Проектът Калигула

1.

Леден порив на вятъра откъм Ийст Ривър задърпа палтото на д-р Кей Скарпета. Беше една седмица преди Коледа, но нищо на 30-а улица не намекваше за празника — на мястото, което тя мислено наричаше Трагичния триъгълник на Манхатън: три върха, обединени от злочестие и смърт. Зад нея бе Мемориал Парк — голяма бяла палатка, в която се помещаваха вакуумно опаковани човешки останки от Кота Нула, все още неразпознати или непоискани от роднините на жертвите. Отпред и вляво се намираше бившата психиатрична болница „Белвю“, сграда от червени тухли в готически стил, която сега служеше като приют за бездомници. Срещу нея бе товарната площадка на Службата по съдебна медицина. Стоманената врата бе отворена и един камион влизаше на заден ход, за да разтовари още палети с шперплат. Денят в моргата бе минал шумно, в коридорите непрестанно ехтяха ударите на чукове и звукът се разнасяше като в амфитеатър. Служителите ковяха прости чамови ковчези с всякакви размери — и за възрастни, и за деца, като едвам насмогваха на растящите нужди на града за служебни погребения. Това се правеше с цел икономия. Както и всичко останало.

Скарпета вече съжаляваше за чийзбургера и пържените картофи, които си носеше в картонена кутия. Колко ли време бяха стояли в машината за претопляне в бюфета на Медицинския факултет на Нюйоркския университет? Вече бе късно за обяд, наближаваше три, и тя подозираше, че храната е загубила всякаква апетитност, но нямаше време да си поръча нова или да отиде до салатения бар, да се храни здравословно или дори да яде нещо, което би й доставило удоволствие. Днес вече бе имала петнайсет случая — самоубийства, злополуки, убийства и бедняци, умрели без лекарска грижа или, което бе още по-тъжно, сами.

Беше започнала работа рано, още в шест сутринта, и до девет бе свършила с първите две аутопсии, оставяйки за накрая най-лошото — млада жена, чиито наранявания и следи по тялото изискваха много време и бяха объркващи. Бе прекарала над пет часа с Тони Дериън, като съставяше изключително подробни диаграми и бележки, направи десетки снимки, прибра мозъка цял в кофа с формалин за по-нататъшно изследване, взе повече проби от обикновено: на телесни течности, части от органи и тъкани — с две думи, проучи и документира всичко възможно в един случай, който бе странен не заради своята необичайност, а заради своята противоречивост.

Начинът и причината за смъртта на двайсет и шест годишната жена бяха потискащо банални и не бе нужна продължителна аутопсия, за да се установят отговорите на най-основните въпроси. Тя бе умряла от силен удар по тила, нанесен с тъп предмет, чиято повърхност вероятно бе боядисана в различни цветове. Това, което не се връзваше, бе всичко останало. Когато бяха открили тялото й малко преди разсъмване в покрайнините на Сентръл Парк, само на десетина метра от Източна 110-а улица, бе предположено, че е изнасилена и убита, докато вечерта е тичала в дъжда. Клинът и гащичките й бяха смъкнати до глезените, аноракът и спортният й сутиен бяха вдигнати над гърдите. Един шал „Полартек“ бе стегнат здраво около врата й и вързан на двоен възел, заради което полицаите и съдебните лекари, пристигнали на местопрестъплението, отначало бяха предположили, че е удушена с част от собственото си облекло.

Но не беше вярно. Когато прегледа тялото в моргата, Скарпета не откри нищо, което да сочи, че шалът е причинил смъртта или дори е допринесъл за нея. Нямаше признаци на задушаване, нямаше реакция като например зачервяване или синина, само сухо протриване на шията, сякаш шалът бе вързан след смъртта. Естествено, бе възможно убиецът да е ударил жената по главата, а в по-късен момент да я е удушил, без да осъзнава, че тя вече е мъртва. Но ако бе така, тогава колко време е прекарал с нея? Ако се съдеше по контузията, отока и кръвоизлива в мозъчната кора, тя бе живяла известно време, може би часове. Въпреки това на местопрестъплението имаше много малко кръв. Даже не бяха забелязали раната на тила й, преди да обърнат тялото — тя бе четири сантиметра дълга и със значителен оток, но от нея едва-едва се процеждаше течност. Бяха отдали липсата на кръв на дъжда.

Скарпета обаче сериозно се съмняваше в това. Раните по скалпа кървяха обилно и не бе много вероятно един дъжд, валял на пресекулки, и то не особено силно, да отмие повечето кръв от дългата гъста коса на Тони. Дали нападателят й бе счупил черепа, а после бе прекарал дълго време с нея в дъждовната зимна нощ, преди да стегне шала около врата й, просто за да е сигурен, че няма да оживее, за да каже на някого? Или пък връзването беше част от жесток сексуален ритуал? Защо трупните петна и вкочаняването противоречаха толкова силно на това, което говореше местопрестъплението? Хем изглеждаше, че е умряла в парка миналата нощ, хем изглеждаше, че е мъртва от цели трийсет и шест часа. Скарпета бе объркана от този случай. Може би прекалено се впрягаше. А може и да не разсъждаваше ясно, защото бе изтормозена и кръвната й захар бе ниска, след като цял ден не беше яла нищо, а само бе пила кафе, и то много.

Закъсняваше за оперативката в три следобед, освен това трябваше да се върне вкъщи до шест, за да отиде на фитнес и да вечеря със съпруга си, Бентън Уесли, преди да се втурне към Си Ен Ен — последното, което й се искаше да направи. Изобщо не биваше да се съгласява да гостува в „Докладът на Криспин“. Защо, за бога, се бе навила да излезе в ефир с Карли Криспин и да говори за следсмъртните изменения в косата и за важността на микроскопията и други отрасли на криминалистиката, за които хората имаха невярна представа благодарение на същото онова нещо, в което се бе забъркала самата Скарпета — развлекателната индустрия? Понесла кутията с обяда си, тя прекоси отрупаната с кашони и сандъци с канцеларски материали и оборудване за моргата, ръчни и електрически колички и шперплат товарна площадка. Пазачът зад плексигласовата преграда говореше по телефона и я погледна съвсем бегло, докато минаваше.

