Пясък през пръстите

4. Втората камера

В коридора Пиърс усети как Никос замръзна при този звук. За миг останаха неподвижни, заслушани, опитвайки се да разберат какво се е случило.

- Барнаби? - провикна се Никос. - Барнаби!

Нямаше отговор.

- Опитай с фенерчето - каза Пиърс. - Внимателно.

Никое светна напред и подсвирна.

- Какво има?

- Да ми въже - каза той.

Пиърс се върна в преддверието и намери въжето, което бяха донесли с останалите инструменти. Занесе го на Никос.

- Дръж този край, а аз ще се спусна. Стаята е на долното ниво.

Пиърс хвана въжето с две ръце, седна и се запъна в стените на коридора. Никос хвърли другия край на въжето и скоро Пиърс почувства тежестта му. След миг Никос извика:

- Долу съм!

Пиърс допълзя до дупката.

Долу имаше друга стая, празна, но по-голяма от първата и гладко измазана. Стените бяха украсени с дълги редове цветни йероглифи, от пода до тавана. Коридорът, по който бяха допълзели, стигаше до тази стая, но тя не беше на същото ниво - коридорът минаваше през стената, близо до тавана. Барнаби беше стъпил в празното и беше паднал от около шест метра.

Лежеше проснат на пода, фенерчето се търкаляше до него. Никос го преглеждаше.

- Как е?

- Май е добре. Диша. Може да си е счупил нещо. Не съм сигурен. Трябва да изчакаме да дойде на себе си. Носим ли нещо за пиене?

- Не.

Никос започна да разтрива ръцете на Барнаби, след това леко го разтърси. Мълчаливо продължаваше да го прави, докато Барнаби трепна. Изохка, звукът прокънтя в стаята.

- Барнаби - каза Никос, - как си?

Барнаби обърна глава на едната страна, после на другата и пак изохка. Отвори очи.

- Как се чувстваш?

- Никос! - каза той изненадано, след което рязко и обилно повърна върху дрехите му. Никос му помогна да се надигне на лакът.

- Боже! - прошепна Пиърс.

- Няма нищо - каза Никос, вдигайки поглед към Пиърс. - Често се случва, когато човек е в безсъзнание.

Барнаби повърна пак със сух, грозен звук. Не излезе нищо.

- Ще ми се да имахме какво да му дадем - каза Пиърс.

Барнаби погледна нагоре с изцъклени очи.

- Здрасти, Робърт - каза. Избърса уста с ръкава си и изстена.

- Какво става?

- Излезе ми през носа - каза Барнаби. - Ужасно е.

- Просто кротувай- каза Никос, - а ние ще измислим как да те извадим. Как се чувстваш? Нещо счупено?

- Май не. Глезенът ме боли и си ударих коляното, когато паднах. И главата ми е като диня. Иначе съм добре.

- Стой кротко - повтори Никос. Погледна нагоре към Пиърс.

- Можеш ли да го издърпаш, ако го вържа с въжето?

- Мисля, че да.

Барнаби се опита да стане, но Никос го бутна обратно.

- Спокойно. Не бързаме.

Барнаби седна, очите му започнаха да оглеждат стените. Четеше йероглифите бързо, препускайки по колонките. Цветът се върна на лицето му и Никос му предложи цигара.

Барнаби я взе разсеяно.

- Какво пише? - попита Пиърс. Барнаби поклати бавно глава.

Никос стана.

- Накъде трябва да вървим оттук?

Барнаби нищо не каза. Само седеше и четеше. Беше омагьосан.

Горе в коридора Пиърс се облегна на стената и запали цигара.Чувстваше се странно - двамата мъже в тази невероятно украсена стая за него бяха целия свят. Съзнаваше, че се намират дълбоко в скалата зад цепнатината, в гробница, издълбана преди хиляди години. Знаеше, че трябва само да се върне и ще се озове навън, на въздух, под звездите на долината на Нил. Знаеше, че ако повърви съвсем малко, ще стигне до лендроувъра и до лагера.

Знаеше всичко това, но някак си не му се струваше важно.

- Невероятно - тихо каза Барнаби.

- Какво?

- Тази стая. Разказва за делата на фараон Мекетенре, включително за военната му експедиция против хиксосите. Очевидно е бил брутален и зъл човек.

- Е теб определено те прецака — каза Никос и се разсмя. Барнаби сякаш бавно се връщаше в настоящето, очите му живнаха и се съсредоточиха.

- От тук нататък ще е трудно — каза той. - Ако тази гробница е като някои от другите с потънали стаи, коридорът ще продължава ей там горе. — Той посочи стената близо до тавана.

- Страхотно - каза Пиърс. - Как ще го намерим?

- Няма да е лесно. Цялата стая е измазана. Не е невъзможно, но ще глътне време.

