Пясък през пръстите

9. Интересен проект

Табелата на вратата гласеше Directeur des antiquities с превод на арабски отдолу. Всички врати в Египетския музей бяха с надписи на френски - знак на почит към Огюст Мариет, французинът, работил в края на деветнайсети век за спирането на плячкосването на египетските старини и отговорен за създаването на Египетския музей през 1857 година. Статуята му се издигаше отвън, в малка градина, но малцина от туристите я забелязваха, а на тези, които го правеха, името не говореше нищо и те я подминаваха.

Харолд Барнаби изправи гръб, пое си дълбоко дъх и почука.

- Влез - каза глас на арабски. Барнаби влезе.

Али Варезе беше възрастен мъж с тясно лице и чисто бяла коса, рядкост сред арабите. Всъщност беше арабин само наполовина, баща му беше французин, а той беше израснал и образовал в Париж. Въпреки враждебността на правителството и подозрителността спрямо родените в чужбина египетски държавни служители след 1952 година, Варезе бе запазил поста си. Всъщност не беше ставало и дума за отстраняването му - той очевидно беше най-добрият, а работата беше несъмнено важна. Поне така беше до войните с Йемен и Израел. До юни 1967 година туризмът беше най-голямата индустрия в Египет, надминавайки всички други източници на приходи. Жизненоважно беше туристическите атракции да бъдат опазени за половин милионния годишен поток туристи.

Що се отнася до откриването на нови древни забележителности обаче, ентусиазмът беше малък, а парите - още по-малко. Военните и икономическите проекти, особено язовирът в Асуан, бяха с приоритет.

Така че Варезе беше куче пазач, събирач на средства и отговорник за управлението на възстановяването на наводнените паметници, особено на гигантския храм Абу Симбел близо до границата със Судан. Участта му не му се нравеше, но той притежаваше онази пасивна примиреност със събитията, която е особено развита у египтяните и която му позволяваше да гледа напред и да се надява на по-динамични проекти в бъдещето.

Барнаби знаеше всичко това - на обяд преди няколко дни Варезе му бе разяснил позицията си. Барнаби бе контрирал с думите, че имал малък интересен проект и че ако получел одобрение от държавата, можело да влязат и пари. Варезе без колебание бе поискал - почти го беше умолявал - за резюме на целите на експедицията.

- Моля седнете, господин Барнаби - каза Варезе. Удари камбанката на бюрото си и каза на момчето, което влезе, да донесе ментов чай. Барнаби сдържа усмивката си: този навик да се сервират напитки по време на всякакви бизнес сделки беше дълбоко вкоренен и се практикуваше от всички - от най-простия продавач на пазара до най-висшите държавни чиновници.

- Сега - каза Варезе, преминавайки на арабски. - Имам добри новини за вас. Срещнах се с Борда по старините и по моя препоръка вашият проект бе одобрен. Надявах се да мога да помогна с финансирането - дори само със символично дарение, - но се страхувам, че няма да е възможно. Можете ли да се погрижите за парите сами?

- Мисля, че да — каза Барнаби. Сърцето му щеше да се пръсне. Значи Варезе се беше хванал! Най-сетне можеха да започнат работата.

- Знам това-онова за вашия патрон лорд Гроувър - каза Варезе. - Всички знаят. Надявам се, че ще успеете да... да държите нещата под свой контрол.

- Ще се постарая - обеща Барнаби. Знаеше какво иска да каже Варезе: „Внимавай с този милионер, той е куку, луд по удоволствията, потенциално безотговорен". Знаеше, че Варезе го съжалява, задето се унижава пред този човек заради парите, но освен това знаеше, че Варезе е практичен човек и разбира необходимостта.

- Споменавам го - каза Варезе, - защото страната ни преминава през фаза на бързо самоосъзнаване. Всякаква публична изява, която влияе негативно на проектите за възстановяване на паметниците на културата или която намеква, че не се отнасяме добре с историческото си наследство, ще ни принуди да отменим експедицията ви. Ще бъде тъжно, ако например Дейли Телеграф публикува снимка на лорд Гроувър, седнал на раменете на колоса на Мемнон, размахал бутилка джин. Тогава няма да имам избор.

