Проектът Калигула

2.

Безпокойство човъркаше Пийт Марино, докато оглеждаше малкия едностаен апартамент и се опитваше да разгадае неговата индивидуалност и настроение, интуитивно да долови онова, което има да му каже той.

За него жилищата бяха като мъртъвците. Можеха да кажат много неща, ако разбираш безмълвния им език. Първото, което го смути, бе, че лаптопа и джиесема на Тони Дериън ги няма, а зарядните им устройства все още са включени в контактите. Тормозеше го и фактът, че като че ли нищо друго не липсваше и не беше пипано. Полицията вече бе решила, че апартаментът няма нищо общо с убийството. Но той усещаше, че някой е бил тук. Не знаеше как, това бе едно от онези чувства, които изпитваше с тила си, сякаш нещо го наблюдава или се опитва да привлече вниманието му, а той не може да разбере какво е.

Върна се в коридора, където униформен полицай пазеше апартамента и не пускаше никой да влиза без разрешението на Джейми Бъргър. Тя искаше жилището да остане запечатано, докато не се увери, че вече нищо в него няма да й трябва. Бе непреклонна по този въпрос, докато разговаряше с Марино по телефона, но в същото време сама си противоречеше. „Не се съсредоточавай прекалено много върху апартамента и се отнасяй към него като към местопрестъпление.“ Добре де, кое от двете? Марино имаше твърде богат опит в тези неща, за да обръща голямо внимание на когото и да било, включително и на шефката си. Правеше онова, което смяташе за нужно. Що се отнасяше до него, апартаментът на Тони Дериън бе местопрестъпление и той щеше да го претършува из основи.

— Слушай — каза Марино на полицая пред вратата, казваше се Мелник. — Защо не се обадиш на Бонел? Трябва да поговоря с нея за липсващите лаптоп и джиесем и да се уверя, че не ги е взела тя.

Бонел беше следователката, която вече бе огледала апартамента заедно с екип от криминолози.

— Ти какво, телефон нямаш ли? — Мелник се беше облегнал на стената в мъжделиво осветения коридор. До него, току до стълбището, имаше сгъваем стол.

Щом Марино си тръгнеше, Мелник щеше да върне стола в апартамента и да седи там, докато не му се наложи да отиде до тоалетната или не се появи нощната му смяна. Еба ти скапаната работа. Но някой трябваше да я върши.

— Да не би да си много зает? — попита Марино.

— Само защото седя тук с ръце в задника, това не значи, че не съм зает. Зает съм да мисля. — Почука се с пръст по гелосаната тъмна прическа. Беше дребен мъж с телосложение на борец. — Ще й се обадя, но не ме ли чу какво ти разправях? Като дойдох тук, онзи, дето го заместих, ми проглуши ушите за това какво казали криминолозите. Питали къде й е телефонът. Къде й е лаптопът. Но не мислят, че някой е влязъл тук и ги е взел. Няма никакви свидетелства за това. Мисля, че е съвсем очевидно какво й се е случило. Тия хора защо още тичат из парка нощем, особено пък жените? Върви ги разбери!

— Значи вратата е била заключена, когато са пристигнали Бонел и криминолозите?

— Казах ти, домоуправителят им отключил — някой си Джо, живее на първия етаж в другия край. — И посочи. — Сам виждаш, няма признаци някой да е насилвал ключалката и да е влизал с взлом. Вратата си била заключена, щорите — пуснати, всичко си било съвсем нормално, недокоснато. Така ми каза онзи преди мен, а той е видял със собствените си очи какво са правили криминолозите, от начало до край.

Марино изучаваше облата дръжка на вратата и ключалката, опипа ги — предварително си бе сложил ръкавици. Извади фенерче, огледа внимателно, но не видя никакви следи от взлом. Мелник беше прав. Нищо не изглеждаше повредено или наскоро одраскано.

— Намери ми Бонел — каза Марино — и накарай диспечера да ни свърже директно. Защото шефката ще ме пита за това поне петдесет пъти, като се върне в града, а може и по-рано. Повечето хора, които си взимат лаптопите, обикновено взимат и зарядното. Това ме притеснява.

— Ако криминолозите са взели компютъра, щяха да вземат и зарядното. Не са взимали нищо — каза Мелник. — Може жертвата да е имала резервно зарядно, това минавало ли ти е през ума? Може да е занесла лаптопа някъде, където вече има зарядно, или пък просто си носи резервно. Според мен така е станало.

— Сигурен съм, че Бъргър ще ти прати писмена благодарност за твоето основаващо се на чужди думи мнение.

— Как е да работиш за нея?

— Сексът е доста добър — рече Марино. — Само да ми даваше малко повече време за възстановяване. При пет-десет пъти дневно дори аз се изтощавам.

— Да бе, а пък аз съм Спайдърмен. Както чувам, не си падала по мъже. Гледам я и си мисля: „Не може да бъде“. Сигурно е просто злобен слух заради високия й пост, нали? Жена с нейната власт и известност. Знаеш, ако хората говорят нещо, това не значи, че е вярно. Само не зачеквай тази тема пред гаджето ми. Тя е пожарникарка. Като го чуят, всички веднага решават, че или е лесбийка, или се снима по бански за календари.