- Като стана дума за време, по-добре да тръгваме -каза Никос. - Ще можеш ли да станеш?

- Май да. - Никос му помогна да се изправи. Той извика от болка, когато стъпи на ранения си крак, глезенът беше подут и посинял, но като че ли нямаше други сериозни поражения.

Лиза избърса челото му с влажна кърпа.

- За какво е всичко това? - възкликна тя. Барнаби лежеше по гръб, лицето му беше почервеняло, дрехите - плувнали в пот. Трепереше въпреки топлите одеяла, с които беше завит. Устата му се движеше, но не се чуваха думи.

- Нямаше как да го избегнем - каза Пиърс.

- Можеше да се откажете от тази налудничава идея, преди изобщо да започнете.

- По дяволите, той сам си е виновен - избухна Пиърс. - Мина през вратата, без изобщо да погледне. Нямаше как да го спрем!

Лиза хвана здраво брадичката на Барнаби и пъхна термометър под езика му. Държеше го, за да не го глътне в унеса си.

- Е - каза тя, - а сега какво?

- Мислиш ли, че му трябва лекар?

- Да, мисля, че му трябва.

- Само питах, за бога!

Тя го изгледа студено и за миг на Пиърс му се стори, че ще го удари. После Лиза отмести поглед и извади термометъра. Вдигна го към светлината.

- Четиридесет градуса.

- Ще изкарам лендроувъра - каза Пиърс.

Един немски лекар на почивка в Луксор каза, че глезенът е счупен и настоя Барнаби да отиде със самолет в Кайро за рентгенова снимка и болнично лечение. Лиза и Пиърс го закараха на летището и го качиха на малкия самолет. Гледаха как се издига в ясното небе и се губи към слънцето.

- Дано се оправи - каза тихичко тя.

- О, ще се оправи.

- Мисля - каза Лиза, - че мога да се науча да те мразя.

- Няма да си първата.

- Ти си ужасен.

- Съжалявам.

Върнаха се от пистата до таксито, което бяха наели в града.

- Моля те, откажи се, Робърт. Спри сега.

- Не

- Но аз не разбирам...

- И дума да не става. Не мога да спра сега.

Тя го погледна, поклати глава и въздъхна.

Вечерта получиха телеграма, препратена чрез американското посолство - беше успокояваща - фрактурата на Барнаби не била сериозна и изисквала само седмица болнично лечение. Пиърс изпита огромно облекчение, но Лиза, която беше мрачна и раздразнителна целия ден, не се разведри.

- Просто мисля, че ще се случи нещо ужасно - каза тя. - Това е само началото.

След една седмица бяха успели да спуснат от коридора до потъналата стая въжена стълба и да опънат на отсрещната стена хамак, който им позволяваше да търсят продължението на коридора към вътрешността на гробницата.

В отсъствието на Барнаби Конуей пое нещата. Работеше ведро в горещия, запрашен въздух, свирукаше си и говореше. Разказа на Пиърс за младостта си в Синсинати, за разкопките, на които работил, за семейството си, за момичетата си в Париж. Последното май беше любимата му тема. Все за тях говореше.

- Най-яката мацка, която съм срещал - каза той, - беше висока метър и четиридесет. И яка, толкова яка, че не можеш да си представиш. Никога не носеше обувки, дори посред зима. И гасеше цигарите ни в босите си пети.

Друг път подхващаше:

- Бил ли си някога с драскачка? Говоря за истинска, дето впива ноктите си в тебе. Познавах една такава. Казваше се Мишел. Хубаво име, човек не може да предположи. Мишел ядеше какво ли не, за да си заздрави ноктите и когато приключеше с теб, трябваше да отскочиш до близката болница за кръвопреливане. Честна дума.

Понякога между другото подхвърляше:

- Разказвал ли съм ти за щангистката? Беше жестока - хванах я в момент на депресия. Без да иска строшила китката на гаджето си и той я зарязал. Ами това момиче през цялото време тренираше - по партита и такива места. Стискаше гумени топки, вдигаше гирички. Непрекъснато...

Запасът му от анекдоти беше безкраен.

Една вечер, докато къртеше мазилката, търсейки следващата врата, той каза:

- Какво става с теб и момичето?

- Кое момиче? - Пиърс седеше на пода и пушеше. Хамакът можеше за издържи само един човек.

- Кое момиче? -подигра му се Конуей. - Ти кое мислиш?

- Лиза ли?

- Човек с ум, бърз като светкавица! Стига до същината на проблема със скоростта на пума. Да, човече, Лиза.

- Не знам. Не съм се замислял особено.

- Ами замисли се. Знаеш ли за какво си говорихме през нощите, когато аз оставах в лагера, а ти копаеше?

Пиърс чакаше.

