Пясък през пръстите

1. Стълбите

- Забележително! - каза Барнаби на сутринта. - Трябва да ги видя довечера. Ще дойда с вас. Забележително! Абсолютно забележително!

- Не искам да оставам сама - каза Лиза. Въпреки че всички в лагера ликуваха, Пиърс забеляза, че тя беше по-тиха от обикновено.

- Нещо не е наред ли? - попита той.

- Не, просто не искам да оставам сама в лагера.

Не това бе имал предвид Пиърс и тя го знаеше.

- Довечера Алън ще остане с теб.

- Трябва да ми разкажеш всичко! - каза Барнаби.

- Всичко от самото начало. Как са разположени стъпалата?

- Така - каза Пиърс и нахвърля нещо на един лист хартия. - Пропастта се спуска вертикално до тази къса платформа. Копахме малко над два метра, преди да се натъкнем на първото стъпало. Алън и Никос разкриха още пет. Високи са по около петнайсет сантиметра.

- Как са ориентирани? - попита Барнаби, без да сваля очи от рисунката.

- Настрани - каза Никос. Той ги нарисува как се спускат под ъгъл от челото на скалата.

- Значи гледат на север - каза Барнаби. - Това е добре. Много, много добре. О, трябва да ги видя!

- О, извинете ме - каза някакъв глас.

Всички се обърнаха.

Беше Хамид Искандер, застанал на входа на палатката.

- Обезпокоени ли сте? - попита той с лек поклон. - Надявам се не?

Пиърс се постара да скрие изненадата си, да овладее изражението си, но не можеше да проговори. От колко време беше тук този мъж? Какво беше чул?

За щастие на всички Никос реагира невъзмутимо.

- Идвате точно навреме — каза той. - Играем на една интересна загадка. Обикновено се прави с клечки за зъби, но разполагаме само с фибите за коса на госпожица Барет. - Пиърс видя, че на масата има половин дузина фиби. Не ги беше забелязал преди това.

Искандер се усмихна на Лиза.

- Много хубаво.

- Сега гледайте внимателно - каза Никос. Взе листа, обърна го и нарисува точка. После подреди четири фиби около пея. Целта е да преместите само две фиби, за да заобиколите точката. Искате ли да опитате?

- Аз опита, да. - Искандер се ухили и се наведе над листа. Малко си поигра с фибите, после започна да мръщи чело. Накрая успя и се изправи.

- А - каза Никос, като му се закани с пръст. - Но вие преместихте три фиби. Позволено е само две.

- Да? Две?

Хамид опита пак. Всички го гледаха, а Пиърс почувства как идва на себе си. Арабинът не подозираше нищо, беше се хванал на задачката на Никос.

- Аз не съм възможен - каза той накрая.

Никое бързо му показа как става. Хамид се разсмя, когато видя, и весело запляска с ръце.

- Е, да се връщаме на работа - каза Барнаби. Всички излязоха навън на слънцето. - Някакви новини от Кайро?

- Да - каза Искандер. - Новини.

Не каза нищо повече.

- Какви новини?

- Снимките са хубави. Кайро казва да.

- Добре, добре - каза Барнаби. - Нещо друго?

- Да? Преводите са хубави. - Той пъхна ръце в джобовете и тръгна с Барнаби.

- Това е добре. Как сте вие, откакто се видяхме за последно?

- Хубав. - Той се усмихна. - А хората тук?

- Не се оплакваме. Преди няколко дни пипнахме дизентерия, но се изчисти. Но сме изморени. Мисля, че може да си вземем няколко дни почивка и да отидем в Луксор, за да си починем и да поспим известно време в хотел.

- Но лордът Гроувър идва.

- Така ли? Не съм получил съобщение.

- Кайро казва да.

- Е, тогава ще го изчакаме. Нека ви покажа къде работим в момента. В гробницата на жреца Пуимре и открихме някои доста интересни неща.

- А тоя колко дълго ще остане чук? - изръмжа Никос.

- Колкото си поиска - отвърна Пиърс. - Нищо не можем да направим по въпроса.

- Ако продължи да души наоколо, ще му строша носа.

- Защо носа?

- Като услуга. В тази страна човек без обоняние е благословен. — Той се разсмя, но напрежението зад заканата си остана.

Пиърс завари Лиза в палатката й, четеше. Седна до леглото й и попита:

- Какво има?

- Нищо.

- Не изглеждаш доволна.

- А трябва ли да съм?

- Мисля, че да. На прага сме на удивително откритие.

Тя поклати глава.

- Ти си на прага да започнеш живот, в който непрекъснато ще трябва да се оглеждаш и ослушваш, уплашен и тревожен.

