Пясък през пръстите

11. Завръщане в Кайро

Идеална нощ, мъртвешка тишина под бледата четвъртина луна. С угасени фарове лендроувърът изръмжа по калния бряг и спря. Слязоха и чуха тихия плисък на водата.

Никос беше изкарал лодката на брега по-рано вечерта. Сега ги чакаше, пушейки. Пиърс извади сандвич и му го подаде.

- Лиза си помисли, че може да поискаш това - каза той.

- Права е - каза той и го захапа.

- А аз си помислих, че може да поискаш това - каза лорд Гроувър и му подаде бутилка алкохол.

- Господи! - Той глътна шумно, после остави бутилката. - Метакса! Откъде я намери?

- От Атина. Взех я на връщане.

Никос отново отпи.

- Как мина пътуването? - попита Пиърс.

- Скучно.

- Проблеми да намериш лодката?

Никос се замисли за момчето и скарабея. Сви рамене.

- Не.

- Добре. По-добре да товарим веднага, преди някой да ни види.

Имаше седем големи кашона, всичките тежки. Отне им почти половин час да ги натоварят във фелуката, която скърцаше и стенеше при всяка нова тежест. Пиърс метна опърпано одеяло върху стоката и отстъпи към брега.

- Май това е всичко. Внимавай, защото тези кашони струват много пари.

Никос кимна и върна бутилката на Гроувър.

- Задръж я, ще ти трябва.

Никос им махна:

- Ще се видим в Кайро.

- Виж - каза Гроувър, - искаш ли пушка?

- Не. За какво ми е?

- За да застреляш някого - каза Гроувър.

- От кръвта се потискам.

- Колко има до Кайро? - попита Пиърс.

- Десет дни, може би дванайсет.

- Помниш ли плана?

- Помня.

- Успех.

- Благодаря.

Оттласнаха лодката и наблюдаваха как платното се издига, то беше мъртвешки сиво на лунната светлина. Никос им помаха за последно.

Те се върнаха в лендроувъра.

За Никос дните течаха в тихо еднообразие. Нищо не се случваше, нищо е не се променяше. Фелуката му се носеше бавно по течението на реката покрай големите градове Кус и Кена и по-малките селца Хузам, Санхур, Данфик, Абнуд. Той премина през пустинята, която започваше рязко там, където свършваше зеленината, и мина покрай пеещите работници в полята. Жътвата на захарната тръстика, памука, ечемика и зърното бе започнала, за да изпревари разлива през юни. Беше време на усилена работа, въпреки че той едва я забелязваше. Пейзажът сякаш с лекота отнемаше дребните постижения на хората.

Още по-надолу трафикът по реката се усили. Лодките станаха по-големи и по-широки. Моряците ги наричаха нагар. Натоварени така, че планширите се подаваха на сантиметри над водата, те често засядаха, събитие, съпроводено от диви караници на борда и много викове.

Вечер Никос винаги спираше. Искаше да бъде свеж по време на плаването през деня, нямаше да е добре да потъне с цялото съкровище на борда. Когато слънцето залезеше, той гледаше как моряците, пъргави като маймуни, се катерят по мачтите и свиват платната в здрача.

Когато си лягаше, подпираше краката си на кашоните със злато. Приятно усещане. Забрави за скарабея.

В лагера петте дни преди завръщането им в Кайро бяха спокойни. Опаковаха багажа и си говореха. Барнаби ги забавляваше с истории за фараони, анекдоти за любов и война, честност и алчност. Запасът му беше неизчерпаем, паметта - безпогрешна.

- Знаете ли - каза той една вечер, - че и в древността е имало мародери и са ги залавяли.

- Не ми се слуша за това - каза Конуей.

- Всъщност е много интересно.

- Обесили ли са ги?

- Не.

- Разкъсали са ги на парчета?

- Не.

- Удавили са ги? Изгорили са ги на клада?

- Не.

- Разминало ли им се е?

- Да, очевидно.

- Разкажи тогава.

