Проектът Калигула

14.

Луси най-сетне бе оставила клавиатурата. Бе престанала да разглежда карти и пише имейли. Сега щеше да каже нещо, което не бива. Бъргър го усещаше как се задава и не можеше да я спре.

— Седя си тук и си мисля какво биха казали феновете ти — каза Луси на Хап Джъд. — Опитвам се да вляза в ума на един твой фен. Това е кинозвездата, по която си падам — ето, сега съм в ума на един фен. И си представям моя идол Хап Джъд с латексова ръкавица вместо кондом да ебе трупа на деветнайсетгодишно момиче в хладилника на моргата.

Хап Джъд изглеждаше, сякаш са го зашлевили — със зяпнала уста и яркочервено лице. Канеше се да избухне.

— Луси, дойде ми на ума, че Джет Рейнджър може би трябва да се поразходи навън — каза Бъргър след известна пауза.

Старият булдог бе на горния етаж и беше излизал по нужда преди няма и два часа.

— Не още. — Зелените очи на Луси срещнаха нейните. В тях имаше дързост и инат. Ако Луси не беше Луси, Бъргър щеше да я уволни.

— Какво ще кажеш за още една вода, Хап? — каза Бъргър. — На мен лично добре би ми дошло едно диетично „Пепси“. — Гледаше втренчено Луси. Това не бе предложение, а заповед.

Трябваше да остане за малко насаме със свидетеля си и искаше Луси да престане. Това тук бе криминално разследване, а не улична кавга. Какво й ставаше, по дяволите?

Бъргър пак се обърна към Джъд.

— Говорехме за онова, което сте казали на Ерик. Той твърди, че сте правили сексуални забележки за момиче, което било умряло току-що в болницата.

— Никога не съм казвал, че съм вършил такива гадости!

— Говорили сте с Ерик за Фара Лейси. Казали сте му, че подозирате, че в болницата са се отнесли непристойно с нея. Че персоналът или служителите на погребалното бюро са извършвали непристойни действия с трупа й, а може би и с други трупове — продължи Бъргър, докато Луси стана от масата и излезе. — Защо ще споменавате за това на един непознат? Може би сте изпитвали отчаяна нужда да се изповядате, да уталожите чувството си на вина. Когато сте говорили за ставащото в „Парк Дженеръл“, може би всъщност сте говорили за себе си. За това, което сте направили.

— Глупости! Кой, по дяволите, иска да ме натопи? — Джъд вече крещеше. — Заради пари ли е всичко? Да не би оня малък шибаняк да се опитва да ме изнудва? Това да не е някаква гнусна лъжа, изфабрикувана от онази луда кучка Доди Ходж?

— Никой не се опитва да ви изнудва. Не става дума за пари, нито пък за някой, който уж ви преследва. Става дума за онова, което сте направили в „Парк Дженеръл“, преди да станете богат и може би, преди да започнат да ви преследват.

Блекбърито на Бъргър, оставено на масата до нея, издаде сигнал. Някой току-що й бе пратил имейл.

— Трупове! Драйфа ми се само като си помисля за това — рече Джъд.

— Но вие не само сте мислили за това, нали? — заяви Бъргър.

— Какво имате предвид?

— Ще видите — каза тя.

— Търсите си изкупителна жертва или пък се опитвате да си изградите име за моя шибана сметка.

Бъргър не каза, че вече си е изградила име и не се нуждае от помощта на един второразреден актьор. Вместо това рече:

— Ще повторя, искам от вас единствено истината. Истината лекува. Ще се почувствате по-добре. Всички допускат грешки.

Той избърса очите си, кракът му вече подскачаше толкова силно, че сякаш щеше да излети от стола. Бъргър не го харесваше, но още по-малко харесваше себе си. Напомни си, че той сам си е виновен, би могъл да избегне това, ако бе проявил отзивчивост при първото й обаждане преди три седмици. Ако беше говорил с нея, тя нямаше да сметне за нужно да съставя план, който до голяма степен се бе изплъзнал от контрола й. Луси се бе погрижила да се изплъзне. Бъргър никога не бе имала намерение да повдига обвинения срещу Хап Джъд за нещо, което може да се е случило в болница „Парк Дженеръл“, и изобщо не вярваше на някакъв си информатор наркоман на име Ерик, с когото никога не се бе срещала и не бе говорила. Марино беше говорил с него. Марино й бе съобщил, че Ерик му е разказал за „Парк Дженеръл“ и че информацията е смущаваща, може би дори инкриминираща. Но Бъргър се интересуваше от много по-голям случай.

Хап Джъд бе клиент на високоуважаваната и успешна компания за финансов мениджмънт на Хана Стар, но не бе загубил нито цент от състоянието си в това, което Бъргър наричаше „пирамида с посредник“. Беше спасен, когато Хана целенасочено бе изтеглила инвестициите му от борсата на 4-ти август тази година. Точно същия ден два милиона долара бяха преведени в банковата му сметка. Първоначалната му инвестиция, съставляваща една четвърт от тази сума и направена година по-рано, никога не бе излизала на борсата, а си стоеше в джобовете на фирмата за инвестиране в недвижими имоти „Бей Бридж Файнанс“, чийто главен изпълнителен директор наскоро бе арестуван от ФБР за измама. Хана щеше да каже, че не знае нищо за това, че е в пълно неведение за престъпната схема на „Бей Бридж Файнанс“, също както почтените финансови институции, благотворителни организации и банки, станали жертва на Бърнард Мадоф и хората като него. Без съмнение тя щеше да твърди, че е излъгана подобно на толкова други.

