Проектът Калигула

След шест дни

В мемориалната стая на „Ту Тръкс“, до машината за кола и оръжейния шкаф, бяха наредени столове и пейки, защото в кухнята нямаше място за всички. Скарпета бе донесла прекалено много храна.

Големите купи на масата бяха пълни с папарделе със спанак и яйца, макарони, пене и спагети. На печката се топлеха тенджери с различни видове сосове: с манатарки, болонезе, с прошуто. Простичък доматен сос бе предназначен за Марино, защото той обичаше да слага такъв на лазанята си и специално бе помолил за него, с допълнително месо и извара. Бентън бе поискал телешки пържоли на тиган със сос „Марсала“, а Луси — любимата си салата с копър. Бъргър се бе задоволила с пиле с лимон. Въздухът бе наситен с уханията на пармезан, гъби и чесън и лейтенант Ал Лобо се тревожеше как ще удържи тълпата.

— Целият квартал ще се изсипе тук — каза той и опипа коричката на хляба. — Или може би целият Харлем. Това май е готово.

— Трябва да ехти на кухо, като го почукаш — каза Скарпета, избърса ръце в престилката си и надзърна във фурната, от която лъхна ароматна жега.

— На мен ми се струва, че ехти. — Лобо си облиза пръста.

— По същия начин проверява и бомбите — каза Марино, докато влизаше в кухнята, следван по петите от боксера Мак и булдога на Луси Джет Рейнджър. Ноктите на кучетата тракаха по плочките. — Почуква ги и ако не избухнат, се прибира вкъщи рано-рано, приключил с работата за деня. Може ли да им дадем нещо? — Имаше предвид кучетата.

— Не — обади се Луси откъм мемориалната стая. — Никаква човешка храна!

От другата страна на отворената врата двете с Бъргър окачваха гирлянди от бели лампички върху витрината с личните вещи на Джо Виджиано, Джон д’Алара и Майк Къртин, служителите от „Ту Тръкс“, загинали на 11-и септември. Принадлежностите им, извадени от руините, бяха наредени по рафтовете: белезници, ключове, кобури, клещи за тел, фенерчета, закопчалки и халки от коланите им, стопени и огънати, а на пода имаше част от стоманена греда от Световния търговски център. По кленовата ламперия на стените висяха снимки на тримата и на други членове на „Ту Тръкс“, загинали при изпълнение на служебния си дълг, а леглото на кучето Мак бе застлано с покривка, изобразяваща американското знаме, изработена от децата в едно начално училище. Коледна музика се смесваше с бъбренето на полицейски радиостанции. Скарпета чу стъпки по стълбите.

Бентън и Бонел бяха излезли да донесат останалата храна: замразен шоколадов мус с фъстъци, пандишпан без масло, сухи колбаси и сирена. Скарпета бе наблегнала на предястията, защото те щяха да се запазят по-дълго, а за ченгетата нямаше нищо по-хубаво от това да разполагат с остатъци, за да си похапват, докато висят на повикване.

Беше средата на коледния следобед, времето бе студено с кратки превалявания на сняг, а Лобо и Дройдън бяха пристигнали от 6-и участък. Всички се събираха в „Ту Тръкс“, защото Скарпета бе решила, че трябва да прекара празничната вечеря с хората, направили най-много за нея в последно време.

Бентън цъфна на вратата с кашон в ръце. Лицето му бе поруменяло от студа.

— Ел Ей още паркира колата. Тук даже ченгетата нямат къде да паркират. Къде да го оставя? — Влезе и се огледа, но нямаше никакво свободно място.

— Тук. — Скарпета премести няколко купи. — Засега сложи муса във фризера. Виждам, че си донесъл и вино. Е, добре де, предполагам, че няма да се отзоваваш на спешни случаи. Разрешено ли е да държим вино тук? — извика тя към мемориалната стая, където Лобо и Дройдън бяха заедно с Бъргър и Луси.

— Само ако е със завинтваща се капачка или от кашон — отвърна Лобо.

— Всичко, което струва повече от пет долара, е контрабанда — добави Дройдън.

— Кой е свободен? — попита Луси. — Аз не съм. Нито пък Джейми. Мисля, че на Мак му се ака.

Кафявият боксер бе стар и с артрит, също като Джет Рейнджър — и двете кучета бяха спасени от умъртвяване. Скарпета намери пакета със сладките, които бе изпекла, здравословни курабийки с фъстъчено масло и пшеничено брашно. Подсвирна и кучетата дотичаха при нея — не много пъргаво, но все пак не им липсваше ентусиазъм. Тя им каза „седни“ и ги възнагради.

— Де да беше толкова лесно и с хората — отбеляза, докато си сваляше престилката. После се обърна към Бентън: — Хайде, Мак има нужда да се поразтъпче.