— А стига бе! Има я в календара на пожарникарките? Тазгодишният ли? Ще взема да си поръчам един.

— Казах, че така решават хората. Затова те питам: тази работа с Джейми Бъргър предположение ли е, или не? Трябва да призная, че много ми се иска да разбера. Из целия интернет се говори за нея и онази — дъщерята ли беше, или племенницата на доктор Скарпета? Момичето, което по-рано работеше за ФБР, а сега прави компютърните проучвания за Бъргър. Искам да кажа, Джейми Бъргър наистина ли толкова мрази мъжете, че ги праща в затвора? Понеже почти винаги онези, които праща зад решетките, са мъже. Не че жените извършват кой знае колко сексуални престъпления, но все пак. Ако някой знае истината, трябва да си ти.

— Не чакай филма. Прочети книгата.

— Книгата? — Мелник седна на сгъваемия стол и извади телефона от калъфа на служебния си колан. — Каква книга?

— Може би ти трябва да я напишеш, като си толкова любопитен. — Марино се загледа към дъното на коридора — кафяв килим, опушени бежови стени и общо осем апартамента тук, на втория етаж.

— Мен ако питаш, не искам цял живот да върша тая лайняна работа. Може би трябва да стана следовател. — Мелник продължаваше да дърдори, като че ли на Марино му пукаше и като че ли бяха първи приятели. — Да ме назначат в службата на Джейми Бъргър като теб, стига да не е мъжемразка де, то се знае. Или може би в Специализирания отряд за борба с банковите обири на ФБР или в Службата за борба с тероризма, или нещо такова, където всеки ден ходиш в истински офис, имаш си служебна кола и всички те уважават.

— Няма портиер — каза Марино. — За да влезеш в тази сграда, трябва или да имаш ключ, или да звъннеш на някого да те пусне, както ти пусна мен, когато дойдох. След като влезеш във фоайето с пощенските кутии, имаш избор. Да завиеш наляво, да минеш покрай четири апартамента, включително този на домоуправителя, и да се качиш по стълбите. Или да завиеш надясно, да минеш покрай пералното помещение, стаите за поддръжка и общия склад и да се качиш по другите стълби. Само един етаж по-нагоре удобно се озоваваш на няма и два метра от вратата на Тони. Ако някой е влязъл в апартамента й, може би е имал отнякъде ключове, така че да дойде и да си тръгне, без съседите да го забележат. Отдавна ли седиш тук?

— От два. Нали ти казах, преди мен имаше друг. Мисля, че са пратили човек веднага щом са открили тялото.

— Да, знам. Бъргър има пръст в тази работа. Колко хора си видял? Имам предвид от живеещите тук?

— Откакто дойдох ли? Никого.

— Чул ли си да тече вода, някой да говори, изобщо някакъв шум от другите апартаменти?

— Как да чуя? Аз седя или тук на стълбището, или в апартамента. Нищо не съм чул. Но съм тук… от колко? — Той си погледна часовника. — От два часа, не повече.

Марино прибра фенерчето в джоба на палтото си.

— По това време всички са навън. Тази сграда не е подходяща за пенсионери и домошари. Първо, няма асансьор, така че ако си стар, сакат или болен, няма да дойдеш да живееш тук. Няма таван на наемите и хората не живеят на кооперативни начала, не са сплотена общност, няма наематели, които да са тук от дълго време, средната дължина на престоя е година-две. Много от тях са сами или двойки без деца. Средна възраст около трийсетте. Четирийсет апартамента, осем от които в момента са празни, и предполагам, че тук рядко се мяркат агенти на недвижими имоти да досаждат на домоуправителя. Защото икономиката е скапана и това е една от причините да има толкова много празни апартаменти, всичките освободени през последните шест месеца.

— Ти пък откъде знаеш? Да не си като оная от филма „Медиум“?

Марино извади от джоба си пачка сгънати листчета.

— От КИЦ7. Получих списък на всички живущи в сградата, кои са, с какво се занимават, дали са били арестувани, къде работят, къде пазаруват, какви коли имат, кого чукат.

— Не съм ходил там.

КИЦ се намираше на Полис Плаза номер едно и в представите на Марино бе нещо като командния мостик на космическия кораб „Ентърпрайз“ — на практика движеше всички операции на Нюйоркското полицейско управление.

— Няма домашни любимци — каза Марино.

— Какво общо имат пък домашните любимци? — Мелник се прозя. — Откакто ме прехвърлиха вечерна смяна съм като парцал. Не мога да спя. С гаджето се разминаваме като кораби в нощта.