Бъргър обаче не вярваше на това. Моментът на трансакцията, която Хана бе извършила в полза на Хап Джъд, явно без той или някой друг да го поиска, доказваше, че е знаела точно в какво участва и е включена в заговора. Разследването на финансовите й документи, което се водеше от момента на нейното изчезване, загатваше, че Хана, единствената наследница на състоянието и компанията на покойния си баща Руп Стар, има изобретателни бизнес практики, особено що се отнася до таксуването на клиентите. Това обаче не я правеше престъпничка. Нищо не се набиваше на очи, докато Луси не откри трансфера на два милиона към Хап Джъд. Тогава изведнъж изчезването на Хана, за което се предполагаше, че е дело на насилник и следователно се намира в областта на Бъргър, започна да придобива по-различна окраска. Бъргър бе обединила сили с други адвокати и аналитици от Следователския отдел на своята служба, най-вече от секция „Измами“, а също така се бе консултирала и с ФБР.

Разследването й бе строго секретно и обществото не знаеше нищо за него, защото последното, което й се искаше, бе цялата вселена да разбере, че според нея, противно на популярните теории, Хана Стар не е жертва на някакъв сексманиак и ако в случая наистина има замесено жълто такси, вероятно това е таксито, откарало я до летището, където се е качила на частен самолет — нещо, което бе включено в графика й. Тя бе трябвало да се качи на своя „Гълфстрийм“ в Деня на благодарността, за да отлети за Маями, а оттам — за Сейнт Бартс. Но не го беше направила, защото беше имала други планове, по-тайни. Хана Стар беше мошеничка и имаше голяма вероятност да е жива и офейкала. Освен това не би спасила Хап Джъд от ужасна финансова катастрофа, ако не изпитваше към него нещо повече от професионален интерес. Явно бе хлътнала по своя клиент-звезда и може би той имаше някаква представа къде е.

— Това, което и през ум не ви е минавало, е, че Ерик ще се обади в прокуратурата във вторник сутринта, ще се свърже с моя следовател и ще му повтори всичко, казано от вас — каза Бъргър на Джъд.

Ако Марино бе дошъл на този разговор, можеше да й помогне в момента. Можеше да повтори онова, което му е казал Ерик. Бъргър се чувстваше изолирана и пренебрегната. Луси не показваше никакво уважение и криеше разни неща от нея, а проклетият Марино бе твърде зает.

— Иронията е там — продължи Бъргър, — че не съм сигурна дали Ерик ви е подозирал, или е искал по-скоро да се изфука. Да се похвали, че е говорил с филмова звезда, че разполага с информация за огромен скандал, да стане следващия „Американски идол“ и да го дават по всички новини, което, изглежда, е движещият мотив на всички в днешно време. За ваше нещастие, когато се заехме да проучим историята на Ерик за скандала в „Парк Дженеръл“, се оказа, че май в нея има нещо.

— Той е само един боклук, който много плямпа. — Сега, когато Луси я нямаше в стаята, Джъд бе по-спокоен.

— Проверихме го, Хап.

— Това беше преди четири години или нещо такова. Много отдавна, по времето, когато работех там.

— Четири години, пет години, за това няма срок на давност — каза Бъргър. — Но ще призная, че вие поставихте пред прокуратурата на Ню Йорк необичайно законово предизвикателство. Обикновено, когато попаднем на случай с оскверняване на човешки останки, става дума за археология, а не за некрофилия.

— Иска ви се да е вярно, ама не е — каза той. — Кълна се. Никога не бих наранил някого.

— Повярвайте ми, никой не иска такова нещо да е вярно — рече Бъргър.

— Дойдох тук, за да ви помогна. — Ръцете му трепереха, докато бършеше очите си. Може би играеше, искаше да предизвика съчувствието й. — А това другото, то не е вярно, да го еба, изобщо не е вярно, каквото и да е разправял онзи.

— Ерик беше доста убедителен. — Мамка му, ако Марино бе тук, можеше да й помогне. Бъргър му беше бясна.

— Шибан копелдак, да му го начукам! Аз само се майтапех, след като излязохме от бара. Палнахме един джойнт. Само се майтапех за тая работа с болницата. Дрънках глупости, за да съм интересен. Боже мили, не ми е притрябвало да правя такова нещо. Защо ще правя такова нещо? Само си приказвах, това е всичко — малко трева, дъра-бъра и може би някоя текила отгоре. Бях напушен, седях в бар и този пич… Шибан никаквец! Да му го начукам! Ще го съдя до дупка, ще го съсипя. Ето какво получавам, задето съм мил с някакво скапано групи.

— Какво ви кара да мислите, че Ерик е групи? — попита Бъргър.

— Идва при мен на бара. Нали разбирате, аз си гледам моята работа, пия си, и той ми иска автограф. Аз допускам грешката да съм мил и докато се усетя, двамата се разхождаме и той ме разпитва какви ли не работи за мен, като явно се надява да съм гей, какъвто не съм и никога не съм бил.

— Ерик гей ли е?

— Ами, посещава „Стоунуол Ин“.

— Вие също — каза Бъргър.

— Казах ви, не съм гей и никога не съм бил.

— Доста необичайно място за вас — отбеляза Бъргър. — „Стоунуол Ин“ е едно от най-прочутите гей заведения в страната, символ на движението за права на гейовете. Не е най-подходящото място за хора с нормална ориентация.

— Когато си актьор, посещаваш какви ли не места, за да можеш да играеш всякакъв тип хора. Аз съм методичен актьор, разбирате ли, правя проучвания. Такъв ми е стилът, така получавам идеи и избистрям образите. Известен съм с това, че работя усърдно и правя каквото е нужно.

— Посещението на гей бар проучване ли е?

— Не ми е проблем да посещавам всякакви заведения, защото съм уверен в себе си.

— Какви други проучвания извършвате, Хап? Запознат ли сте с Фермата за трупове в Тенеси?

Джъд изглеждаше първо смутен, а после изумен.

— Какво? Вече влизате и в имейла ми, така ли?

Тя не отговори.

— Добре де, поръчах нещо от тях. За проучване. Играя археолог в един филм и разкопаваме масов гроб на умрели от чума, сещате се, със скелети. Стотици, хиляди скелети. Това е просто проучване, даже мислех да проверя дали не мога да ида до Ноксвил, за да добия представа какво е да се намираш в близост до нещо такова.

— В близост до разлагащи се трупове ли?