Щом стигна до горния край на рампата, Скарпета използва магнитната карта, която носеше окачена на врата си, за да отвори тежката метална врата и да влезе в катакомбата от бели фаянсови плочки, със синьо-зелени акценти тук-там, и релси, които сякаш водеха навсякъде и никъде. В началото, когато започна да работи тук като нещатен съдебен лекар, доста често се губеше — озоваваше се в лабораторията по антропология вместо в тази по невропатология или кардиопатия, или пък в мъжката съблекалня вместо в женската, или пък в декомпозиционната, вместо в главната зала за аутопсии, или пък в погрешния хладилник, на погрешното стълбище или дори на погрешния етаж, когато използваше стария товарен асансьор.

Скоро обаче улови логиката на подредбата, смисленото кръгово движение, което започваше от гаража за линейките. Също като товарната площадка, той се намираше зад тежка метална врата. Когато транспортният екип пристигнеше с някое тяло, сваляха носилката и я прекарваха под детектора за радиация над вратата. Ако не се включеше аларма, която да покаже наличието на радиоактивен материал като например радиолекарства, използвани при някои видове рак, следващата спирка бе кантарът, където тялото се претегляше и измерваше. Къде щеше да отиде след това зависеше от състоянието му. Ако то бе лошо или се смяташе, че съществува някаква опасност за живите, тялото заминаваше в хладилника за декомпозиция, в съседство с декомпозиционната, където му правеха аутопсия в изолирана среда със специална вентилация и други видове защита.

Ако тялото бе в добра форма, го откарваха по един коридор вдясно от гаража — пътуване, което включваше възможността от различни спирки в зависимост от степента на разложение: рентгеновата зала, склада за хистологични проби, лабораторията по съдебна антропология, още два хладилника за пресни тела, които не са минали изследване, асансьора за онези, които трябваше да бъдат видени и идентифицирани горе, шкафчетата за улики, невропатологията, кардиопатологията, главната зала за аутопсии. След като приключеха със случая и тялото вече можеше да бъде освободено, то завършваше кръга отново в гаража, в поредния хладилник, където би трябвало да лежи в момента и Тони Дериън, опакована в чувал върху някой рафт.

Само че тя не беше там. Намираше се на носилка пред неръждаемата стоманена врата на хладилника и една санитарка нагласяше синия чаршаф около врата й, чак до брадичката.

— Какво става? — попита Скарпета.

— Имаше малко вълнения горе. Ще я гледат.

— Кой и защо?

— Майката е във фоайето и не иска да си тръгне, без да я види. Не се тревожи. Аз ще имам грижата. — Жената се казваше Рене, на трийсет и няколко, с къдрава черна коса и абаносови очи, и притежаваше истински талант да се оправя със семействата. Щом тя имаше проблем с някое семейство, това не бе дреболия. Рене бе в състояние да тушира почти всяка неприятност.

— Мислех, че бащата я е разпознал — рече Скарпета.

— Той попълни документите, а после му показах снимката, която ми прати ти — това беше точно преди да тръгнеш към бюфета. След няколко минути се появи майката и двамата започнаха да спорят във фоайето, ама сериозно да спорят, и накрая той изфуча навън.

— Разведени ли са?

— Да, и очевидно се мразят. Тя настоява да види тялото и не приема отказ. — Ръцете на Рене в лилави нитрилни ръкавици отместиха кичур влажна коса от челото на мъртвата и прибраха няколко други кичура зад ушите, но така, че шевовете от аутопсията да не се виждат. — Знам, че след минути имаш оперативка. Аз ще се погрижа за това. — Погледна картонената кутия в ръцете на Скарпета. — Та ти дори още не си обядвала! Какво си яла днес? Сигурно нищо, както винаги. Виж се каква си отслабнала! Накрая ще те вземат по погрешка за скелет и ще свършиш в лабораторията по антропология.

— За какво спореха? — попита Скарпета.

— За погребални бюра. Майката иска някакво от Лонг Айланд, а бащата — някакво от Ню Джърси. Майката иска погребение, а бащата — кремация. Караха се за нея. — Тя пак докосна трупа, като че ли той участваше в разговора. — После започнаха да се обвиняват един друг за всичко, което се сетиш. По едно време даже доктор Едисън излезе, такава врява вдигаха.

Доктор Едисън беше главният съдебен лекар и шеф на Скарпета при работата й в града. Все още й бе трудно да свикне да е под чуждо ръководство, след като през по-голямата част от кариерата си или самата тя бе шеф, или работеше на частна практика. Но не би искала да управлява нюйоркската ССМ — не че някога й го бяха предлагали или имаше шанс да го направят. Да управляваш служба от такъв мащаб бе същото като да си кмет на огромен град.

— Е, знаеш как е — каза Скарпета. — Щом има спор, тялото не отива никъде. Задържаме го, докато не получим инструкции от Юридическия отдел. Значи си показала на майката снимката, и после какво?

— Опитах се да й я покажа, но тя изобщо не я погледна. Каза, че иска да види дъщеря си и няма да си тръгне, докато това не стане.

— В чакалнята ли е?

— Там я оставих. Папката с копията от документите е на бюрото ти.

— Благодаря. Ще я погледна, като се кача горе. Ти я вкарай в асансьора, а аз ще поема нещата от другия край — каза Скарпета. — Би ли съобщила на доктор Едисън, че ще пропусна оперативката в три? Впрочем, тя вече е започнала. Да се надяваме, че ще успея да го хвана, преди да си тръгне. Двамата трябва да поговорим за този случай.

