Проектът Калигула

3.

Скарпета не бе изненадана, че Марино се е опитвал да се свърже с нея. Имаше две съобщения от него на гласовата поща, а преди няколко минути й бе пратил есемес, изпъстрен с типичните му грешки и почти неразгадаеми съкращения, без никакви препинателни знаци или главни букви, освен онези, които блекбърито му поставяше автоматично. Марино още не бе разбрал как се вмъкват символи и интервали, а и най-вероятно изобщо не го беше грижа.

Марино й напомняше, че Джейми Бъргър е извън града. Да, на Скарпета това й бе добре известно. Когато Бъргър се върне в Ню Йорк тази вечер, продължаваха йероглифите на Марино, ще очаква да чуе резултатите от аутопсията и всичко, което Скарпета може да знае за уликите, тъй като за случая отговаряше Отделът за сексуални престъпления на Бъргър. Чудесно. Това също нямаше нужда да й го казват. Марино отбелязваше, че има информация и въпроси, затова да му се обади, когато може. Пак чудесно, защото и тя имаше да му казва много неща.

Опита се да му прати отговор, докато вървеше към кабинета си, и за пореден път се подразни от блекбърито, което Луси й бе купила преди две седмици. Това бе мила и щедра изненада, която Скарпета смяташе за троянски кон — нещо, което са дотъркаляли в задния ти двор и което крие само неприятности. Племенницата й бе решила, че Бъргър, Марино, Бентън и Скарпета трябва да притежават същия страхотен свръхмодерен електронен помощник като нея, и се бе нагърбила със задачата да създаде общ сървър, или както го описваше тя, „среда с двупосочно удостоверяване, тройно криптиране на данните и защитна стена“.

Новото устройство бе снабдено с тъчскрийн, камера, джипиес, мултимедиен плейър, безжичен имейл, чат — с други думи, повече възможности, отколкото Скарпета имаше време или желание да усвои. Засега тя не беше в добри дипломатически отношения със своя смартфон и бе сигурна, че този „умен телефон“ е по-умен от нея. Спря, за да набере с палци съобщението на LCD дисплея. Налагаше й се да изтрива и набира отново всеки втори символ, защото, за разлика от Марино, не пращаше съобщения, изобилстващи от грешки:

Нямаше намерение да навлиза в повече подробности, защото питаеше силно недоверие към есемесите, но й бе все по-трудно да ги избягва, след като всички други ги ползваха.

Въздухът в кабинета й се бе пропил с гадната миризма на застоял чийзбургер и пържени картофи — обядът й бе на път да се превърне в археологическа ценност. Тя хвърли кутията в кошчето, а самото кошче изнесе пред вратата. После почна да пуска щорите на прозорците с изглед към гранитните стъпала пред входа на ССМ — често се случваше там да седят роднини и приятели на пациентите, когато не ги свърташе във фоайето. Спря за момент и загледа как Грейс Дериън се качва на задната седалка на един мръснобял „Додж Чарджър“, вече не толкова разтреперана, но все още очевидно потресена и сломена.

При огледа на тялото едва не бе припаднала. Скарпета я върна в чакалнята и поседя с нея, направи й горещ чай, погрижи се за нея, доколкото й беше по силите, докато не реши, че е безопасно да позволи на обезумялата от скръб жена да си тръгне. Чудеше се какво ли ще направи сега госпожа Дериън. Надяваше се приятелят, който я е докарал, да остане с нея, за да не е сама. Може би колегите й от болницата щяха да се погрижат за нея, а синовете й да пристигнат по-бързо в Айслип. Може би тя и бившият й съпруг щяха да прекратят спора си за останките и вещите на убитата им дъщеря, да решат, че животът е прекалено кратък за дрязги и злоба.

Седна на бюрото си, което бе изработено така, че я заобикаляше от три страни. От двете страни имаше два метални шкафа, служещи за поставки за принтера и факса. Зад гърба й, върху една маса, бе микроскопът „Олимпъс ВХ41“, включен към фиброоптичен осветител и видеокамера, така че Скарпета да може да разглежда предметните стъкла и уликите на монитор, да прави електронни снимки на образите или да ги разпечатва на фотохартия. На една ръка разстояние стояха стари приятели: учебникът по медицина на Сесил, „Патологията“ на Робинс, „Наръчникът“ на Мерк, Сафърстийн, Шлезингер. Петрако и още някои неща, които бе донесла от вкъщи да й правят компания. Комплект инструменти за дисекция от времето, прекарано в медицинския институт „Джон Хопкинс“, и други сувенири й напомняха за дългата традиция в съдебната медицина преди нея. Месингови везни, хаван и чукало. Аптекарски шишета и буркани. Хирургически комплект от Гражданската война. Микроскоп от края на деветнайсети век. Подбрана колекция от полицейски шапки и значки.