— Ако искаш да се справиш добре, трябва да го видиш, да го помиришеш, за да можеш да го изиграеш. Любопитен съм какво става, когато едно тяло престои в земята или го оставят да лежи някъде. Как ще изглежда, след като изтече много време. Не съм длъжен да ви обяснявам всичко това, да ви обяснявам как играя и цялата си проклета кариера. Нищо не съм направил. Вие сте нарушили правата ми, като сте ми влезли в имейла.

— Не си спомням да съм казвала, че сме ви влезли в имейла.

— Трябва да сте влезли.

— Търсене на данни — отвърна тя. Той я гледаше в очите или се озърташе из стаята, но вече не я оглеждаше от глава до пети. Правеше го само докато Луси бе тук. — Хората ползват компютри, които са свързани със сървър, поръчват нещо онлайн и е изумително каква следа оставят. Хайде да си поговорим още малко за Ерик.

— Шибан педал!

— Той каза ли ви, че е гей?

— Опитваше се да ме сваля. Беше очевидно: разпитваше за мен, за миналото ми и аз му казах, че съм работил какво ли не, включително и санитар на непълно работно време. Педалите непрекъснато ме свалят — добави той.

— Вие ли повдигнахте темата за някогашната ви работа в болницата, или той?

— Не помня как стана дума за това. Той започна да ме пита за кариерата ми, как съм започнал, и аз му казах за болницата. Разправях с какво съм се занимавал, докато актьорството ми потръгне достатъчно, за да се издържам от него. Бях флеботомист, събирах проби, даже помагах в моргата, бършех подовете, вкарвах и изкарвах трупове от хладилника, вършех каквото се наложи.

— Защо? — попита Луси от вратата. Носеше диетично „Пепси“ и бутилка вода.

— Какво „защо“? — Джъд изви глава и държането му се промени. Мразеше я. И не се опитваше да го крие.

— Защо си се хванал на такава скапана работа? — Тя отвори кутията „Пепси“, остави я пред Бъргър и седна.

— Имам само гимназиална диплома — каза той, без да гледа към нея.

— Защо не стана модел или нещо такова, докато се опитваше да пробиеш като актьор? — Луси продължи от мястото, на което бе прекъснала, обиждаше го, дразнеше го.

Част от Бъргър слушаше внимателно, докато друга част бе отвлечена от втори сигнал за получено съобщение откъм блекбърито. По дяволите, кой се опитваше да я намери в четири сутринта? Може би пак Марино. Беше прекалено зает да дойде, а сега отново я прекъсваше. А може и да не беше той. Тя придърпа блекбърито към себе си, докато Хап Джъд продължаваше да приказва, отправяйки отговорите си към нея. Беше по-добре да провери съобщенията си и тя дискретно въведе паролата.

— Работил съм малко и като модел. Правех каквото мога, за да изкарвам пари и да трупам жизнен опит — каза той. — Не ме е страх от работа. Не ме е страх от нищо, освен хората да разправят шибани лъжи за мен!

Първият имейл, пратен преди няколко минути, бе от Марино:

— Не се гнуся от нищо — продължаваше Джъд. — Аз съм от онези хора, които правят каквото е нужно. Никога не съм получавал нещо наготово.

Марино пишеше, че съставя заповед за обиск, която след малко ще прати на Бъргър. После тя трябваше да провери дали е написана правилно и с подходящите изрази, да се свърже със съдия, на когото можеше да се обади по всяко време, и да отиде до дома му, за да получи неговия подпис върху заповедта. Каква заповед за обиск и кое бе толкова спешно? Какво ставаше със Скарпета? Бъргър се зачуди дали това няма връзка с подозрителния пакет, оставен в сградата й снощи.

— Ето защо мога да играя ролите, които играя, и да изглеждам убедително. Защото не се плаша нито от змии, нито от насекоми — говореше Джъд на Бъргър, която го слушаше внимателно и в същото време преглеждаше имейлите си. — Искам да кажа, мога да правя като Джийн Симънс31, да си слагам прилеп в устата и да бълвам огън. Голяма част от каскадите си ги изпълнявам сам. Не искам да говоря с нея. Ако се налага да говоря с нея, ще си тръгна. — Той се взираше в Луси.

Вторият имейл, който току-що бе пристигнал, беше от Скарпета:

Явно Марино и Скарпета бяха разговаряли, макар че Бъргър си нямаше представа за какво откраднато устройство става дума и какво трябва да бъде обискирано. Не можеше да проумее защо Скарпета не е дала тази инструкция на Марино, за да може той да включи технически експерт в допълнението към заповедта за обиск, която съставяше. Вместо това казваше директно на Бъргър, че иска един цивилен да помага при обиска, някой, който разбира от устройства за съхраняване на данни, като например компютри. И изведнъж разбра. Скарпета искаше Луси да присъства и молеше Бъргър да се погрижи за това. По някаква причина то бе много важно.

— Страшна каскада си извъртял в моргата на болницата — каза Луси на Джъд.

— Никаква каскада не съм извъртал. — Той отправяше всичките си думи към Бъргър. — Само си говорех, казвах, че може да се е случило нещо такова, може би когато дойдоха хората от погребалното бюро, а и защото тя беше наистина хубава и съвсем не бе обезобразена, като за човек с такива тежки наранявания. Казах го полу на майтап, макар че наистина съм се чудил какви ги вършат някои от тези погребални агенти. Някои от тия, на които съм попадал, ми се виждаха съмнителни. Аз съм на мнение, че хората правят какво ли не, стига да може да им се размине.

— Ще те цитирам — каза Луси. — „Хап Джъд казва, че хората правят всичко, което може да им се размине“. Веднага ще го лепнат на заглавната страница на Yahoo!

— Може би сега е подходящ момент да му покажем какво сме открили — рече Бъргър. После се обърна към Джъд: — Сигурно сте чували за изкуствения интелект. Това е нещо още по-напредничаво. Предполагам, не сте си задавали въпроса защо поискахме срещата да се състои тук.

