратно към вратата.

— Няма униформа на „ФедЕкс“ — отбеляза Скарпета. — Просто тъмни панталони, черни ботуши и черно палто, закопчано до шията. И ръкавици. Струва ми се, че Рос беше прав — като че ли виждам от тях да се подава кожа, може да са подплатени със заешка кожа например.

— Но не забелязвате нищо, което да буди някакви спомени? — попита Лобо.

— Не и у мен — каза Бентън.

— Нито пък у мен — потвърди Скарпета.

— Е, който и да е този човек, той е или куриер, или подателят, и големият въпрос е сещате ли се за някой, който би искал да ви нарани или да ви сплаши? — продължи Лобо.

— Никой конкретно.

— А не конкретно?

— Не конкретно може да е всеки — каза Скарпета.

— Да сте получавали необичайни имейли от почитатели, съобщения, пратени до офиса ви в Масачузетс или тук? Или може би до Си Ен Ен?

— Не се сещам за нищо.

— Аз пък се сещам — каза Бентън. — Жената, която ти се обади в шоуто тази вечер, Доди.

— Именно — каза Марино.

— „Именно“ ли? — попита Лобо.

— Доди Ходж, по всяка вероятност бивша пациентка на „Маклийнс“. — Марино винаги бъркаше името на болницата. В него нямаше „с“ и никога не бе имало. — Още не съм я проверил в КИЦ, защото малкият инцидент на докторката ми попречи.

— Не я познавам — каза Скарпета и споменът за жената по телефона, която бе назовала Бентън по име и говореше за статия, каквато той никога не бе писал, предизвика у нея нов пристъп на гадене. Тя се обърна към Бентън и каза: — Няма да те питам.

— А аз не мога да ти кажа нищо — отвърна той.

— Позволете тогава аз да кажа, защото пет пари не давам за тия глупости за защита на откачалките — обади се Марино. — Въпросната дама е изписана от „Маклийнс“ и Бентън получава от нея пееща коледна картичка, която е адресирана също и до теб, а по-късно тя ти се обажда на живо по телевизията и получаваш един пакет.

— Това вярно ли е? — попита Лобо.

— Не мога да потвърдя всичко, а и никога не съм казвал, че е била пациентка в „Маклийн“ — отговори Бентън.

— Искаш да кажеш, че не е била ли? — притисна го Марино.

— Това също не мога да ви кажа.

— Добре — рече Лобо. — Друг въпрос. Знаем ли дали в момента тази пациентка, Доди Ходж, се намира наблизо, може би дори в самия град?

— Може би — каза Бентън.

— Може би ли? — изхъмка Марино. — Не мислиш ли, че трябва да ни кажеш, ако е тук?

— Само ако знаем със сигурност, че е извършила нещо незаконно или че представлява заплаха — започна Бентън. — Знаеш как стоят нещата.

— О, я стига. Разпоредби, които защитават всички, освен невинните — възкликна Марино. — Да, знам как стоят нещата. Пазим кукувците и непълнолетните. В наши дни осемгодишни деца гърмят по хора. Обаче на всяка цена трябва да защитим личността им.

— Как беше доставена пеещата картичка? — попита Лобо.

— С „ФедЕкс“ — призна Бентън. — Не казвам, че няма връзка. Не казвам и че има. Просто не знам.

— Ще проверим в Си Ен Ен, ще проследим обаждането на Доди Ходж до телевизията — каза Лобо. — Ще видим откъде е звъняла. Трябва ми запис на шоуто. Ще се опитаме да я намерим и да говорим с нея. Тя някога давала ли ви е повод да я смятате за опасна, доктор Бентън? Добре, оставете. Знам, че не можете да говорите за нея.

— Да, не мога.

— Идеално. Може би ще говориш, когато взриви нещо — рече Марино.

— Не знаем кой е мъжът, оставил пакета, освен че е чернокож с татуировка на врата — каза Бентън. — И не знаем какво има вътре. Не знаем със сигурност дали е някакъв експлозив.

— Знаем достатъчно, за да съм неспокоен — каза Лобо. — На рентгена видяхме жици, батерии, микропрекъсвач и което наистина ме тревожи — малък прозрачен контейнер, нещо като епруветка със запушалка. Не засякохме радиация, но не сме използвали никакви други детектори, не искахме да се приближаваме толкова.