- Не и аз - каза Пиърс през смях.

- Според теб колко ще остане Хамид?-Каза го почти с надежда. Това го подразни.

- Не много. Казва, че Гроувър идвал насам.

- Не съм изненадана - каза тя, оставяйки книгата. - Любопитството му скоро ще го доведе. - Тя го погледна втренчено за няколко секунди, после попита: - Наистина ли искаш да го направите? Да ограбите гробницата?

- Да.

- Сигурен ли си?

- Да.

Тя взе книгата и се зачете, сякаш му казваше да си върви.

- Слушай - каза той, - работата е опечена. Няма никаква вероятност да ни хванат или да...

- Робърт, моля те.

- Добре - каза той и стана. - Добре.

Излезе от палатката и усети как слънцето жари лицето му. Сложи си слънчевите очила и огледа лагера -лендроувъра под навеса, палатката с провизиите, другите палатки в подножието на червеникавите скали. От дясно Барнаби и Хамид се връщаха от гробниците сред хълмовете. Барнаби говореше оживено, размахваше ръце, а Искандер кимаше.

Пиърс се обърна и тръгна. Излезе от лагера и след четвърт миля се натъкна на групичка местни къщички. Беше нечовешки горещо и той се движеше бавно, очертанията на кирпичените постройки се мержелееха пред очите му. Не видя жива душа - може би бяха изоставени. Той се изкатери на някаква височина, откъдето да огледа къщите, които бяха построени като груб квадрат, всяка с малко дворче или оградено място от задната страна. Там държаха животните - кокошки, магарета, по някое и друго дръгливо куче. Камилите стояха отвън. Бяха твърде големи за дворчетата.

До една от къщите имаше малко камилче, седнало на пясъка до майка си. Бебето имитираше майката, издигайки бавно и достойно глава, за да погледне Пиърс, после се извърна. Малко след това бебето се изправи на тънките си, несигурни крачета и се заклатушка към купчината суха слама, после пак седна.

Там, където Пиърс стоеше и гледаше селцето, беше много тихо. Малко момче излезе в едно от дворчетата, после се прибра в къщата, избутвайки мръсния раиран парцал, който служеше за врата. Веднъж излая куче и кокошките се разкудкудякаха в отговор. Иначе беше тихо.

На отсрещния хълм Пиърс видя да се приближава силует. Минаха няколко минути, преди да успее да различи фигурата на облечена в черно жена, понесла делва за вода на главата си. Вървеше гладко, естествените вълнообразни движения на тялото й бяха преувеличени и изкривени от жегата. Той наблюдаваше как тя влезе в селото, усещайки тишината около себе си, странния покой. Тя приличаше на черен призрак, който се носи напред и идва отникъде, без минало и без връзка с реалността.

Жената влезе в една къща, като остави делвата пред вратата. Пиърс дълго я чака да се покаже пак и да я вземе, но тя повече не излезе.

- По дяволите, Робърт! Радвам се да те видя! — Лорд Гроувър протегна месестата си ръка. - Разбрах, че сте постигнали невероятен напредък!

- Надявам се.

- Да, да. Макар че не разбирам как издържахте. Тези мухи - Господи, ужасни са. Не те оставят на мира. Само жуженето им може да те подлуди. - Лорд Гроувър нетърпеливо ги гонеше от лицето си.

От палатката на Гроувър излезе момиче, стряскащо създание с огненочервена коса, която сякаш гореше на слънцето. Беше облечено с тесни панталони каки, леопардова блуза и високи черни кожени ботуши.

- А, Силвия - каза Гроувър. - Ела да кажеш здрасти.

Той се ухили на Пиърс.

- Запознах се със Силвия в Бейрут. Дотогава официално работеше към германското консулство там, или по-точно към вицеконсула. Тя добре се привързва, Силвия. Много силно.

Момичето дойде с полюшваща се походка.

- Силвия, запознай се с Робърт Пиърс. Той е фотографът на експедицията.

- Колко хубаво. — Тя вдиша дълбоко, излъчвайки гърди. На Пиърс му се стори, че крадешком поглежда надолу, за да види дали са добре изложени на показ.

- Дълго ли ще останете с нас? - попита Пиърс. Знаеше, че тя няма. Когато гримът й почнеше да се топи, щеше да си тръгне.

- Не знам - каза Силвия. Сложи ръка на кръста си и погледна лорд Гроувър. — Мислех, че ще сме в джунглата.

- Моля?

- В джунглата. Очаквах джунгла. Това е пустиня.