— В сграда, където хората не са си вкъщи денем, кой разхожда кучето? — продължи Марино. — Наемите тук почват от хиляда и двеста. Такива наематели не могат да си позволят да плащат на някой да им го разхожда, а и нямат време да се занимават с това сами. Което ме връща на моята мисъл. Тук не е особено оживено, няма кой да те види или да те чуе. Не и през деня, както казах. Затова аз бих избрал именно това време, за да се вмъкна в апартамента й, ако съм замислил нещо нечисто. Щях да вляза, без да се крия, когато на улицата, по тротоара имам предвид, е оживено, но вътре в сградата е пусто.

— Напомням ти, че тя не е била нападната тук — рече Мелник. — Убита е, докато е тичала в парка.

— Намери Бонел. Това ще е добро начало на обучението ти за следовател. Току-виж от теб излязъл нов Дик Трейси.

И се върна в апартамента. Остави вратата отворена.

Тони Дериън бе живяла подобно на много хора, които правят първите си стъпки — в тясно жилище, което Марино сякаш изпълваше от край до край. Имаше чувството, че целият свят внезапно се е свил около него. Четирийсет квадрата, най-много. Не че неговият апартамент в Харлем бе много по-голям, но поне имаше отделна спалня и не бе принуден да спи в проклетата дневна, имаше и общ заден двор със съседите, с изкуствена трева и маса и столове — не беше кой знае какво, но все пак беше по-цивилизовано от това тук. Когато бе дошъл — преди около половин час — направи онова, което винаги правеше на местопрестъпления: огледа обстановката, без да се спира на конкретни детайли.

Сега се зае с по-подробен оглед. Започна от антрето, където едва имаше място да се обърне. Единствената мебел тук бе малка масичка от ратан, а върху нея имаше сувенирен пепелник от „Сизърс Палас“8. Може би Тони си беше оставяла ключовете в него — онези на ключодържателя със сребърни зарчета, открити в един джоб на анорака, който бе носила по време на убийството. Може пък да беше същата като баща си, да обичаше хазарта. Марино бе проверил бащата — Лорънс Дериън, някое и друго шофиране в нетрезво състояние, обявил банкрут, преди няколко години се забъркал в комарджийска мрежа в Бъргън Каунти, Ню Джърси. Имаше данни, че е свързан с организираната престъпност, може би с мафиотската фамилия Дженовезе, но обвиненията бяха свалени. Беше боклук, непрокопсаник, бивш биоелектрически инженер от МТИ, зарязал семейството си. С две думи, безотговорен баща. Точно от онзи тип хора, които тласкат дъщерите си към връзки с неподходящи мъже.

Тони не приличаше на пияница. Впечатлението, което бе оставила досега у Марино, не беше за купонджийка, даже напротив — беше за амбициозна и упорита, маниачка на тема фитнес и здраве млада жена. Върху ратановата масичка до вратата имаше нейна снимка в рамка: как тича в някакво състезание, може би маратон. Изглеждаше добре, като модел — с дълга тъмна коса, висока и по-скоро слаба, типично тяло на бегачка, с тесен ханш и малки гърди, а на лицето й бе застинал израз на свирепа решителност. Тичаше по някаква улица сред тълпа други бегачи, а събралите се отстрани зрители ги приветстваха. Марино се зачуди кой и кога е правил снимката.

На две крачки от входната врата бе кухнята. Печка с два котлона, хладилник, мивка, три шкафа, две чекмеджета, всичко в бяло. Върху плота лежеше на купчина пощата и нищо от нея не бе отворено, сякаш Тони я е оставила там на влизане и се е заела с други работи или просто не се е интересувала от нея. Марино прегледа няколко каталога и рекламни брошури с купони — той ги наричаше „пощенски боклук“, и едно листче яркорозова хартия, което уведомяваше живущите в сградата, че утре, 19-и декември, водата ще бъде спряна от осем сутринта до обяд.

В сушилката за съдове от неръждаема стомана имаше нож за масло, вилица, лъжица, чиния, купа и чаша за кафе с картинка от комикса „Фар Сайд“: как хлапето от училището за надарени деца „Мидвейл“ бута врата, на която пише „Дръпни“. Мивката бе празна и чиста, до нея имаше гъба и бутилка течен препарат, на плота нямаше трохи, нито следи от храна, дъсченият под беше без петънце. Марино отвори шкафа под мивката и видя малка кофа за боклук. В бялата найлонова торбичка имаше бананова кора — потъмняла и вмирисана, няколко сбръчкани боровинки, кутия от соево мляко, утайка от кафе и много хартиени кърпички.

Разгъна няколко. Миришеха на мед и цитруси, на нещо като амонячна вода с аромат на лимон, може би препарат за почистване на мебели и стъкло. Забеляза бутилка с лимонов „Уиндекс“, бутилка с препарат за дърво, съдържащ пчелен восък и портокалово масло. Изглежда, Тони бе много работлива, може би дори вманиачена, и бе чистила и подреждала, когато е била за последно вкъщи. За какво ли беше използвала „Уиндекса“? Марино не виждаше нищо стъклено. Отиде до прозореца, надзърна зад щорите и прокара пръст по стъклото. Прозорците не бяха мръсни, но пък и не изглеждаха да са мити наскоро. Може би бе избърсала някое огледало или нещо такова, или може би някой друг бе чистил тук, за да заличи отпечатъците и следите от ДНК — или поне си е мислел, че ги заличава. Марино се върна в кухнята и прибра хартиените кърпички от боклука в плик за улики. Щеше да ги провери за ДНК.

