Проектът Калигула

16.

От стая 412 не отговаряше никой. Марино заудря по вратата с огромния си юмрук и започна да вика Карли Криспин.

— Полиция — каза той високо. — Отворете.

Двамата със Скарпета чакаха и се ослушваха в дългия елегантен коридор с кристални аплици по стените и килим в кафяво и жълто, който приличаше на персийски.

— Чувам телевизора — каза Марино, докато тропаше с едната ръка, а в другата държеше работното си сандъче. — Малко е странно да гледа телевизия в пет сутринта. Карли? — извика той. — Полиция. Отвори. — Направи знак на Скарпета да се дръпне от вратата. — Няма да стане. Тя няма да отвори. Значи ще трябва да играем грубо.

Извади блекбърито си от калъфа. Налагаше му се да въведе паролата и това напомни на Скарпета за бъркотията, която бе причинила, и за печалната истина, че сега изобщо нямаше да стои тук, ако Луси не бе направила нещо ужасно. Племенницата й бе създала сървър и бе купила новите високотехнологични смартфони с подмолна цел. Беше използвала и мамила всички. Скарпета съжаляваше Бъргър. Съжаляваше и себе си — и всички. Марино набра номера от визитната картичка, която нощният администратор му бе дал само преди минути. Докато го правеше, двамата със Скарпета се отдалечиха съм асансьора. Предполагаха, че Карли е в стаята си и е будна, и не искаха да чуе какво говорят.

— Да, ще се наложи да се качите тук — каза Марино по телефона. — Не. А аз чуках достатъчно силно, за да събудя и мъртвите. — След известна пауза добави: — Може би, но телевизорът работи. Наистина. Радвам се да го чуя. — Затвори и каза на Скарпета: — Явно са имали проблем със звука на телевизора, бил много силен и някои гости се оплаквали.

— Това ми се струва малко необичайно.

— Да не би Карли да е с увреден слух?

— Поне аз не знам такова нещо. Не ми се вярва.

Стигнаха до другия край на коридора, до асансьора, и Марино бутна една врата, над която имаше светещ надпис „Изход“.

— Изглежда, ако искаш да напуснеш хотела, без да минаваш през фоайето, можеш да използваш стълбите. Но ако се връщаш, ще ти се наложи да ползваш асансьора — каза той, докато се взираше надолу към редиците бетонни стъпала, придържайки вратата отворена. — Няма начин да влезеш тук откъм улицата, по очевидни причини за сигурност.

— Мислиш, че Карли е дошла тук късно снощи, а после се е измъкнала по стълбището, защото не е искала никой да я види? — Скарпета се чудеше каква би могла да е причината. Карли с нейните високи токчета и тесни поли не й приличаше на човек, който би ползвал стълбите или би се напрягал физически, ако може да го избегне. — Тя не е пазила в тайна факта, че е отседнала тук — изтъкна Скарпета. — Това също ми се вижда любопитно. Ако знаеш, че е тук, или просто подозираш като мен, достатъчно е само да позвъниш и да помолиш да те свържат със стаята й. Повечето известни хора не се регистрират, за да не ги безпокоят. Особено пък този хотел е свикнал да приема знаменитости. Още от двайсетте години той е популярно свърталище за богатите и известните.

— Кой например? — Той остави сандъчето си на килима.

Тя каза, че не може да си спомни на прима виста, освен че Тенеси Уилямс е умрял в хотел „Елизиум“ през 1983-та, задушил се с капачка на шишенце за лекарства.

— Естествено, че ще знаеш кой е умрял тук — каза Марино. — Карли обаче не е чак толкова известна и аз лично не бих я включил в списъка „Гости, които са спали или умрели тук“. Тя не е Даян Сойър или Ана Никол Смит и дори се съмнявам, че много хора я разпознават на улицата. Трябва да реша кой е най-добрият начин да свършим работата.

Той се замисли, облегнат на стената. Все още носеше същите дрехи, с които Скарпета го бе видяла преди около шест часа. Лицето му бе покрито с набола четина.

— Бъргър каза, че заповедта за обиск ще пристигне за по-малко от два часа. — Марино хвърли поглед на часовника си. — Това беше почти преди час, когато говорих с нея. Значи след може би още един ще се появи Луси със заповедта в ръка. Само че аз нямам намерение да чакам толкова. Влизаме. Ще намерим блекбърито ти и ще го вземем, пък и кой знае какво още има вътре. — Той впери поглед по тихия коридор. — Изброих нужните факти в декларацията — всичко, което ми дойде на ума, че и нещо отгоре. Информационни носители, електронни устройства, всякакви хард дискове, флашки, документи, имейли, телефонни номера, с мисълта, че Карли може да е разпечатала информацията от блекбърито ти или да я е прехвърлила на компютър. Най-много ми харесва да надхитрям хитреците. И се радвам, че Бъргър се сети за Луси. Ако аз не намеря нещо, тя със сигурност ще намери.