— Тук ли? — Той огледа стаята. Съвършеното му лице беше безизразно.

— Вие избрахте времето. Аз избрах мястото. Това високотехнологично помещение — каза Бъргър. — Виждате ли всички тези компютри? Това е фирма за компютърна криминалистика.

Той не реагира.

— Ето защо избрах това място. И нека да поясня. Луси е консултант по компютърни разследвания, работещ за окръжната прокуратура, но всъщност е нещо много повече. Бивша служителка на ФБР и АТО, няма да си правя труда да излагам професионалното й резюме, защото би отнело твърде дълго, но не бяхте съвсем прав, когато казахте, че не е истинско ченге.

Той май не разбираше.

— Да се върнем към времето, когато сте работили в болница „Парк Дженеръл“ — каза Бъргър.

— Ама аз наистина не помня почти нищо за тази история.

— Коя история? — попита Бъргър с онова, което Луси наричаше „олимпийско спокойствие“. Само дето не го казваше като комплимент.

— С момичето — каза той.

— Фара Лейси — каза Бъргър.

— Да, тоест не. Искам да кажа, опитвам се да си спомня, но беше толкова отдавна…

— Това им е хубавото на компютрите — каза Бъргър. — Те не се интересуват дали нещо е било отдавна. Особено компютрите на Луси, нейните програми за неврални мрежи — програмни конструкции, които имитират човешкия мозък. Нека ви опресня паметта за онези отдавнашни дни в „Парк Дженеръл“. Когато сте влизали в моргата, е трябвало да използвате служебната си карта. Да ви звучи познато?

— Сигурно е така. Искам да кажа, май такава беше процедурата.

— И всеки път, когато сте използвали служебната си карта, кодът ви е бил запазван в компютърната система на болницата.

— Там има и записи от охранителните камери — добави Луси. — А също и имейлите ти, защото са се намирали на сървър на болницата, който прави рутинен бекъп на данните, и това означава, че те още разполагат с електронни записи от времето, когато си бил там. Включително всичко, писано, на компютъра, който си ползвал в болницата. А ако си влизал през него в личните си имейли, значи и с тях. Всичко е свързано. Номерът е само да знаеш как. Няма да те обременявам с много компютърен жаргон, но точно с това се занимавам аз тук. Правя връзки по същия начин, по който невроните в мозъка ти ги правят в момента. Потоци от входящи и изходящи сигнали от сетивните и моторните нерви в очите ти, ръцете ти, които мозъкът сглобява, за да извърши някакво действие или да реши проблем. Образи, идеи, писмени съобщения, разговори. Дори писането на сценарии. Всичко това е взаимосвързано и образува модели, които ти позволяват да забелязваш, решаваш и предугаждаш.

— Какво писане на сценарии? — По говора на Хап Джъд личеше, че устата му е пресъхнала. — Не знам за какво говориш.

Луси затрака по клавишите. После насочи едно дистанционно към плосък екран, монтиран на стената. Джъд посегна към бутилката вода, разви капачката и отпи дълга глътка.

Плоският екран се раздели на прозорци, с изображения във всеки от тях: младият Хап Джъд по престилка влиза в моргата на болницата, вади латексови ръкавици от една кутия, отваря неръждаемата стоманена врата на хладилната стая; снимка от вестник на деветнайсетгодишната Фара Лейси, много красива светлокожа афроамериканка в мажоретен костюм, държаща помпони и широко усмихната; имейл; страница от сценарий.

Луси кликна на страницата и тя изпълни целия екран.

— Откъде взе това? Кой ти го е дал, по дяволите? Нямаш право да ми ровиш в пощата — каза високо Хап Джъд. — Освен това не е каквото си мислиш. Ти се опитваш да ме натопиш!

Луси цъкна с мишката и един имейл изпълни плоския екран.

— Имах предвид пиене. — Думите му излизаха със запъване. Гласът му трепереше. — Не помня кой… Вижте, сигурно съм говорел за студено питие. Питал съм някого дали иска да се видим и да пийнем нещо.

— Не знам — каза Луси на Бъргър. — Струва ми се, той предположи, че сме изтълкували „едно студено“ като нещо друго. Може би тяло? Някой път трябва да опиташ да ползваш спелчек — обърна се тя към Джъд. — Освен това трябва да внимаваш какво правиш, какво пишеш по имейла, за какво си чатиш от компютри, които са свързани със сървър. Като например болничен сървър. Можем да стоим тук с теб и цяла седмица, ако искаш. Имам компютърни програми, които могат да навържат всички късчета от цялото ти извратено подобие на живот.

Това беше блъф. Засега разполагаха със съвсем малко: само писаното от него на болничните компютри, имейлите му, данните, които се бяха помещавали на сървъра тогава, плюс няколко снимки от охранителни камери и записи в дневника на моргата за двуседмичния период на хоспитализирането на Фара Лейси. Не бяха имали време да прегледат нещо друго. Бъргър се страхуваше, че ако отложи разговора с Хап Джъд, никога вече няма да има тази възможност. Тя го наричаше „блицатака“. Ако по-рано това не й харесваше, сега бе съвсем непоносимо. Изпитваше съмнения. Сериозни съмнения. Същите, които бе изпитвала през цялото време, само че много по-силни. Луси направляваше всичко това. Беше си наумила някаква цел и явно не й пукаше как ще стигне до нея.

— Не искам да гледам нищо повече — заяви Хап Джъд.

— Има тонове информация за проучване. Станах кривогледа. — Луси почука с показалец по лаптопа. — Всичко е свалено. Неща, които се съмнявам, че помниш; сигурно и представа си нямаш за тях. Не съм сигурна какво ще направят ченгетата с това. — Обърна се към Бъргър. — Какво ще направят ченгетата с това?

— Мен ме притеснява какво е станало, докато жертвата е била още жива — каза Бъргър, защото трябваше да изиграе ролята си докрай. Не можеше да спре сега. — Фара е прекарала в болницата две седмици, преди да умре.