- Ами - започна Барнаби - имало един мъж на име Песер, кмет на Източна Тива, който живял по времето на Двайсетата династия под управлението на Рамзес IX. Той имал съперник, Певеро, и разбрал, че Певеро ограбва гробници - десет царски гробници, за да бъдем точни. Така че Песер го издал на губернатора на региона и губернаторът изпратил отвъд реката в некропола официална комисия, която да разследва и да провери обвиненията. Изглежда, че комисията била подкупена. Тя заключила, че била ограбена само една гробница, а не десет и организирала специална протестна демонстрация срещу неоснователните обвинения на Песер. Паверо се измъкнал безнаказано. Някои смятат, че самият губернатор вземал част от плячката.

- Звучи модерно - каза Конуей. - Може би и за нас още има надежда.

- Но това не е краят. Песер така се ядосал, че заплашил да отиде да се жалва право при Рамзес. Губернаторът много се разтревожил - това било нарушение на установения бюрократичен ред - така че дал Песер на съд. Осъдили го за лъжесвидетелство, бедния човек.

- Все по-модерно - каза Конуей.

- Разбира се, не всички мародери се измъквали. Няколко години по-късно хванали осем мъже, които ограбили мумиите на един фараон и жена му.

- И какво станало с тях? - попита Пиърс.

- Били бедняци - каза Барнаби. - Каменоделец, роб, селянин, носач на вода.

- Нямали връзки — каза Конуей.

- Боя се, че не.

- И им хвръкнали главите?

- Хвръкнали.

Конуей се обърна към Пиърс:

- Ние с какви връзки разполагаме?

- Недостатъчно.

- Така си и мислех, че ще кажеш. Винаги ще кажеш нещо мило и ободряващо.

- Я кажи - каза Пиърс - как са хванали тези мародери?

Барнаби се усмихна.

- Не знаем. Историята мълчи.

В нощта, преди да тръгнат за Кайро, посетиха гробницата за последен път. Барнаби избра предмет, достоен за музейните чиновници - огледало с дръжка от чисто злато с името на цар Мекетенре.

На излизане от гробницата Конуей спря в най-външната камера.

- Минутка.

- Какво има?

- Ъъъ, дай ми лоста.

- Защо — попита Пиърс.

- Просто го дай.

Пиърс му го подаде. Конуей бързо отвори вратата в пода и погледна към струпаните тела на робите в долната камера.

- Какво правиш?

- Сбогувам се. Някакъв проблем?

Този път Пиърс не можеше да разбере дали той се шегува или не.

След миг Конуей скочи в стаята. Разходи се между сгърчените тела.

- Смяташ ли, че те са вярвали във всичко това? -попита той, вдигайки очи към Барнаби. - В цялата религиозна част?

- Сигурно - каза Барнаби. - Някои от строителите на гробниците са били много набожни.

- Надявам се. - Той погледна телата. - Надявам се вие, приятели, да сте били набожни. Ако сте били, всичко е наред. Имате право да вярвате в каквото си искате. Може да сте си мислели, че правите нещо добро тук, а? - Той се усмихна. - А може и да не сте.

Той се наведе и вдигна черепа на едно тяло, което се бе разложило напълно с изключение на скелета.

- Извинявай - каза той, отделяйки черепа от гръбнака. - Видя ли, не те заболя.

Той погледна Пиърс и вдигна черепа в ръка. Очните орбити бяха празни, носът - черна дупка, озъбената челюст им се хилеше.

- Искаш ли да ти кажа нещо за последната гробница? - попита той Пиърс. - Гледай сега.

Почука по белия череп.

-Това е последната гробница, човече. Ей тук е и ти си погребан в нея цял живот. Не можеш да избягаш.

В стаята горе настъпи мълчание. Барнаби и Пиърс се спогледаха смутено.

Накрая Барнаби се разсмя:

- За какво говори той?

- Не знам - каза Пиърс.

Когато се върнаха в лагера, бе станало късно. Решиха да пийнат по едно преди лягане и отидоха в палатката с провизиите.

Когато наближиха, навън се стрелна сянка и хукна през пустинята под светлината на луната. Видяха развяваща се роба.

- Хей!

Конуей хукна след човека.

- Снимките! - каза Пиърс. - Снимките на гробницата са в палатката с провизиите.

Мислеше усилено. Ако мъжът бе видял снимките, щеше да се наложи да го убият. Нямаше друг изход.

Конуей го настигна и го хвана.

Пиърс влезе в палатката с провизиите и погледна малкия сейф, в който държаха и снимките. Не беше разбит, поне не личеше.