— Ще му кажа. — Рене сложи ръце на дръжката на стоманената количка. — Успех тази вечер по телевизията.

— Кажи му, че съм му пратила снимките от местопрестъплението, но до утре няма да мога да продиктувам протокола от аутопсията и да му занеса снимките от нея.

— Видях рекламите на шоуто. Супер са. — Рене още приказваше за телевизията. — Само дето не мога да понасям Карли Криспин и онзи профайлър, как му беше името, който виси там през цялото време. Доктор Ейджи. Писна ми да приказват все за Хана Стар. Обзалагам се, че Карли ще те пита за това.

— Си Ен Ен знаят, че не обсъждам активни случаи.

— Мислиш ли, че е мъртва? Защото аз определено мисля. — Гласът на Рене последва Скарпета в асансьора. — Също като онази от Аруба, как се казваше? Натали? Хората не изчезват без причина — и тя е, че някой е искал да изчезнат.

Бяха обещали на Скарпета. Карли Криспин не би й причинила това, не би посмяла. Скарпета не беше просто някакъв си експерт, външен човек, случаен гост, телевизионно дрънкало, размишляваше тя, докато асансьорът се издигаше. Тя бе старшият съдебномедицински анализатор на Си Ен Ен и твърдо бе заявила на изпълнителния продуцент Алекс Бахта, че няма да обсъжда или дори да намеква за Хана Стар, красивата финансова акула, която сякаш се бе изпарила един ден преди Деня на благодарността. Последната информация за нея бе, че са я видели да се качва в жълто такси на излизане от ресторант в Гринич Вилидж. Ако се бе случило най-лошото, ако тя бе мъртва и тялото й се появеше в Ню Йорк Сити, случаят щеше да е в юрисдикцията на тази служба и току-виж се озовал в ръцете на Скарпета.

Слезе на първия етаж и тръгна по дългия коридор покрай Отдела за специални операции, Мина през още една заключена врата и се озова във фоайето. Обзавеждането тук се състоеше от столове и канапета, тапицирани в тъмночервено и синьо, масички за кафе и стойки със списания, а на един прозорец към Първо авеню имаше коледна елха и менора. Над бюрото на рецепцията в мрамор бе изсечен надписът: Taceant colloquia. Eifugiat risus. Hic locus est ubi mors gaudet succurrere vitae. „Нека разговорите замлъкнат. Нека смехът утихне. На това място смъртта се радва да помогне на живите“. От радио, оставено на пода зад бюрото, звучеше музика: Игълс пееха „Хотел Калифорния“. Файлийн, една от пазачките, бе решила, че нищо не й пречи да изпълни празното фоайе с онова, което наричаше „свои мелодии“.

„… Можеш да освободиш стаята, когато пожелаеш, но никога не можеш да си тръгнеш“ — припяваше тихо Файлийн, без да усеща иронията.

— Няма ли някой в чакалнята за семействата? — попита Скарпета.

— О, съжалявам. — Файлийн посегна надолу и изключи радиото. — Не мислех, че може да го чуе оттам. Но няма нищо. Мога да мина и без моите мелодии. Просто ми става адски скучно. Само седя и седя, и нищо не се случва.

Нещата, които Файлийн виждаше ежедневно на това място, никога не бяха весели, и вероятно поради тази причина, а не от скука, слушаше своя ободрителен мелодичен рок при всяка възможност, независимо дали работеше на рецепцията, или долу в офиса на моргата. На Скарпета не й пукаше, стига да няма скърбящи семейства, които биха могли да чуят музиката и текстовете и да ги сметнат за провокативни или неуважителни.

— Кажи на госпожа Дериън, че идвам — каза Скарпета. — Трябват ми петнайсетина минути да проверя някои неща и да погледна документите. И хайде да се въздържаме от музика, докато си тръгне, бива ли?

Вляво от фоайето се намираше административното крило, което Скарпета делеше с доктор Едисън, двама асистенти и началничката на личния състав, която в момента бе на меден месец и щеше да се върне чак след Нова година. В половинвековна сграда като тази нямаше никакво излишно място, така че не бяха успели да поместят Скарпета на третия етаж, където се намираха кабинетите на щатните съдебни патолози. Когато бе в града, тя използваше бившата конферентна зала на първия етаж, с изглед към тюркоазносините тухли на входа откъм Първо авеню.

Отключи вратата и влезе. Окачи палтото си, остави кутията с обяда на бюрото и седна пред компютъра.

Отвори уеб браузър и написа в полето за търсене „БиоГраф“. В горната част на екрана се появи въпросът „Може би имате предвид: БиоГрафия“. Не, нямаше предвид това. Звукозаписна компания „Биограф Рекърдс“. Не бе каквото търсеше. „Американ Мютоскоп енд Биограф Къмпани“, най-старата кинокомпания в Америка, основана през 1895-а година от изобретател, работил за Томас Едисон, далечен праотец на главния съдебен лекар, макар че тя не бе сигурна колко поколения ги делят. Интересно съвпадение. Нямаше нищо за БиоГраф с главно Б и главно Г, така както бе щамповано на гърба на необичайния часовник, който Тони Дериън носеше на лявата си китка, когато бяха докарали тялото й в моргата тази сутрин.

В Стоу, Върмонт, валеше силен сняг. Големи мокри снежинки, които се трупаха по клоните на елите и белите борове. Ски лифтовете по Грийн Маунтинс приличаха на бледи паяжини, почти невидими в бурята и неподвижни. Никой не караше ски в това време, никой не правеше нищо, освен да си седи у дома.