— Или по-точно, дванайсет дни — каза Луси. — На животоподдържащи системи, без изобщо да дойде в съзнание. През пет от тези дни Хап е бил дежурен, работил е в болницата. Някога влизал ли си в стаята й, Хап? Може би си се позабавлявал, докато е била в кома?

— Ти си извратенячката тук!

— Направи ли го?

— Казах ви — рече той на Бъргър. — Аз дори не я знам коя е.

— Фара Лейси — повтори Бъргър. — Деветнайсетгодишната мажоретка, чиято снимка сте видели в „Харлем Нюз“. Същата тази снимка, която ви показахме току-що.

— Същата снимка, която си пратил до самия себе си — каза Луси. — Чакай да позная. Не си спомняш. Ще ти напомня. Пратил си я по имейла до себе си в същия ден, когато се е появила в новините по интернет. Пратил си си статията за автомобилната катастрофа. Намирам това за много интересно.

Тя кликна на снимката, за да я изкара отново върху екрана на стената. Снимката на Фара Лейси в мажоретния й костюм. Хап Джъд извърна очи и промърмори:

— Не знам нищо за никаква катастрофа.

— Семейството се прибира от Маркъс Гарви Мемориал Парк в Харлем — каза Бъргър. — Хубав съботен следобед през юли 2004-та. Някакъв мъж, говорещ по джиесема си, минава на червено на Ленъкс авеню и се забива странично в тях.

— Не помня — каза Джъд.

— Фара получава така наречената вътрешномозъчна травма, която представлява нараняване на мозъка без проникваща рана — продължи Бъргър.

— Не помня. Само си спомням смътно, че беше в болницата.

— Точно така. Помните, че Фара е била пациентка в болницата, където сте работили. В интензивното отделение, свързана към животоподдържаща апаратура. Понякога сте влизали в интензивното да взимате кръв, това помните ли го? — попита Бъргър.

Той не отговори.

— Не е ли вярно, че сте се славили като умел флеботомист? — попита тя.

— Можел да изцеди кръв и от камък — рече Луси. — Така казала една от сестрите на Марино.

— Кой, по дяволите, е Марино?

Луси не трябваше да го споменава. Назоваването на следователите или който и да било участник в случая бе привилегия на Бъргър. Марино беше говорил с няколко души в болницата — по телефона и много предпазливо. Ситуацията беше деликатна. Бъргър чувстваше по-голяма отговорност от обикновено заради самоличността на възможния обвиняем. Луси, изглежда, не споделяше нейната загриженост и искаше да съсипе Хап Джъд. Може би бе изпитвала същото преди няколко часа към въздушния диспечер и към служителя, когото бе насолила на летището. Бъргър бе чула всяка дума през вратата на тоалетната. Луси жадуваше за кръв, може би не точно кръвта на Хап Джъд, може би кръвта на много хора. Бъргър нямаше представа защо. Вече не знаеше какво да мисли.

— Много хора проучват ситуацията ви — каза тя на Джъд. — Луси от няколко дни ви проверява, издирвайки всевъзможна информация през компютрите си.

Това не беше съвсем вярно. Луси се бе занимавала с това само един ден, и то от разстояние, от Стоу. След като Марино се бе заел с работата, болницата бе оказала съдействие — изпрати исканата информация по имейла без никакви възражения, защото ставаше дума за личен въпрос, засягащ техен бивш служител, и Марино бе намекнал, както само той умееше, че колкото по-отзивчива е „Парк Дженеръл“, толкова по-вероятно е проблемът да бъде решен по дипломатичен път, дискретно. Заповеди за обиск, съдебни разпореждания и бивш служител, който сега бе знаменитост — това гарантираше, че историята ще залее всички новини. Което не бе необходимо, след като може би в крайна сметка никой нямаше да бъде обвинен, и би било ужасно да причинят нова болка на семейството на Фара Лейси, пък и не беше ли жалко как в днешни дни всички се съдят за щяло и нещяло. Така бе казал Марино, или поне нещо в този дух.

— Нека да ви опресня паметта — каза Бъргър на Хап Джъд. — Ходили сте в интензивното, в стаята до тази на Фара, през нощта на шести юли 2004-та, за да вземете кръв от друга пациентка, доста възрастна. Тя имала ужасни вени, затова вие сам сте изявили желание да се заемете с нея, защото сте можели да изцедите кръв и от камък.

— Мога да ти покажа медицинския й картон — каза Луси.

Още един блъф. Луси не можеше да покаже такова нещо. Болницата изрично бе отказала да даде на прокуратурата достъп до поверителната информация на другите пациенти.

— Мога да ти покажа видеозапис как влизаш в стаята й с ръкавици на ръцете, бутайки количката — продължаваше неумолимо Луси. — Мога да ти покажа видеозапис на всяка стая, в която някога си влизал в „Парк Дженеръл“, включително и тази на Фара.

— Не съм влизал там. Това са лъжи, само лъжи. — Джъд се бе отпуснал безсилно в стола си.

— Сигурен ли сте, че не сте влизали при нея онази нощ, когато сте ходили в интензивното? — попита Бъргър. — Защото сте казали на Ерик, че сте влизали. Казали сте му, че сте изпитвали любопитство към Фара, че била наистина красива, че ви се е искало да я видите гола.

— Шибани лъжи! Той е шибан лъжец!

— Готов е да каже същото под клетва, от свидетелското място — добави Бъргър.

— Само си говорехме. Дори да съм влязъл, било е само за да погледна. Не съм направил нищо. Не съм наранил никого.

— При секспрестъпленията става дума за могъщество — каза Бъргър. — Може би сте се чувствали могъщ да изнасилвате една безпомощна тийнейджърка, която е била в безсъзнание и не би могла да ви издаде. Това ви е карало да се чувствате голям и силен, особено ако сте начинаещ актьор, който едва успява да получи някоя и друга незначителна роля в сапунени опери. Подозирам, че сте били доста потиснат, по цял ден да забивате игли в ръцете на болни, заядливи хора, да бършете подове, сестрите да ви юркат, всъщност всички да ви юркат, защото сте се намирали на дъното на хранителната верига.