В хладилника имаше няколко кутии зърнена закуска „Каши“, още соево мляко, боровинки, сирена, кисело мляко, маруля, доматчета, пластмасова кутия спагети със сос, който приличаше на пармезан, може би приготвени за ядене навън, или пък бе вечеряла някъде и си бе взела останалото за вкъщи. Кога? Снощи ли? Или пък за последен път бе яла в апартамента си, купа „Каши“ с банан и боровинки и кафе. Закуска? Само че не бе закусвала тази сутрин, това бе адски сигурно. Дали е закусвала тук вчера сутринта, а после я е нямало цял ден и може би е вечеряла навън, в някое италианско заведение? А после какво? Върнала се е вкъщи, прибрала е останалите спагети в хладилника и е излязла да тича в дъждовната нощ? Помисли си за съдържанието на стомаха й и му стана любопитно какво ли е открила Скарпета при аутопсията. Беше се опитал да се свърже с нея няколко пъти следобед, беше й оставил съобщения.

Върна се в дневната. Шумът от уличното движение по Второ авеню бе силен — автомобилни двигатели, клаксони и сновящи по тротоарите хора. Този постоянен шум и оживление може би бяха създавали у Тони фалшиво чувство на сигурност. Не бе много вероятно да се е чувствала изолирана тук, на един етаж над улицата, но сигурно бе държала щорите пуснати след стъмване, за да не може никой да надзърта. Според Мелник били пуснати, когато дошли Бонел и криминолозите, което предполагаше, че го е направила Тони. Ако за последно бе яла тук вчера сутринта, нима не си беше направила труда да ги вдигне, когато е станала? Тя явно обичаше да гледа през прозорците, защото бе сложила между тях малка масичка и два стола. Масичката бе чиста, с една сламена подложка върху нея, и Марино си представи как Тони вчера сутринта седи и си яде закуската. Но на спуснати щори?

Между прозорците имаше плоскоекранен телевизор, окачен на стената — трийсет и два инчов „Самсунг“. Дистанционното му бе на масичката за кафе до канапето. Марино го взе и натисна бутона за включване, за да види какво е гледала за последно. Телевизорът светна и показа новините на Си Ен Ен. Един от водещите говореше за убийството на „бегачка в Сентръл Парк, чието име още не е обявено от властите“, след което пуснаха коментар на кмета Блумбърг, а после и на полицейския комисар Кели — обичайните дрънканици на политиците и отговорните лица, имащи за цел да успокоят обществото. Марино слушаше, докато темата не се смени с последния скандал с държавната помощ за AIG.

Остави дистанционното на масичката за кафе, точно откъдето го бе взел, извади бележника си, записа на кой канал е бил включен телевизорът, като се чудеше дали криминолозите или Бонел са забелязали това. Вероятно не. Запита се кога Тони е гледала новините. Дали това е било първото, което е правела, щом стане сутрин? Дали е пускала новините през деня, или ги е гледала преди лягане? Къде е седяла, когато ги е гледала за последно? Телевизорът бе завъртян към двойното легло. То бе застлано със светлосиня сатенена покривка, а на възглавниците имаше три плюшени животинчета: енот, пингвин и щраус. Марино се зачуди дали някой й ги е подарил — може би майка й, едва ли бяха от приятел. Не приличаха на нещо, което би подарил мъж, освен ако не е гей. Марино побутна пингвина с пръст, за да види името на производителя, после провери и другите две играчки. „Гунд“. Записа си го.

До леглото имаше нощна масичка с чекмедже. В него имаше пиличка за нокти, няколко батерии АА, малко шишенце „Мотрин“, две стари книги с меки корици за истински престъпления: „Историята на Джефри Дамър: Американски кошмар“ и „Ед Гейн — Психо“. Марино записа заглавията, после прелисти книгите, за да види дали Тони не си е водила някакви бележки, но не откри нищо. Между страниците на „Историята на Джефри Дамър“ бе пъхната касова бележка с дата 18 ноември 2006 — явно тогава книгата бе купена на старо от „Моус Букс“ в Бъркли, Калифорния. Жена, която живее сама, да чете такива страхотии? Може би някой й ги беше дал. Той ги прибра в плик за улики. Щяха да заминат в лабораторията, за да ги проверят за отпечатъци и ДНК. Просто имаше някакво предчувствие.

Отляво на леглото беше гардеробът. Дрехите вътре бяха модни и секси: гамаши, туники, пуловери в ярки цветове, ниско изрязани блузки с апликации, чорапогащи, няколко лъскави рокли. Марките не му говореха нищо, но пък той не бе спец по модния дизайн. „Бейби Фет“, „Куги“, „Кенси Гърл“. Имаше и десетина чифта обувки, включително маратонки „Асикс“ като онези, които бе носила по време на убийството, и подплатени с овча кожа ботуши за зимата.