Позвъни на джиесема на Бентън. Включи се направо гласовата поща, което обикновено означаваше, че Бентън е изключил телефона си, защото се намира някъде, където не може да го използва — в случая в мъжкото затворническо отделение на „Белвю“, където работеше като съдебен психолог консултант. Скарпета опита да се свърже с офиса му и усети как й олеква на сърцето, когато той вдигна.

— Значи си още там — каза тя. — Искаш ли да вземем заедно такси?

— Какво, сваляш ли ме?

— Казват, че си от лесните. Ще ми трябва още около час, имам разговор с доктор Едисън.

— Един час ме устройва. — Гласът му беше унил. — Аз също трябва да проведа съвещание с шефа.

— Добре ли си? — Тя затисна телефона между рамото и брадичката си и се логна в имейла си.

— Може би има един дракон, който трябва да убия. — Бентън говореше с познатия си успокоителен баритон, но Скарпета долови следи от тревога и гняв. Напоследък долавяше доста неща.

— Мислех, че трябва да помагаш на драконите, а не да ги убиваш — каза тя. — Няма да ми кажеш за какво става дума, нали?

— Права си. Няма — отвърна той.

Искаше да каже, че не може. Сигурно имаше проблеми с някой пациент и това май се превръщаше в тенденция. През последния месец Скарпета бе останала с впечатлението, че той отбягва „Маклийн“, психиатричната болница в Белмонт, Масачузетс, където се водеше на щат и където двамата бяха устроили своя дом. Бе по-нервен и разсеян от обикновено, сякаш наистина нещо го гризеше — нещо, за което той не искаше да говори, намеквайки, че правилата не му позволяват. Скарпета знаеше кога да разпитва и кога да го остави на мира. Отдавна бе свикнала с факта, че Бентън споделя твърде малко.

Животът, който водеха, бе такъв — изпълнен с тайни, като стая, в която има колкото светлина, толкова и сянка. През дългия им съвместен път и двамата нерядко поемаха по собствени отбивки, към собствени цели, които невинаги бяха известни на другия. Но колкото и трудно да бе това за нея, за него бе още по-зле. В повечето случаи нямаше нищо неетично Скарпета да обсъжда работата си със своя съпруг и да търси мнението и съвета му, но самата тя рядко можеше да му отвърне със същото. Пациентите на Бентън бяха живи хора и се радваха на определени права и привилегии, които не важаха за нейните мъртъвци. Бентън не можеше да обсъжда със Скарпета някой пациент, без да наруши поверителния характер на отношенията си с него — с изключение на случаите, когато пациентът представляваше опасност за себе си или за околните или пък бе осъден за престъпление.

— Скоро трябва да решим кога ще се приберем у дома. — Бентън бе минал на темата за празниците и за живота в Масачузетс, който изглеждаше все по-далечен. — Джъстин се чуди дали да украси къщата, може би да окачи няколко наниза бели лампички по дърветата.

— Добра идея. Така ще изглежда, че има някой вкъщи — каза Скарпета, докато преглеждаше имейлите. — Ще държи крадците надалеч, а както чувам, напоследък имало бум на кражбите. Да сложим лампички. По чемширите, а може би и от двете страни на входната врата и в градината.

— Значи да разбирам, че всичко друго отпада?

— Положението тук е такова, че нямам представа къде ще съм след седмица — каза тя. — Имам много лош случай, всички са се хванали за гушите.

— Отбелязвам си го. Лампички за прогонване на крадците. За останалото хич да не си правим труда.

— Ще взема няколко амарилиса за апартамента и може би малка елхичка с корен, за да я засадим после — каза тя. — И се надявам да успеем да се приберем у дома за няколко дни, ако искаш.

— И аз не знам какво искам. Може би просто трябва да планираме да останем тук. Тогава въпросът отпада. Какво ще кажеш? Съгласна ли си? Да го смятам ли за решено? Ще си спретнем вечеря или нещо такова. С Джейми и Луси. И с Марино, предполагам.

— Предполагаш?

— Разбира се. Ако ти искаш.

