Проектът Калигула

12.

Лъчите на прожекторите шареха по стоманените подпори на върха на моста „Джордж Вашингтон“, където един самоубиец се бе вкопчил във въжетата. Беше едър мъж, може би над шейсетгодишен, вятърът шибаше крачолите на панталоните му, голите му глезени се белееха като рибешки корем на ярката светлина, а върху лицето му бе застинало замаяно изражение. Вниманието на Марино през цялото време се отклоняваше неволно към живото предаване върху плоскоекранния телевизор в другия край на стаята.

Искаше му се камерата да се задържи върху лицето на самоубиеца. Искаше да види какво има там и какво липсва. Нямаше значение колко пъти бе ставал свидетел на подобни ситуации. При всеки отчаян човек беше различно. Марино бе виждал хора да умират, беше ги виждал как осъзнават, че ще живеят, бе виждал как убиват и как ги убиват, беше ги гледал в лицата и бе забелязвал момента, в който осъзнаваха, че това е краят или не е. Изражението никога не бе едно и също. Ярост, омраза, шок, скръб, терзание, ужас, презрение, веселие, комбинация от тях или просто нищо. Толкова различно, колкото различни са хората.

Синята стая без прозорци, в която напоследък доста често идваше да рови за данни, му напомняше за Таймс Скуеър, за Найктаун26. Беше заобиколен от зашеметяващо количество образи, някои подвижни, други статични, но всички до един гигантски, върху плоски екрани и двуетажна видеостена, която се състоеше от огромни монитори „Мицубиши“, наредени един до друг. В един от квадратите се въртеше пясъчен часовник, докато софтуерът на Криминалния информационен център търсеше в над тритерабайтовата база данни някой, който да отговаря на описанието на мъжа с шапка на „ФедЕкс“. На стената стоеше негова снимка от охранителната камера, увеличена до три метра височина, а до нея — сателитно изображение на гранитната жилищна сграда на Скарпета на Сентръл Парк Уест.

— Ако скочи, изобщо няма да стигне до водата — каза Марино от своя ергономичен стол пред един работен терминал, където седеше заедно с помощника си, аналитика Петровски. — Божичко. Ще уцели шибания мост. Къде му е бил умът, като е тръгнал да се катери по въжетата? Да не е искал да падне върху някоя кола? Да отнесе със себе си някой нещастен копелдак, тръгнал да си върши работите със своя „Мини Купър“.

— Хората в неговото умствено състояние не мислят. — Петровски, детектив на трийсет и няколко, с тежкарски костюм и вратовръзка, не се интересуваше особено какво става на моста „Джордж Вашингтон“ малко преди два след полунощ.

Той бе зает да въвежда ключови думи във формуляра за татуировки. „In vino“, „veritas“ и „In vino Veritas“, както и „кости“, „черепи“, а сега и „ковчег“. Пясъчният часовник се въртеше като параден жезъл близо до кадъра на мъжа с шапка на „ФедЕкс“ и сателитния образ на сградата на Скарпета. Върху плоския екран самоубиецът размишляваше, стиснал въжетата, приличаше на умопобъркан акробат на трапец. Всеки момент вятърът щеше да го откъсне, и край.

— Не разполагаме с нищо, което да ни помогне особено в търсенето — каза Петровски.

— Да, каза ми го вече — изсумтя Марино.

Не можеше да види добре лицето на самоубиеца, но може би нямаше и нужда. Може би това чувство му бе познато. Човекът просто най-сетне си бе казал: „Майната му!“. Въпросът беше какво точно е имал предвид. Тази нощ той или щеше да умре, или да остане в своя жив ад, така че какво бе имал предвид, като се беше качил на северната кула на моста? Дали беше смятал да се убие, или просто да направи една демонстрация, защото е бил бесен? Марино се опита да определи социално-икономическото му положение по външния му вид. Трудно бе да се каже. Торбести панталони, без чорапи, някакви маратонки, тъмно яке, без ръкавици. Може би имаше метален часовник. Малко мърляв на вид и плешив. Вероятно бе загубил парите си, работата си, жена си, а може би и трите. Марино знаеше как се чувства този човек. Бе почти сигурен, че знае. Преди около година и половина се бе чувствал по същия начин, минаваше му през ума да се хвърли от някой мост, беше на косъм от това да разбие перилата с пикапа си и да се гмурне на десетки метри дълбочина в река Купър в Чарлстън.