Не Бъргър се бе сетила за Луси, а Скарпета. Освен това в момента я интересуваше не толкова помощта на племенницата й, колкото това да я види. Двете трябваше да поговорят. Въпросът бе наистина неотложен. След като Скарпета бе пратила на Бъргър имейла, в който й предлагаше да добави към заповедта абзац, даващ законно право на един цивилен да помага в претърсването на стаята на Карли, бе разговаряла с Бентън. Приседна до него и го събуди с докосване по рамото. Обясни му, че отива да работи по един случай с Марино, че вероятно ще бъде с него през по-голямата част от сутринта и че трябва да се погрижи за един много важен личен въпрос. Най-добре Бентън да не идва с тях, каза тя още преди той да го предложи, а после джиесемът му иззвъня. Обаждаха се от ФБР.

Вратата на асансьора се отвори и се появи нощният администратор, Къртис, мустакат мъж на средна възраст, издокаран в тъмен костюм от туид. Придружи ги обратно по коридора до вратата на стая 412, почука и позвъни. Забеляза, че табелата „Не ме безпокойте“ свети, но каза, че тя през повечето време си светела. Отвори вратата, пъхна глава вътре и извика „ехо, ехо“, преди да се дръпне обратно в коридора, където Марино го помоли да изчака. Марино и Скарпета влязоха в стаята и затвориха вратата. Нищо не показваше, че тук има някой. Окаченият на стената телевизор работеше: бе пуснат на Си Ен Ен и звукът беше тих.

— Ти не би трябвало да си тук — каза й Марино. — Но понеже тези блекбърита са доста разпространени, имам нужда от теб, за да го идентифицираш. Това е моята версия и ще се придържам към нея.

Стояха до входната врата и оглеждаха луксозния малък апартамент, в който живееше някой мърляв, асоциален и депресиран човек, заключи Скарпета. Голямото легло не бе оправено и по него имаше разхвърляни вестници и мъжки дрехи, а на нощното шкафче бяха струпани празни бутилки от минерална вода и кафени чаши. От лявата страна на леглото имаше скрин и голям прозорец с пуснати пердета. Отдясно стояха две тапицирани в синьо полукресла, отрупани с книги и вестници, светломахагонова масичка за кафе с лаптоп и малък принтер, а на видно място върху купчина листове — блекбъри в тъмносив предпазен калъф. До него бе оставена пластмасова ключ-карта.

— Този ли е? — попита Марино.

— Прилича на него — каза Скарпета. — Калъфът на моя е сив.

Той отвори сандъчето, сложи си хирургически ръкавици и подаде други на нея.

— Не че ще правим нещо, което не би трябвало, но обстоятелствата са от онези, на които аз им викам „неотложни“.

Вероятно не бяха. Скарпета не виждаше никакви признаци, че някой се опитва да избяга или да се отърве от улики. Уликата, изглежда, лежеше пред нея, а в стаята бяха само те двамата.

— Предполагам, няма нужда да ти напомням за плода на отровното дърво. — Тя имаше предвид невалидността на доказателствата, придобити при незаконен обиск и задържане. Не си сложи ръкавиците.

— Не, имам си Бъргър, за да ми напомня. Надявам се, че вече е измъкнала любимия си съдия от леглото, съдия Фейбъл, ама че име32. Легенда в собствените си очи. Прегледахме целия документ, по-точно частта с фактите, по телефона, с нея и още един детектив, когото е взела за свидетел и който ще потвърди искането пред съдията. На това му се вика двойно цитиране, малко е сложничко, но се надявам, че ще мине без проблем. Искам да кажа, че Бъргър не поема рискове с клетвените декларации и упорито избягва да подписва такива. Няма значение чия е заповедта или за какво. Надявам се Луси да пристигне скоро.

Той отиде до блекбърито и го вдигна, държеше го за гумените ръбове.

— Единствената повърхност, подходяща за взимане на отпечатъци, е дисплеят и не искам да го докосвам, преди да съм го поръсил с прах — каза Марино. — После ще взема натривка за ДНК.