Хеликоптерът на Луси Фаринели бе останал в близкия Бърлингтън. Поне бе прибран на сигурно място в хангара, но тя и помощник окръжният прокурор на Ню Йорк Джейми Бъргър нямаше да ходят никъде в близките пет часа, а може и повече. Във всеки случай не и преди девет вечерта, когато се очакваше бурята да отмине на юг. Тогава условията щяха да са отново летателни, с таван над деветстотин метра, видимост поне осем километра и североизточен вятър със скорост до трийсет възела. Щяха да имат страшен попътен вятър за полета към Ню Йорк и би трябвало да стигнат навреме за онова, което имаха да свършат, само че Бъргър не бе в настроение. Цял ден седеше в другата стая и говореше по телефона, и дори не се опитваше да бъде мила. Според нея лошото време ги бе задържало тук по-дълго от предвиденото и щом Луси бе пилотът, значи вината бе нейна. Нямаше значение, че метеоролозите бяха сгрешили и че първоначалните две малки бури се бяха слели в една над Саскечеуан, Канада, и към тях се бе прибавила арктическа въздушна маса, създавайки истински звяр.

Луси намали звука на клипа по YouTube — барабанното соло на Мик Флитууд от „Светът се върти“, концертно изпълнение от 1987-а — и попита по телефона леля си Кей:

— Сега чуваш ли ме? Тук сигналът е доста лош, а и времето с нищо не помага.

— Така е много по-добре. Как се справяш? — Гласът на Скарпета отекваше в челюстта на Луси.

— Засега не съм намерила нищо. Което е странно.

Луси бе отворила три лаптопа „Макбук“ и на екраните им в различни прозорци вървяха новини от Авиационния метеорологичен център, потоци данни от търсения в невронните мрежи1, линкове, предлагащи да я отведат до сайтове, които биха я заинтересували, имейлът на Хана Стар, имейлът на Луси и запис от охранителна камера на актьора Хап Джъд по престилка в моргата на болница „Парк Дженеръл“, преди да стане известен.

— Сигурна ли си за името? — попита тя, докато оглеждаше екраните и умът й прескачаше от едно на друго.

— Знам само какво е щамповано отзад на стоманения капак. — Гласът на Скарпета бе сериозен и забързан. — „БиоГраф“. — Повтори го буква по буква. — И сериен номер. Може би софтуерът на обикновените интернет търсачки не може да го засече. Също като вирусите. Ако не знаеш какво точно търсиш, няма да го намериш.

— Не, това не е като антивирусните програми. Търсачките, които ползвам аз, не са софтуерни, а с отворен код. Не откривам „БиоГраф“, защото го няма в Мрежата. Няма нищо публикувано за него. Нито по форуми, нито в блогове, нито в бази данни, нито никъде.

— Моля те, не използвай хакерски прийоми — рече Скарпета.

— Просто се възползвам от слабостите на операционните системи.

— Тоест ако задната врата на нечий дом е отключена и влезеш, това не е незаконно проникване, така ли?

— Никъде не се споменава за „БиоГраф“, иначе щях да го намеря. — Луси нямаше намерение да подхваща отново стария спор дали целта оправдава средствата.

— Не разбирам как е възможно. Това е много изискан на вид часовник с USB порт. Би трябвало да се зарежда някак, вероятно на докинг станция. Подозирам, че е доста скъп.

— Не го намирам нито като часовник, нито като устройство, нито като нищо. — Луси гледаше течащите по екрана резултати, докато търсачките на невралната мрежа ровеха из безброй ключови думи, текстови линкове, файлови типове, интернет адреси, заглавни тагове, имейли и IP адреси. — Гледам и не виждам нищо, което поне малко да прилича на това, което описваш.

— Трябва да има някакъв начин да разберем какво е.

— Няма. Точно това ти обяснявам — каза Луси. — Не съществува такова нещо като часовник или устройство, или каквото и да било на име „БиоГраф“, което да има дори далечна прилика с носеното от Тони Дериън. Нейният часовник „БиоГраф“ просто не съществува.

— Как така не съществува?

— Ами, не съществува в интернет, в комуникационната мрежа или образно казано, в киберпространството. С друга думи, часовник „БиоГраф“ не съществува виртуално — обясни Луси. — Ако го видя със собствените си очи, може би ще разбера нещо. Особено ако си права, че представлява някакво устройство за събиране на данни.

— Не мога да го взема, преди в лабораторията да приключат с него.

— Мамка му, не им позволявай да се развихрят с отвертките и чуковете!

— Само ще вземат натривки за ДНК, нищо повече. Полицията вече провери за отпечатъци. Няма нищо. Моля те, кажи на Джейми да ми се обади, когато й е удобно. Надявам се, че си прекарвате добре. Съжалявам, че в момента нямам време да си побъбрим.

— Ако я видя, ще й кажа.

— Тя не е ли с теб?

— Първо случаят с Хана Стар, а сега и това. Джейми е малко изтрещяла, има да мисли за куп неща. Ти най-добре би трябвало да знаеш какво е. — Луси не желаеше да обсъжда личния си живот.

— Надявам се, че е прекарала добре рождения си ден.

На Луси не й се говореше за това.

— Какво е времето там?

— Ветровито и студено. И облачно.

— Чака ви още дъжд, а може би и сняг в северната част на града. Ще отмине до полунощ, защото циклонът отслабва по пътя си към вас.

— Вие двете няма да мърдате оттам, надявам се.

— Ако не успея да вдигна хеликоптера, тя ще потърси кучешки впряг.

— Обади ми се, преди да тръгнете, и моля те, внимавай — каза Скарпета. — Е, аз трябва да ида да говоря с майката на Тони Дериън. Липсваш ми. Какво ще кажеш в скоро време да вечеряме заедно или нещо такова?

— Разбира се — отвърна Луси.