Бързо се огледа. Всичко друго изглеждаше на мястото си. И алкохолът беше налице.

Излезе навън. Конуей водеше човека. В тъмното видяха, че е арабин, върлинест с големи мустаци, мършав и треперещ от страх. Очите му бяха ококорени, молещи.

- Ето го нашия човек — каза Конуей. - Не беше проблем да го догоня, защото се беше натоварил с това.

- Той хвърли нещо на пясъка.

- Какво е това?

- Виж де - каза Конуей.

Пиърс погледна-две консерви супа.

- Това ли е всичко?

- Това е - каза Конуей.

- Господи!

Пиърс погледна Барнаби.

- Говори с него. Кажи му, че искаме обяснение или утре сутрин ще плува по лице в Нил. Изкарай му ангелите.

Барнаби бързо заговори на арабски. Мъжът не каза нищо. Езикът му висеше навън като на куче. Барнаби каза нещо рязко и мъжът отговори със запъване.

- Той е от едно село на север, близо до Камула. Казва, че е чул, че оттук лесно се краде храна. Други вече го били правили нощем. Казва, че досега не е идвал.

- Ако бяхме изхранвали района, щяхме да забележим - каза Пиърс. - Лъже.

Барнаби пак заговори грубо. Мъжът изстена, после отговори.

Барнаби направо му изръмжа. Мъжът се олюля и падна на колене.

- Какво става?

- Признава, че е само той. Признава, че е бил тук миналата седмица.

И Пиърс си спомни кобрите.

- Тогава какво е взел?

Бърз въпрос и неуверен отговор.

- Боб.

Пиърс изведнъж се почувства уморен.

- Кажи му да стане. Кажи му, че ще му дадем още една консерва супа, ако стане и си отиде.

Мъжът се изправи внимателно, като държеше двете консерви. Очите му се стрелкаха между тримата мъже.

И побягна.

Пиърс въздъхна.

Конуей каза:

- Не е видял снимките?

- Не. Проверих.

- Ъъъ, щеше ли да го убиеш, ако беше видял снимките?

Пиърс поклати глава.

- Не знам.

Самолетът ги издигна високо над долината на Нил. Оттук тя беше просто кална лъкатушеща вада през безкрайната пустиня, малко заобиколено от зеленина поточе, отвъд което се простираше безграничната пустош, където нищо не можеше да оцелее.

- Никога няма да свикна - каза Лиза, загледана през прозореца.

Пиърс кимна.

- Напоследък не говориш много. Винаги ли си толкова кисел?

- Ще се забавляваме ли в Кайро?

- Ще се скъсаме от забавления в Кайро.

Барнаби стоеше и се мръщеше пред вратата на Отдела по старините в Музея в Кайро. Беше се отбил да се види с Варезе, но секретарят му каза, че в момента господин Варезе отсъства.

- Къде е? - попита Барнаби.

- В Луксор, разбира се - отговори изненадано секретарят.

Барнаби не знаеше защо, но тази информация го разтревожи. Варезе със сигурност си имаше причини да ходи в Луксор. Можеше да е свързано с туристически проблеми или с немската концесия на Долината на царете. Или с какво ли не друго.

И все пак го тревожеше.

- Обещаха ми стая с изглед към реката - обърна се лорд Гроувър към мъжа на рецепцията. — Обещаха ми.

Мъжът безпомощно вдигна рамене.

- Дадохме ви много хубава стая с изглед към площад „Освобождение“. Там светлината е отлична и...

- Не ме интересува светлината. Искам гледка към Нил.

- Съжалявам, сър. В момента сме пълни и се боя, че...

- Не се бойте - Гроувър плъзна десет египетски паунда по плота. - Не бих искал да се боите.

Мъжът погледна парите, без да помръдне. Облиза устни. Гроувър мълчаливо добави още пет паунда.

- Мисля, че може да се уреди.

- Сега?

- Разбира се, сър. - Той сръчно прибра парите.

- Успях —каза Гроувър, влизайки в стаята на Пиърс. Пиърс стоеше до прозореца и гледаше Нил през бинокъла си.

- Няма проблем.

- Бръмбари?

- Не. Очевидно смятат, че може да ми се вярва.