— Нямаме адрес, освен местожителството на жертвата — добави Петровски.

Имаше предвид Скарпета. Тя беше потърпевшата, но Марино се сепна, щом чу да я наричат „жертва“.

— Татуировката е уникална. Това е най-доброто, с което разполагаме. — Марино гледаше самоубиеца, вкопчен във въжетата високо над горното платно на моста, високо над черната бездна на река Хъдсън. — За бога, не му светете с проклетите прожектори в очите. Колко милиона свещи са това? Ръцете му сигурно са изтръпнали. Имате ли представа колко студени са тези въжета? Пич, направи си услуга и следващия път налапай пистолета. Или изгълтай шишенце с лекарства.

Не можеше да не мисли за себе си, за Южна Каролина, за най-черния период от живота си. Бе искал да умре. Бе заслужавал да умре. Все още не бе сто процента сигурен защо не го направи, защо не се озова в телевизионните новини като този беден копелдак на моста. Представяше си ченгета и пожарникари, водолазен екип, който вади пикапа му от река Купър с него вътре. Този свят бе толкова отвратителен, толкова несправедлив към всички, но когато си съвсем отчаян и превъртял, не мислиш кое е справедливо. Подпухнал от разложението удавник, издут от газове и позеленял, очите му изпъкнали като на жаба, устните, ушите, а може би и пишката му изгризани от раци и риби.

Най-голямото наказание би било да изглеждаш по този отвратителен начин, да смърдиш така, че на хората да им се драйфа, да представляваш един шибан ужас върху масата на докторката. Той щеше да е неин случай, защото офисът й в Чарлстън бе единствен в града. Тя щеше да направи аутопсията му. Изключено беше да накара да го транспортират на стотици километри, изключено бе да повика и друг съдебен патолог. Щеше да се заеме с него лично. Марино бе абсолютно сигурен в това. И по-рано я бе виждал да прави аутопсии на хора, които е познавала: слагаше кърпа върху лицата им и се стараеше чаршафът да покрива колкото се може по-голяма част от голите им трупове, от уважение. Защото тя бе най-добрата, която можеше да се погрижи за тях, и го знаеше.

— Не е задължително да е уникална и вероятно я няма в никоя база данни — продължи Петровски.

— Кое?

— Татуировката. Що се отнася до физическото описание, то може да включва близо половината град. — За Петровски самоубиецът на плоския екран все едно беше филм, който вече е гледал, и той почти не обръщаше глава натам. — Чернокож мъж между двайсет и пет и четирийсет и пет години, с ръст между метър и седемдесет и метър и деветдесет. Няма телефон, няма адрес, няма регистрационен номер — нищо, по което да търсим. На този етап не мога да направя кой знае какво. — Като че ли Марино изобщо не биваше да идва на осмия етаж на полицейското управление и да безпокои аналитик на КИЦ за такива дреболии.

Така си беше. Марино би могъл първо да се обади и да попита. Но бе по-добре да се появи с диск в ръка. Както казваше майка му: „Пъхни крак през вратата, Пийт. Пъхни крак през вратата“.

Кракът на самоубиеца се хлъзна по едно въже, но той успя да се задържи.

— Опала! — рече Марино на плоския екран и разсеяно се зачуди дали като си бе помислил за „крак“, не бе накарал крака на самоубиеца да се раздвижи.

Петровски проследи погледа му и отбеляза:

— Качат ли се горе, си променят решението. Винаги така става.

— Ако наистина искаш да сложиш край на живота си, защо ще се подлагаш на всичко това? Защо ще си променяш решението? — Марино започваше да изпитва презрение към самоубиеца, започваше да се ядосва. — Ако питаш мен, това са глупости. Хаховци като тоя искат да им се обърне внимание, да ги дават по телевизията, искат да си отмъстят на някого, или с други думи, искат нещо повече от това да умрат.