Бентън хвана каишката и двамата си облякоха палтата. Скарпета натъпка няколко найлонови плика в левия си джоб. Изведоха Мак по протритото дървено стълбище и през големия гараж, в който почти нямаше откъде да се мине от камиони и оборудване, и излязоха през една странична врата. От другата страна на Десето авеню, до църквата „Света Богородица“, имаше малък парк. С Бентън поведоха Мак натам, защото замръзналата рядка трева бе по-добра от пътната настилка.

— Проверка на положението — каза Бентън. — Готвиш от два дни.

— Знам.

— Не искам да повдигам въпроса вътре — каза той, докато Мак започна да души и го задърпа към едно голо дърво, а после и към един храст. — Така или иначе ще говорят за това цяла вечер. Мисля, че трябва да ги оставим да приказват, а малко по-късно да се приберем вкъщи. Трябва да останем само двамата. Не сме били насаме цяла седмица.

Не бяха и спали много. Разкопаването на мазето в къщата на Стар бе отнело няколко дни, защото електронният нос бе душил толкова усърдно, колкото Мак в момента, и бе открил следи от кръв къде ли не. Известно време Скарпета се страхуваше, че в двата етажа под къщата, където Руп Стар бе държал и ремонтирал колите си, има множество трупове, но не бе така. Накрая откриха там само Хана, скрита под слой бетон на дъното на автомобилния канал. Причината за смъртта й не се различаваше от тази на Тони Дериън, само дето нараняванията на Хана бяха много по-жестоки. Бе удряна по главата и лицето шестнайсет пъти, вероятно със същото оръжие, което бе използвано и при Тони — лоста за скорости с голяма стоманена топка, колкото топка за билярд.

Въпросният лост бе от ръчно изработена кола „Спайкър“, която Луси и Руп бяха реставрирали и продали преди пет години, и на него бе открито ДНК от много хора, трима от тях идентифицирани със сигурност: Хана, Тони и човекът, който Скарпета вярваше, че ги е пребил до смърт — Жан-Батист Шандон, познат още като Боби Фулър, американски бизнесмен, който бе също толкова измислен като много от другите самоличности на Шандон. Скарпета не направи аутопсията му лично, но присъства на нея, защото имаше чувството, че тя е важна както за миналото, така и за бъдещето й. Доктор Едисън се бе заел със случая и изследването по нищо не се различаваше от всички други, провеждани в ССМ. Скарпета неволно си помисли колко разочарован би бил от това Шандон.

Той не бе по-специален от останалите, просто още едно тяло на масата, само дето имаше повече следи от козметични операции и подобрения. Тези коригиращи хирургични намеси сигурно бяха продължили години и между тях бе имало дълги и много мъчителни периоди на възстановяване. Скарпета можеше само да си представя страданията, понесени при лазерното обезкосмяване на цялото тяло и поставянето на коронки на всички зъби. Но Жан-Батист вероятно е бил доволен от крайния резултат, защото колкото и да го изучава в моргата, тя откри много малко следи от деформациите му, само мрежа от хирургически белези, които се видяха едва когато косата му бе обръсната около входната и изходната рана от деветмилиметровия куршум, пуснат в челото му от Бентън.

Жан-Батист Шандон бе мъртъв и Скарпета знаеше, че това е той. ДНК-то не грешеше и тя можеше да е спокойна, че той никога вече няма да я причаква на пейка в парка или в моргата, или в някоя къща, или където и да било. Хап Джъд бе мъртъв и независимо колко добре бе планирал извратените си занимания и престъпленията си, бе успял да остави сериозна ДНК следа: върху часовника „БиоГраф“, носен от Тони като част от финансираното от Шандон изследване „Калигула“, в което я бе замесил баща й; във вагината й, защото латексовите ръкавици не са толкова надеждни като презервативите; на червения шал, вързан около врата й; по смачканите хартиени кърпички, които Марино бе прибрал от кошчето й за боклук и които Хап вероятно бе използвал, мислейки, че премахва всякакви следи от апартамента й; както и върху двете книги за истински престъпления, открити в чекмеджето на нощната й масичка. Теорията бе, че на охранителните камери е записан Хап Джъд в последната си роля.

Той облякъл парката на Тони и обул маратонки, подобни на нейните, но допуснал грешка с ръкавиците, защото тя била почнала да носи еднопръсти скиорски ръкавици — онези, които оставила на предната седалка на ламборгинито — и в едната от тях си стоял безжичният пръстов сензор за измерване на кислорода в кръвта. Хап влязъл в сградата на Тони с помощта на ключовете, взети от трупа й, които по-късно върнал, и макар че Скарпета никога нямаше да узнае какво точно си е мислел, подозираше, че целите му са били няколко. Искал е да премахне всички улики, които го свързват с нея, а на джиесема и лаптопа й имаше такива в изобилие. И двете устройства бяха открити в апартамента му в Трибека, заедно с портмонето й и други вещи, включително зарядни, което намекваше, че е прекарвала немалко време с него. Беше му писала стотици есемеси, а той й бе пращал на имейла някои от своите смущаващи сценарии и тя ги бе записала на харддиска си. В есемесите на Хап ясно се подчертаваше, че връзката им трябва да остане в тайна заради неговата известност, и Скарпета се съмняваше, че Тони е имала някаква представа колко извратени са сексуалните фантазии на приятеля й за нея — също колкото нещата, които той пишеше и обичаше да чете.