Приклекна над сандъчето и извади черен прах и четчица от въглеродни влакна. Скарпета насочи вниманието си към мъжките дрехи на леглото. Приближи се достатъчно, за да усети гранясалата миризма на нечиста плът. Забеляза, че вестниците са от последните няколко дни, „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, и бе озадачена от черния сгъваем телефон „Моторола“ върху възглавницата. Върху измачканите ленени чаршафи бяха разхвърляни мръсни панталони, синьо-бяла риза, чорапи, бледосиня пижама и мъжки долни гащи, които жълтееха около чатала. Дрехите изглеждаха, сякаш не са прани отдавна, някой бе носил едно и също ден след ден и никога не го бе пращал за пране. Този някой не беше Карли Криспин. Това не можеше да са нейните дрехи, а и Скарпета не виждаше следи от присъствието й никъде в стаята. Ако блекбърито й не беше тук, изобщо не би се сетила за Карли.

Тя надзърна в няколко кошчета за хартия, без да рови из тях или да ги изсипва на пода. Смачкани листове, кърпички, още вестници. Тръгна към банята и спря, щом прекрачи прага. Мивката и мраморът около нея, включително мраморният под, бяха покрити с отрязана коса — снопчета сиви косми с различна дължина, някои по седем-осем сантиметра, други съвсем миниатюрни. Върху една хавлия имаше ножица, бръснач и крем за бръснене „Жилет“, купен от аптека „Уолгрийнс“, и още една хотелска ключ-карта до очила със старомодни правоъгълни черни рамки.

В дъното на тоалетната масичка имаше една-единствена четка за зъби и почти използвана тубичка с паста „Сенсодин“, почистващ комплект, клечка за уши.

Сребристо зарядно на „Сименс“, което бе отворено и вътре имаше две слушалки от слухов апарат с телесен цвят, за слагане в ухото. Това, което Скарпета не виждаше, бе дистанционно, така че тя се върна в стаята, като внимаваше да не докосва нищо, устоявайки на изкушението да отвори шкафа или чекмеджетата.

— Тук е живял човек с умерена до силна загуба на слух — каза тя, докато Марино сваляше отпечатъците от блекбърито. — Има слухов апарат последен модел с потискане на фоновия шум, устройство за блокиране на обратната връзка, блутут. Можеш да го свържеш към джиесема си. Някъде трябва да има дистанционно. — Тя обикаляше наоколо, но все още не виждаше такова. — За настройване силата на звука, проверка на нивото на батерията и тем подобни. Хората обикновено ги държат в джоба или чантичката си. Може да е у него, но той не носи слуховия си апарат. Което няма смисъл, или може би трябва да кажа не вещае нищо добро.

— Намерих два хубави — каза Марино, докато приглаждаше лентата върху бялото картонче. — Нямам представа за какво говориш. Кой носи слухов апарат?

— Мъжът, който си е обръснал главата и брадата в банята — каза тя, отвори външната врата и излезе пак в коридора, където администраторът Къртис чакаше изнервен.

— Не искам да задавам неуместни въпроси, но не разбирам какво става — каза той.

— Нека ви питам няколко неща — отвърна Скарпета. — Казахте, че сте застъпили на смяна в полунощ?

— Точно така, работя от полунощ до осем сутринта — каза Къртис. — Не съм я виждал, откакто дойдох. Не мога да твърдя, че изобщо съм я виждал, както ви обясних преди няколко минути. Госпожица Криспин се регистрира в хотела през октомври, вероятно е искала да има квартира в града заради шоуто. Не че ми влиза в работата какви са й причините, но така ми казаха. Истината е, че самата тя рядко използва стаята, а приятелят й не обича да го безпокоят.

Това бе нова информация, точно каквото Скарпета търсеше.

— Знаете ли името на приятеля й или къде би могъл да се намира?

— Страхувам се, че не. Никога не съм го виждал заради часовете, в които работя.

— Възрастен мъж със сива коса и брада?

— Никога не съм го виждал и не знам как изглежда. Но ми казаха, че бил редовен гост в шоуто й. Не му знам името и не мога да ви кажа нищо повече за него, освен че обича усамотението. Не би трябвало да говоря така, но е малко странен. Никога не говори с никого. Излиза да си купи храна и си я носи в стаята, оставя торби с боклук пред вратата. Не използва румсървиса, нито телефоните, нито пък иска да му чистят. В стаята никого ли няма? — Той все надзърташе през пролуката на вратата.

— Доктор Ейджи — каза Скарпета. — Съдебният психиатър Уорнър Ейджи. Често гостува в шоуто на Карли Криспин.

— Не го гледам.

— Той е единственият редовен гост, за когото се сещам, който е почти глух и има сива коса и брада.

— Не знам. Знам само онова, което ви казах. Тук отсядат доста известни хора. Не си пъхаме носа в работата им. Единственият ни проблем с мъжа в тази стая беше шумът. Ето например снощи някои от другите гости се оплакаха пак от телевизора му. Знам го, защото колегите ми бяха оставили бележки, че няколко от гостите са се обаждали на рецепцията по-рано вечерта и са се оплаквали.