— Не — каза той, клатеше глава. — Не съм го направил. Не съм направил нищо.

— Обаче изглежда, че сте го направили, Хап — каза Бъргър. — Ще продължа да опреснявам паметта ви с няколко факта. Седемнайсети юли, по новините обявяват, че животоподдържащите системи на Фара Лейси ще бъдат изключени. Точно по времето на изключването вие сте отишли на работа, макар че от болницата не са ви викали. Били сте служител на повикване и сте ходели на работа само когато ви се обадят. Но следобед на седемнайсети юли от болницата не са ви се обаждали. Обаче въпреки това вие сте се появили и сте се нагърбили да разчистите моргата. Да измиете пода, да избършете неръждаемата стомана — и това го твърди един човек от охраната, който още работи там и случайно присъства на видеозаписа, който ще ви покажем сега. Фара е умряла и вие сте отишли право на десетия етаж в интензивното, за да откарате тялото й в моргата. Да ви звучи познато?

Той се взираше в стоманения плот на масата, без да отговаря. Бъргър не можеше да познае какви чувства изпитва. Може би се намираше в шок. Може би обмисляше какво да каже.

— Вие сте свалили тялото на Фара Лейси в моргата — повтори Бъргър. — Камерите са го записали. Искате ли да го видите?

— Всичко това са измишльотини. Не е както казвате. — Той потърка лицето си с длани.

— Сега ще ви покажем записа.

Едно цъкване с мишката, после още едно и видеото започна: Хап Джъд, по престилка и лабораторен халат, влиза в моргата, бутайки носилка на колела, и спира до стоманената врата на хладилната стая. Идва един пазач, отваря вратата, поглежда етикета върху чаршафа, с който е завито тялото, и казва: „Защо я пращат тук? Тя беше в мозъчна смърт и й дръпнаха щепсела“. Хап Джъд отвръща: „Семейството иска така. Не ме питай. Беше еба ти красавицата, мажоретка. Като момичето на мечтите ти, което би искал да заведеш на абитуриентския бал“. Пазачът казва: „Вярно ли?“. Хап Джъд дръпва чаршафа, оголвайки тялото на мъртвото момиче, и казва: „Ама че загуба“. Пазачът поклаща глава и казва: „Хайде вкарвай я, че имам работа“. Джъд влиза с носилката в хладилната стая и отговорът му не може да се чуе добре.

Хап Джъд избута стола си назад, стана и каза:

— Искам адвокат.

— Тук не мога да ви помогна — отвърна Бъргър. — Вие не сте арестуван. Не четем правата на хора, които не са арестувани. Ако искате адвокат, ваша си работа. Никой не ви спира. Хайде, давайте.

— Това е, за да можете да ме арестувате. Предполагам, че ще го направите и затова съм тук. — Изглеждаше несигурен и не искаше да погледне към Луси.

— Не и сега — каза Бъргър.

— Защо съм тук?

— Не сте арестуван. Поне за момента. По-късно може да ви арестуват, а може и да не ви арестуват. Не знам. Не това бе причината да искам да разговарям с вас преди три седмици.

— Тогава каква беше? Какво искате?

— Седнете — каза Бъргър.

Той седна.

— Не можете да ме обвините в такова нещо. Разбирате ли? Не можете. Да ви се намира пистолет някъде тук? Направо ме гръмнете и да се свършва.

— Ще ви кажа две неща — рече Бъргър. — Първо, бихме могли да продължим разследването и може би ще бъдете обвинен. Може би ще бъдете подведен под отговорност. Какво ще стане след това ли? Ще си опитате късмета срещу съдебните заседатели. Второ, никой няма да ви гръмне.

— Казвам ви, не съм правил нищо на това момиче — рече Джъд. — Не съм я наранявал.

— Ами ръкавицата? — попита многозначително Луси.

— Виж какво, нека аз да го питам за нея — каза й Бъргър.

Беше й дошло до гуша. Луси трябваше да престане с това. Веднага.

— Аз ще задавам въпросите — каза Бъргър, впила поглед в очите на Луси, докато не се увери, че този път вече ще я слуша.

— Пазачът казва, че излязъл от моргата и ви оставил сам с трупа на Фара Лейси — продължи Бъргър, повтаряйки информацията, събрана от Марино, като се опитваше да не мисли колко е недоволна от него в момента. — Каза, че се върнал след може би двайсет минути и вие тъкмо сте си тръгвали. Попитал ви какво сте правили в моргата толкова време и вие не сте могли да му отговорите. Спомня си, че сте били само с една хирургическа ръкавица и сте изглеждали задъхан. Къде беше другата ръкавица, Хап? На видеото, което ви показахме току-що, сте с две ръкавици. Можем да ви покажем друг видеозапис как влизате в хладилника и оставате вътре почти петнайсет минути на широко отворена врата. Какво сте правили там вътре? Защо сте си свалили едната ръкавица? Използвали ли сте я за нещо, например да я сложите на някоя друга част на тялото си? Може би на пениса си?

— Не — каза той и пак заклати глава.

— Искате ли да го разкажете в съда? Искате ли група съдебни заседатели да чуят всичко това?

Той се взираше в масата, плъзгаше показалец по метала като малко дете, което рисува с пръст. Дишаше тежко и лицето му бе яркочервено.

— Доколкото разбирам, искате да оставите това зад гърба си — каза Бъргър.

— Кажете ми как. — Той не вдигна поглед.

Бъргър не разполагаше с ДНК. Не разполагаше със свидетел, нито пък с някакво друго доказателство, а Джъд нямаше да си признае. Тя никога не би се сдобила с нещо повече от косвени улики, което не беше много по-добро от обикновена инсинуация. Но и това й стигаше, за да унищожи Хап Джъд. При човек с неговата популярност обвинението бе равносилно на присъда. Ако го обвинеше в оскверняване на човешки останки, което бе единственият параграф в закона, засягащ некрофилията, животът му щеше да бъде съсипан и Бъргър не приемаше това лекомислено. Като прокурор тя никога не бе влагала злоба в работата си, не използваше процесуални грешки или неправилно събрани доказателства, за да печели делата. Никога не бе подхващала неоправдани и неразумни процеси и не смяташе да започва сега; нямаше да допусне Луси да я принуди.