На горното платно на моста имаше задръстване, дори в този час, а полицията бе оградила участъка точно под самоубиеца и в момента поставяше там въздушна възглавница. Някакъв парламентьор се опитваше да убеди мъжа да се откаже, а други ченгета се катереха по кулата, за да се приближат до него. Всички рискуваха живота си заради човек, който пет пари не даваше, човек, който бе казал „Майната му!“, каквото и да значеше това. Звукът бе изключен и Марино не можеше да чуе какво се говори, пък и не му трябваше, защото това не бе негов случай, нямаше нищо общо с него и той не биваше да му обръща особено внимание. Но когато бе в КИЦ, винаги се отплесваше, защото тук храната за сетивата бе хем прекалено много, хем недостатъчно. Наоколо бе пълно с какви ли не изображения, разхвърляни по стените, но нямаше прозорци, само сини акустични панели, криви редици работни терминали с двойни екрани и сив килим.

Само когато щорите на съседната конферентна зала бяха вдигнати — а сега не бяха — Марино получаваше някакъв ориентир, изглед към Бруклинския мост, презвитерианската църква, сградата на работническия профсъюз, стария небостъргач Улуърт Билдинг. Ню Йорк, какъвто го помнеше от времето, когато започваше работа в тукашното полицейско управление и бе просто един никой от Байон, който се бе отказал от бокса, беше се отказал да пребива хората и бе решил вместо това да им помага. Не знаеше със сигурност защо. Не знаеше как стана така, че изобщо напусна Ню Йорк и се озова в Ричмънд, Вирджиния, в началото на осемдесетте. Тогава му се струваше, че просто един ден се е събудил и е открил, че е най-знаменитият детектив в бившата столица на Конфедерацията. Място с добър жизнен стандарт, подходящо за отглеждане на семейство. Както искаше Дорис. Вероятно това бе причината.

Пълни глупости! Единственото им дете, Роко, ги напусна, забърка се в организирана престъпност и сега бе мъртъв, а Дорис избяга с оня продавач на коли и беше все едно мъртва, а по времето, когато Марино работеше в Ричмънд, броят на убийствата на глава от населението бе сред най-високите в Съединените щати. Ричмънд бе спирка на търговците на наркотици по междущатска магистрала 95 между Ню Йорк и Маями и гадовете въртяха там бизнес пътьом, защото благодарение на няколко федерални проекта за изграждане на жилища имаше клиентска база. Плантации и робство. И последиците не закъсняха. Ричмънд бе добро място за търговия с наркотици и за убиване на хора, защото ченгетата бяха тъпи, така се говореше на улицата и по целия наркоканал на Източното крайбрежие. Навремето това адски обиждаше Марино. Но вече не. Беше толкова отдавна, а и каква полза му бе донесло да приема нещата лично, когато те не бяха лични. Повечето неща бяха случайни.

Колкото повече остаряваше, толкова по-трудно му беше да свърже едно събитие от живота си с друго, така че да личи някаква интелигентност или внимание в изборите, които бе правил, в хаотичните му постъпки и в отношенията му с онези, които бяха пресичали неговия път, особено жените. Колко жени бе обичал и загубил, или просто ебал? Спомняше си първия път, ясно като бял ден. В държавния парк Беър Маунтин, на пристана над река Хъдсън, когато беше на шестнайсет. Но нямаше представа колко са общо, твърде често бе пиян, така че как би могъл да помни? Компютрите не се напиваха и не забравяха, нямаха угризения, не им пукаше. Те свързваха всичко, създаваха логическо дърво върху видеостената. Марино се боеше от своята видеостена. Боеше се, че в нея няма никакъв смисъл, боеше се, че почти всяко решение, което е взимал, е лошо, без никаква логика, без Голям план. Не искаше да види колко разклонения отиват в нищото или са свързани със Скарпета. В известен смисъл тя бе станала иконата в центъра на неговите връзки и раздели. В известен смисъл тя бе най-логичното нещо — и най-нелогичното.