- За теб, ето за кого. Часове наред, седяхме, пиехме и говорехме. - Той дълбаеше камъка. - за... теб.

- Е и?

- Луда е по теб, това е.

- Искаш да се разтека по пода ли?

- Само ти казвам де.

- Е, а аз какво да направя по въпроса?

- Това не е мой проблем. Но мацето е лудо по тебе.

- И?

- И ти седиш като тъп американец.

- Искаш ли да ти фрасна един?

- Радвам се, че я харесваш - каза Конуей с доволна усмивка. - Страхувах се, че може да не я.

- Колко мило, че се грижиш да нея.

- Ти майтап ли си правиш? Слушай, просто искам тя да смени темата на разговор. Досадно е да я слушам по цели нощи да говори за теб.

Въпреки че не искаше, Пиърс попита:

- Какво говори?

Конуей се разсмя.

- Хайде де, дявол да те вземе. Ти започна - какво казва?

- Говори за това как изглеждаш. Харесва грозната ти муцуна. Говори колко здрав изглеждаш. После понякога решава, че си уморен и се тревожи, все едно ти е майка. После ми разказва какво си й казал този ден, дума по дума като на запис.

- Щом си толкова загрижен защо не я накараш да хлътне по тебе? - попита Пиърс.

Конуей поклати глава.

- Аз не ставам за брак.

- Е, и аз не ставам.

- Хаха.

- Какво значи това?

- Значи хаха. Изразява веселост.

- За бога! - Пиърс угаси фаса. - Дай да поработя малко.

- Не, тук горе ми харесва.

Пиърс сви рамене и запали нова цигара.

- Между нас да си остане - каза Конуей, - от мен става страхотен кум. Кумът отговаря за ергенското парти предната вечер, а аз мога да уредя парти като слънце. Особено ако ще сте в Париж. Такова ергенско парти ще ти спретна, че никога няма да го забравиш.

- Дай да сменим темата — каза Пиърс.

- Освен това никога не забравям пръстена. Много ме бива в това.

- Сигурно си се уморил. Защо не ми дадеш аз да поработя?

- Искам само да целуна булката, преди да отпрашите на меден месец. Сега къде е хубаво място за меден месец? Какво ще кажеш?

- Вилата на лорд Гроувър на Капри - каза Пиърс, подразнен от начина, по който Конуей проточва разговора.

- Браво на момчето! Прекрасна идея! - Намръщи се. - Но какво ще правите след това? Не можеш да продължиш да се си развяваш задника из Европа и...

- Не си развявам задника из Европа.

- Я стига, ти не знаеш ли с кого говориш? Говориш с опитен откривател на развяващи се задници.

- Добре де. Развявам си задника из Европа - съгласи се Пиърс.

- Така. Е, какво ще правиш вместо това? Това момиче трябва да се установи, да има дом, сладки дечица - не мислиш ли, че ще изглежда добре бременна? Цялата сияеща и...

- Сигурно си превъртял - каза Пиърс.

Конуей се разсмя и продължи да дълбае стената.

- Помисли си - каза той.

Минаха две седмици. Успяха да се справят с горния ръб на цялата отсрещна стена и не откриха нищо. Пиърс усети как отново го гнети недоволство. Януари мина и вече беше февруари. Всеки ден задраскваше по още един ден в календара.

Скоро щеше да се наложи да спрат за през лятото. Вече ставаше по-горещо. В края на март щеше да стане непоносимо.

Никос беше хванал дизентерия - всички я бяха изкарали в един или друг момент - така че Конуей и Пиърс работиха сами в гробницата всяка вечер. Рядко виждаше Лиза, освен когато се хранеха. Конуей вече не го майтапеше за нея и Пиърс се разтревожи. Питаше се дали Лиза говори още за него. Сега тя беше много по-дружелюбна и открита с другите двама мъже. Той трудно разговаряше с нея, избягваше погледа й.

Една вечер получиха вест, че Барнаби ще се върне след три дни. Никос се чувстваше по-добре и изпи едно с Пиърс в палатката им.

Първите му думи, когато останаха сами, бяха:

- Ако не направиш нещо с това момиче, ще те убия.

Пиърс се стресна.

- Какво има?

- На нея нищо и няма-каза Никос.-Добро момиче е. Само направи нещо с нея, става ли?

Пиърс безпомощно вдигна рамене.

- Сложи край на мъките на бедното момиче. Направи нещо за нея или я смачкай. - Той млъкна и погледна чашата си. - Довечера аз и Алън ще работим в гробницата. Ти оставаш тук.

- Добре.

- И направи нещо.

Вечерта Пиърс им помогна да натоварят лендроувъра и ги гледа как изчезват в пустинята. Обърна се и се върна в лагера.