— Супер — рече Марино.

— Усетихте ли някаква миризма? — попита Скарпета.

— Аз не съм се приближавал до пакета — каза Лобо. — Онези, които се качиха на вашия етаж, работеха от стълбището, а сапьорката, която влезе в апартамента ви, носеше пълен защитен костюм. Не би могла да усети нищо, освен ако мирисът не е бил наистина силен.

— Тази нощ ли ще го изследвате? — попита Марино. — Иска ми се да разберем какво, по дяволите, има вътре.

— Не извършваме обезвреждане през нощта. Дройдън, която е също така специалист по опасни материали, пътува към Родмънс Нек и би трябвало скоро да пристигне. Там ще прехвърли пакета от бомбената камера в изолационна кутия. Ще използва детектори, за да установи дали има риск от химическо, биологическо, радиационно или ядрено замърсяване, дали има някакво изпускане на газ, което могат да засекат. Както казах, не се задействаха никакви радиационни аларми и не се вижда бял прах, но не знаем със сигурност. На рентгена видяхме обект с форма на епруветка, който може да съдържа нещо опасно. Пакетът ще бъде заключен в изолационна кутия и ще се заемем с него рано сутринта, ще го обезвредим, за да видим с какво си имаме работа.

— Двамата с теб ще държим връзка — каза Марино на Лобо, докато той излизаше от колата. — Аз вероятно цяла нощ ще съм в КИЦ и ще търся нещо за тази кукундрела Доди, за татуировката и за всичко друго, което изскочи.

— Хубаво. — Лобо затвори вратата.

Скарпета го гледаше как се отдалечава към тъмносиния джип. Пъхна ръце в джобовете си да потърси телефона и се сети, че това не е нейното палто и блекбърито не е у нея.

— Трябва да се погрижим Луси да не научи за това от новините или да го види в сводка на ССР.

Службата за спешно реагиране публикуваше редовно информация в интернет, а служителите с нужните правомощия имаха достъп до сводки с кратко описание на всички случаи: от липсващи капаци на шахти до убийства. Ако Луси видеше, че сапьорският отряд е бил пратен на Сентръл Парк Уест, щеше да се притесни излишно.

— Когато проверих за последно, още бяха във въздуха — каза Марино. — Мога да й се обадя по телефона в хеликоптера.

— Ще й се обадим, като се приберем. — Бентън искаше да се махне от колата. Да се махне от Марино.

— Не се обаждай в хеликоптера. Няма нужда да я разсейваме, докато пилотира — каза Скарпета.

— Знаете ли какво? — реши Марино. — Защо вие двамата не се приберете и не опитате да се отпуснете, а аз ще се свържа с тях. И без това трябва да кажа на Бъргър какво става.

Скарпета си мислеше, че е добре, докато Бентън не отвори вратата на апартамента.

— По дяволите! — възкликна тя, като свали скиорското яке и го хвърли на един стол, внезапно толкова ядосана, че й идеше да закрещи.

Полицаите бяха действали внимателно, не бяха оставили дори един мръсен отпечатък върху дървения паркет, чантата й стоеше недокосната на малката масичка в антрето, където я бе оставила, преди да тръгне към Си Ен Ен. Но милефиори скулптурата, чиято изработка бе наблюдавала лично на венецианския остров Мурано, бе върната на неправилното място. Не беше на масичката за кафе, а на масичката с каменен плот зад дивана, и Скарпета посочи това на Бентън, който не промълви нито дума. Знаеше кога да мълчи и това бе един от тези случаи.

— По нея има отпечатъци. — Тя вдигна скулптурата към светлината и му показа ясно видимите линии, извивките им, които образуваха разпознаваеми шарки върху яркоцветния ръб на стъклото. Свидетелство за престъпление.

— Ще я почистя — каза Бентън, но тя не искаше да му я даде.

— Някой не е носил ръкавици. — Ядосано изтри стъклото с края на копринената си блуза. — Сигурно е била сапьорката. Сапьорите не носят ръкавици. Как й беше името? Ан. Тя е била без ръкавици. Взела я е и я е преместила. — Сякаш сапьорката Ан бе някаква крадла. — Какво друго са пипали тук, в нашия апартамент?