— Колко рано? — попита Скарпета.

— Около осем и половина, девет без четвърт.

По това време тя беше в Си Ен Ен, а също и Карли. Уорнър Ейджи бе седял в хотелската стая с надут телевизор и другите гости се бяха оплаквали. Преди малко, когато Скарпета и Марино влязоха, телевизорът още работеше, пуснат на Си Ен Ен, но звукът бе намален. Тя си представи как Ейджи седи на разхвърляното легло и гледа „Докладът на Криспин“. Щом никой не се бе оплакал след осем и половина или девет без четвърт, а телевизорът бе включен, значи той трябваше да е намалил звука. Трябваше да си е сложил слуховия апарат. А какво е станало после? Свалил го е и го е оставил в апартамента, след като си е избръснал брадата и главата?

— Ако някой се обади и пита за Карли Криспин, вие няма как да знаете дали тя е тук — каза Скарпета на Къртис. — Знаете само, че е гостенка, регистрирана под собственото си име — това, което излиза на компютъра, когато човекът на рецепцията реши да провери. Тя има апартамент на свое име, но в него е отседнал неин приятел — по всичко личи, доктор Ейджи. Искам да се уверя дали съм разбрала правилно.

— Точно така. Ако приемем, че сте права кой е приятелят й.

— Кой плаща сметката за стаята?

— Наистина не бива да…

— Мъжът, който е живял в тази стая, доктор Ейджи, не е вътре. Безпокоя се за него — каза Скарпета. — Силно съм разтревожена, по редица причини. Никаква представа ли нямате къде може да е? Той е с увреден слух, а слуховият му апарат, изглежда, не е у него.

— Не. Не съм го виждал да излиза. Много обезпокоително. Предполагам, че това обяснява навика му да пуска телевизора толкова силно от време на време.

— Може да е слязъл по стълбите.

Администраторът погледна по коридора към светещия в края му червен надпис „Изход“.

— Това е много смущаващо. Какво се надявате да откриете там вътре? — Той пак погледна към стая 412.

Скарпета не смяташе да му дава информация. Когато се появеше Луси със заповедта за обиск, той щеше да получи копие от нея, както и представа какво търсят.

— Ако е излязъл по стълбите, никой не го е видял — продължи тя. — Портиерите не стоят на тротоара късно вечерта, не и когато е толкова студено. Кой плаща сметката? — попита за втори път.

— Ами тя, госпожица Криспин. Снощи около единайсет и четирийсет и пет дошла и спряла на рецепцията. Мен още ме нямаше. Пристигнах няколко минути по-късно.

— Защо ще спира на рецепцията, щом е регистрирана тук от октомври? — попита Скарпета. — Защо не се качи направо в стаята си?

— Хотелът използва магнитни ключ-карти — каза Къртис. — Без съмнение ви се е случвало да не използвате картата си известно време и да откриете, че не работи. Винаги, когато се изработват нови ключове, това се записва в компютъра, включително и датата им на изтичане. Госпожица Криспин е поискала изработка на два нови ключа.

Всичко това бе доста объркващо. Скарпета помоли Къртис да помисли малко върху казаното от него. Щом е имала приятел, отседнал в стаята — доктор Ейджи — Карли не би го оставила с негоден ключ.

— Щом той не е регистриран и не плаща сметката — обясни Скарпета, — не би имал право да поиска изработване на нов ключ, ако старият вече не работи поради изтичане на закодирания в него срок. Предполагам, че също така не би могъл да удължи резервацията, щом тя не е на негово име и не той плаща сметката.

— Така е.

— Тогава можем да си направим извода, че ключът й не е бил изтекъл и не това е причината тя да поиска изработване на два нови — каза Скарпета. — А направила ли е нещо друго, когато е спряла на рецепцията снощи?

— Момент само. Ще видя какво мога да разбера. — Той извади телефона си и се обади на някого. Попита: — Знаем ли дали госпожица Криспин не е можела да влезе в стаята си или просто е спряла на рецепцията за нови ключове? И ако е така, защо? — Заслуша се, после каза: — Разбира се. Да, да, направи го веднага, ако обичаш. Съжалявам, че трябва да го будя. — После зачака.

Обаждаха се на рецепциониста, който бе разговарял с Карли снощи и вероятно сега си беше вкъщи и спеше. Къртис непрекъснато се извиняваше на Скарпета, че я кара да чака. Ставаше все по-нервен, попиваше челото си с кърпичка и начесто си прочистваше гърлото. Откъм стаята се носеше гласът на Марино и тя го чуваше как крачи насам-натам. Говореше с някого по телефона, но Скарпета не можеше да различи думите.