— Да се върнем три седмици назад, към времето, когато се обадих на агента ви. Сигурно помните как сте получили съобщенията ми? — каза Бъргър. — Вашият агент каза, че ви ги е предал.

— Как да оставя това зад гърба си? — Джъд гледаше към нея. Искаше сделка.

— Сътрудничеството е хубаво нещо. То е същото, което правите, когато снимате филм. Хора, които работят заедно. — Бъргър остави химикала си върху тефтерчето и сплете пръсти. — Вие не бяхте склонен да ми сътрудничите преди три седмици, когато се обадих на агента ви. Исках да поговоря с вас, а вие не желаехте да ви безпокоят. Можех да пратя ченгета до апартамента ви в Трибека или да ви проследя до Ел Ей, или където сте, и да ви домъкна насила, но ви спестих тази травма. Проявих деликатност заради вашето положение. Сега ситуацията е различна. Аз се нуждая от помощта ви, а вие се нуждаете от моята. Защото имате проблем, който нямахте преди три седмици. Преди три седмици още не бяхте срещнали Ерик в бара. Преди три седмици аз не знаех за болница „Парк Дженеръл“ и за Фара Лейси. Може би ще успеем да си помогнем взаимно.

— Кажете как. — В очите му имаше страх.

— Да поговорим за отношенията ви с Хана Стар.

Той не реагира. Не отговори.

— Нали няма да отречете, че познавате Хана Стар? — попита Бъргър.

— Че защо да отричам? — Той сви рамене.

— И нито за секунда не сте подозирали, че може да ви се обаждам заради нея? — попита Бъргър. — Знаете, че е изчезнала, нали?

— Разбира се.

— И не ви хрумна…

— Добре де. Хрумна ми. Но не исках да говоря за нея от дискретност — каза Джъд. — Би било нелоялно от моя страна, а и не разбирам какво общо има това със случилото се с нея.

— Вие знаете какво се е случило с нея — каза Бъргър, като че ли това беше факт.

— Не съвсем.

— На мен ми звучи, сякаш знаете.

— Не искам да се забърквам. Това няма нищо общо с мен — каза Джъд. — На никого не му влиза в работата какви са отношенията ми с нея. Но тя щеше да ви каже, че не си падам по никакви извращения. Ако беше тук, щеше да ви каже, че всичко това за „Парк Дженеръл“ са пълни глупости. Искам да кажа, хората, които правят такива работи, го правят, защото не могат да си намерят живи партньори, нали? Тя щеше да ви каже, че аз нямам проблеми в това отношение. Нямам проблеми да правя секс.

— Имали сте интимна връзка с Хана Стар?

— Прекратих я рано-рано. Опитах се.

Луси се взираше настойчиво в него.

— Подписали сте с нейната инвеститорска фирма преди малко повече от година — рече Бъргър. — Мога да ви дам точната дата, ако искате. Естествено, разбирате, че разполагаме с предостатъчно информация заради случилото се.

— Да, знам. По новините само за това разправят — каза той. — А сега и онова другото момиче. Маратонската бегачка. Не мога да се сетя за името й. И може би някакъв сериен убиец с жълто такси. Не бих се изненадал.

— Какво ви кара да мислите, че Тони Дериън е била маратонска бегачка?

— Сигурно съм го чул по телевизията, или съм го прочел в интернет, или нещо такова.

Бъргър се помъчи да се сети дали някъде Тони Дериън е била наречена „маратонска бегачка“. Не си спомняше това да е било съобщено на медиите, бяха им казали само, че е тичала.

— Как се запознахте с Хана? — попита тя.

— В „Мънки Бар“, където ходят много хора от Холивуд. Тя беше там една вечер и се заговорихме. Беше наистина умна, що се отнася до финанси, каза ми много неща, които изобщо не знаех.

— И вие знаете какво се е случило с нея преди три седмици — каза Бъргър.

Луси слушаше напрегнато.

— Струва ми се, че знам. Мисля, че някой й е направил нещо. Знаете, тя вбесяваше хората.

— Кого е вбесила? — попита Бъргър.

— Имате ли телефонен указател? Дайте да го прегледам.

— Много хора — каза Бъргър. — Искате да кажете, че е вбесявала почти всеки, когото срещне.

— Включително и мен. Признавам. Тя искаше всичко да става по нейному. Абсолютно всичко трябваше да става както тя иска.

— Говорите за нея, сякаш е мъртва.

— Не съм наивен. Повечето хора смятат, че й се е случило нещо лошо.

— Не изглеждате разстроен от възможността тя да е мъртва — каза Бъргър.

— Естествено, това си е разстройващо. Аз не я мразех. Просто ми беше писнало да ме тормози. Да ме преследва, ако искате да бъда честен. Тя не обичаше да й отказват.

— Защо ви е върнала парите — всъщност четирикратно по-голяма сума от първоначалната инвестиция? Два милиона долара. Това е страхотна възвръщаемост само за една година.

Отново свиване на рамене.

— Пазарът беше нестабилен. „Лейман Брадърс“ обърнаха корема. Тя ми се обади и каза, че ми препоръчва да си изтегля вложенията, и аз й казах да прави каквото смята за добре. После получих трансфера. А по-късно, дявол да го вземе, ако не се оказа права! Щях да загубя всичко, а все още не изкарвам милиони. Не съм в елитната категория. Със сигурност не бих искал да загубя парите, които ми остават след покриване на разходите.

— Кога за последен път сте правили секс с Хана? — Бъргър отново си водеше бележки в прокурорското тефтерче; усещаше как Луси седи като вкаменена и не сваля поглед от Хап Джъд.

Той трябваше да си помисли.