- Разбирам.

Чаят дойде, чаши с течност, в която плуваха ментови листа. Горещите чаши бяха поставени в бакърени пръстени, за да могат да се държат. Барнаби си сложи две бучки захар и започна бавно да го разбърква.

- Само още едно нещо - каза Варезе, докато отпиваше от чая си без захар. Захарта беше оскъдна в страна, която произвеждаше огромни количества захарна тръстика. Всичко беше за износ. — Поискахте да разположите лагера си в близост до Долината на царете. Това няма да е възможно, в момента концесията се държи от Хайделбергския университет и там не може да се провеждат едновременно две разкопки. Предложих лагерът ви да се разположи близо до Деир ел-Бахри, можете най-напред да работите в гробниците на благородниците или да пътувате до долината. Имате ли средства за кола?

- Мисля, че е осигурен лендроувър.

- О, добре. Значи няма проблем.

След това, когато Барнаби си тръгна, Варезе остана на бюрото си, загледан в един празен лист, потупвайки го с молив. Чувстваше се странно тревожен, макар че не можеше да определи точно защо.

Барнаби беше странен тип, помисли си той. Толкова тесногръд в целите си, толкова ограничен в идеите. Египет беше пълен с големи проекти, а той искаше разрешение да влезе в гробниците на благородниците и царете в Луксор, за да преведе наново някои йероглифи, които никога не са били копирани, а само преведени на място.

Вярно беше, че Барнаби беше превъзходен лингвист и досегашните му повторни преводи бяха хвърлили светлина върху много неща. Вярно беше, че планираше да направи голям фотографски атлас с рисунките и йероглифите в региона, труд, който щеше да е от полза за науката - и който би могъл да се издаде като прекрасен скъп албум за масичките пред диваните на американците. Вярно беше, че той двусмислено намекваше за откриването на следите на изгубения тунел, свързвал Долината на царете с външния свят.

И все пак, въпреки намеците и незначителните надежди, проектът си оставаше дребен. Как можеше да е толкова ентусиазиран? Когато Варезе разговаря с него, човекът направо трепереше от вълнение.

Варезе не разбираше. Самият той беше професионален археолог и единственото, което го караше да се развълнува, бяха разкопките. Това беше приключение, да копаеш в пустинния пясък, да изравяш стени, сгради, паметници, да гледаш как откритията излизат на бял свят, как се напасват, да се събуждаш всяка сутрин с напрегнато очакване да видиш какво ще намериш.

Въздъхна. От дванайсет години не беше имал време да се включи в разкопки.

А защо Барнаби бе избрал лорд Гроувър за свой благодетел? Варезе не можеше да си представи по-непредсказуем, ексцентричен и неприятен източник на средства.

Несъмнено Барнаби беше напълнил главата на Гроувър с куп глупости за изгубения тунел и загадъчните проклятия и заклинания, скрити в йероглифите. Сигурно бе напомнил на Гроувър за славата на лорд Карнарвън, който работил с Картър в гробницата на Тутанкамон.

И все пак защо Гроувър? И защо толкова неамбициозен проект? Варезе поклати глава - Харолд Барнаби беше много странен човек.

Харолд Барнаби седеше в хотелската си стая, полупиян, изтощен и тържествуващ. Опитваше се да съчини телеграма до лорд Гроувър. Нещо подобаващо безлично, което да покаже, че никога не се е съмнявал, че ще получи официално одобрение.

Всъщност цяла седмица Барнаби бе умирал от страх. За него проектът изглеждаше пълен с пропуски, изпъстрен с противоречия. Беше сигурен, че Варезе ще го разкрие и ще се сети, че става нещо нередно. Беше разчитал на разочарованието на Варезе по отношение на новите разкопки и новата информация за Древен Египет. Тези предубеждения можеха да заслепят човек.

Варезе се беше хванал. Беше налапал въдицата. Последната сериозна пречка бе премахната от пътя им.