— Все си мисля, че можете да откривате съвпадения между образи и снимки — каза Марино на Петровски, докато гледаше самоубиеца на плоския екран. — Примерно ако полицейската снимка на тоя куриер на „ФедЕкс“ я има в някаква база данни и сравните чертите на лицето му и татуировката с този образ от охранителната камера.

— Разбирам за какво говориш. Но мисля, вече установихме, че той не е истински куриер на „ФедЕкс“.

— Добре де, накарай компютъра да направи каквото трябва и да намери съответствие.

— Ние търсим по ключова дума или категория. Не по образ. Някой ден може и това да стане.

— Тогава как можеш да намираш в Гугъл каквито картинки ти трябват и да ги сваляш? — попита Марино.

Не можеше да откъсне очи от самоубиеца. Вярно беше. Той май си бе променил решението. Какво ли го бе накарало да го промени? Страх от високото? Или цялото това шибано внимание? Божичко! Хеликоптери, ченгета и предаване на живо. Може да бе решил да поостане още малко, да се появи на корицата на списание „Пийпъл“.

— Защото търсиш по ключови думи, а не по самия образ — обясни търпеливо Петровски. — Всяка програма за търсене на изображения се нуждае от една или няколко ключови думи. Например да вземем нашата емблема на стената ей там, виждаш ли я? Търсиш по ключови думи „КИЦ емблема“ и софтуерът открива изображения, които включват същите тези думи — всъщност открива мястото, на което се намират.

— Имаш предвид стената? — попита объркано Марино, докато зяпаше стената с емблемата: орел и американски флагове.

— Не, те не се намират на стената, а в база данни — и то огромна в нашия случай, защото откакто започнахме централизацията, тя нарасна и се усложни неимоверно. В нея са включени всяко съдебно разпореждане, престъпление и доклад за произшествие; оръжие; карта; арест; оплакване; призовки; спиране, разпитване и претърсване; младежка престъпност; каквото се сетиш. Същият анализ на връзките използваме и в борбата с тероризма.

— Аха. И ако можехте да сравнявате образи — рече Марино, — щяхте да сте в състояние да идентифицирате терористите, които използват по няколко различни имена за един и същ човек, така че защо не го правим? Така. Почти го хванаха. Божичко! Като че ли трябва да се спускаме с въжета по моста заради някакъв, дето се прави на катерица.

Полицаите от Отряда за бързо реагиране, овързани с ремъци, се спускаха отгоре, приближаваха се към мъжа от три страни.

— Не можем. Някой ден току-виж стигнем дотам — отвърна Петровски, без да се интересува от самоубиеца и дали ще оживее, или не. — Това, с което правим връзка, е информацията в публичните регистри: адреси, местоположения, обекти, други големи масиви данни, но не самите снимки или лица. Това, което откриваш, са всъщност ключовите думи, а не образите или татуировките. Ясно ли се изразявам? Защото имам чувството, че не разбираш за какво ти говоря. Може би ако вниманието ти бе насочено към тази стая и към мен вместо към моста „Джордж Вашингтон“…

— Иска ми се да можех да му видя по-добре лицето — каза Марино към плоския екран със самоубиеца. — Има нещо в него. Като че ли го познавам отнякъде.

— Отвсякъде. Такива в последно време ги има под път и над път. Страшно егоистично от негова страна. Ако ще се убиваш, недей да отнасяш и други със себе си, не ги подлагай на риск, не харчи парите на данъкоплатците. Още тази нощ ще го тикнат в „Белвю“. А утре ще разберем, че е бил замесен във финансови машинации. Току-що ни орязаха бюджета със сто милиона, а ние сме тръгнали да му смъкваме задника от моста. След седмица ще се самоубие по някакъв друг начин.

— Не. Ще го дават по шоуто на Летърман — каза Марино.

— Не ме дразни!

— Я върни на онази пияндурската татуировка с планината Ръшмор, която беше изкарал преди малко — каза Марино и посегна към кафето си, докато полицаите от ОБР си рискуваха живота, за да спасят един човек, който не го заслужаваше, човек от ония, дето се срещат под път и над път, и вероятно вече трябваше да е цопнал долу и Крайбрежната охрана да го прибира, за да го откара в моргата.

