Пясък през пръстите

2. Пиърс

Робърт Пиърс седеше в бара на хотел „Семирамис“ и си мислеше, че никога през живота си не е бил така отегчен. Гледаше как барманът, едър нубиец с широко лице и червен фес, забърква питиетата на единствените други посетители в бара - двойка американци от Средния запад, които изглеждаха уморени. Беше десет сутринта.

Барманът се върна при него.

- Харесва ли ви питието?

- Да.

Барманът започна да мие чашите. В другия край на бара Пиърс чу американеца да казва:

- Насър. Всичко е наред с изключение на Насър.

- Да, скъпи - съгласи се жена му. - Дул беше прав.

Барманът дрънчеше с чашите, докато ги бършеше.

Пиърс се обърна към него и каза:

- Винаги ли е толкова горещо?

- Септември е - каза барманът. - През септември винаги е горещо. - Говореше английски с лек британски акцент.

Пиърс кимна. Беше тук от четири дни и всеки ден живакът удряше четиресет градуса. За щастие италианският инженер не беше закъснял и Пиърс беше провел повечето си интервюта в хотела, където имаше климатик. Сега можеше да се маха от Кайро. Имаше билет за вечерния полет за Атина.

- Видяхте ли пирамидите? - попита барманът.

- Не - каза Пиърс. - Тук съм по работа. - Допи джина с тоник и плъзна чашата по бара - Още едно.

Нубиецът му приготви.

- Трябва да дойдете пак през зимата - каза. - През зимата е по-добре.

- И аз така чух. - Пиърс се сети за багажа си. Трябваше да го стегне. Мразеше да стяга багаж. Полетът беше в девет. Тази вечер можеше да се натряска до козирката.

Барманът му подаде новото питие. Той отпи. Може би нямаше да чака до вечерта. Бръкна в джоба си и извади цигара „Папатратос". Обичаше гръцки цигари. Трябва да си купи още от Атина.

Какво друго можеше да се прави в Атина?

В бара влезе още един човек, огледа се бързо и седна на един висок стол близо до Пиърс. Пиърс го наблюдаваше, играеше си, както често правеше в такива моменти. Трябваше да отгатне националността и професията на човека, а с годините, прекарани на път, беше станал доста добър в това.

Този мъж, реши той, е американец, съдейки по дрехите му - риза с копчета от оксфордска тъкан и вълнено спортно сако - доста колежански тоалет предвид възрастта на човека. Пиърс го определи около четиредесетте. Очите на мъжа бяха кръвясали, лицето му -изтерзано. Физически беше невзрачен - среден ръст, обикновена външност. С изключение на това, че беше много нервен.

- Уиски - каза мъжът. - С лед.

Погледна към Пиърс. Пиърс се усмихна.

- Жега, а?

- Да. - Мъжът взе питието си и го изгълта наведнъж. — Още едно - каза на бармана.

Приърс гледаше с любопитство, после каза:

- Позволете ми - и кимна на нубиеца.

- Благодаря - бавно каза мъжът. - Много сте мил. - Изгледа Пиърс подозрително.

- Казвам се Робърт Пиърс.

- Харолд Барнаби. Приятно ми е. - Не протегна ръка. Изглеждаше още по-нервен отпреди.

- Какво ви води в Египет през септември, господин Барнаби?

- Делото на живота ми - каза той с досада. - Аз съм египтолог. А вие?

- Журналист съм. Пратиха ме да интервюирам инженера, който отговаря за италианската строителна фирма, която мести Абу Симбел.

Барнаби кимна. За египтолог беше странно безразличен.

- Отдавна ли сте тук?

- От четири дни.

- Видяхте ли пирамидите?

- Не.

- Не ви виня. Господи! - Той избърса врата си с носна кърпа.

- На разкопки ли сте тук? - попита Пиърс.

- Не. Превеждам. Чета тези работи, сещате ли се?

- Йероглифите ли?

- Аха. - Той гаврътна питието си. - Мой ред е. Какво пиете?

- Джин с тоник. - Пиърс беше заинтригуван от този мъж. Жестовете му бяха така отсечени, така раздразнителни - сто процента бе намислил нещо.

Барнаби махна на нубиеца, после погледна Пиърс.

- Срещали ли сме се преди?

- Мисля, че не - каза Пиърс.

- Изглеждате ми познат.

- Пътувам много по различни задачи.

Барнаби поклати глава и запали цигара. После каза:

- Корея?

- Само през войната.

Барнаби се замисли, хапейки устна. Когато питието му дойде, той започна да върти чашата в ръцете, загледан в нея.

- Пионгянг?