Бентън никога не би казал, че иска Марино да дойде. Не го искаше. Нямаше смисъл да се преструва.

— Дадено — каза тя, макар идеята да не й харесваше особено. — Ще останем в Ню Йорк. — Сега, когато вече го бяха решили, усети, че я обземат съжаления.

Помисли си за тяхната двуетажна къща в стил бунгало, построена през 1910-а, простичка хармония от дърво, гипс и камък, която ежедневно й напомняше колко обожава Франк Лойд Райт. За миг изпита тъга по голямата си кухня с уреди от неръждаема стомана. Липсваше й голямата спалня с дълбоко разположените тавански прозорци и тухлената камина.

— Тук или у дома, няма значение — добави тя. — Стига да сме заедно.

— Чакай да те питам нещо — каза Бентън. — Да си получавала някакви необичайни послания, като например поздравителна картичка, може би нещо пратено до службата ти в Масачузетс или тук в Ню Йорк, или в Си Ен Ен?

— Поздравителна картичка ли? От някой конкретен човек ли имаш предвид?

— Просто се чудех дали не си получила нещо необичайно.

— Повечето неща, които получавам от непознати — имейли, електронни картички и така нататък — са адресирани до Си Ен Ен и за щастие други хора се занимават с тях.

— Нямам предвид точно писма от почитатели. Говоря за нещо като говореща или пееща картичка. Не електронна. Истинска — каза той.

— Май имаш някого предвид.

— Просто питам. — Имаше някого предвид. Пациент. Може би дракона, който трябваше да убие.

— Не — каза тя, докато отваряше един имейл от шефа. Добре. Той беше в офиса си и щеше да остане там до пет.

— Не се налага да го обсъждаме. — Тоест Бентън не искаше да го обсъжда. — Обади ми се, когато си готова за тръгване, и ще се срещнем отпред.

Бентън надяна памучни лабораторни ръкавици и извади от найлоновия плик за улики една торбичка на „ФедЕкс“ и една коледна картичка.

Смущаваше го фактът, че неприличното поздравление бе пратено до него на този адрес, в „Белвю“. Откъде можеше да знае Доди Ходж, която бе изписана от „Маклийн“ преди пет дни, че Бентън в момента се намира в „Белвю“? Откъде можеше да има и най-малка представа за местонахождението му? Бе превъртял в ума си множество варианти, цял ден си блъскаше главата над тях — призракът на Доди бе накарал ченгето в него да надделее над психолога.

Предполагаше, че е възможно тя да е видяла телевизионната реклама за гостуването на Скарпета в „Докладът на Криспин“ тази вечер и да е решила, че Бентън ще придружи жена си, особено като се имат предвид предстоящите празници. После би могла да стигне до заключението, че щом Бентън е в града, ще се отбие в „Белвю“, най-малкото, за да си провери пощата. Беше възможно също така психическото й състояние да е започнало да се влошава, след като се е прибрала вкъщи, безсънието й да се е усилило, или пък просто да не получава дозата от радостни емоции, за които копнее. Но нито едно от обясненията, които му идваха наум, не бе задоволително и с всеки изминал час той ставаше все по-неспокоен и бдителен вместо обратното. Тревожеше се, че тази постъпка на Доди не отговаря на характера й, не е нещо, което той би предвидил, и че тя може да не е действала сама. Тревожеше се и за себе си. Изглежда, Доди бе пробудила у него определени склонности и поведение, което не подобаваше на професията му. А напоследък той и без това не беше съвсем на себе си.

Червеният плик на картичката бе чист, без никакви надписи — нямаше ги имената нито на Бентън, нито на Скарпета, нито на Доди Ходж. Това поне съответстваше на нещата, които той знаеше за нея. Докато бе в „Маклийн“, тя отказваше да пише. Отказваше да рисува. Отначало твърдеше, че била срамежлива. После реши, че лекарството, което й дават в болницата, предизвиква треперене и нарушава координацията й, така че не може да прерисува дори най-простата поредица от геометрични фигури или да свързва числа в определен ред, нито да подрежда карти или кубчета. Цял месец тя не правеше нищо друго, освен да театралничи, да създава проблеми, да се оплаква, да наставлява, да съветва, да любопитства, да лъже и да говори с всеки, който желае да я слуша, като понякога дори викаше. Не можеше да се насити на преувеличените си драми и на фантазиите си, беше едновременно звезда в собствения си филм и своя най-голяма почитателка.

