Пясък през пръстите

8. Атина

В Атина валеше. Пиърс чуваше как капките трополят по прозореца на хотелската му стая. Някъде надалеч леко избоботи гръмотевица и проблесна мълния. Той изтръска цигара от пакета, после я върна обратно. Напоследък прекаляваше с пушенето, устата му беше разранена, езикът - изтръпнал. Непрекъснатото пътуване, напрежението, пиенето го караха да се чувства несигурен и потиснат.

Само преди седмица беше умрял от скука журналист на свободна практика, седнал в някакъв бар в Кайро. Най-големият му проблем беше дали вечерта да се натряска, или да ходи по жени.

А сега?

Въздъхна и легна на леглото. Сега всичко беше различно. Чувстваше се като нов човек — нови цели, нови интереси, нови страхове. Забелязваше най-вече страховете. Планираше обир. Невероятно, но факт. Почти отчаяно той си погледна часовника с надеждата, че е станало време за вечеря. Беше.

В ресторанта седна на ъглова маса. Беше още рано, единствените други хора бяха туристи, които се споглеждаха безнадеждно и се чудеха къде са се дянали гърците. Пиърс знаеше, че никой самоуважаващ се грък няма да седне да вечеря преди девет и половина.

„Може би точно затова правят така, помисли си той, за да избегнат туристите.“

След двайсет минути към него се присъедини мургав мъж с вестник в ръка. Остави вестника на масата и махна на келнера.

- Как е? - попита Пиърс.

- Бива - каза мъжът. - Ще стане.

- Кога изтича?

Келнерът дойде и мъжът си поръча мусака и бутилка бира „Фикс“. Когато останаха насаме, той каза:

- След пет години. - Усмихна се. - Чисто нов.

- Името?

- Робърт Севре.

- Французин?

- Не, бразилец. Роден в Чикаго, САЩ. Емигрант.

- Звучи добре - каза Пиърс.

Отсреща мъжът го погледна леко обидено.

- Според мен е майсторско изпълнение. Ами парите?

Пиърс зарея поглед наоколо.

- В десния ми джоб

Мъжът също се огледа, бръкна в джоба на Пиърс, взе парите и ги пъхна в собствения си джоб, без да ги поглежда.

- Две хиляди?

- Точно.

- Добре. Снимката доста прилича на теб, между другото.

- Отлично.

- Понякога е трудно да се уреди.

Пиърс се разсмя.

- Добре, Йорго. Ще се погрижа утре сутрин да получиш още двеста.

- Ефхаристо.

- Удоволствието е мое.

Келнерът се върна с храната, която по това време на вечерта беше студена, но те все пак ядоха. Когато си тръгнаха, Пиърс взе вестника със себе си.

Това беше едно от предимствата да си журналист, помисли си той, и да се мотаеш толкова време из Европа. Беше научил къде да отиде за аборт, къде да намери хероин, марихуана или опиум, къде да намери момиче или момче във всеки град по света. Паспорт, виза, дори имиграционни документи - беше относително просто.

Всичко се свеждаше до парите - и контактите.

Намери вилата с известни затруднения. Кифиса е хълмисто предградие на север от Атина, гледащо към жежката долина и отвъд планината Парнас. Самият град се простира в подножието му, вилите са закътани в горички от пинии.

Вечерта беше прохладна, когато пое по пътя извън града покрай проектираното от Гропиус американско посолство и нагоре покрай редицата скъпи безлични апартаменти със стъклени стени. Строяха много нови сгради и той, както винаги, беше поразен от отсъствието на стомана. Гърците практически нямаха метал в страната си - проблем още от Омирови времена - и строяха почти изключително с усилен бетон.

Трябваха му четиресет минути да стигне покрайнините на Кифиса и още двайсет да намери вилата. Беше приятна, заобиколена от цветя и построена на склон, от който се откриваше хубава гледка към долината и планините. Когато почука, отвори вратата лорд Гроувър.

- Радвам се да те видя - каза Гроувър. - Какво ще пиеш?

- Нищо, благодаря. - Той влезе и видя, че обзавеждането е пестеливо и модерно, но удобно. Таванът беше висок, придавайки простор.

- Няма да пиеш? - Лорд Гроувър изглеждаше ужасен.

- Беше дълга седмица и вечерта се очертава дълга.

Гроувър сви рамене, сякаш да каже, че трябва да сме толерантни към глупаците.

- Сложих всички жени да си легнат — каза. — А още никой друг не е дошъл.

- Парите?

- Бакли Банк преведе двайсет и пет хиляди паунда в Кайро преди четири дни. Ще ми отидат малко пари при смяната на валутата, но пък скрупульозната честност е предимство.

- Двайсет и пет хиляди паунда са повече от достатъчни - каза Пиърс. - И двайсет щяха да са предостатъчни.

- Сигурно - каза Гроувър. - Но толкова мразя да не ми стигат парите. Много се натъжавам, наистина.

- Както искаш. - Пиърс обиколи стаята. Имаше още две врати, едната водеше към стълбите, другата - към кухнята. Той затвори и двете и седна. - Откога си тук?

- От два дни. Къщата е на един испански дипломант, който често си ходи в Мадрид. Предполагам, че се връща, за да се отчете на Франко. Не иска да го сгащят на студа, нали се сещаш, а испанците могат да са много потайни. Радвам се, че не правим това в Испания. Испанските затвори са ужасни.

- Не ми говори.

Беше го казал прекалено бързо, помисли си Гроувър. Беше си го помислил, бедният дявол. Ето какво става, когато вземеш нещата на сериозно.