Ленените чаршафи бяха сгънати и наредени на една полица отгоре, до някаква картонена кутия. Той я свали и надзърна вътре. ДВД-та с филми, предимно комедии и екшъни, поредицата за бандата на Оушън, още една препратка към хазарта. Бе харесвала Джордж Клуни, Брад Пит, Бен Стилър. Нищо особено жестоко или страшно като книгите до леглото й. Може би вече не си купуваше ДВД-та, а гледаше филми, включително ужаси или каквито там харесваше. А може да ги гледаше на лаптопа си. Къде, по дяволите, беше лаптопът й? Марино направи снимки и си записа още неща.

Хрумна му, че досега не е видял зимно палто. Имаше няколко шушляка и дълго червено вълнено палто, старомодно на вид — може би от гимназията, може би наследено от майка й или от някой друг — но къде беше дебелото зимно палто, с което би трябвало да ходи из града в ден като днешния? Шуба или скиорско яке, нещо добре подплатено? Имаше купища обикновени дрехи, множество спортни екипи, включително анораци и якета, но с какво ходеше на работа? С какво излизаше по задачи или на вечеря, или с какво излизаше да тича, когато е наистина студено? Само по лекия анорак, който според Марино не се връзваше дори с лошото време предната вечер?

Влезе в банята и запали лампата. Бяла мивка, бяла вана с душ, синя завеса с рибки и бяла лента по края. Няколко снимки в рамки върху белите плочки на стените: пак тя, как бяга, но не в същото състезание като на снимката в антрето. Номерата й бяха различни, явно бе участвала в много състезания. Изглежда, наистина си падаше по това, а също и по парфюмите — на плота имаше шест шишенца с различни аромати, всичките маркови. „Фенди“, „Джорджо Армани“, „Ескада“, и той се зачуди дали ги купува от магазини с намаление, или ги поръчва онлайн със седемдесет процента отстъпка, както бе направил самият той преди около месец, когато пазаруваше отрано за Коледа.

Само дето вече си мислеше, че е лоша идея да подарява на Джорджия Бакарди парфюм, наречен „Проблем“, който бе купил за 21,10 долара — огромно намаление, защото беше без кутийка. Когато го бе открил в eBay, му се бе сторило забавно и флиртаджийско. Сега вече не му беше толкова забавно, защото двамата наистина си имаха проблеми. Толкова проблеми, че непрекъснато се караха и все по-рядко се виждаха или говореха по телефона — същите предупредителни знаци както винаги. Историята се повтаряше. Марино никога не бе имал връзка, която да просъществува дълго, иначе изобщо нямаше да почне да излиза с Бакарди, а щеше да е щастливо женен, може би за Дорис.

Отвори аптечката над мивката: знаеше, че едно от първите неща, за които ще го попита Скарпета, е какво е намерил там. „Мотрин“, „Мидол“, бинтове за спортисти, лепенки, средства против мазоли и много витамини. Имаше три рецепти, всичките за едно и също лекарство, но издадени по различно време, последната точно преди Деня на благодарността. „Дифлукан“. Марино не беше фармацевт, но знаеше за „Дифлукан“ и бе съвсем наясно какво означава, ако жената, по която си пада, го взема.

Може би Тони имаше хроничен проблем с гъбични инфекции, може би правеше много секс, или пък бе свързано с цялото това тичане, с носенето на клинове и спарващи тъкани като лачена кожа или винил.

Задържането на влагата бе враг номер едно, както му бяха повтаряли винаги, а също и прането на дрехите в недостатъчно гореща вода. Беше чувал, че някои жени слагали гащичките си в микровълновата, а пък една, с която бе излизал, докато работеше в полицейското управление в Ричмънд, изобщо бе престанала да носи — твърдеше, че циркулацията на въздуха била най-добрата защита, срещу което той нямаше нищо против. Марино направи опис на всичко, което откри в аптечката и под мивката — предимно козметични продукти.

Още беше в банята и правеше снимки, когато се появи Мелник: говореше по телефона си и му показа с вдигнат палец, че е издирил детектив Бонел.

Марино взе телефона и каза:

— Да.

— С какво мога да ви помогна? — Гласът бе женски, приятен, нисък, точно каквито Марино харесваше.

Той не познаваше Бонел, изобщо не бе чувал за нея до днес. Това не беше чак толкова изненадващо в полицейско управление с размерите на нюйоркското, където работеха около четирийсет хиляди полицаи, шест хиляди от тях — детективи. Марино кимна на Мелник да излезе и да го чака в коридора.

— Имам нужда от малко информация — каза след това. — Работя с Бъргър. Не мисля, че сме се срещали с вас.

— Аз общувам директно с помощник окръжните прокурори — каза тя. — Вероятно затова не сме се срещали.

— Никога не съм чувал за вас. Откога сте в „Убийства“?

— Достатъчно отдавна, за да знам, че трябва да избягвам триъгълните схеми.

— Да не сте математичка?

— Ако Бъргър иска информация, нека ми се обади лично.