Петровски цъкна на един запис, който бе отворил преди малко, и с помощта на мишката издърпа една снимка върху голям празен квадрат на екрана на лаптопа. На видеостената се появи полицейска снимка: чернокож мъж с татуировка, покриваща дясната страна на врата му: четири черепа върху скалисто възвишение, което напомняше на Марино за планината Ръшмор, и латинската фраза „In vino Veritas“.

— Бутилка вино, рожба на лозата27 — рече той, а двамата полицаи вече почти бяха спипали самоубиеца.

Марино не можеше да види лицето му, не можеше да види какво чувства и дали говори.

— „Във виното е истината“ — каза Петровски. — Фраза още от времето на Древния Рим. На онзи, как му беше името, по дяволите? Единия Плиний. Или може би Тацит.

— Розе „Матиас“ и „Лансърс“. Помниш ли онези дни?

Петровски се усмихна, но не отговори. Беше прекалено млад, вероятно никога не бе чувал за тях, нито пък за „Мад Дог“ или „Буунс Фарм“.

— Изпивате един „Лансърс“ в колата и ако ти излезе късметът, даваш бутилката на момичето за сувенир — продължи Марино. — После те слагат в тях свещи и оставят восъка да се стече надолу, много свещи с различни цветове. На това му виках „ебане със свещи“. Е, човек трябва да го е преживял, за да го разбере.

Този Петровски и неговата усмивка! Марино никога не бе сигурен какво е значението й, знаеше само, че този пич е много задръстен. С повечето компютърджии беше така, с изключение на Луси. Тя не само че не бе задръстена, но и напоследък съвсем му беше отпуснала края. Погледна си часовника. Как ли се справяха Луси и Бъргър с Хап Джъд, докато Петровски нагласяше образите един до друг на видеостената? Татуировката на мъжа с шапката на „ФедЕкс“ се озова точно до татуировката с четири черепа и фразата „In vino Veritas“.

— М-не. — Марино сръбна още една глътка кафе, черно и студено. — Като погледнеш внимателно, изобщо не си приличат.

— Опитвах се да ти го кажа.

— Мислех си за някакъв свързващ елемент, може би мястото, където си е направил татуировката. Ако намерим нещо със същия дизайн, бих могъл да издиря майстора на татуировки и да му покажа снимка на този куриер — каза Марино.

— Няма го в базата данни — отвърна Петровски. — Или не е маркирано с тези ключови думи. Не е с „ковчег“, нито пък със „загинал другар“ или с „Ирак“, нито с някои други от тези, които пробвахме. Трябва ни име, произшествие, местоположение, карта, нещо.

— Ами ФБР, тяхната база данни? — предложи Марино. — Онази нова компютърна система за милиарди долари, която имат, забравих как се казваше.

— ИСП. Идентификация от следващо поколение. Още я разработват.

— Доколкото чух, са я пуснали и работи. — Беше го чул от Луси.

— Тук говорим за извънредно напреднала технология, която се разработва от години. Знам, че ранните фази вече са влезли в действие, което включва ИАСРПО28, ОСИД29 и мисля, Междущатската фотографска система, МФС. Не съм сигурен какво още — разбираш, при това състояние на икономиката много неща се орязват.

— Е, аз чух, че имали база данни с татуировки — рече Марино.

— О, сигурно.

— Затова викам да хвърлим по-голяма мрежа в нашия лов и да започнем общонационално, а може би и международно издирване на този гад от „ФедЕкс“ — предложи Марино. — Тоест, при положение че можеш оттук да търсиш в базата на ФБР, в тяхната ИСП.

— Изключено. Нямаме обща мрежа. Но ще им пратя татуировката ти. Без проблем. Я, той вече не е на моста. — Петровски имаше предвид самоубиеца. Най-после бе проявил любопитство, но примесено с отегчение.

— Това не е на добро. — Марино погледна към плоския екран и осъзна, че е пропуснал големия момент. — Мамка му, виждам момчетата от ОБР, но не и него.

— Ето го.