Никой друг вид личностно разстройство не ужасяваше Бентън така, както хистрионното. Още от мига на арестуването на Доди в Детройт, Мичиган, за дребна кражба и нарушаване на обществения ред, целта на всички замесени в случая бе да й осигурят психиатрична помощ, при това колкото се може по-далеч от самите тях. Никой не искаше да има нищо общо с тази гръмогласна жена, която бе пищяла и вила в кафе-книжарницата „При Бети“, че била лелята на филмовата звезда Хап Джъд, че се намирала в „безплатния му списък“ и затова не било кражба да натъпче четири ДВД-та с негови екшъни отпред в панталоните си. Дори самата Бети с радост се отказа от обвиненията, при условие че Доди никога повече няма да стъпва в магазина й, в Детройт или в щата Мичиган. Сделката гласеше, че тя трябва да бъде хоспитализирана минимум за три седмици и ако се съгласи на това, делото ще отпадне.

Доди бе оказала съдействие с уговорката, че трябва да бъде въдворена в „Маклийн“, защото там отиват важните особи, богатите и известните, а освен това се намирала в удобна близост до нейното имение в Гринич, Кънектикът, а също и до Сейлъм, където обичала да пазарува в различни вещерски магазини, да прави платени заклинания и ритуали и да предлага магическите си умения срещу определена цена. Настояваше, че след като приемът в частна болница ще й струва толкова пари, трябвало да й дадат най-утвърдения и изтъкнат съдебномедицински експерт, мъж с поне докторска степен, който е работил за ФБР, няма предубеждения към свръхестественото и е толерантен към другите религии, включително Старата вяра.

Първият избор на Доди бе съдебният психиатър д-р Уорнър Ейджи, защото го смяташе за бивш профайлър на ФБР, а и го даваха по телевизията. Искането й бе отхвърлено. Първо, Ейджи нямаше договор с болница „Маклийн“, и второ, офисът на детройтския окръжен прокурор не желаеше по никакъв начин да бъде свързван със „съдебномедицинския доктор Фил“9, както го наричаха. Намесването на името на Ейджи в тази каша само по себе си бе достатъчно, за да държи Бентън надалеч, независимо кой е пациентът — толкова силно го презираше. Но той имаше професионални задължения към „Маклийн“ и за лош късмет бе най-очевидният кандидат за тежката задача да оцени състоянието на тази жена, която твърдеше, че е вещица и роднина на знаменитост. Целта беше да я отърват от процес и затвор — не че някой затвор на тази планета би я искал.

През четирите седмици, докато тя бе негова пациентка, Бентън прекарваше колкото се може повече време в Ню Йорк, не само за да е близо до Скарпета, но и за да е далеч от Доди. Изпита огромно облекчение, когато я изписаха миналата неделя следобед. Даже провери няколко пъти, за да е сигурен, че наистина са я взели и са я откарали у дома — не в някакво си там имение в Гринич, защото това бе още една лъжа, а в малката й къщичка в Еджуотър, Ню Джърси, където тя живееше сама, след като бе сменила четирима съпрузи — всичките или мъртви, или отдавна избягали. Бедните копелета!

Вдигна телефона и набра вътрешния номер на началника на отдела по съдебна психиатрия в „Белвю“ д-р Нейтън Кларк, за да го попита дали има свободна минутка. Докато чакаше, огледа отново плика на „ФедЕкс“. Някои неща продължаваха да го смущават и безпокоят, и да го подтикват да действа така, както знаеше, че не бива. На разписката нямаше обратен адрес, а адресът му тук, в „Белвю“, бе написан на ръка, с простичък четлив почерк, толкова прецизен, че текстът изглеждаше като напечатан. Изобщо не приличаше на нещо, което човек би очаквал от Доди — в „Маклийн“ тя се подписваше на различните формуляри с широка и завъртяна драскулка и това бе единственото, което бе написала при пребиваването си там. Бентън измъкна гланцираната картичка от плика. На нея бе нарисуван дебел Дядо Коледа, подгонен от разярена Баба Коледа, размахала точилката, а надписът гласеше: „На кого ще викаш хо10 бе?“. Той отвори картичката и записаният глас на Доди Ходж запя фалшиво по мелодията на популярна коледна песничка:

Вбесяващите думи се повтаряха до безкрай, напявани със задъхания й детински гласец.

— Е, не е точно Бърл Айвс11 — отбеляза доктор Кларк, докато влизаше.