ФБР продължаваше да издирва хора, които могат да разкажат нещо повече за фамилията Шандон и нейната престъпна мрежа, както и за всичко случило се. Доди Ходж и дезертиралият пехотинец Джеръм Уайлд скоро щяха да се окажат сред десетимата най-търсени престъпници. Карли Криспин, която бе оставила отпечатъците си върху блекбърито на Скарпета, си бе наела известен адвокат и вече не се появяваше по телевизията, а и едва ли щеше да се появи някога, във всеки случай не и по Си Ен Ен. Икономките Роузи и Настя бяха привикани на разпит и се говореше, че ще ексхумират Руп Стар, но Скарпета се надяваше това да не стане, защото не вярваше, че ще има някаква полза, а щеше да е само още една сензация в новините. Бентън й бе казал, че списъкът с действащите лица е дълъг — като се имат предвид негодниците, наети от Шандон — и ще мине известно време, преди да се установи кои от тях са истински, като Фреди Маестро, и кои са просто друг облик на Жан-Батист, като френския филантроп мосю Льокок.

— Браво — похвали Скарпета Мак за работата, която бе свършил.

Прибра резултата в една от найлоновите торбички и двамата с Бентън тръгнаха да се връщат. Вече се смрачаваше. Снегът валеше на ситни снежинки, които бързо се топяха, но поне имаше сняг, както се изрази Бентън и отбеляза, че след като е Коледа, това е някакъв знак.

— За какво? — попита Скарпета. — Че ни пречиства от греховете? Впрочем, можеш да ме държиш за тази ръка, но не посягай към другата.

Подаде му ръката без найлоновия плик, а той натисна звънеца пред „Ту Тръкс“.

— Ако бъдем пречистени от греховете си — каза Бентън, — какво ще ни остане?

— Нищо интересно — отвърна тя, докато ключалката изщракваше. — Всъщност смятам да съгрешавам колкото се може повече, когато се приберем вкъщи довечера. Приеми го като предупреждение, специален агент Уесли.

Горе всички се струпаха в малката кухня, докато Бентън отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши, хубаво кианти за всеки, който можеше да си позволи алкохол. Марино отвори хладилника и извади газирани напитки за Лобо и Дройдън и безалкохолна бира за себе си. Вече се бе появила и Бонел, така че всички решиха, че сега е подходящият момент за тост. Отидоха в мемориалната стая. Скарпета влезе последна, с кошница с пресен хляб.

— Ако ми позволите, искам да ви запозная с една семейна традиция — каза тя. — Хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка, и го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно. Може да е нещо от детството. Може да е от всяко време и всяко място. Затова си помислих да вдигнем тост, да хапнем по залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били, защото това ни показва и какви сме сега.

— Сигурни ли сте, че можем да го правим тук? — попита Бонел. — Не искам да проявявам неуважение.

— За тези ли говориш? — Лобо имаше предвид загиналите си другари, чиито вещи не изглеждаха толкова окаяно в светлината на белите лампички. — Те първи биха поискали сега да сме тук и да правим точно това. Изкушавам се да приготвя една чиния и за тях. Джон много обичаше животните. — Погледна снимката на Д’Алара, докато Марино галеше Мак. — Още пазим пръчката му за змии в шкафчето му.

— Не си спомням да съм виждала змия в Манхатън — каза Бъргър.

— Освен всеки ден — обади се Луси. — Ние си изкарваме прехраната с лов на змии.

— Хората ги пускат в парка — каза Дройдън. — Домашни питони, които вече са нежелани. Веднъж беше алигатор. И познайте кого викат?

— Нас — отвърнаха всички.

Скарпета пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парченце хляб и го изяде. Тя обясни, че тайната на хляба на спомените е, че можеш да слагаш в него каквото си поискаш. Може да са грубо стрити зърна, или картофи, или сирене, или подправки, защото хората ще живеят по-добре, ако обръщат внимание какво имат и не го хабят. Спомените са като онова, което намираш в кухнята, каза тя, всички онези остатъци в чекмеджетата и тъмните шкафове, които изглеждат ненужни или дори развалени, но всъщност могат да подобрят нещо, което правиш.

— За приятелите — каза тя и вдигна чашата си.