Прожекторите на хеликоптерите играеха по лежащия на земята самоубиец, далечен образ на тялото му върху пътната настилка. Не беше улучил въздушната възглавница.

— Тия от ОБР ще побеснеят — бе обобщението на Петровски за ситуацията. — Мразят да ги прецакват в последния момент.

— Защо не пратиш тази снимка с татуировката на ФБР — каза Марино, загледан в образа на фалшивия куриер на стената, — а ние да опитаме няколко други търсения? „ФедЕкс“. Може би „униформа ФедЕкс“, „шапка ФедЕкс“. Всичко „ФедЕкс“.

— Това можем да го направим. — Петровски започна да пише на клавиатурата.

Въртящият се пясъчен часовник отново се появи на видеостената. Марино забеляза, че плоският екран е почернял, предаването на картина от полицейския хеликоптер бе спряло, след като самоубиецът вече бе мъртъв. Изведнъж му хрумна защо онзи му се беше сторил познат: приличаше на един актьор, от кой филм беше? Шефът на полицията, дето се бе забъркал с една проститутка. Кой беше филмът, по дяволите? Не можеше да се сети за заглавието. Напоследък май често му се случваше.

— Гледал ли си оня филм с Дани де Вито и Бет Мидлър? Как се казваше, да го вземат мътните? — рече той.

— Нямам представа. — Петровски гледаше пясъчния часовник и ободрителното съобщение „Вашата заявка се обработва“. — Какво общо има някакъв филм с цялата работа?

— Всичко има общо с нещо. Мислех, че това е смисълът на тази дупка. — Марино посочи голямата синя зала.

„Намерени единайсет резултата“.

— Това вече е друго — каза Марино. — Не мога да повярвам, че някога мразех компютрите. И скапаняците, които работят на тях.

Едно време наистина ги мразеше и с удоволствие се присмиваше на хората, които работеха с компютри. Но вече не. Беше свикнал да открива жизненоважна информация чрез така наречения „анализ на връзките“ и да я предава по електронен път почти мигновено. Беше започнало да му харесва да пристигне на местопроизшествието, за да разследва някакъв инцидент или да разговаря с човека, подал оплакване, и вече да знае какво е направил заподозреният в миналото и на кого го е направил, как изглежда, с кого дружи, кои са роднините му и дали е опасен за себе си и за околните. „Това е един прекрасен нов свят“, често казваше Марино, цитирайки заглавието на книга, която не беше чел, но може би щеше да прочете някога.

Петровски изкара резултатите на видеостената. Доклади за нападения, кражби, едно изнасилване и две стрелби, в които „ФедЕкс“ се споменаваше във връзка или с откраднати пратки, или с произнесени реплики, или с месторабота, или — в един от случаите — със смъртоносно нападение на питбул. Нищо от данните в тези доклади не изглеждаше полезно, докато Марино не видя пред себе си призовка за Транспортния съд от първи август тази година, грейнала огромна върху видеостената. Прочете фамилията, малкото име, адреса в Еджуотър, Ню Джърси, пола, расата, височината и теглото.

— Брей, я виж ти кой изскочи. Тъкмо щях да те карам след това да търсиш нея — каза той, докато четеше подробностите за нарушението.

„Обектът беше забелязан да се качва на транзитен автобус на ъгъла на Южния булевард и Източна 149-а улица в 11:30 часа, след което започна спор с друг пътник, като твърдеше, че й е заел мястото. Развика му се. Когато като полицай се приближих и й казах да престане да крещи и да седне, тя заяви: «Я се прати по дяволите с „ФедЕкс“. Нищо не съм направила. Тоя тип е един невъзпитан грубиян».“

— Съмнявам се тази жена да има татуировка с черепи — обади се иронично Петровски. — Не мисля, че е твоят мъж с пакета.

— Не е за вярване, да го еба — рече Марино. — Ще ми го разпечаташ ли?

— Трябва да преброиш по колко пъти на ден казваш „еба“ или „шибан“. В моята къща това би ти струвало много монети по четвърт долар.

— Доди Ходж — каза Марино. — Шибаната откачалка, която се обади на Си Ен Ен.