Беше с палто и шапка и носеше захабената си кожена чанта за през рамо, която напомняше на Бентън за пощальонските чанти от епохата на конните куриери и фургоните.

— Ако можеш да го изтърпиш, ще се повтаря, докато свърши времето за запис — каза Бентън. — Точно четири минути.

Доктор Кларк остави нещата си на един стол и се приближи до Бентън, който седеше, подпрял ръце на бюрото, и се взираше в картичката. Началникът на отдела по съдебна психиатрия беше минал шейсетте и наскоро му бяха поставили диагноза Паркинсон — жестоко наказание за човек, чието тяло винаги е било също толкова гъвкаво като ума му. Тенис, ски, планинско катерене, пилотиране на собствения му самолет — нямаше много неща, които да не е опитвал и в които да не е постигнал успех; любовта му към живота бе безгранична. Но се бе оказал прецакан от биологията, от генетиката, от околната среда, а може би от нещо толкова тривиално като излагане на оловна боя или стар водопровод бе станало причина свободните радикали да нанесат поражения на базалните ганглии на забележителния му мозък. Един дявол знае как си бе навлякъл това проклятие. Но болестта се развиваше бързо и той вече ходеше прегърбен, а движенията му бяха забавени и тромави.

Бентън затвори картичката и гласът на Доди секна насред думата.

— Явно е домашно изработена — каза той. — Обикновените говорещи картички имат време на запис само около десет секунди, понякога може да стигнат и до четирийсет и пет, но в никакъв случай четири минути. Доколкото разбирам, за да направиш по-дълъг запис, трябва да купиш гласов модул с повече памет. Можеш да го поръчаш по интернет, а после да си изработиш собствена поздравителна картичка. И точно това е направила тази моя бивша пациентка. Или пък някой го е направил вместо нея.

Взе картичката и я завъртя под различен ъгъл, за да може доктор Кларк да види ръбовете — бяха съединени с прецизност и внимание.

— Намерила е тази картичка, или пък някой друг я е намерил — продължи да обяснява Бентън, — записала е гласа си на модул, залепила го е вътре, а върху него е залепила правоъгълно парче хартия, вероятно бялата половина от друга картичка. Ето защо вътрешната част на картичката й е съвсем празна. Не е написала нищо върху нея. И през цялото време, докато беше в „Маклийн“, също не написа нищо. Не можела да пише, така казваше.

— Графофобия?

— Да, а също и от лекарствата, или поне тя твърди така.

— Перфекционистка, която не понася критиките. — Доктор Кларк мина от другата страна на бюрото.

— Симулантка.

— Аха. Престорено психично разстройство. С каква цел? — Доктор Кларк вече се съмняваше в думите му.

— Пари и внимание, това са двата най-силни мотива за нея. Но може да има и нещо друго — отговори Бентън. — Започвам да се чудя кого или какво сме държали в „Маклийн“ цял месец. И защо.

Доктор Кларк седна бавно и внимателно. Вече и най-малкото движение го затрудняваше. Бентън забеляза колко се е състарил от лятото насам.

— Съжалявам, че ти досаждам с това. Знам, че си зает.

— Никога не ми досаждаш, Бентън. Липсваха ми разговорите с теб и си мислех да ти се обадя. Чудех се как си. — Доктор Кларк го каза така, сякаш имаха да говорят за куп неща, а Бентън все му се изплъзва. — Значи тя отказа тестовете с молив и хартия?

— Не пожела да направи Бендер-Гещалт, теста за сложни фигури на Рей-Остерийт, заместване на цифри със символи, зачертаване на букви, нито дори последователно свързване — каза Бентън. — Нищо, което изисква от нея да пише или да чертае.

— Ами тестовете за психомоторни функции?

— Никакво подреждане на кубчета или на клечки, никакъв тест за бързо почукване с пръст.

— Интересно. Нищо, което да измерва времето за реакция.

— Последното й извинение беше, че от лекарствата, които взимала, получавала треперене, ръцете й се тресели толкова силно, че не можела да държи химикалка и не искала да се унижава с опити да чертае или да мести разни неща. — Докато описваше престорените оплаквания на Доди Ходж, Бентън неволно си мислеше за състоянието на самия доктор Кларк.

— Нищо, което да изисква физическа реакция, нищо, което в представите й би могло да доведе до критики и анализи. Не иска да я оценяват. — Доктор Кларк се втренчи в прозореца зад главата на Бентън, сякаш там имаше нещо друго за гледане, освен стената на болницата и спускащата се нощ. — Какви лекарства взимаше?