Марино бе свикнал хората да се опитват да го заобиколят, за да стигнат до Бъргър. Бе свикнал да слуша всякакви глупости за това защо някой си трябвало да говори с нея, а не можел да говори с него. Бонел явно не бе в „Убийства“ от много отдавна, иначе нямаше да се държи толкова нахакано и отбранително, а може би беше чула разни слухове и бе решила, че не харесва Марино, още преди да се запознае с него.

— Знаете ли, тя в момента е малко заета — рече той. — Затова ме натовари да търся отговори вместо нея. Не иска утре денят й да започне с обаждане от кмета, който се интересува какво, по дяволите, се прави, за да бъдат предотвратени още загуби за туристическия бизнес или каквото е останало от него. Когато седмица преди Коледа в Сентръл Парк изнасилват и убиват млада жена, която е излязла да потича, човек току-виж си променил намерението да доведе тук жената и децата, за да гледат „Рокетс“.

— Предполагам, че не е говорила с вас.

— Напротив. Защо мислите, че съм в апартамента на Тони Дериън?

— Ако Бъргър иска информация от мен, има номера ми — каза Бонел. — С радост ще се погрижа за всичко, което й е нужно.

— Защо ме разигравате? — Разговорът продължаваше по-малко от минута, а Марино вече беше бесен.

— Кога за последно сте говорили с нея?

— Защо питате? — Тук ставаше нещо. Нещо, за което Марино не знаеше.

— Може би ще е по-добре да отговорите на въпроса ми — рече Бонел. — Тези неща действат двупосочно. Вие питате мен. Аз питам вас.

— Вашите хора още не бяха разчистили местопрестъплението в парка, когато говорих с нея. В мига, щом й съобщиха за станалото, тя се свърза с мен по телефона, защото ръководи скапаното разследване. — Сега Марино бе този, който говореше отбранително. — Цял ден разговарям с нея по шибания телефон!

Не беше съвсем вярно. Бе говорил с Бъргър три пъти, за последно преди около три часа.

— Това, което се опитвам да ви кажа — продължи Бонел, — е, че може би трябва да поговорите пак с нея, вместо да говорите с мен.

— Ако исках да говоря с нея, щях да се обадя на нея. Обаждам се на вас, защото имам въпроси. Да нямате някакъв проблем с това? — Марино крачеше възбудено из апартамента.

— Може би.

— Как казахте, че ви е първото име? И не ми давайте инициалите си.

— Л. А. Бонел.

Марино се зачуди как ли изглежда и на колко години е.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм П. Р. Марино. Също като в „пъблик рилейшънс“, което е един от специалните ми таланти. Искам от вас само потвърждение, че не сте взимали лаптопа или джиесема на Тони Дериън. Че те не са били тук, когато сте пристигнали.

— Не бяха. Само зарядните.

— Тони имала ли е чантичка или портмоне? Ако изключим две празни чанти в дрешника, не виждам нищо, което би могла да носи обикновено. А се съмнявам, че е взимала чантичката със себе си, докато е тичала.

Настъпи пауза. После дойде отговорът:

— Не. Не съм видяла нищо такова.

— Е, това е важно. Значи, ако е имала чантичка или портмоне, те липсват. Взимали ли сте нещо оттук за лабораторията?

— Засега не смятаме апартамента за местопрестъпление.

— Интересно защо го изключвате напълно и решавате, че той няма никаква връзка. Откъде знаете, че убиецът не е човек, когото е познавала? Човек, който е идвал в дома й?

— Тя не е била убита вкъщи и няма никакви следи от проникване с взлом, кражба или ровичкане из вещите й. — Каза го все едно говори на пресконференция.

— Виж какво, говориш с друго ченге, а не с шибаните медии — рече Марино.

— Единственото необичайно е, че липсват лаптопът и джиесемът. И може би чантичката и портмонето й. Добре, съгласна съм, че трябва да изясним това — каза Бонел вече малко по-дружелюбно. — Ще се заемем с подробностите по-късно, когато Джейми Бъргър се върне и можем да се съберем на съвещание.

— Струва ми се, че би трябвало да се притеснявате повече за апартамента на Тони, за това, че някой може да е проникнал в него и да е отнесъл липсващите вещи. — Марино не смяташе да се отказва.

— Нямаме причина да мислим, че тя самата не ги е занесла някъде. — Бонел определено знаеше нещо, но нямаше да му го каже по телефона. — Например може да си е носила джиесема, докато е тичала в парка снощи, и убиецът да го е взел. Може, когато е излязла да тича, да е тръгнала от друго място — от дома на някоя приятелка или приятел. Трудно е да се каже кога е била за последно в апартамента си. Трудно е да се кажат доста неща.

— Говорили ли сте със свидетели?

— А вие какво си мислите, че правя? Че се размотавам из мола? — Тя също започваше да се вбесява.

— Например тук, в сградата — каза Марино. Настъпи пауза, която той изтълкува като нежелание от нейна страна да му отговори, затова добави: — Ще предам всичко това на Бъргър веднага щом свърша разговора си с вас. Предлагам да ми съобщите всички подробности, за да не се налага да й казвам, че съм имал проблеми със сътрудничеството ви.