Администраторът каза:

— Да, слушам. — Кимна. — Разбирам. Е, звучи логично. — Пъхна телефона в джоба на туидовото си сако. — Госпожица Криспин влязла и отишла право на рецепцията. Казала, че не била идвала скоро в хотела и се тревожела, че ключът й няма да работи, а приятелят й е с увреден слух. Притеснявала се, че може да не я чуе, ако почука на вратата. Разбирате ли, резервацията й се подновява ежемесечно, а за последен път тя я била подновила на двайсети ноември, което означава, че ключът й ще изтече утре, в събота. Затова трябвало да удължи резервацията, ако има намерение да запази стаята, така че тя я подновила и получила два нови ключа.

— Удължила е резервацията до двайсети януари?

— Ами всъщност удължила я само за уикенда. Казала, че вероятно ще освободи стаята в понеделник, на двайсет и втори — каза Къртис, вперил поглед в полуотворената врата на стая 412.

Скарпета чуваше как Марино снове вътре.

— Той не я е видял да излиза — добави Къртис. — Човекът, който бил на рецепцията, когато пристигнала, я видял да се качва с асансьора, но не я е видял да слиза. Аз пък със сигурност не съм я виждал, както вече казах.

— Значи трябва да е слязла по стълбите — рече Скарпета. — Защото я няма тук, нито пък приятеля й, за когото смятаме, че е Уорнър Ейджи. Доколкото ви е известно, при предишните си идвания госпожица Криспин ползвала ли е някога стълбището?

— Повечето хора не го правят. Не съм чувал някой да споменава, че го е ползвала. Вижте, някои от прочутите ни гости се опитват да пазят в тайна идването и заминаването си. Но, честно казано, госпожица Криспин не ми изглежда от срамежливите.

Скарпета си помисли за космите в мивката. Зачуди се дали Карли не е влязла в апартамента и не е видяла какво има в банята. Или може би Ейджи още е бил там, когато се е появила, за да остави откраднатото блекбъри. Дали си бяха тръгнали заедно? Дали бяха слезли по стълбите, оставяйки откраднатия телефон на Скарпета в стаята? Представи си Ейджи, с обръснато лице и глава, без слухов апарат и може би без очила, да се промъква тихо надолу по стълбите с Карли Криспин. Не й се виждаше логично. Беше се случило нещо друго.

— Компютърната система на хотела пази ли данни кога хората влизат и излизат от стаите с помощта на тези магнитни карти? — Скарпета не го смяташе за много вероятно, но все пак попита.

— Не. Повечето хотелски системи, или поне тези, с които съм запознат, не биха допуснали такова нещо. Нито пък съхраняват информация върху картите.

— Никакви имена, адреси, номера на кредитни карти. Нищо такова не е закодирано на картите?

— Изключено — отвърна той. — Данните се съхраняват в компютъра, но не и в картата. Картите само отварят вратите, и това е. Не пазим записи. Всъщност повечето хотелски карти, или поне тези, с които съм запознат, дори нямат закодиран номер на стаята, никаква информация, освен датата на изтичане. — Той погледна към стая 412 и каза: — Предполагам, че не сте намерили никого. Там вътре няма никой, нали?

— Детектив Марино е там.

— Е, радвам се — каза с облекчение Къртис. — Не ми се искаше да си мисля най-лошото за госпожица Криспин или нейния приятел.

Имаше предвид, че не му се е искало да мисли, че някой от тях е мъртъв в стаята.

— Няма нужда да чакате тук — каза Скарпета. — Ще ви се обадим, като свършим. Може да отнеме известно време.

Стаята бе тиха, когато влезе отново и затвори вратата. Марино бе изключил телевизора и сега стоеше в банята, хванал с ръкавица блекбърито, и се взираше във всичките косми по мивката, мраморния плот и пода.

— Уорнър Ейджи — каза тя, докато си слагаше ръкавиците, които Марино й бе дал преди малко. — Ето кой е бил в тази стая. Вероятно Карли никога не е живяла тук. Изглежда, се е появила снощи около единайсет и четирийсет и пет, предполагам с единствената цел да даде на Уорнър Ейджи моето блекбъри. Трябва да използвам твоето, може ли?

— Ако той е направил това, не е на хубаво — каза Марино, като въведе паролата на блекбърито си и й го подаде. — Не ми харесва тая работа. Да си обръснеш всичката коса и да излезеш без слухов апарат и очила.

— Кога за последен път си проверявал ССР и ОСО? Става ли нещо, което би трябвало да знаем? — Интересуваха я всякакви новини от Службата за спешно реагиране или Отдела за специални операции.

Върху лицето на Марино се изписа странно изражение.