— Вече мисля, че никакви. Не е особено изпълнителна и няма интерес към разни субстанции, освен ако не я карат да се чувства добре. Като алкохол например. Докато беше в болницата, взимаше риспердал.

— Който може да причини тардивна дискинезия. Но само в редки случаи — каза доктор Кларк и кимна замислено.

— При нея нямаше мускулни спазми или тикове, освен онези, които симулираше — каза Бентън. — Разбира се, тя твърдеше, че състоянието й е хронично.

— Теоретично е възможно от риспердала да настъпят хронични странични ефекти, особено при по-възрастни жени.

— В нейния случай са симулации, пълни глупости — повтори Бентън. — Ама и програмата й наистина си я бива. Слава богу, че послушах инстинкта си и наредих всичките ми сеанси с нея да се записват на видео.

— А тя как го прие?

— Влезе в ролята. Играеше всеки образ, който й дойде на ума, в зависимост от настроението й. Съблазнителка или милосърдна сестра, или пък вещица.

— Опасяваш ли се, че би могла да прибегне към насилие?

— Тя е обзета от мисли за насилие. Твърди, че си възвърнала спомени за злодейства на сатанински култ: как баща й убива деца на каменни олтари, а после я насилва. Но няма свидетелства, че е имало такова нещо.

— А какви свидетелства би могло да има?

Бентън не отговори. Не бе негова работа да проверява истинността на думите на пациентите. Нито пък да провежда разследвания. Беше му толкова противоестествено да действа по този начин, че терзанията му бяха почти непоносими, а границите се размиваха.

— Не обича да пише, но пък обича драматизма — каза доктор Кларк, наблюдаваше го внимателно.

— Драматизмът е общият знаменател — отвърна Бентън и разбра, че доктор Кларк вече е напипал пътя към истината.

Че усеща какво е направил той — или поне, че е направил нещо. На Бентън му хрумна, че може подсъзнателно да е насочвал разговора към Доди, защото всъщност е изпитвал нужда да поговори за себе си.

— Неутолимата й жажда за драматизъм и проблемите със съня, от които е страдала през по-голямата част от живота си — продължи той. — Беше изследвана в сънната лаборатория на „Маклийн“. Изглежда, е участвала в множество актиграфски изследвания. Явно има нарушения на циркадния ритъм и страда от хронично безсъние. Колкото повече се усилва то, толкова повече се влошават преценката и интуицията й, а начинът й на живот става по-хаотичен. Запасите й от знания са необикновено големи. По интелигентност се нарежда в горната част на скалата.

— Настъпи ли някакво подобрение от риспердала?

— Настроението й се стабилизира донякъде, без да е хипоманиакално, и имаше данни, че спи по-добре.

— Ако е спряла лекарствата, вероятно състоянието й се влошава. На колко години е?

— Петдесет и шест.

— Биполярно разстройство? Шизофрения?

— Ако беше така, лечението й щеше да е по-лесно. Разстройство на личността, хистрионно, с някои черти на гранично и антисоциално.

— Прелест. И защо са й предписали риспердал?

— При приемането й в болницата миналия месец изглеждаше, че страда от делюзии и фалшиви вярвания, но всъщност е патологична лъжкиня. — Бентън описа накратко историята с арестуването на Доди в Детройт.

— Има ли някаква възможност да те обвини, че си нарушил гражданските й права, да твърди, че хоспитализацията е извършена против волята й, че е била вкарана в болницата насила и са я принуждавали да взима лекарства, които са довели до дълготрайни увреждания?

— Подписа доброволно съгласие и получи документи, разясняващи гражданските й права, уведомление за правото й на юридическа консултация и всичко друго, което се полага. Не съдебните дела ме безпокоят в момента, Нейтън.

— И през ум не ми е минало, че носиш лабораторни ръкавици, защото се страхуваш да не те съдят.

Бентън върна картичката и торбичката на „ФедЕкс“ в плика за улики и го запечата. Свали ръкавиците и ги пусна в кошчето.

— Кога са я изписали? — попита доктор Кларк.

— В неделя следобед.

— Ти говори ли с нея, преди да си тръгне?

— Два дни по-рано, в петък — каза Бентън.

— И тогава тя не ти е дала никакъв подарък в знак на привързаност, никакво празнично поздравление — в момент, когато би могла да го направи лично и да получи удовлетворение от реакцията ти?

— Не. Говореше за Кей.