- Добре - каза Пиърс. - Това значи, че имаме три стаи с изглед към реката - моята, твоята и на Алън. Все някой ще го види.

- Надявам се. - Гроувър погледна леглото на Пиърс и вдигна една обица. Огледа я и я пусна обратно - Да ти се намира нещо за пиене?

- Единайсет сутринта е.

- Това не е отговор на любезен въпрос.

- Скоч в банята - каза Пиърс. През бинокъла си виждаше моряците във фелуките по реката.

- Скоч в банята? Скоч в банята?

- Да - каза Пиърс. - И чаши.

- За какво?

- За да пием от тях.

Гроувър поклати глава.

- О, Робърт, Робърт. Боя се, че от теб никога няма да излезе приличен англичанин. В банята... за бога.

- Че кой иска да бъде англичанин?

От банята се чу звън на стъкло и шум от наливане на течност.

- Ами помислих си...

Последва неловка пауза. Гроувър се върна в спалнята.

- Ами, всъщност искам да кажа, че...

Още една неудобна пауза. Пиърс продължи да се взира през бинокъла. Чуваше как Гроувър се разхожда из стаята.

- Е, имам определен дълг, за който да се погрижа.

- Ти си се справил завидно с този дълг, ако се съди по външния ти вид.

- Вие американците - тъжно каза Гроувър - сте такива любители на грубите забележки. Честно казано не разбирам тя какво вижда в теб.

- О, за това става дума значи.

- Да. - Гроувър си пое дълбоко дъх. - Сега би ли свалил тоя проклет бинокъл, за да поговорим?

Пиърс свали бинокъла, наля си чаша скоч и седна на леглото. Видя обицата, беше на Лиза. Пъхна я в джоба си.

- Робърт, страхувам се, че трябва да те попитам за намеренията ти относно личната ми секретарка.

Пиърс почти се задави с питието си.

- Какво?

- Много добре ме чу - каза Гроувър и изправи гръб.

- Не смяташ ли, че въпросът е между мене и нея?

- Робърт, това момиче ми е почти като дъщеря.

- Няма нужда да се грижиш да нея в това отношение.

Гроувър въздъхна.

- Тя ми е много скъпа. Знаеш, че нямам свои деца. Когато се женех за всяка от трите си жени, се надявах това да се случи, но колкото по-добре ги опознавах, толкова по-малко исках от съюза ни да се роди каквото и да било. Ужасни създания бяха това жените ми. Истински харпии. Лили беше различна.

- Лили?

- Майката на Лиза. Лили Кастелани.

Името му прозвуча познато. Лили Кастелани беше френско-италианска графиня, писъкът на довоенен Лондон, най-елегантната, най-изтънчената домакиня, най-желаната жена в града.

- О - каза Пиърс. - Тя знае ли?

- Лиза? Не, разбира е. Тя мисли, че родителите й са загинали в лондонския пожар. Всъщност майка й загина. Тя беше красива жена.

- Кой е бащата?

- Мой много близък и скъп приятел. Не бих искал да навлизам в подробности, извини ме. - Гроувър тъжно поклати глава. - Исках да се оженя за нея, но тя не искаше и да чуе. Ужасно неконвенционална - единствената жена, която ми отказа. След войната разбрах, че детето било изпратено в провинцията, когато започнали бомбардировките. Намерих я и уредих регистрите. Не можех да я осиновя - не ме смятат за подходящ настойник, но успях да се погрижа да получи всичко, от което има нужда. Превърнах се в нещо като чичо, но съм искрено привързан към нея и се чувствам отговорен.

Той сви рамене.

- Та това е. Но ти още не си отговорил на въпроса ми.

- Нямам отговор.

- Винаги съм те харесвал, Робърт.

- И все пак нямам отговор.

- Толкова дяволски упорит - каза Гроувър и отиде до прозореца. - Вие, американците, се гордеете с това. Национална черта ви е. Надявам се да съзнаваш, че когато умра, тя ще бъде много богата жена.

- Не се продавам - каза Пиърс ядосано.

Гроувър се усмихна.

- Това се надявах да чуя.

- Трябваше да знаеш, че ще кажа това.

- Човек не може да е сигурен - каза Гроувър. -Перспективата за пари прави странни неща с хората.