— Ние двете никога не сме имали проблеми със сътрудничеството.

— Чудесно. Нека си остане така и занапред. Попитах ви нещо. С кого сте говорили?

— С двама свидетели — рече Бонел. — Един мъж, който живее на нейния етаж, казва, че я видял да се прибира вчера късно следобед. Тъкмо се бил върнал от работа и тръгвал към фитнеса, когато видял Тони да се качва по стълбите. Отключила вратата на апартамента си, докато вървял по коридора.

— В посока към нея ли?

— Има стълбища и в двата края на коридора. Той ползвал стълбището до своя апартамент, а не онова до нейния.

— Значи казвате, че не се е приближил, не я е разгледал добре?

— Ще обсъдим подробностите по-късно. Може би като говорите с Джейми, ще й кажете, че трябва да се съберем на съвещание — отвърна Бонел.

— Трябва да ми дадете подробностите сега. Приемете го като непряко указание от нея — рече Марино. — Опитвам се да си представя онова, което ми описахте току-що. Човекът видял Тони от своя край на коридора, от около трийсет метра разстояние. Лично ли разговаряхте с този свидетел?

— „Непряко указание“? Това е нещо ново. Да, лично говорих с него.

— Номерът на апартамента му?

— Двеста и десет, през три врати от апартамента на жертвата, отляво. В другия край на коридора.

— Ще се отбия там на излизане — рече Марино и измъкна сгънатия доклад на КИЦ, за да провери кой живее в апартамент 210.

— Не си е вкъщи. Каза ми, че заминава извън града за дълъг уикенд. Носеше два сака и самолетен билет. Мисля, че вървите по грешен път.

— Какво имате предвид? — Проклятие! Какво не му бяха казали?

— Имам предвид, че вашата и моята информация може би се различават — отвърна Бонел. — Опитвам се да ви кажа нещо, да ви дам „непряко указание“, както го наричате, но вие не внимавате.

— Вижте какво, хайде аз да ви кажа моята информация и може би вие ще ми кажете вашата. Греъм Турет — прочете Марино от доклада на КИЦ. — Четирийсет и една годишен, архитект. Моята информация се състои от онова, което откривам, когато почна да търся. Нямам представа откъде взимате вие вашата, но май не си правите труда да я търсите.

— Да, именно с Греъм Турет говорих — каза Бонел. Като че ли вече не беше ядосана, по-скоро предпазлива.

— Този Греъм Турет бил ли е близък с Тони? — попита Марино.

— Каза, че не. Каза, че дори не знаел името й, но е сигурен, че я е видял да влиза в апартамента си вчера около шест часа. Каза, че си носела пощата. Нещо, което приличало на писма, списания и някакъв флаер. Не ми харесва да обсъждам всичко това по телефона, а и линиите на изчакване на апарата ми вече побесняват. Трябва да затварям. Когато се върне Джейми, ще се съберем и ще поговорим.

Марино не бе споменал, че Бъргър е извън града. Помисли си, че Бонел е разговаряла с нея, но няма намерение да му казва за какво. Бъргър и Бонел знаеха нещо, което той не знаеше.

— Какъв флаер? — попита Марино.

— От яркорозова хартия. Каза, че го познал отдалеч, защото този ден всички били получили такива — тоест вчера.

— Проверихте ли пощенската кутия на Тони, докато бяхте тук? — попита Марино.

— Домоуправителят я отвори по моя молба — каза Бонел. — За да я отвориш, трябва да имаш ключ. Нейният бил в джоба й, когато са я открили в парка. Ще ви го кажа по следния начин: имаме доста деликатна ситуация.

— Да, знам. Сексуалните убийства в Сентръл Парк обикновено са деликатни ситуации. Видях снимките от местопрестъплението, макар и не благодарение на вас. Трябваше да ги взема от ССМ, от техните следователи на смъртни случаи. Три ключа на ключодържател с късметлийски зарчета, които не се оказали толкова късметлийски.

— Пощенската кутия беше празна, когато я проверих тази сутрин — каза Бонел.

— Имам домашния телефон на този Турет, но не и джиесема му. Може би ще ми пратите координатите му по имейла, за да са ми подръка, ако поискам да говоря с него. — Марино й даде имейл адреса си. — Трябва да погледнем какво е записано на охранителната камера. Предполагам, че има камера отпред на сградата, или на някое друго място наблизо, така че да можем да видим кой е влизал и излизал. Мисля, че е добра идея да говоря с някой от моите сътрудници в КИЦ и да ги помоля да се свържат с камерата в реално време.

— Че защо? — попита тя малко объркано. — Наш полицай дежури там денонощно. Да не би да мислите, че престъпникът ще се върне в жилището й, че то по някакъв начин е свързано с убийството?