— Разбирам.

Естествено. Кларк знаеше адски добре за какви неща имаше да се тревожи Бентън. Доктор Кларк продължи:

— Възможно ли е Доди да е избрала „Маклийн“, защото предварително е знаела, че ти, прочутият съпруг на прочутата Кей Скарпета, работиш там? Възможно ли е да е избрала „Маклийн“, за да прекара известно време близо до теб?

— Аз не бях първият й избор.

— А кой?

— Някой друг.

— Познавам ли го? — попита доктор Кларк, сякаш имаше някакво подозрение.

— Името ти е познато.

— А може би се съмняваш дали първият избор на Доди е бил наистина първи, след като мотивите и искреността й са под въпрос? „Маклийн“ ли беше първият й избор?

— Да.

— Това е важно, защото някои други първи избори може да не практикуват там.

— Точно това се случи — каза Бентън.

— Тя има ли пари?

— Да, вероятно от всички съпрузи, които е изредила. Беше настанена в Павилиона, където, както знаеш, разноските се поемат от самите пациенти. Плати в брой. Или по-точно, не тя, а адвокатът й.

— Колко е тарифата сега? Три хиляди на ден?

— Нещо от този род.

— Платила е над деветдесет хиляди долара в брой?

— Даде капаро при постъпването си, а при изписването преведе остатъка. С електронен банков трансфер. Извършен посредством адвоката й в Детройт.

— В Детройт ли живее?

— Не.

— Но има адвокат там?

— Така изглежда.

— А какво е правила в Детройт? Освен че са я арестували.

— Казва, че била там на ваканция. Била отседнала в „Гран Пале“. Прилагала магиите си върху игралните автомати и рулетката.

— Запалена комарджийка ли е?

— Може да ти продаде няколко амулета за късмет, ако искаш.

— Май изпитваш доста силна неприязън към нея — отбеляза доктор Кларк, погледът му беше пронизващ.

— Не мога да твърдя със сигурност, че не съм повлиял на избора й на болница. Аз или пък Кей.

— Изглежда, си започнал да се страхуваш, че е така — каза доктор Кларк, свали очилата си и ги избърса със сивата си копринена вратовръзка. — Да не би някои скорошни събития да са те направили неспокоен и прекалено подозрителен към околните?

— Конкретни събития ли имаш предвид?

— Ти ми кажи.

— Не съм параноик.

— Всички параноици казват така.

— Ще го приема като проява на особеното ти чувство за хумор.

— Иначе как я караш? Много неща стават напоследък, нали? През последния месец се струпа какво ли не.

— Винаги е така.

— Дават Кей по телевизията, подложена е на голямо обществено внимание. — Доктор Кларк отново си сложи очилата. — Също и Уорнър Ейджи.

От известно време Бентън очакваше Кларк да каже нещо за Ейджи. Помисли си, че може би умишлено го бе избягвал. Не „може би“. Избягваше го. До днес.

— Хрумна ми, че като гледаш Уорнър по новините, би трябвало да реагираш по някакъв начин. Той е човекът, който саботира кариерата ти във ФБР, саботира целия ти живот, защото искаше да е на твоето място — каза доктор Кларк. — А сега открито играе твоята роля — образно казано — като приема облика на съдебномедицински експерт и ФБР профайлър, и най-после има шанса да стане звезда.

— Много хора обичат да преувеличават или направо да лъжат.

— Чел ли си биографията му в Уикипедия? — попита доктор Кларк. — Там е обявен за един от основателите на криминалното профилиране и твой наставник. Пише, че докато ти си бил началник на Отдела по поведенчески науки в академията на ФБР и едва си започвал, цитирам, извънбрачната си връзка с Кей Скарпета, той вече бил работил с нея по множество известни случаи. Наистина ли е работил с Кей? Доколкото знам, Уолтър никога не е бил профайлър нито за ФБР, нито за никого.

— Не знаех, че смяташ Уикипедия за достоверен източник — рече Бентън с такъв тон, сякаш самият доктор Кларк разпространяваше тези лъжи.

— Хвърлих един поглед, защото често анонимните личности, които въвеждат уж сигурна информация в онлайн енциклопедиите и други интернет сайтове, имат силен личен интерес към конкретната тема и не са съвсем безпристрастни — отвърна доктор Кларк. — Любопитното е, че през последните няколко седмици биографията му е била сериозно редактирана и разширена. Чудя се от кого ли?