- Точно така. Решихме, че е по-добре за здравето.

- Очаквах джунгла.

Гроувър се усмихна любезно.

- Сигурно си уморена от пътуването. Защо не идеш да си починеш?

- Да - каза тя. Обърна се и тръгна наперено към палатката.

- Не е мой тип - каза Пиърс, докато я гледаше как се отдалечава.

- Съжалявам - каза Гроувър, - но те уверявам, че е моят. Малко промяна в темпото, точно това му трябва на болното ми сърце.

- Как е сърцето ти напоследък?

- Лекарите казват, че нищо му няма. За щастие аз съм по-умен от тях. На тази възраст то е като фино регулиран двигател, който се нуждае от скъпо, екзотично високооктаново гориво. Подобрява компресията - добави той, загледан как Силвия се навежда, за да влезе в палатката. - А какво става с гробницата?

- После - каза Пиърс и се огледа. - Хамид е в лагера.

- Беше. Тръгна си преди половин час. Явно няма намерение да остава с нас. Сега ми кажи за гробницата.

- Ще направя нещо по-добро - каза Пиърс - Ще ти покажа.

Застанаха около цепнатината. Пиърс насочи фенерчето надолу, осветявайки бездната. Стъпалата приличаха на бели клавиши на пиано.

- Това е - каза Пиърс. Огледа другите лица в мрака, видя белия им дъх. Барнаби и Гроувър още бяха задъхани от изкачването. Конуей беше останал в лагера с момичетата.

- Как успяхте да копаете там долу? - удивено попита Барнаби.

- Как изобщо стигнахте там долу! - попита Гроувър.

- По трудния начин - каза Никос. Взе въжето и го върза около кръста на Барнаби.

- Сигурно се шегуваш - каза Барнаби и погледна през ръба.

Пиърс поклати глава и подаде на Барнаби шлема с телената скоба за фенерчето.

- Наистина нямах представа...

- Не бой се - каза Никое. - Отблъскваш се от стената с крака. Не е голяма философия.

- Ами...

После изстена, стон на животно в капан. Пристъпи към ръба и се смъкна надолу. Стиснал перваза с ръце, той ги погледна и каза:

- Сигурни ли сте?

- Фасулска работа - каза Гроувър.

Барнаби се спусна. Отначало неумело, удряше се в скалата с рамо и хълбок, пъшкаше и ругаеше. После започна да схваща и стегна краката си, придържайки се далеч от стената. Когато набра увереност, започнаха да го спускат по-бързо.

На дъното той понечи да развърже въжето.

Пиърс се наведе и извика:

- Не го сваляй.

Барнаби неуверено вдигна очи, после се наведе над стъпалата. Направи го някак много професионално, както лекар се навежда над рентгенова снимка или адвокат над доказателство - цялото му тяло излъчваше интерес и погълнатост.

Горе те напрегнато чакаха заключението му.

- Мислиш ли, че наистина е това? - обърна се Гроувър към Пиърс.

- Залагам пари — каза Пиърс.

- Собствени пари - каза Никос през смях.

- Инструменти - провикна се Барнаби. Гласът му беше странно рязък.

Те закачиха малка кошница е инструменти - лопатка, мистрия, метличка, на друго въже и я спуснаха. Барнаби взе инструментите и няколко минути работи мълчаливо.

Гроувър извади цигара и се канеше да я запали, когато Пиърс го спря:

- Каква цигара е това?

-„Бенсън и Хеджис“, естествено.

- Не тук. Вземи от тези. - Подаде му смачкан пакет с арабски надписи.

- Какво е това? - попита Гроувър, душейки пакета.

- Цигари от Кайро, естествено.

- За фасовете ли се тревожите?

- Просто внимаваме - каза Никое.

- Харесва ми - каза Гроувър. Изтръска една цигара и я запали, издишвайки замислено облак дим нагоре. Потръпна. - Прелест.

- Ще свикнеш - каза Пиърс.

- Качете ме горе - провикна се Барнаби. Пиърс и Никос задърпаха въжето.

- Ако това наистина е гробницата - каза Гроувър, - как според вас онези хорица изобщо са я построили?

- Сигурно по същия начин, по който ние я откриваме - каза Пиърс.

- Но долу има място само за един човек. В превода се говори за петдесет роби.

- И аз се питах - каза Пиърс. - Но след като гробницата е била започната, сигурно са били нужни повече хора, които да прокопават скалата и да издълбават големите камери.

- Аха.

Барнаби се показа зад ръба. Няколко минути не каза нищо, после запали цигара с треперещи пръсти.

- Е? - попита Гроувър.