В себе си лорд Гроувър не вярваше и за миг, че ще намерят гробницата. За него това беше напълно безсмислено начинание - и точно в това се криеше очарованието му. Перспективата да изкара голяма сума пари не го влечеше особено - и без това имаше повече, отколкото щеше да изхарчи за цял живот и нямаше деца от трите си брака, само една ужасяваща дърта братовчедка в Ланкашир, която от сутрин до вечер плетеше и се надяваше той да пукне от цироза на черния дроб. А имаше и данък смърт, разбира се. Те щяха да налапат всичко, освен ако не го завещаеше на благотворителни организации.

Преди да го направи, щеше да обиколи кръчмите в Уест Енд и да почерпи всеки срещнат с по пет питиета. Всичко друго, само не благотворителни организации. Толкова бяха непорочни, в това им беше проблемът. Благотворителни.

На вратата се почука. Той отвори и се изправи пред доста свиреп на вид мъж, наистина, макар и по своему красив. Беше със смокинг, който не скриваше животинската му сила. Способен на бруталност, много самоуверен, със студени сиви очи и широка усмивка.

- Аз съм лорд Гроувър - каза той и протегна ръка.

- Никос Караянис. - Ръкостискането беше сухо и силно. - Какво предлагате за пиене?

- Ето един човек по моя вкус - каза Гроувър, обръщайки се към Пиърс. Всъщност изобщо не беше сигурен за този Никос не знам си кой. Зад тези очи умът можеше да мисли какво ли не. Можеше да се усмихва радостно, докато те души.

- Скоч става - каза Никос и се стовари на един стол. Не се ръкува с Пиърс.

- Идва.

- Добре ли пътува? - попита Пиърс.

- Много добре. Карах.

- Карал си? Защо? - За да дойдеш с кола, трябваше да минеш целия път на север до Солун, а после пак на юг до Атина. От Истанбул беше много по-пряко да вземеш самолет или кораб.

- Всеки месец ходя с колата до Турция. Така не плащам данъци. В Гърция колите се облагат всеки месец, така че веднъж месечно прекосявам границата и съм свободен.

- Разбирам - каза Пиърс. - Каква кола караш?

Никос изглеждаше изненадан.

- Кадилак.

Гроувър подаде питието на Никое.

- За ваше здраве - каза, вдигайки чашата. Погледна студено Гроувър. - Значи ти си касичката на групата.

- Точно така - каза Гроувър, като се върна на бара, за да направи питие и за себе си. - А ти си мускулът, предполагам?

- Не съвсем - каза Пиърс. - Помолих Никос да се присъедини към нас, защото може да мине за египтянин и защото има опит с такива неща.

- Ограбване на гробници?

- Само ограбване - каза Никое.

- Ти си крадец?

- Не са ли всички?

- Хм - каза Гроувър. Обърна се към Пиърс. - За какво ни е египтянин?

- За лодката.

Гроувър щракна с пръсти.

- Разбира се. Ще преместите съкровище с лодка. Колко съм глупав.

Никос не каза нищо, но очите му леко се разшириха.

На вратата се почука отново. Гроувър отвори и видя грамаден негър, наистина огромен, но с интелигентен вид. Това беше успокояващо.

- Алън Конуей.

- Заповядай.

Срещата вече можеше да започне.

Пиърс я проведе бързо и добре. Разговорите бяха прецизни, по същество, ясни и без повторения.

- Ние сме цялата група - каза Пиърс - с изключение на Барнаби и жените. Общо петима работници. Не кой знае колко, но заявеният ни проект няма да е амбициозен. Истинският ни проект ще ни коства много, особено при положение че лорд Гроувър ще трябва да си тръгне след няколко седмици. Всеки нормален милионер ще се е отегчил дотогава. Освен това времето ни е ограничено - най-много шест месеца. Бихме могли да работим и по-дълго, ако искаме, тъй като истинската ни работа ще се върши през нощта, но ще изглежда странно. Никой не копае в Луксор през лятото.

- Така че, ако не я намерим за шест месеца, ще трябва да прекъснем до догодина. Дотогава ентусиазмът ни може да е поохладнял и да поискаме да тръгнем всеки по пътя си. По практически съображения имаме само половин година.

- Започваме след два дни. Утре лорд Гроувър лети за Кайро с момичетата си. Аз ще пристигна след три дни, след като всичко стигне до вестниците. Идвам в качеството си на репортер и фотограф и ще ме поканят за член на експедицията. Останалите сте приятели на Барнаби, който ви е повикал да помагате в неговия скромен, но интересен проект. Алън, носиш ли документите?

- И още как. - Той бръкна в джоба си и извади плик.

- Представително писмо до властите в Кайро от Андре Морис от Лувъра, професор Дерен от Сорбоната, Франсоа Бордес, директор Праисторически изследвания във Франция.

- Истински?

- Истински като ябълковия пай на майка ти.

- Добре. Никос, имам за теб сертификат от Италианското училище в Атина, в който пише, че си обучен художник с опит от класически разкопки в Сицилия и Турция. По-добре го прочети.

Подаде му плика.

- Ти ще летиш след една седмица, а Алън - след девет дни. Лорд Гроувър ще ви посрещне на летището. Ще се запознаете официално, защото не сте се срещали.

Подаде на всеки самолетен билет и се огледа.

- Някакви въпроси?

Никос изсумтя.

- Разбира се, че има въпроси. Не е ли време да ни кажеш какво смятате да правите със съкровището и как ще го изнесете от страната?

- Кайро - каза Пиърс. - Потърпи до Кайро.