— Може би от онзи, за когото се отнася. — Бентън усещаше, че стомахът му се е свил от възмущение и гняв.

— Предполагам, че Луси би могла да открие кой е, ако вече не го знае, и да накара да махнат тази заблуждаваща информация — каза доктор Кларк. — Но може би, за разлика от мен, не се е сетила да провери някои подробности, защото не си споделил с нея онова, което сподели с мен за миналото си.

— Има по-добри неща, с които да си губя времето, отколкото разни ограничени личности, отчаяно търсещи внимание. Няма нужда Луси да си хаби компютърните умения за някакви интернет клюки. Прав си. Не съм й казал всичко, което казах на теб. — Бентън не помнеше кога за последен път се е чувствал толкова застрашен.

— Ако не ми се беше обадил днес, в скоро време щях да измисля някаква причина да говоря с теб, за да го обсъдим — каза доктор Кларк. — Ти имаш сериозни причини да искаш унищожението на Уорнър Ейджи. А аз имам сериозни причини да се надявам, че ще преодолееш това свое желание.

— Не виждам каква връзка има това с нещата, за които говорихме преди малко, Нейтън.

— Всичко е свързано с всичко, Бентън. — Доктор Кларк го гледаше, преценяваше го. — Но нека се върнем към бившата ти пациентка Доди Ходж, защото имам чувството, че тя играе някаква роля в случая. Няколко неща ми правят впечатление. Първото е самата картичка — очевиден намек за семейно насилие: мъж, който е унижил жена си, наричайки я „курва“, а тя го преследва с намерението да го пребие с точилка. Във всичко това има скрит сексуален подтекст. С други думи, една от онези шеги, които не са смешни. На теб самия какво ти говори?

— Проекция. — Бентън се помъчи да укроти гнева си към Уорнър Ейджи. — Става дума за смисъла, който влага тя — чу се да казва със спокоен глас.

— Добре. Какъв смисъл влага според теб? Кой е Дядо Коледа? Коя е Баба Коледа?

— Аз съм Дядо Коледа — каза Бентън и вълната от гняв отмина. Беше му се струвала огромна като цунами, а после спадна и почти изчезна. Той се поотпусна. — Баба Коледа ми е ядосана за нещо, което смята, че съм направил, нещо грубо и унизително. Аз, Дядо Коледа, съм казал: „Хо, хо, хо“, а Баба Коледа е решила, че я наричам „курва“.

— Доди Ходж има чувството, че е несправедливо обвинена, унизена, недооценена, омаловажена. И все пак знае, че това чувство не е вярно — каза доктор Кларк. — Тук си казва думата хистрионното личностно разстройство. Най-очевидното послание на картичката е, че бедният Дядо Коледа ще отнесе пердах, защото Баба Коледа не е разбрала правилно казаното от него, и явно Доди схваща шегата, иначе нямаше да избере тази картичка.

— Ако предположим, че я е избрала тя.

— Все за това намекваш. Че може би някой й е помогнал. Че е имала съучастник.

— Заради техническата част — каза Бентън. — Съмнявам се тя да разбира от гласови модули, да може да ги поръча и да сглоби това проклето нещо. Доди е импулсивна и търси бързо удовлетворение. Тук е нужно голямо предварително планиране, а според онова, което видях у нея в болницата, тя не е способна на такова. А и кога е намерила време? Както казах, изписаха я едва тази неделя. Картичката е пратена вчера. В сряда. Откъде е знаела, че трябва да ми я прати тук? Ръчно написаният адрес е странен. Всичко е странно.

— Тя жадува за драма, а пеещата картичка е драматична. Не мислиш ли, че това отговаря на хистрионните й наклонности?

— Ти сам посочи, че тя не е свидетел на драмата — каза Бентън. — А драмата не е забавна, ако няма зрители. Тя не ме е видяла как отварям картичката, изобщо не знае дали съм я отворил. Защо не ми я даде лично, преди да я изпишат, вместо да ми я праща?

— Значи я е подкокоросал някой друг. Нейният съучастник.

— Текстът на песничката ме притеснява — рече Бентън.

— Коя част по-точно?

— „Клонка от имел пъхни където се полага и ангелче с връвчица на елхата окачи“.

— Кой е ангелчето?

— Ти ми кажи.

— Може да е Кей. — Доктор Кларк го изгледа в очите. — „Елхата“ може да е алюзия с пениса ти, намек за сексуалната ти връзка с жена ти.

— Или пък намек за линчуване — каза Бентън.