Бентън бе достатъчно умен да не отговаря. Знаеше какво да прави и какво не в редките случаи, когато Скарпета бе толкова разстроена. Стори й се, че надушва отново пакета, а после усети миризмата на Венецианския залив, плитката солена вода и топлината на пролетното слънце в деня, когато двамата с Бентън слязоха от водното такси на пристана в Колона и тръгнаха покрай канала към улица „Сан Чиприано“. Посещенията в стъкларницата не бяха разрешени, но това не я беше спряло. Тя помъкна Бентън за ръката покрай една пълна със стъклени отпадъци баржа към надписа на входа „Fornace-Entrata Libera“21 и влязоха в просторна зала с пещи като крематориуми, тухлени стени, боядисани в тъмночервено, и висок таван. Там Скарпета поиска демонстрация. Майстор Алдо бе дребен и мустакат, само по шорти и гуменки, и произхождаше от династия на стъклодухачи. Предците му се бяха занимавали с това без прекъсване от седемстотин години и никога не бяха напускали острова; било им забранено да прекосяват залива под заплаха от смърт или отсичане на ръцете.

Скарпета моментално го нае да им изработи нещо — за нея и Бентън, щастливата двойка — каквото пожелае. Това бе специално пътешествие, свещено пътешествие, и тя искаше нещо да й напомня за този ден, за всяка негова минута. По-късно Бентън каза, че никога не я е чувал да бърбори толкова, както докато изразявала възхитата си от науката за обработка на стъклото. Пясък и натронкалк, превръщащи се в нещо, което не е нито течност, нито твърдо вещество, макар да няма опитни доказателства, че то продължава да тече, след като е оформено в прозоречно стъкло или ваза, беше казала тя на несъвършения си италиански. След като кристализира, в него остават само вибрационни степени на свобода, но формата е установена. Една купа продължава да прилича на купа и след сто години, а праисторическите обсидианови ножове не губят остротата си. Това е някаква мистерия и може би именно заради нея тя обича стъклото, както и заради онова, което то прави с видимата светлина, така казала. Онова, което става след добавянето на багрилни вещества като желязо, кобалт, бор, магнезий и селен за зелено, синьо, пурпурно, кехлибарено и червено.

Бяха се върнали в Мурано на следващия ден, за да си вземат скулптурата, след като тя бе бавно закалена в пещта, охладена и увита в мехурчест найлон. Скарпета я бе носила на ръка, беше я сложила в отделението за ръчен багаж на връщане от служебното пътуване, което изобщо не бе предназначено за удоволствия, само че Бентън я бе изненадал. Беше я помолил да се омъжи за него. Онези дни в Италия бяха станали, поне за нея, повече от паметни. Те представляваха въображаем храм, в който мислите й се оттегляха, когато бе весела и тъжна, и този храм й изглеждаше потъпкан и омърсен сега, докато оставяше стъклената скулптура обратно на черешовата масичка за кафе, където й бе мястото. Чувстваше се осквернена, сякаш се бе върнала и бе открила дома си обран, претършуван, място на престъпление. Закрачи насам-натам, търсеше нещо друго, което да не си е на мястото или да липсва, проверяваше мивките и сапуните, за да види кой си е мил ръцете или е пускал водата в тоалетната.

— Никой не е влизал в банята — заяви високо. Отвори прозорците в хола, за да се отърве от миризмата. — Усещам мириса на пакета. Сигурно и ти го усещаш.

— Нищо не усещам. — Бентън стоеше на входната врата, още по палто.

— Трябва да го усещаш — настоя тя. — Мирише на желязо. Не го ли подушваш?

— Не — каза той. — Може би миризмата е само в спомените ти. Пакета го няма вече. Отнесоха го и сме в безопасност.

— Това е, защото ти не си го пипал, а аз съм. Един такъв мирис, като на гъбички и метал — обясни тя. — Сякаш кожата ми е имала допир с железни йони.

Бентън много спокойно й напомни, че е носела ръкавици, докато е държала пакета с възможната бомба.

— Но той може да се е допрял до голата ми кожа между ръкавиците и маншетите, докато го държах. — Тя се приближи до него.

Пакетът бе оставил букет от миризми на китката й, зловещ парфюм, липидни прекиси от мазнините върху кожата, от потта, окислени от ензими, които причиняват корозия, разлагане. Като кръв, обясни тя. Да, миришеше като кръв.