Затвори телефона я отново увеличи звука на клипа по YouTube. Мик Флитууд продължаваше да блъска по барабаните. Отпуснала и двете си ръце върху лаптопите, сякаш самата тя изнасяше рок концерт и свиреше соло на клавишни, Луси цъкна едновременно на последната информация за времето и на един имейл, който току-що бе пристигнал в пощенската кутия на Хана Стар. Странно нещо бяха това хората. След като знаеш, че някой е изчезнал и може би дори мъртъв, защо продължаваш да му пращаш имейли? Зачуди се дали съпругът на Хана Стар, Боби Фулър, наистина е толкова тъп, че и през ум не му минава, че полицията и прокуратурата могат да следят имейла на Хана или да са възложили тази работа на компютърен експерт като нея. През последните три седмици Боби ежедневно пращаше съобщения на изчезналата си жена. А може и да бе съвсем наясно какво прави, може би искаше пазителите на реда да видят какво пише на своята bien-aimee2, на своята chouchou3, на своята amore mio4, на любовта на живота си. Така де, ако я беше убил, нямаше да й праща любовни писъмца, нали?

Луси провери IP адреса му. Вече го познаваше от пръв поглед. Апартаментът на Боби и Хана в Северен Маями Бийч, където той вехнеше, криейки се от медиите в царска обстановка, която Луси познаваше прекалено добре — всъщност неотдавна се бе намирала в същия този апартамент заедно с прекрасната му крадлива съпруга. Всеки път, когато видеше имейл от Боби и се опитваше да вникне в главата му, се чудеше как ли би се чувствал той, ако вярваше, че Хана е мъртва.

А може би знаеше, че е мъртва, или пък знаеше, че не е. Може да бе наясно какво точно й се е случило, защото наистина бе замесен в него. Луси нямаше представа, но когато се опитваше да се постави на мястото на Боби и да изпита някаква загриженост, не успяваше. За нея имаше значение единствено, че Хана е пожънала това, което е посяла, или пък щеше да го направи, и то по-скоро рано, отколкото късно. Тази жена заслужаваше всяко лошо нещо, което би могло да я сполети. Беше пропиляла времето и парите на Луси, а сега й крадеше нещо още по-ценно. Три седмици с Хана, никакво време с Бъргър. Дори когато бяха заедно, все едно бяха разделени. Луси се плашеше. Кипеше вътрешно. Понякога й се струваше, че ще вземе да направи нещо ужасно.

Препрати последния имейл на Боби до Бъргър, която бе в съседната стая и крачеше насам-натам. Чуваше стъпките й по твърдите дъски. После насочи вниманието си към един адрес на уебсайт, който бе започнал да премигва на единия лаптоп.

— Сега пък какво? — каза на празния хол на градската къща, която бе наела, за да изненада Бъргър за рождения й ден: петзвездно жилище с високоскоростен безжичен интернет, камини, пухени легла и фини ленени чаршафи. В гнезденцето имаше всичко, освен онова, за което бе предназначено — интимност, романтика, забавление — и Луси винеше за това Хана, Хап Джъд, Боби, всички. Чувстваше се преследвана от тях и нежелана от Бъргър.

— Това е абсурдно — каза Бъргър от вратата. Имаше предвид света отвъд прозорците, където всичко бе побеляло и само силуетите на дърветата и покривите се мержелееха през падащия на парцали сняг. — Ще се измъкнем ли някога оттук?

— Я, какво е това? — промърмори Луси и кликна на един линк.

Търсенето по IP адрес бе открило уебсайт, хостван от Центъра по съдебна антропология на Университета на Тенеси.

— С кого говореше преди малко? — попита Бъргър.

— С леля ми. А сега си говоря сама. Все с някого трябва да говоря.

Бъргър пренебрегна заяждането. Не смяташе да се извинява за нещо, което не зависи от нея. Не бе виновна, че Хана Стар е изчезнала и че Хап Джъд е извратен тип, който може би разполага с някаква информация. И като че ли това не стигаше, сега пък някаква бегачка била изнасилена и убита в Сентръл Парк. Искаше й се да каже на Луси, че трябва да прояви повече разбиране. Да не е такава егоистка. Да порасне и да престане с тази своя несигурност и жажда за внимание.

— Не можем ли да минем без барабаните? — Мигрената на Бъргър се бе върнала. Измъчваше я твърде често.

Луси затвори YouTube и в хола настана тишина, не се чуваше нищо, освен огъня в газовата камина.

— Още от същите извратени гадости — каза тя.

Бъргър си сложи очилата и се приведе над нея да погледне. Миришеше на масло за вана „Аморверо“ и не носеше грим, но пък не й и трябваше. Късата й тъмна коса бе разчорлена и тя изглеждаше адски секси по анцуг без нищо под него. Ципът на горнището бе смъкнат и се виждаха съблазнителните й гърди — не че Бъргър влагаше някакъв смисъл в това. Луси не бе сигурна какво иска тя или къде витае през последните три денонощия, но със сигурност не беше тук — не и емоционално. Искаше й се да я прегърне, да й покаже какво бе имало между тях преди, и колко хубаво им беше.

— Разглежда уебсайта на Фермата за трупове и се съмнявам, че го прави, защото мисли да се самоубие и да завещае тялото си на науката — рече Луси.

— За кого говориш? — Бъргър четеше изобразената на екрана на лаптопа бланка със заглавие:

— Хап Джъд — каза Луси. — Засякох влизането му в този сайт по IP адрес, защото той току-що използва фалшиво име, за да поръча… Чакай, дай да видим какво е намислил този мръсник. Да проследим дирята. — Почна да отваря уебстраници. — Стигаме до този екран тук. Продажба на софтуер ФОРДИСК. Интерактивна компютърна програма, която работи под Уиндоус. Класифициране и разпознаване на скелетни останки. Този е истински психопат! Това не е нормално. Казвам ти, напипали сме нещо.

