Пясък през пръстите

6. Цепнатината

Беше тъмно като в рог. Не можеше да използва фенерчето, защото се държеше за въжето с две ръце. Те го спускаха внимателно и той се оттласкваше от скалата с крака, но слизаше бавно и напрегнато. От време на време се люшкаше на въжето и се налагаше да се хване с ръка за скалата - беше остра и той се поряза.

- Чакайте малко - извика. Гласът му звучеше странно, приглушено. Усети как спира.

Колко се беше спуснал? Не можеше да прецени - висеше насред нищото, в съвършена чернота. Откачи фенерчето и освети дъното на десетина метра по-надолу. Скалната стена беше много близо до лицето му.

Трябваше му светлина, трябваше да вижда. Трябваше му нещо като миньорска каска. Той се поколеба, после пъхна фенерчето в устата си. Беше тежко, но можеше да го държи със зъби. Подръпна въжето и спускането продължи.

Дъното се приближаваше към него бавно, бавно...

Краката му докоснаха пясъка и той предпазливо се изправи. Извади фенерчето от устата си и каза:

- Окей. Стигнах.

Отгоре се спусна лъч светлина и Никос каза:

- Как изглежда?

Пиърс се наведе, за да огледа земята. Не свали въжето от кръста си - то щеше да го задържи, ако се подхлъзнеше. Повърхността беше покрита с пясък, но не с тънкия филм ерозирал пясък, който очакваш да намериш в такива цепнатини. Беше мек, дебел пясък като на плаж. Той го разрови с пръсти и скоро стигна до долен пласт, който беше по-твърд, но все още не беше скала. Счупи си нокътя, докато ровеше.

- Лопата - провикна се.

След няколко минути видя как лопатата се спуска на друго въже. Гледката беше странна, той седеше на дъното между две полегати каменни стени, осветен от собственото си фенерче и светлината отгоре. Лопатата се спусна, въртейки се бавно на въжето и пръсна по стените отразена светлина. Той не поглеждаше извън цепнатината към пропастта надолу. Мястото едва стигаше да се стои. Копаенето щеше да е трудно.

Той сложи крак на лопатата и натисна леко, за да не загуби равновесие. Загреба пясък и го метна в пропастта. Загреба пак, после пак. Стана по-уверен и заработи по-бързо. По-коравият слой беше дебел, той изкопа трийсетина сантиметра, без изгледи да свърши. Мина час. Той изкопа дупка, дълбока около метър, и откри, че не може повече. Мускулите го боляха от неудобната поза - с гръб опрян в скалата, без да може да се наведе.

- Става късно - провикна се Никос.

- Добре. Издърпайте ме.

Усети как въжето се стегна около кръста му и после краката му се вдигнаха от земята и отново увисна във въздуха.

На следващата вечер беше по-добре. Бяха измайсторили миньорски каски от тропически шлемове и тел, фенерчетата бяха закрепени здраво и се работеше по-лесно.

Копаеха на смени, всеки работеше по половин час. Дупката се разшири и стана по-дълбока. В два през нощта бяха слезли на почти два метра. Вече беше много трудно. Пространството стана още по-малко, а и пясъкът трябваше да се изхвърля от дупката.

Докато копаеше, Пиърс си спомни думите на Барнаби, когато съобщиха за намереното през първата нощ.

- Обещаващо е, според мен. Може да копаете насъбралата се от векове ерозирала скала, но си мисля... няма причина в такава ниша да се събира пясък, още по-малко да е така утъпкан. Климатът е твърде сух. Може да сте се натъкнали на нещо.

Той копаеше.

Опитваше се да работи ритмично. Помагаше му да забрави болката в мускулите. Тананикаше си „Дикси“, докато Конуей не се наведе отгоре и не извика:

- Стига бе! - и се разсмя.

Той смени на „Танцуващата Матилда“.

Светлината му започна да отслабва. Той чукна силничко фенерчето и тя грейна по-ярко. Продължи да копае, чувайки единствено тихия съсък, когато лопатата се забиваше в пясъка.

- Половин час - провикна се Никос.

Пиърс си погледна часовника. Това беше последната възможност за вечерта да копаят и той чувстваше, че има още сили.

- Още пет минути.

Продължи да копае. Докато работеше, започна да изпитва странно предчувствие, не можеше да го определи, но беше очакване, сякаш някакво шесто чувство му казваше, че нещо ще се случи.

Лопатата се забиваше в пясъка, редувайки се с пъшкането му, докато изхвърляше пясъка в пропастта.

Дрън!

- Пет минути минаха - каза Никос.

- Ударих нещо.

Отгоре моментално го осветиха две светлини. За миг Пиърс вдигна очи, мъчейки се да види отвъд двата ярки кръга светлина.

Никос каза:

- Какво?

- Не знам. Нещо твърдо. Вече съм на два метра и малко.

- Е - каза Конуей, - какво чакаш?

Пиърс се наведе и започна да стърже с края на лопатата, острият скърцащ звук отекна в ушите му. Работеше търпеливо, разкривайки твърда каменна повърхност - прекалено гладка, за да е естествена. Сърцето му заби лудо. Той разчисти скалата, като махаше пясъка с разранените си пръсти.

Гола, гладка повърхност. Виждаше по нея фини следи от обработка с длето.

Отново започна да копае като обезумял, не му пукаше дали пясъкът се свлича върху него, работеше като луд, разкривайки очертанията на каменната плоча. Не му отне много време.

Беше правоъгълна и тясна. Започна да копае около нея, откри ясен ръб, перпендикулярна повърхност, а после още една плоска плоча.

- Стъпала.

- Какво е? - провикна се Никос.

- Стълбище - тихо каза Пиърс.

- Какво?

Той изведнъж се почувства изтощен, изстискан до последната капка.

- Вдигнете ме - каза. Вдигнаха го и му се стори, че го пренасят в някакъв свят на мечтите, фантастичен живот, какъвто не смееше да си представи.