— Аз мога да проверя — добави Скарпета. — Но не и ако някой е в болницата или е арестуван, или е прибран в приют, или скита по улиците. Няма да разбера нищо, освен ако човекът не е мъртъв и не е умрял в Ню Йорк. — Набра един номер на телефона на Марино.

— Мостът „Джордж Вашингтон“ — каза той. — Не може да бъде!

— Какво мостът? — Телефонът вече звънеше в Следователския отдел на ССМ.

— Онзи, който скочи. Към два през нощта. Гледах го на живо, докато бях в КИЦ. Около шейсетгодишен, плешив, голобрад. Един полицейски хеликоптер снимаше цялата шибана случка.

Телефонът вдигна един съдебномедицински следовател, казваше се Денис.

— Трябва да проверя какво е пристигнало — каза му Скарпета. — Имаме ли случай от моста „Джордж Вашингтон“?

— И още как — каза Денис. — Самоубийство пред свидетели. От ОБР се опитали да го разубедят, но той изобщо не ги слушал. Всичко е записано на видео. Полицейският хеликоптер е снимал; казах им, че бихме искали копие.

— Хубаво си се сетил. Имаме ли някакви предположения за самоличността му?

— Полицаят, с когото говорих, каза, че не разполагат с нищо по този въпрос. Бял мъж, някъде около шейсетте. Нямал у себе си никакви лични вещи, които да ни подскажат кой е. Нито портфейл, нито телефон. Не можеш да му разгледаш добре лицето, пострадало е доста. Мисля, че е прелетял поне едно петдесет-шейсет метра. Това е колкото двайсететажна сграда. Няма да ти се иска да покажеш снимката му на никого.

— Направи ми една услуга — каза Скарпета. — Слез долу и претърси джобовете му. Провери за всякакви предмети, които може да са дошли с него. Направи снимка и ми я прати. Обади ми се, докато още си при тялото. — Даде му номера на Марино. — Има ли други неидентифицирани бели мъже?

— Никой, за чиято самоличност да нямаме представа. Смятаме, че знаем кои са останалите. Още едно самоубийство, убийство с огнестрелно оръжие, прегазен пешеходец и един умрял от свръхдоза, пристигна с уста пълна с хапчета. За първи път ми се случва такова нещо. Някой конкретно ли търсиш?

— Един изчезнал психиатър може да е при нас. Уорнър Ейджи.

— Защо ми звучи толкова познато? Но нямаме човек с това име.

— Върви да провериш самоубиеца и веднага ми се обади.

— Видя ми се познат — каза Марино. — Гледах го, докато си седях там, и все ми се струваше, че го познавам отнякъде.

Скарпета се върна в банята и взе ключ-картата от тоалетната масичка — хвана я за ръбовете.

— Дай да я проверим за отпечатъци. Също и онази на масичката за кафе. Трябва да вземем част от космите и четката му за зъби — всичко, което е нужно за идентификация. Да го направим сега, докато сме тук.

Марино надяна нови ръкавици и взе ключ-картата от нея. Започна да я ръси с прах, а Скарпета вдигна блекбърито си и погледна визуалната гласова поща. Имаше единайсет нови обаждания, откакто бе използвала за последно телефона си в седем и петнайсет, когато говори с Грейс Дериън, преди да тръгне към Си Ен Ен. Оттогава госпожа Дериън я бе търсила още три пъти, между десет и единайсет и половина, без съмнение заради историята, заляла всички новини по вина на Карли Криспин. Останалите осем повиквания бяха отбелязани като „Неизвестен“, първото в десет и пет, последното почти в полунощ. Бентън и Луси. Бентън се бе опитвал да я намери, докато тя се прибираше заедно с Карли, а Луси вероятно я бе търсила, след като е чула вестта за бомбената заплаха. Зелените иконки до новите гласови съобщения показваха, че никое от тях не е отваряно, макар че би могло. Визуалната гласова поща не изискваше паролата на абоната, а само паролата на блекбърито, която, разбира се, бе махната.

Марино отново си смени ръкавиците и се зае с втората хотелска ключ-карта. Скарпета размишляваше дали да отвори новите си гласови съобщения дистанционно, през неговия телефон. Интересуваше се най-вече от тези на госпожа Дериън, която сигурно страдаше невъобразимо, след като бе чула за жълтото такси и фалшивата информация за откритите косми на Хана Стар. Вероятно си бе помислила същото, което щяха да си помислят много хора — че дъщеря й е убита от някакъв маниак, който е убил и Хана, и че ако полицията е съобщила тази информация по-рано, може би Тони изобщо е нямало да се качи в такси. „Недей отново да вършиш глупости — каза си Скарпета. — Не отваряй никакви файлове, докато не дойде Луси.“ Прегледа списъка със съобщенията и имейлите. Нищо ново не бе четено.