— Както мирише кръвта, когато е размазана върху кожата — каза тя и вдигна китките си към Бентън.

Той ги подуши и каза:

— Нищо не усещам.

— Нещо на петролна основа, нещо химическо, не знам какво. Знам само, че ми мирише на ръжда. — Не можеше да млъкне. — В тази кутия има нещо лошо, много лошо. Радвам се, че ти не я докосна.

Отиде в кухнята и си изми ръцете чак до лактите с препарат за съдове, сякаш се дезинфекцираше преди операция. После изми със сапун масичката за кафе, където бе лежал пакетът. Мърмореше и се пенявеше, а Бентън стоеше мълчаливо отстрани и я гледаше, опитваше се да не й пречи да изпусне парата, опитваше се да се държи разбрано и разумно, но поведението му само я ядосваше повече.

— Можеше поне да реагираш някак — сопна се тя. — Или може би не те е грижа?

— Грижа ме е, и то много. — Той си свали палтото. — Не е справедливо да говориш по този начин. Разбирам колко е ужасно това.

— Не личи да те е грижа. Никога не съм можела да позная кога си загрижен. — Сякаш Бентън й бе оставил пакета с възможната бомба.

— По-добре ли ще се чувстваш, ако си изтърва нервите? — Спокойното му лице я гледаше.

— Ще си взема душ.

Тя се съблече ядосано, отиде в банята и натъпка дрехите си в торба за химическо чистене. Хвърли бельото си в коша за пране. Влезе под душа и пусна водата толкова гореща, колкото можеше да изтърпи. Парата натика миризмата по-дълбоко в носа й, в синусите й, миризмата на пакета, на огън и сяра. Горещината и сетивните й усещания предизвикаха нова поредица от спомени: Филаделфия, мрак, огнен ад, стълби, протягащи се към нощното небе, звуците на триони, режещи дупки в покрива, и вода, бликаща от маркучите със скорост хиляда и петстотин галона в минута, водно оръдие върху пожарната кола, предназначено за големи пожари като този.

Струи вода, издигащи се от пожарните около блока и овъгленият скелет на кола, усукан, с изгорели гуми. Стопен алуминий и стъкло, капки мед, ожулени стени и огъната стомана, напукано и изкривено дърво около счупените прозорци и тежък черен дим. Един електрически стълб приличаше на изгоряла кибритена клечка. Бяха й казали, че огънят е от онзи тип, който заблуждава пожарникарите, първо не много горещ, а после толкова горещ, че да ти свари мозъка. Тя газеше през мръсните локви с плуващи на повърхността им многоцветни петна бензин, фенерчетата пронизваха непрогледния мрак, чуваха се звуци от вода, капеща през пробитите с брадви квадратни дупки в покрива. Плътният въздух бе изпълнен с острия мирис на прегорял карамел, сладък и противен, докато я водеха към него, към каквото е останало от него. Много по-късно щяха да й кажат, че е бил мъртъв, когато пожарът е започнал, бил е подмамен там и застрелян.

Спря водата и остана да стои сред парата, вдишваше цели облаци пара през носа и устата си. Стъклената врата бе толкова замъглена, че през нея не се виждаше нищо, но тя забеляза движението на светлината, когато Бентън влезе. Още не бе готова да говори с него.

— Донесох ти нещо за пиене — каза той.

Светлината се раздвижи отново. Бентън минаваше покрай душа. Чу го как придърпва столчето от тоалетната масичка и сяда.

— Марино се обади.

Скарпета отвори вратата, посегна за хавлията до нея и я дръпна в душ кабинката.

— Моля те, затвори вратата на банята, да не изстива тук.

— Луси и Джейми са само на няколко минути от Уайт Плейнс. — Бентън стана и затвори вратата. После седна отново.

— Още ли не са кацнали? Какво става, по дяволите?

— Тръгнали са късно, заради времето. Просто много забавяния заради времето. Марино е говорил с Луси по телефона в хеликоптера. Добре са.

— По дяволите, казах му да не се обажда! Тя не бива да говори по проклетия телефон, докато пилотира!

— Марино каза, че говорили само минутка. Не й казал нищо за станалото. Щял да й съобщи, като кацнат. Сигурен съм, че тя ще ти се обади. Не се притеснявай. Те са добре. — Лицето на Бентън я гледаше през парата.