— Никога не се знае — рече Марино. — Убийците са странни хора, параноици. Понякога живеят от другата страна на улицата или пък в съседния апартамент. Откъде да знаем? Искам да кажа, че ако КИЦ успее да ни свърже с каквато там мрежа от охранителни камери има наблизо, ще можем лично да направим запис от тях, за да сме сигурни, че някой няма да го изтрие по погрешка. И което е още по-важно, Бъргър ще иска видеозаписа. Ще иска и WAV файла с обаждането на номер 911, разговора с човека, който е открил трупа тази сутрин.

— Не е бил само един — отвърна Бонел. — Няколко души са се обадили — сторило им се, че видели нещо, докато минавали оттам с колите си. А откакто го пуснаха по новините, телефоните ще се скъсат да звънят. Трябва да поговорим. Нека да сме само двамата. То се е видяло, че няма да млъкнете, защо да не поговорим на четири очи?

— Също така трябва да вземем разпечатка на телефонните разговори на Тони и да влезем в имейла й — продължи Марино. — Да се надяваме, че ще има някакво логично обяснение за джиесема и лаптопа, например че ги е оставила у някой приятел. Същото важи за чантичката и портмонето й.

— Както казах, нека да поговорим на четири очи.

— Нали говорим на четири уши. — Марино нямаше да позволи на Бонел да командва. — Може би ще се появи някой, който ще каже, че Тони му е била на гости, излязла е да тича и не се е върнала. Ако намерим лаптопа и джиесема й и чантичката и портмонето й, може да се почувствам малко по-добре. Защото в момента не се чувствам никак добре. Случайно да сте забелязали снимката й на масичката до входната врата? — Марино излезе в антрето и взе снимката. — Тя тича в състезание, носи номер триста четирийсет и три. Има още няколко такива в банята.

— Какво искате да кажете?

— На никоя от снимките не носи слушалки или айпод. В апартамента й също не открих нищо, което да прилича на айпод или уокмен.

— Е, и?

— Говоря за опасността от това да си набиеш нещо в ума — каза Марино. — Маратонците, хората, участващи в надбягвания, не бива да слушат музика. Забранено им е. Когато живеех в Чарлстън, публикуваха това на първа страница на вестниците по време на Маратона на морските пехотинци. Заплашваха да дисквалифицират бегачите, ако се появят със слушалки.

— Не разбирам.

— Ако някой се промъкне зад теб, за да те цапардоса по главата, може би ще имаш по-добър шанс да го чуеш, ако не си надул музиката до дупка. А както изглежда, Тони Дериън не е слушала музика, докато е тичала. Въпреки това някой е успял да се приближи изотзад и да я прасне по главата, без тя дори да се обърне. Това изобщо ли не ви смущава?

— Възможно е убиецът да я е нападнал отпред и тя да се е обърнала или навела, за да предпази лицето си — рече Бонел. — А и не е била ударена точно по тила, а малко вляво, зад ухото. Така че може да е започнала да се обръща, реагирала е, но е било прекалено късно. Може би си правите разни допускания, защото ви липсва информация.

— Обикновено когато хората реагират и се опитват да се предпазят, инстинктът им е да вдигнат ръце и тогава получават защитни наранявания — каза Марино. — На снимките от местопрестъплението, които видях, тя няма такива, но още не съм говорил със Скарпета. Когато говорим, ще го потвърдя. Изглежда, сякаш Тони Дериън не е подозирала нищо и изведнъж се е озовала на земята. Това ми се струва малко необичайно за жена, която тича по тъмно и вероятно е свикнала да е нащрек за всичко около себе си, защото тича често и не носи слушалки.

— Да не би да мислите, че е участвала в надбягване? И какво ви кара да мислите, че никога не носи слушалки? Може да е носела и убиецът да й е взел айпода или уокмена.

— Според всичко, което знам за сериозните бегачи, те не носят слушалки, независимо дали са на състезание, или не, особено пък в града. Огледайте се само. Покажете ми някой сериозен бегач в Ню Йорк, който носи слушалки, така че да може да навлезе във велосипедната алея или да го сгази някой разсеян шофьор, или да го нападнат в гръб.

— Вие да не би да сте бегач?

— Вижте, не знам каква е информацията, която имате и явно не желаете да споделите, но информацията, с която съм се сдобил аз чрез взиране в онова, което ми е под носа, гласи, че когато не знаем нищо, трябва да се пазим от прибързани заключения.

— Съгласна съм. Точно това се опитвам да ви внуша, П. Р. Марино.

— Какво означава Л. А.?

— Освен град в Калифорния, нищо. Ако искате да ме наричате по друг начин, освен Бонел или тъпачко, можете да ми викате Ел Ей.

Марино се усмихна. Може би тази жена не бе толкова безнадеждна.

— Виж какво, Ел Ей — каза той. — Смятах след няколко минути да тръгвам към „Хай Ролър Лейнс“. Защо не се срещнем там? Играеш ли боулинг?

— Мисля, че човек трябва да има коефициент на интелигентност под 60, иначе не му дават обувки.

— По-скоро 70. Мен доста ме бива — каза Марино. — Освен това си нося мои обувки.