- Да - стреснато каза Пиърс. - Рота В.

- Бяхте капитан - каза Барнаби.

- Да - каза Пиърс. - А вие...

- И аз бях капитан. Кулминацията на живота ми. -Той се изсмя напрегнато.

- Май не ви помня - каза Пиърс. - Не помня много от Пионгянг. Бях там само една седмица.

- На път за дома - каза Барнаби.

- Точно така. - И силно упоен, понеже болката от разтрошените кости в лявата му ръка беше жестока.

- Имам добра памет - каза Барнаби. Отпи от питието си. - Оттогава ли сте писател?

- Да. - Странен тип. Направо подскачаше от някакво вътрешно вълнение.

- И пътувате много?

- Да. През последните десет години пътувам постоянно из Европа.

- Познавате ли много хора?

Пиърс вдигна рамене.

- Сигурно животът ви е интересен - каза Барнаби, довършвайки третото си питие. Имаше странния маниер да започва бавно, а после да пие все по-бързо.

- Познавате ли богати хора?

- Някои. - Пиърс повика бармана, който донесе още две питиета. Пиърс вече имаше три джина с тоник пред себе си. Два бяха недокоснати.

- Говоря за наистина богати. Ужасно, нечовешки богати.

- Да, мисля, че може да се каже. Да.

- Ясно. - Барнаби попи чело с кърпичката си и няколко минути не проговори. После вдигна чашата. -Наздраве.

Пиърс послушно пи.

- Наздраве.

- Дълго ли ще бъдете в Кайро?

- Не, заминавам довечера.

- Друга задача?

- Ще ми се да беше така. Всъщност отивам в Атина, за да съм близо до вода. Може да прекарам няколко дни на Крит, докато излезе нещо. Разбрах, че след това може да ме изпратят в Бон.

- Довечера ли тръгвате?

- Да.

Барнаби остави празната си чаша.

- Точно време за по още едно - каза. Барманът приготви по едно последно. Пиърс успя да допие своя джин с тоник, така че пред него останаха само три нови питиета.

Барнаби беше муден, почервенял и се потеше обилно. Погледна питиетата на Пиърс.

- Хайде, до дъно - каза. - Скоро трябва да изчезвам.

Гаврътна питието си и остави чашата. После започна смутено да се върти на стола си.

- Е - каза той, — беше ми приятно. - Изправи се доста нестабилно и се усмихна. - Много приятно.

Тръгна към вратата, после спря и се обърна.

- Вие бяхте доста важна клечка навремето, нали? Сребърен кръст, ако се не лъжа.

Пиърс кимна. Барнаби се усмихна отново и излезе, залитайки. Пиърс се обърна пак към трите джина с тоник, подредени в права линия пред него. Взе първия и бавно отпи.

Странен тип.

Пиърс опакова пишещата си машина, заключи куфара и отиде до прозореца. Погледна към Нил, широка, мътна река под жълтеещото следобедно слънце. По течението леко се носеше малка платноходка. Видя трафика по моста Касър ал-Нил. Точно под него беше широката улица „Масперо“, кръстена на известния директор на Музея в Кайро. Беше булевард с три платна, на лекия вятър се вееха знамена.

Малки черно-бели таксита фиат се щураха нагоре-надолу, криволичеха, бибипкаха.

Пиърс гледаше, не мислеше за нищо. Мразеше да бездейства, мразеше пасивността и беше прекарал последните дванайсет години от живота си в пътуване по света от една задача към друга, от един краен срок към друг.

Ужасяваше се от редките периоди като този - миговете между историите. Нямаше нищо общо с парите, имаше предостатъчно. Просто времето за него спираше.

Напоследък ставаше все по-лошо. Когато не работеше, магията на професията му, вълнението от пътуването и жените се стопяваха пред очите му и зад тях той не откриваше нищо. Нищо освен един отегчен, изморен мъж в хотелска стая, който живее с куфара си.

Въздъхна. Италианският инженер Манини — ето това беше зает човек, изцяло погълнат от работата си, напълно удовлетворен от нея. Проектът, който току-що беше завършил, беше направо невероятен - да вдигне целия монумент в Абу Симбел и да го премести на друго място на две хиляди метра по-високо, далеч от езерото, което щеше да се образува от язовира Асуан. Гигантските статуи, изваяни от ронлив варовик, бяха нарязани на парчета и сглобени отново. Проектът беше отнел почти десет години и струваше трийсет и шест милиона долара.

Той седна на леглото, забравяйки за Манини, и се запита дали ще успее да заспи. Най-лесното нещо щеше да е да подремне, преди да отиде на летището.

Щом легна, телефонът иззвъня.