Скарпета се бършеше в душкабината на полуотворена стъклена врата. Не й се излизаше. Той не я попита какво има, не я попита защо се крие в кабината като малко дете.

— Претърсих навсякъде — отново — за телефона ти. Няма го в апартамента — добави Бентън.

— Опита ли да позвъниш на него?

— Обзалагам се, че е на пода на гардероба в гримьорната в Си Ен Ен. Ако не греша, винаги окачваш палтото си там.

— Луси би могла да го открие, ако някога говоря пак с нея.

— Мислех, че сте говорили днес, още докато беше в Стоу. — Това бе неговият начин да я подтикне да се държи разумно.

— Защото аз й се обадих. — Точно в момента Скарпета не можеше да се държи разумно. — Тя изобщо не ми звъни, особено пък напоследък. Може би ако някой път реши все пак да ми се обади, например, когато се бави заради буря или още не е кацнала…

Бентън я гледаше и не казваше нищо.

— Тогава би могла да намери проклетия ми телефон. Определено би трябвало, защото нейна бе идеята да инсталира чип за проследяване в моето блекбъри, в твоето блекбъри, в блекбърито на Марино, в тила на кучето й, за да може да знае къде сме — или по-скоро къде са телефоните ни и кучето й — с точност от два-три метра.

Бентън мълчеше и я гледаше през изпълнения с пара въздух. Тя още бе в кабинката на душа и се бършеше, което бе напълно безсмислено заради парата. Щеше да се избърше и веднага пак да се изпоти.

— Същата технология, която ФАА22 обмисля да въведе при снижаване на самолетите и при кацане на автопилот, разбира се. — Сякаш през устата й говореше някой друг, някой, когото тя не познаваше и не харесваше! — Може би ги използват в безпилотните самолети, на кого му пука? Само че проклетият ми телефон знае точно къде се намира в този проклет момент, въпреки че аз не знам, а за Луси е детска игра да направи такова проследяване. Ще й пратя имейл. Може би все някога ще открие телефона ми. — Бършеше косата си и й идеше да заплаче, макар да не знаеше защо. — Може би ще се обади, защото е поне мъничко загрижена, че някой може да ми е оставил бомба.

— Кей, моля те, не се разстройвай толкова…

— Знаеш ли, много мразя да ми казват да не се разстройвам. Цял живот не съм се разстройвала, защото не ми е позволено да се разстройвам. Е, точно сега съм разстроена и ще се разстройвам, защото не мога да го спра. Ако можех, нямаше да съм разстроена, нали? — Гласът й трепереше.

Цялата трепереше, сякаш я втрисаше. Може би се разболяваше. Мнозина в Службата по съдебна медицина бяха грипави. Заразата прескачаше от човек на човек. Тя затвори очи и се подпря на мокрите плочки, които вече изстиваха.

— Казах й да ми се обади, преди да потеглят от Върмонт. — Помъчи се да се успокои, да прогони горчивината и гнева, които я бяха завладели. — По-рано ми се обаждаше, преди да излети и след като кацне, или просто за да каже здрасти.

— Не знаеш дали не ти се е обаждала. Не можеш да си намериш телефона. Сигурен съм, че е опитала да ти се обади. — Бентън говореше помирително, както когато се опитваше да заглади ситуация, която бързо става взривоопасна. — Хайде да се опитаме да проследим действията ти. Помниш ли да си го вадила, след като излезе от къщи?

— Не.

— Но си сигурна, че е бил в джоба на палтото ти, когато си излязла?

— Точно в момента не съм сигурна за нищо.

Спомни си как хвърли палтото на един от гримьорските столове, докато говореше с Алекс Бахта. Може би телефонът бе изпаднал тогава и сега беше на стола. Трябваше да прати имейл на Алекс и да го помоли да го потърси и да го държи заключен някъде, докато отиде да си го вземе. Мразеше този телефон и бе направила нещо глупаво. Толкова глупаво, че почти не можеше да повярва. Блекбърито не бе защитено с парола и тя не смяташе да казва това на Бентън. Нито пък на Луси.