— Ъм, добре де. Спомням си. Беше след онова обаждане. Тя ми каза, че изтегля парите ми, и попита дали не бих могъл да се отбия, за да ми обясни какво става. Това беше само повод.

— Къде да се отбиете?

— В дома й. Отбих се и едното доведе до другото. Това беше последният път. През юли, мисля. Заминавах за Лондон, а тя и без това си имаше съпруг. Боби. Не бе никак удобно да го правим в дома й, докато той беше там.

— Той е бил там тогава? Когато тя ви е помолила да се отбиете, преди да заминете за Лондон?

— Ъм, не помня дали беше там онзи път. Къщата е грамадна.

— Къщата им на Парк авеню?

— Той почти никога не си беше вкъщи. — Джъд не отговори на въпроса. — Непрекъснато пътува с частните им самолети до Европа и обратно, и къде ли още не. Останах с впечатлението, че прекарва много време в Южна Флорида, че е важна фигура в обществения живот на Маями, където имат къща край океана. Той имал „Енцо“ там. Едно от онези ферарита, които струват повече от милион долара. Всъщност не го познавам много добре. Виждали сме се няколко пъти.

— Къде и кога сте се виждали?

— Когато започнах да инвестирам в тяхната компания, преди малко повече от година. Поканиха ме в дома си. Там съм го виждал.

Бъргър си помисли за фактора време и се сети отново за Доди Ходж.

— Хана ли е човекът, който ви насочи към онази гадателка, Доди Ходж?

— Добре де, тя беше. Доди врачуваше на Хана и Боби в къщата. Хана ми предложи да поговоря с нея и това бе грешка. Тая жена е луда за връзване! Вманиачи се по мен — разправяше, че съм прероденият й син от неин предишен живот в Египет. Че аз съм бил фараон, а тя е била моя майка.

— Нека да уточним за коя къща става въпрос. Същата, която казахте, че сте посетили миналия юли, когато за последен път сте правили секс с Хана — рече Бъргър.

— Къщата на стареца — онази, която струва може би осемдесет милиона, с голямата колекция от коли, невероятните антики, статуите, картините на Микеланджело по стените и тавана, фрески или както се наричат там.

— Съмнявам се, че са на Микеланджело — каза с насмешка Бъргър.

— Сигурно са на сто години, абсолютно невероятни, дълги са кажи-речи по цяла пресечка. Боби също е паралия. Та той и Хана са женени по сметка. Тя ми казваше, че никога не са правили секс. Нито веднъж.

Бъргър отбеляза, че Хап Джъд продължава да говори за Хана в минало време. Продължаваше да говори за нея сякаш е мъртва.

— Но на стареца му писнало тя да се държи като глезено богаташко момиченце и й казал, че трябва да се задоми за някого, за да е сигурен, че бизнесът му ще се управлява добре — продължи Джъд. — Руп не искал да й оставя всичко, ако тя продължава да хойка така, нали разбирате, да стои без съпруг и само да обикаля по купони, а накрая да вземе да се омъжи за някакъв тъпанар, който да прилапа всичко. Така че ви е ясно защо изневеряваше на Боби — макар да ми казваше, че понякога се страхува от него. То всъщност не беше точно изневяра, защото сделката между тях не бе такава.

— Кога започнахте сексуалната си връзка с Хана?

— Първия път, когато отидох в имението. Нека се изразя така. Тя беше много дружелюбна. Имаха вътрешен басейн, истинско спа, приличаше на европейско. Бяхме аз и още няколко ВИП клиенти, от новите, бяха ни поканили там да поплуваме, да вечеряме, да пийнем нещо. Навсякъде имаше слуги, „Дом Периньон“ и „Кристал“ се лееха като лимонада. Та значи аз бях в басейна и Хана ми обръщаше голямо внимание. Тя започна.

— Тя е започнала при първото ви посещение в дома на баща й през август миналата година?

Луси седеше със скръстени ръце, впила поглед в него. Мълчеше и не желаеше да погледне към Бъргър.

— Беше очевидна покана — каза Джъд.

— Къде беше Боби, докато тя се държеше толкова очевидно подканящо?

— Не знам. Може да се е фукал с новото си порше. Не помня. Беше си взел „Карера GT“, червено. Помните ли снимката му, която обиколи всички новини? За същата кола става дума. Возеше хората нагоре-надолу по Парк авеню. Ако питате мен, трябва да проверите Боби. Например къде е бил той, когато Хана изчезна, а?

При изчезването на Хана Боби Фулър се бе намирал в апартамента им в Маями Бийч, но Бъргър не смяташе да казва това на Джъд.

— Къде бяхте вечерта преди Деня на благодарността? — попита тя.

— Аз ли? — Той за малко да се изсмее. — Сега пък да не мислите, че съм направил нещо на нея? Дума да не става! Аз не наранявам хората. Не ми е в стила.

Бъргър си отбеляза, че според Джъд Хана е била „наранена“.

— Зададох ви прост въпрос. Къде бяхте вечерта преди Деня на благодарността, сряда, двайсет и шести ноември?

— Чакайте да помисля. — Кракът му пак подскачаше нагоре-надолу. — Честна дума, не помня.

— Преди три седмици, по празниците около Деня на благодарността, и вие не помните?

— Чакайте малко. Бях в града. На следващия ден отлетях за Ел Ей. Обичам да летя по празници, защото летищата не са претъпкани. Отлетях за Ел Ей сутринта в Деня на благодарността.

Бъргър го записа в тефтерчето си и каза на Луси:

— Ще проверим това. — После се обърна към Джъд. — Помните ли с коя авиолиния и с кой полет пътувахте?

— „Американ“. Около обяд, не помня номера на полета. Аз не празнувам Деня на благодарността, пет пари не давам за пълнени пуйки и за такива работи. Той не означава нищо за мен, затова трябваше да помисля малко. — Кракът му подскачаше бързо. — Знам, че сигурно ви се вижда подозрително.

— Защо да ми се вижда подозрително?

— Ами, тя изчезва, а на следващия ден аз хващам самолета — каза Хап Джъд.