Не виждаше никакви признаци, че някой е разглеждал какво има на блекбърито й, но не можеше да е сигурна. Нямаше как да разбере дали някой е гледал пауър пойнт презентациите, снимките от местопрестъпления или файловете, които вече бе отваряла. Но нямаше причина да мисли, че Уорнър Ейджи е ровил в съдържанието, и това я объркваше. Той със сигурност би проявил любопитство към съобщенията, оставени от майката на убитата бегачка. Каква пикантна информация, която Карли да пусне в шоуто си! Защо не го бе направил? Щом Карли е дошла тук около единайсет и четирийсет и пет, тогава той още не е бил мъртъв, ако приемеше, че човекът на моста „Джордж Вашингтон“ два и половина часа по-късно е бил наистина Ейджи. „Депресия и безразличие“, помисли си. Може би там беше работата.

Марино бе приключил с ключ-картите и Скарпета взе от него още едни ръкавици. Използваните бяха събрани грижливо на купчинка на пода и приличаха на венчелистчета на магнолия. Тя взе ключа, открит в банята, и го изпробва на вратата на стаята. Лампичката светна в жълто.

— Не — каза Скарпета и опита другия ключ, който бе лежал на масичката за кафе до блекбърито й. Лампичката светна в зелено и ключалката изщрака обещаващо. — Този е новият — каза тя. — Карли му е оставила моето блекбъри и новия ключ, а втория сигурно е запазила за себе си.

— Не се сещам за друга причина да постъпи така, освен че той не е бил тук — каза Марино, докато надписваше с флумастер един плик за улики, а после го прибра грижливо до другите в работното си сандъче.

Скарпета си спомни за старите времена, когато той прибираше уликите, личните вещи на жертвите и полицейското оборудване в каквото му попадне и обикновено си тръгваше от местопрестъплението с цял куп пликове от амбалажна хартия или стари кутии. Слагаше ги в багажника, който бе заприличал на Бермудския триъгълник — там можеше да има също така риболовни такъми, топка за боулинг и каса бира. Някак си обаче бе успял нито веднъж да не замърси нещо важно и тя си спомняше само за няколко случая, когато липсата му на дисциплина се бе оказвала дребна пречка в някое разследване. Той винаги бе заплаха предимно за себе си и за всеки, който разчита на него.

— Тя идва и се спира на рецепцията, защото трябва да е сигурна, че има работещ ключ, затова иска да удължи резервацията. После се качва горе, влиза и открива, че той си е тръгнал. — Марино се опитваше да проумее какво е направила Карли, когато е дошла тук снощи. — Освен ако не е решила да използва тоалетната, няма причина да е забелязала какво има вътре. Всичките тези косми, слуховият му апарат. Ако питаш мен, не мисля, че е видяла това, нито пък самия него. Мисля, че е оставила телефона ти и един от новите ключове и се е изнизала по стълбите, защото съвестта й не е била чиста и не е искала да привлича внимание.

— Значи може би той е скитал известно време по улиците. — Скарпета бе съсредоточила ума си върху Ейджи. — Размишлявал е. За онова, което смята да направи. Ако приемем, че наистина се е самоубил.

Марино затвори с щракване сандъчето и в този миг телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея и го подаде на Скарпета. Търсеха я от офиса.

— В джобовете му нямаше нищо, бяха обърнати наопаки — каза Денис. — Това е работа на полицията, която вече ги е претършувала за нещо, което би могло да го идентифицира: контрабандна стока, оръжие, каквото и да е. Прибрали са няколко неща в един плик: малко дребни пари и някакъв предмет, който прилича на миниатюрно дистанционно. Може би е за музикална уредба или сателитно радио?

— На него пише ли името на производителя? — попита Скарпета.

— Сименс — каза Денис.

Някой затропа по вратата и Марино отиде да отвори, а Скарпета каза на Денис:

— Можеш ли да познаеш дали дистанционното е включено?

— Ами, на него има малко прозорче, тоест дисплей.

Влезе Луси. Подаде на Марино плик от кафява хартия и свали коженото си пилотско яке. Беше облечена като за летене с карго панталони, униформена риза и леки ботуши с гумени подметки. Носеше през рамо тъмнокафявата чанта, която бе с нея навсякъде — имаше цял куп отделения и джобове и в някой от тях вероятно пистолет. Тя смъкна чантата, отвори я и извади един макбук.