— Луси ще го проследи — каза Бентън. — Марино спомена, че може би ще искаш да идеш до Родмънс Нек да видиш какво ще открият. Бил готов да те вземе когато пожелаеш. Рано сутринта, към седем. Ще дойда с теб.

Тя се уви в хавлията и стъпи на бамбуковата рогозка. Бентън, без риза и бос, само по долнище на пижама, седеше с гръб към тоалетната масичка. На Скарпета не й харесваше как се чувства в момента. Не искаше да се чувства така. Бентън с нищо не го бе заслужил.

— Мисля, че трябва да разберем всичко възможно от сапьорите и лабораторията. Искам да знам кой, по дяволите, е пратил този пакет, защо и какво точно има в него. — Бентън я гледаше. Въздухът бе топъл и замъглен от пара.

— Да, кутията с курабийки, която ми е пратила някаква твоя любезна пациентка — рече тя цинично.

— Предполагам, че е възможно да са курабийки, които работят с батерии, и шишенце с форма на епруветка, съдържащо ликьор с мирис на запалително вещество.

— Значи Марино иска и ти да дойдеш? Не само аз, а и двамата? — Тя почна да реши косата си, но огледалото над мивката бе прекалено замъглено, за да се види нещо.

— Какво има, Кей?

— Просто се чудя дали Марино те е поканил, нищо повече. — Избърса огледалото с една кърпа.

— Защо, какъв е проблемът?

— Нека позная. Не те е поканил. Или ако те е поканил, не е било искрено. — Тя решеше косата си, загледана в отражението си. — Не съм изненадана. След начина, по който се държа с него днес. По време на конферентния разговор. И после в колата му.

— Дай да не започваме тази тема. — Бентън вдигна чашата си, в която имаше чист бърбън с лед.

Скарпета усети миризмата на „Мейкърс Марк“ и това й напомни за един случай, по който бе работила в далечното минало. Човек, обгорял до смърт в река от огън, когато в пламналия склад на една дестилаторна буретата с уиски започнали да се пръскат.

— Не бях нито дружелюбен, нито враждебен — добави Бентън. — Държах се професионално. Защо си в такова лошо настроение?

— Защо ли? — възкликна тя, сякаш не бе възможно да я пита сериозно.

— Освен очевидните причини.

— До гуша ми дойде от студената ти война с Марино. Няма смисъл да се преструваме. Двамата водите такава война, и ти го знаеш.

— Не водим.

— Мисля, че той вече е престанал, макар че Господ ми е свидетел, едно време водеше. Сега наистина изглежда, че го е оставил зад себе си, но ти не си, и затова той се държи отбранително, ядосва се. Смятам това за невероятна ирония, след като на толкова години Марино имаше проблем с теб.

— Нека да сме точни, проблемът му беше с теб. — Търпението на Бентън се изчерпваше. Дори той си имаше някакви граници.

— В момента не говоря за мен, но щом искаш да повдигаме въпроса, да, той имаше сериозен проблем с мен. Но вече няма.

— Съгласен съм, че сега е по-добре. Да се надяваме, че ще се задържи така. — Бентън въртеше чашата бърбън в ръцете си, сякаш не можеше да реши какво да прави с нея.

В разсейващата се пара Скарпета забеляза бележката, която си бе оставила върху гранитния плот: „Джейми — обади се петък сутр“. На сутринта щеше да прати орхидея в офиса на Бъргър, закъснял жест за рождения й ден. Може би една пищна „Принцеса Микаса“. Любимият цвят на Бъргър бе сапфиреносиньо.

— Бентън, ние сме женени — каза Скарпета. — Марино е съвсем наясно с това и го е приел, вероятно с облекчение. Предполагам, че е много по-щастлив, след като го е приел, има сериозна връзка и си е изградил нов живот.

Не бе съвсем сигурна дали връзката на Марино е сериозна и дали има нов живот, не и след самотата, която бе доловила одеве, докато седеше до него в колата му. Предположи, че ще се отбие в гаража на Отряда за бързо реагиране „Ту Тръкс“ в Харлем, за да си поиграе с кучето.

— Той е продължил напред и ти също трябва да продължиш — продължи тя. — Искам това да свърши. Независимо какво трябва да направиш. Сложи му край. Недей само да се преструваш. Знам, че е така, макар и да не казвам нищо. Това засяга всички ни.

— Едно голямо щастливо семейство — рече Бентън.