— Хайде да бъдем честни. Напипала си нещо, защото търсиш нещо — каза Бъргър, сякаш намекваше, че Луси не е искрена. — Опитваш се да намериш улики за някакво въображаемо престъпление.

— Намирам улики, защото той ги оставя — каза Луси. Двете спореха за Хап Джъд от седмици. — Не знам защо си толкова резервирана. Да не мислиш, че си измислям всичко това?

— Аз искам да говоря с него за Хана Стар, а ти искаш да го разпнеш.

— Трябва да му изкараш акъла от страх, за да си развърже езика. Особено щом няма да присъства някой проклет адвокат. И аз успях да ти осигуря това, да ти дам каквото искаш.

— Ако изобщо някога се измъкнем оттук и той дойде на срещата. — Бъргър се дръпна от компютърния екран. — Може пък в новия си филм да играе антрополог, археолог, изследовател. Нещо като „Похитителите на изчезналия кивот“ или още един от онези филми за мумии, гробници и древни проклятия.

— Аха — рече Луси. — Влизане в кожата на героя, пълно потапяне в следващия извратен образ, писане на нов малоумен сценарий. Това ще му е алибито, когато го атакуваме с въпроси за „Парк Дженеръл“ и за необичайните му интереси.

— Не ние. Аз. Ти няма да правиш нищо, освен да му покажеш какво си открила при компютърните си търсения. Ще говорим само аз и Марино.

Луси щеше да се обади на Пийт Марино по-късно, когато нямаше опасност Бъргър да подслуша разговора им. Той не изпитваше и капка уважение към Хап Джъд и в никакъв случай не се страхуваше от него. Марино нямаше скрупули да разследва някой известен човек или да го тикне в затвора. Докато Бъргър като че ли бе наплашена от Джъд и Луси не разбираше това. Никога не бе виждала Бъргър да се плаши от никого.

— Ела тук. — Луси я придърпа в скута си. — Какво ти става? — Гушна я и плъзна ръце под горнището на анцуга й. — Какво те е изнервило толкова? Тази нощ ще се стои до късно. Трябва да подремнем.

Грейс Дериън имаше дълга тъмна коса и същия чип нос и пълни устни като убитата си дъщеря. Носеше червено вълнено палто, закопчано до брадичката, и изглеждаше дребна и жалка, както стоеше до прозореца, обърнат към черната желязна ограда и мъртвите, покрити с бръшлян тухли на „Белвю“. Небето бе с цвят на олово.

— Госпожо Дериън? Аз съм доктор Скарпета. — Скарпета влезе в чакалнята и затвори вратата.

— Може би е станала грешка. — Госпожа Дериън я погледна, ръцете й трепереха. — Все си мисля, че не може да е вярно. Не може. Трябва да е някоя друга. Откъде сте сигурни, че е тя? — Седна на малката дървена маса до машината за вода. Лицето й беше безизразно, с искрици на ужас в очите.

— Извършихме предварителна идентификация на дъщеря ви въз основа на личните вещи, открити от полицията. — Скарпета седна срещу нея. — Бившият ви съпруг също я разпозна по снимка.

— Онази, която сте направили тук ли?

— Да. Позволете ми да ви изразя най-искрените си съболезнования.

— А той спомена ли, че я вижда само един-два пъти в годината?

— Ще сравним зъболекарските картони и ще направим ДНК анализ, ако е необходимо — каза Скарпета.

— Мога да ви дам информация за зъболекаря й. Тя все още използва моя. — Грейс Дериън затършува из чантата си и на масата паднаха с тракане червило и пудриера. — Детективът, с когото говорих, щом се прибрах и получих съобщението… Беше жена, но не мога да си спомня името й. После се обади друг детектив. Мъж. Марио, Маринаро. — Гласът й трепереше и тя премигна, за да спре напиращите сълзи. Извади от чантата си малък бележник и химикалка.

— Пийт Марино?

Госпожа Дериън надраска нещо и откъсна листчето, ръцете й се тресяха като на паралитичка.

— Не знам наизуст номера на зъболекаря. Ето името и адреса му. — Плъзна листчето към Скарпета. — Марино. Да, мисля, че така беше.

— Той е детектив от Нюйоркското полицейско управление и е прикрепен към офиса на помощник окръжния прокурор Джейми Бъргър. Нейната служба ще ръководи криминалното разследване. — Скарпета пъхна листчето в папката, която Рене бе оставила за нея.

— Той каза, че ще отидат в апартамента на Тони да вземат четката й за коса и четката й за зъби. Вероятно вече са ги взели, не знам, не са ми се обаждали — продължи госпожа Дериън с треперещ пресекнат глас. — Полицията е говорила първо с Лари, защото мен ме нямаше вкъщи. Бях закарала котката на ветеринар. Наложи се да я приспят, представяте ли си какво ужасно съвпадение! Точно с това се занимавах, докато са се опитвали да ме открият. Детективът от офиса на окръжния прокурор каза, че можете да вземете ДНК-то й от вещите в апартамента. Не разбирам откъде сте сигурни, че е тя, щом още не сте направили тези изследвания.

Скарпета изобщо не се съмняваше в самоличността на Тони Дериън. Шофьорската й книжка и ключовете от апартамента й бяха в един джоб на анорака, пристигнал заедно с трупа. Рентгеновата снимка показа зараснали фрактури на ключицата и дясната ръка и тези стари травми съответстваха на получените от Тони преди пет години, когато била блъсната от кола, докато карала колело — по информация, получена от полицията.

— Казвах й да не тича в града — говореше госпожа Дериън. — Не мога да ви опиша колко пъти съм й го повтаряла. Но тя никога не е тичала след мръкване. Не знам защо ще тича, като вали. Тя мрази да тича, като вали, особено ако е студено. Мисля, че е станала някаква грешка.