Лиза седеше до огъня и ровеше жарта с пръчка. Във въздуха се вдигаха искри и се губиха между звездите. Докато я гледаше, му хрумна, че това е първата нощ от началото на експедицията, в която оставаха сами.

Седна и каза:

- Нещо за пиене? - Колко шик, помисли си. Какъв изискан континентален чар. Но тя го обезоръжаваше, това беше проблемът. Четеше го като отворена книга.

- Не, благодаря.

- Изглеждаш нещастна.

- Не точно.

- Мога ли да помогна?

Тя го погледна и сякаш щеше да каже нещо, после поклати глава.

Той отиде в палатката с провизиите и си направи джин с тоник. Когато се върна, тя още седеше до огъня.

- Хубава вечер - каза той.

- Притеснявам ли те?

Той погледна лицето й на светлината на огъня, тъмния загар и лъскавата коса, която се виеше покрай бузите й.

- Красива си.

- Звучиш като Искандер.

- Хиляда искрени извинения.

Той се поклони изискано и запали цигара. Помежду им се възцари болезнено мълчание.

- Сигурно има снимки за проявяване - каза той. И в същия миг се почувства глупаво, като подрастващо момче, което си плете езика.

- Нищо кой знае какво.

Поредната дълга пауза. Тя спря да ръчка с пръчката и остана да седи спокойно с ръце в скута.

- Не се разбираме за това, нали? - каза той.

- Да - каза тя. - Така е.

- Защо?

- Защото не ми харесва. Не мисля, че е правилно.

- Защо си го изкарваш на мен?

Тя поклати глава и се загледа в огъня.

- Не знам. Без да искам.

- Сега звучиш като мен.

- Може би това е проблемът - каза тя.

За миг лицето й стана нежно и на него му се прииска да я целуне и да я прегърне, но после го заля раздразнение.

- Другите не ги тормозиш.

Тя се намръщи.

- И теб не те тормозя.

- Напротив. Непрекъснато ме дразниш.

Тя повиши тон.

- Ти знаеш, че е лошо, това е. Вътре в себе си знаеш.. Лошо е. - И въздъхна. - Защо се караме?

- Кой се кара?

- Ти. Опитваш се да се скараш с мен. Откакто...

- Добре - каза той. - Забрави.

Седяха мълчаливо.

- С нетърпение чаках тази вечер - каза тя. - Не очаквах да бъде така.

- Трябва да е така.

- Само защото ти искаш. - Тя се овладя и поиска цигара. Той видя в това трик да го накара да се приближи до нея. Подхвърли й пакета. Тя го вдигна от пясъка и запали цигара от един въглен.

- Виж - каза той, - ти искаш нещо, което просто не мога да ти дам. Ще завърша този проект и това е. Не можеш да ме спреш. Нищо не може да ме спре. Ще ограбя тази гробница.

- Говориш като някой луд.

- Може и да съм.

- Не си.

- Добре, не съм. Но ще стигна докрай.

- Но защо? Защо е толкова важно?

- Не питай. Важно е.

- Да ограбиш египетска гробница. Това е... това е детинско, инфантилно, нереално, няма нищо общо с истинския свят. Не е свързано с нищо. А този сложен план с всички ходове и контраходове - като хлапета, които си играят на войници или нещо такова.

- Все пак ще стигна докрай. А ти нямаш право...

- Имам право. Грижа ме е за теб.

- Защо се заяждаш с мен? Защо не четеш конско на другите? Защо не им кажеш за твоя морал на невинна ученичка, за...

- Защото ме е грижа за теб - изрече тя тихо.

- Случай - каза той, - от първия ден, когато се срещнахме, от първата закуска в Кайро, си търсиш повод да се скараме...

- Аз ли търся повод?

- Да. Не знам какво в мен те кара да...

- Не е вярно.

- Знаеш, че е. Сега се опитваш да ми нареждаш какво да правя, когато едва се познаваме.

- Познавам те от месеци.

- Изобщо не ме познаваш. Ние дори не сме...

- Спали заедно? - довърши тя думите му със саркастичен тон.

Той сведе очи към огъня.

- Ами, да, ако искаш да го кажеш така.

- Това е важно за теб, нали?

- Разбира се.

- Ами ако ти кажа, че не ме бива в леглото. Какво ще си помислиш?

- Престани. Говориш глупости.

- Ти повдигна темата.

- Добре. Извинявам се.

Тя въздъхна, затвори очи и хвърли цигарата в огъня. Стана.

- Изморена съм. Ще трябва да ме извиниш.

Той изведнъж почувства нощта около себе си и уединението, огромната шир, простираща се километри.

- Не си тръгвай.

- Доникъде няма да стигнем - каза тя. - Само влошаваме нещата.

- Да говорим за нещо друго.

Тя поклати глава и се прибра в палатката си.