— Точно това имах предвид. Твоята враждебност, твоята ревност. Искам да престанеш.

— Пийни си, ще се почувстваш по-добре.

— Сега усещам, че се държиш снизходително, и започвам да се ядосвам. — Гласът й отново трепереше.

— Не се държа снизходително, Кей — каза той тихо. — А ти вече си ядосана. Ядосана си от доста време.

— Държиш се снизходително и не съм ядосана от доста време. Не разбирам защо говориш така. Предизвикваш ме. — Не искаше да се карат, мразеше скандалите, но сама тласкаше нещата натам.

— Съжалявам, ако имаш чувството, че се държа снизходително. Господ ми е свидетел, че не е така. Не те обвинявам, че си ядосана. — Той отпиваше от питието си, взираше се в него, разклащаше бучките лед. — Последното, което бих искал, е да те предизвиквам.

— Проблемът е там, че ти всъщност не можеш да му простиш и определено не можеш да забравиш. Това ти е проблемът с Марино. Няма да му простиш и няма да забравиш, а и в крайна сметка какво ще промени това? Той направи каквото направи. Беше пиян, друсан и превъртял и направи нещо, което не трябваше. Да, направи го. Може би аз трябва да съм тази, която не прощава и не забравя. Та нали мен се опита да изнасили! Но това е в миналото. Той съжалява. Съжалява толкова много, че ме отбягва. Понякога по цели седмици нямам контакт с него. Винаги се държи изключително учтиво, когато е в близост до мен, в близост до нас, и е крайно търпелив, почти раболепен към теб, което прави нещата още по-неловки. Никога няма да преодолеем това, освен ако ти не го позволиш. От теб зависи.

— Вярно е, че не забравям — каза той мрачно.

— Не е съвсем справедливо, като се има предвид какво са принудени да простят и забравят някои от нас — каза тя. Бе толкова разстроена, че чак се плашеше. Имаше чувството, че може да експлодира като пакета, който бяха отнесли.

Лешниковите му очи се взираха внимателно в нея. Той седеше неподвижно, чакаше да види какво ще последва.

— Особено Марино. Особено Луси. Тайните, които ти ги принуди да пазят. За самата мен бе достатъчно лошо, но да ги караш да лъжат заради теб бе ужасно несправедливо към тях. Не че имам желание да ровя в миналото. — Обаче не можеше да се спре. Миналото се надигаше и бе на път да се излее от гърлото й. Тя преглътна, опитваше се да му попречи, да не му позволи да омърси живота им, съвместния им живот с Бентън.

Той я гледаше с неизмерима нежност и тъга, пот се събираше в ямката на гърлото му и се губеше в сребристите косми по гърдите му, стичаше се по корема му, попиваше в долнището на сивата памучна пижама, която тя му бе купила. Беше слаб и добре сложен, със стегнати мускули и гладка кожа, все още поразително красив. Банята приличаше на парник, влажна и топла от дългия душ, който не я бе накарал да се почувства по-чиста, нито по-малко глупава. Не можеше да отмие от себе си пакета със странния мирис, нито шоуто на Карли Криспин, нито таблото на Си Ен Ен, нито нищо, и се чувстваше безсилна.

— Е, нищо ли няма да кажеш? — Гласът й трепереше.

— Сама знаеш какво става с теб. — Той стана от столчето.

— Не искам да спорим. — Очите й се наливаха със сълзи. — Сигурно съм уморена. Това е. Уморена съм. Съжалявам.

— Обонятелната система е една от най-старите части на мозъка ни и праща информация, която управлява емоциите, паметта и поведението ни. — Той бе зад нея и я прихвана с ръце около кръста. И двамата гледаха в замъгленото огледало. — Отделните мирисни молекули стимулират всякакви видове рецептори. — Целуна я отзад по врата, прегърна я. — Горещ паваж. Петрол. Горящи кибритени клечки. Горяща човешка плът.

Взе нова хавлия и почна да бърше косата й.

— Не знам. Не съм сигурна — каза тя.

— Не е нужно да си сигурна. По-важно е какви чувства е пробудило у теб. Ето за това трябва да сме сигурни.

— Човекът, оставил пакета, постигна каквото е искал — каза тя. — Това е бомба, дори и да се окаже, че не е.