Скарпета побутна към нея една кутия с носни кърпички и каза:

— Бих искала да ви задам няколко въпроса, да обсъдим някои неща, преди да я видите. Може ли? — След разпознаването Грейс Дериън нямаше да е в състояние да говори. — Кога се видяхте или чухте последния път с дъщеря ви?

— Във вторник сутринта. Не мога да ви кажа точното време, но беше някъде около десет. Обадих й се и си побъбрихме.

— Тоест преди два дни, на шестнайсети декември.

— Да. — Госпожа Дериън избърса очите си.

— И оттогава не сте имали никакви контакти с нея? Никакви обаждания, гласова поща, имейли?

— Ние не разговаряме всеки ден, нито пък всеки ден си пращаме имейли, но получих един есемес от нея. Мога да ви го покажа. — Посегна към чантата си. — Предполагам, че трябваше да съобщя за това на детектива, как се казваше…

— Марино.

— Той попита за имейла й. Каза, че трябвало да го прегледат. Аз му дадох адреса, но разбира се, не знаех паролата. — Затършува за телефона и очилата си. — Обадих се на Тони във вторник сутринта, за да я питам дали иска пуйка или шунка. За Коледа. Но тя не искаше нито пуйка, нито шунка. Каза, че може да донесе риба, и аз й казах да вземе каквото иска. Беше си съвсем нормален разговор, предимно за такива работи, защото братята й ще идват за празниците. Всички щяхме да се съберем на Лонг Айланд. — Вече бе извадила телефона и си бе сложила очилата, и преглеждаше нещо с треперещи ръце. — Аз живея там. В Айслип. Медицинска сестра съм болница „Мърси“. — Подаде телефона на Скарпета. — Ето какво ми прати снощи. — Издърпа още кърпички от кутията.

Скарпета прочете есемеса.

— И този номер, който започва с 917, е на дъщеря ви? — попита Скарпета.

— Да, на джиесема й.

— Можете ли да ми кажете за какво говори тя в това съобщение? — Трябваше да се погрижи Марино да научи за него.

— Тони работи нощна смяна и през уикендите, и се опитваше да намери някой да я замести, за да може да си вземе малко почивка по празниците — отвърна госпожа Дериън. — Братята й ще дойдат.

— Бившият ви съпруг каза, че работела като сервитьорка в Хелс Китчън6.

— Типично за него да каже подобно нещо, все едно тя разнася поръчки или подмята бургери. А всъщност Тони работи в салона на „Хай Ролър Лейнс“, много хубаво заведение, от висока класа, не някакъв си прост боулинг клуб. Иска един ден да има собствен ресторант в някой голям хотел в Лас Вегас или Париж, или Монте Карло.

— Снощи била ли е на работа?

— В сряда обикновено не работи. От понеделник до сряда обикновено почива, а после кара дълги смени от четвъртък до неделя.

— Братята й знаят ли за случилото се? — попита Скарпета. — Няма да е хубаво да го разберат от новините.

— Лари сигурно им е казал. Аз лично бих изчакала. Може и да не е вярно.

— Трябва да помислим за всички, които не би трябвало да го узнаят от новините. — Скарпета бе колкото се може по-деликатна. — Тя има ли си приятел? Някаква сериозна връзка?

— Ами, и аз съм се чудила. През септември й бях на гости в нейния апартамент и там имаше много плюшени животинки на леглото, парфюми и такива работи, а тя бе доста уклончива по въпроса откъде ги има. А в Деня на благодарността непрекъснато ми пращаше есемеси — в един момент бе щастлива, а в следващия потисната. Знаете как се държат хората, когато любовта им е завъртяла главата. Знам, че на работата си тя се среща с много хора, с много привлекателни и вълнуващи мъже.

— Възможно ли е да е споделила нещо с бившия ви съпруг? Например да му е казала за някой свой приятел?

— Те не бяха близки. Вие просто не разбирате защо Лари прави това, не разбирате какво си е наумил. Единствената му цел е да ми отмъсти и да накара всички да мислят, че е грижовен баща, а не пропаднал алкохолик и комарджия, който е зарязал семейството си. Тони никога не би пожелала да бъде кремирана, и ако се е случило най-лошото, ще използвам погребалното бюро, което се погрижи за майка ми, „Ливайн и синове“.

— Опасявам се, че докато с господин Дериън не изгладите разногласията си по въпроса за останките на Тони, не можем да освободим тялото — каза Скарпета.

— Ама не може да слушате него! Той изостави Тони още като бебе. Защо някой ще се интересува от мнението му?

— По закон спорове като вашия трябва да бъдат разрешени — ако се налага, и по съдебен път — преди да освободим тялото — каза Скарпета. — Съжалявам. Знам, че последното, от което имате нужда сега, са допълнителни нерви и тревоги.

— Какво право има той да се появява изведнъж след двайсет и не знам си колко години, да настоява за това и онова и да иска да прибере личните й вещи? Да се кара с мен във фоайето и да казва на онова момиче, че искал вещите на Тони — всичко, което било у нея, когато я докарали — а това може дори да не е тя! Да говори такива ужасни, безчувствени неща! Той е бил пиян и е погледнал една снимка. И вие му вярвате? О, боже! Какво ли още ме чака! Кажете ми — какво е станало? Трябва да знам.

— Причината за смъртта на дъщеря ви е удар с тъп предмет, който е счупил черепа й и е наранил мозъка — каза Скарпета.

— Ударили са я по главата?! — Гласът на госпожа Дериън потрепери, тя загуби самообладание и се разплака.

— Да. Много силно.

— Колко пъти?

— Госпожо Дериън, трябва да ви предупредя, че всичко, което ви казвам, е поверително и че съм длъжна много да внимавам какво обсъждам с вас — каза Скарпета. — Изключително важно е да не изтече никаква информация, която би могла да помогне на убиеца на дъщеря ви да се измъкне ненаказан за това ужасно престъпление. Надявам се, че разбирате. След като полицейското разследване приключи, можете да си уговорите среща с мен и ще обсъдим всичко в толкова големи подробности, колкото желаете.