— Трябва да има бутон за включване — каза Скарпета, докато гледаше как Луси отваря лаптопа, а Марино сочи нейното блекбъри и двамата разговарят тихо. Постара се да не обръща внимание на разговора. — Натисни го и задръж, докато ти се стори, че си изключил дистанционното — нареди на Денис. — Прати ли ми снимка?

— Трябва да си я получила вече. Мисля, че сега това нещо е изключено.

— Значи трябва да е било включено, докато е било в джоба му?

— Така мисля.

— В такъв случай полицията не би могла да види на дисплея нищо, което да го идентифицира. Такива съобщения не се виждат, докато не се опиташ да го включиш. Което трябва да направиш сега. Натисни и задръж отново бутона, за да се включи, и виж дали ще се появи някакво системно съобщение. Както когато си включваш телефона и номерът ти се изписва на дисплея. Мисля, че това дистанционно е за слухов апарат. По-точно, за слухов апарат от две части.

— На тялото няма слухов апарат — каза Денис. — Разбира се, той сигурно би паднал, ако човек скочи от мост.

— Луси? — каза Скарпета. — Можеш ли да се логнеш в служебния ми имейл и да отвориш един файл, получен току-що? Снимка. Знаеш ми паролата. Същата, която сложи на блекбърито ми.

Луси остави лаптопа на конзолата под окачения на стената телевизор и затрака по клавиатурата. На екрана на компютъра се появи образ и тя бръкна в чантата, за да извади VGA адаптер и мониторен кабел. Включи адаптера към един от портовете на компютъра.

— Получих нещо на дисплея. „Ако бъде загубено, свържете се с д-р Уорнър Ейджи“. — Денис прочете и един телефонен номер. — Това вече е нещо — прозвуча развълнуваният му глас в ухото на Скарпета. — Това осмисля нощта ми. Какво е две-нула-две? Не е ли кодът на Вашингтон?

— Обади се на този номер и да видим какво ще стане. — Макар че Скарпета вече имаше доста добра представа.

Докато Луси включваше кабела отстрани на стенния телевизор, телефонът на леглото иззвъня. Звукът бе силен, Фуга в ре минор на Бах, а в същото време върху плоския екран на стената се появи снимката на окървавен труп върху носилка на колелца.

— Това е човекът на моста — каза Марино, като се приближи до телевизора. — Видях добре дрехите му.

Черният чувал за трупове бе разкопчан и отворен широко. Обръснатото лице бе покрито с тъмна засъхнала кръв и деформирано до неузнаваемост. Темето бе натрошено, кръв и мозък се процеждаха през разкъсаната плът. Челюстта бе счупена поне на едно място от лявата страна и висеше накриво, оголените долни зъби бяха покрити с кръв и натрошени, някои липсваха, а лявото око бе почти напълно изскочило и едвам се държеше в орбитата. Тъмното яке, с което бе облечен мъжът, бе съдрано по раменните шевове, левият шев на панталона му също бе разпран и от плата стърчеше назъбеният край на бедрената кост, подобно на прекършена пръчка. Глезените му бяха изкривени под неестествени ъгли.

— Паднал е с краката напред и после се е стоварил на лявата си страна — каза Скарпета, когато телефонът на леглото престана да звъни с мелодията от фугата на Бах. — Вероятно главата му се е ударила в някоя подпора на моста при падането.

— Носел е часовник — каза Денис по телефона. — Намира се в плика при другите му вещи. Счупен. Стар сребристо метален „Булова“ с еластична каишка, който е спрял на два часа и осемнайсет минути. Предполагам, че това е времето на смъртта. Искаш ли да съобщя тази информация на полицията?

— Полицията е с мен — каза Скарпета. — Благодаря ти, Денис. От тук нататък аз ще имам грижата.

Тя прекъсна разговора и докато подаваше телефона на Марино, той зазвъня пак. Марино го вдигна и закрачи из стаята.

— Добре — каза и погледна Скарпета. — Но вероятно ще съм само аз. — Затвори и каза: — Лобо. Току-що е стигнал в Родмънс Нек. Трябва да тръгвам.

— Аз едва започвам тук — каза тя. — Причината и начинът на смъртта няма да ме затруднят. За разлика от останалото.

Аутопсията, която трябваше да направи на д-р Уорнър Ейджи, бе психологическа, а може би и племенницата й щеше да се нуждае от такава. Скарпета взе чантата с принадлежностите си от мястото, на което я бе оставила — на килима до стената, близо до входната врата. Извади отвътре прозрачна торбичка за улики, в която бе пликът на „ФедЕкс“ с пеещата коледна картичка на Доди Ходж. Скарпета не я беше поглеждала. Не я беше слушала. Бентън й я беше дал тази сутрин, докато излизаше без него.

После каза на Марино:

— Може би трябва да вземеш това с теб.