— Казвате, че Тони е тичала снощи в дъжда в северния край на Сентръл Парк? Първо на първо, какво ще прави там? Някой сетил ли се е да си зададе този въпрос?

— Всички ние си задаваме много въпроси и за съжаление имаме твърде малко отговори — отвърна Скарпета. — Засега. Но доколкото разбирам, дъщеря ви има апартамент в Горен Ийст Сайд, на Второ авеню. Това е на около двайсет пресечки от мястото, където са я намерили, а това не е много далеч за човек, който спортува активно.

— Но е било в Сентръл Парк по тъмно! Било е близо до Харлем по тъмно! Тя никога не би отишла да тича на такова място по тъмно. Освен това мразеше дъжда. Мразеше да й е студено. Онзи в гръб ли я е издебнал? Тя борила ли се е с него? О, боже!

— Пак ще ви напомня какво ви казах за подробностите и колко предпазливи трябва да сме в момента — отвърна Скарпета. — Мога да ви кажа, че не открихме видими следи от борба. Изглежда, Тони е била ударена по главата и е получила сериозна контузия, обилен кръвоизлив в мозъка, което ни говори, че е живяла достатъчно дълго, за да може тъканта да реагира по този начин.

— Но не е била в съзнание, нали?

— Данните показват, че е живяла известно време, но не, не е била в съзнание. Може би изобщо не е разбрала какво е станало, не е осъзнала, че е нападната. Няма да знаем със сигурност, докато не получим резултатите от някои тестове. — Скарпета отвори папката, извади формуляра за здравна история и го постави пред госпожа Дериън. — Бившият ви съпруг го попълни. Ще съм ви благодарна, ако му хвърлите един поглед.

Хартията се тресеше в ръцете на госпожа Дериън, докато очите й се плъзгаха по редовете.

— Име, адрес, място на раждане, имена на родителите. Моля ви, кажете ми, ако трябва да се промени нещо — рече Скарпета. — Тя имаше ли високо кръвно, диабет, ниска кръвна захар, психологически проблеми — например да е била бременна?

— Лари е отбелязал „не“ на всичко. Какво знае той, по дяволите?!

— Да е имала депресия, пристъпи на меланхолия, промени в поведението, които са ви се сторили необичайни? — Скарпета мислеше за часовника „БиоГраф“. — Да е имала проблеми със съня? Да сте забелязали у нея нещо различно отпреди? Казахте, че напоследък не била в настроение.

— Може да е имала проблем с приятел или в работата, нищо чудно при сегашното икономическо положение. Някои от колежките й били съкратени — каза госпожа Дериън. — И тя като всички останали понякога изпада в мрачни настроения. Особено по това време на годината. Не харесва зимата.

— Знаете ли да е взимала някакви лекарства?

— Само обичайните, без рецепта. Витамини. Тя се грижи много добре за себе си.

— Интересува ме кой е бил личният й лекар или лекари. Господин Дериън не е попълнил тази част.

— Той няма откъде да знае. Никога не е получавал сметките. Тони живее самостоятелно още от колежа и не съм сигурна кой е лекарят й. Тя никога не боледува, има повече енергия от всеки, когото познавам. Вечно е в движение.

— Знаете ли за някакви бижута, които е носила редовно? Пръстени, гривна, колие, които рядко е сваляла? — попита Скарпета.

— Не.

— Ами часовник?

— Не мисля.

— Нещо като черен пластмасов спортен часовник, електронен? Голям черен часовник?

Госпожа Дериън поклати глава.

— Виждала съм подобни часовници у хора, участващи в изследвания. Сигурна съм, че и вие сте ги виждали, с вашата професия. Часовници, които следят сърдечния ритъм или се носят от хора с нарушения на съня например — продължи Скарпета.

Надежда проблесна в очите на госпожа Дериън.

— Ами когато сте видели Тони в Деня на благодарността? — каза Скарпета. — Възможно ли е да е носела часовник като този, който ви описах?

— Не. — Госпожа Дериън поклати глава. — Точно това имам предвид. Може да не е тя. Никога не съм я виждала да носи подобно нещо.

Скарпета й каза, че вече може да види тялото, и двете станаха и отидоха в съседната стая. Тя бе малка и гола, само с няколко снимки на нюйоркски небостъргачи на бледозелените стени. Прозорецът за наблюдение се намираше на нивото на кръста, горе-долу толкова високо, колкото ковчег върху постамент, а от другата му страна имаше стоманена преграда — всъщност вратите на асансьора, който бе издигнал тялото на Тони Дериън от моргата.

— Преди да отворя преградата, трябва да ви обясня какво ще видите — каза Скарпета. — Искате ли да седнете на дивана?

— Не. Не, благодаря. Ще остана права. Готова съм. — Очите й бяха ококорени и пълни с паника, дишаше учестено.

— Ще натисна един бутон. — Скарпета посочи табло с три бутона върху стената, два черни и един червен, като на старите асансьори. — И когато преградата се отвори, ще видите тялото.

— Да. Разбирам. Готова съм. — Едва можеше да говори, толкова уплашена беше. Тресеше се като от силен студ и дишаше тежко, сякаш току-що е правила упражнения.

— Тялото се намира върху носилка на колелца в асансьора, от другата страна на прозореца. Главата й ще е тук, отляво. Останалата част от нея е покрита.

Скарпета натисна горния черен бутон и стоманените врати се разделиха със силно стържене. През надраскания плексиглас се видя Тони Дериън, завита със син чаршаф, с бледо лице, със затворени очи, с безцветни сухи устни, тъмната й коса все още влажна от миенето. Майка й притисна ръце към прозореца. Пое си дъх и запищя.