- Това е. Трябва да е това. Сигурно е това. Разкопах около стъпалата и установих, че в скалата има проход, дело на човешка ръка. Едва ли е много широк - достатъчен за един човек, който да върви приведен. Но това не е необичайно за външните входове на някои гробници. Навътре ще се разшири.

Той се намръщи.

- Има само един проблем според мен и това е да копаем в толкова тясно пространство. Може би можем да спуснем двама души и да направим верига за изхвърляне на кошниците с пръст.

- Звучи добре - каза Пиърс, - но ще ни трябват всички мъже, с които разполагаме. — Той се обърна към Гроувър. - Колко ще останеш?

- Е, милата ми Силвия май не е от пустинните цветя. Не повече от пет или шест дни.

В тъмнината мъжете се спогледаха.

- Ако останеш в лагера, през това време тук ще разполагаме с четирима мъже. По-добре да действаме.

Пиърс и Никос се спуснаха и започнаха да работят в тандем - Никос копаеше и пълнеше кошницата с пръст, а Пиърс я изнасяше и я изсипваше навън. Беше бавна и тегава работа, но след час бяха разчистили седмото стъпало. Очертанията на спускащия се надолу в скалата тунел вече се виждаха по-добре, те се смениха и стигнаха нивото на осмото стъпало. После излязоха, а Барнаби слезе с Гроувър, който настояваше да отиде и не искаше и дума да става за друго. Смя се доволно по време на цялото спускане, но скоро се разкашля от прашния въздух в дупката.

Барнаби, като професионален археолог, работеше по-бавно, отделяйки повече внимание на подробностите, с които Пиърс и другите не си губеха времето. Изглежда инстинктивно знаеше къде да копае, разкриваше контури, определяше граници и изкарваше на бял свят прохода от пясъка. Лорд Гроувър, чиято едра фигура значително ограничаваше подвижността му в изкопа, често се изкатерваше до ръба и гледаше надолу в пропастта, клатейки глава и повтаряйки:

- Прекрасно. - Беше щастлив като детенце в пясъчник.

Барнаби разчисти деветото стъпало и началото на десетото. Когато излязоха, лорд Гроувър каза, че е по-добре да се връща при Силвия. Върнаха се при лендроувъра, бяха доволни и усмихнати, очаровани от успеха и тайната си.

На следващия ден работата в лагера спря. Четиримата мъже спаха до следобеда. Конуей и Лиза се качиха в гробниците на благородниците, просто за пред хората, но всъщност не свършиха нищо. На вечеря разговорите бяха спокойни, засягаха леки теми заради Силвия, която се появи в шалварести панталони и сладострастно прилепнала по тялото плетена блуза. Май беше в лошо настроение и се цупеше, като от време на време се оплакваше от мартинито си.

В десет се бяха върнали в цепнатината. Работеха на смени от по четиресет минути, като си разменяха работата на двайсет минути, завършиха десетото, единайсетото и дванайсетото стъпало. Коридорът вече влизаше два метра навътре в твърдата скала. Човекът, който копаеше, трябваше да използва малка ръчна лопатка и да работи на колене в неудобна поза.

Спряха за тази нощ на тринайсетото стъпало.

На сутринта Гроувър влезе в палатката на Пиърс.

- Как мина снощи?

С кръвясали очи и болящо тяло Пиърс отвърна:

- Стигнахме до стъпало тринайсет.

Гроувър изглеждаше недоволен.

- Какво има? Мислех, че напредваме добре.

- Говорих с Барнаби. Той казва, че е невъзможно да се предвиди колко стъпала има - може да са дори трийсет.

- Е и?

- Силвия.

Пиърс изстена и се обърна на другата страна.

- Много е нещастна тук.

Пиърс въздъхна.

- Много е кисела.

- Колко можеш да я задържиш?

- Довечера е последната ни нощ. Обещах й.

Пиърс изглеждаше възмутен.

- Добре - каза. - Значи довечера е последната ни нощ. А сега ме остави да поспя.

- Извинявай - каза Гроувър.

- Няма защо. - Той се обърна и сложи възглавницата върху главата си.

Тръгнаха рано вечерта, опасно рано. Когато лендроувърът изръмжа на излизане от лагера, Силвия видя светлините, които просветна мъждиво през плата на палатката.

- Защо колата отива някъде всяка вечер?

- За провизии - отвърна Гроувър.

- Всяка вечер ли?

- Разбира се, стандартна процедура.

- Колко хора отиват?

- Само един, обикновено.

- Добре - каза Силвия. - Да си направим парти.

- Не си облечена за парти, мила моя - каза Гроувър, като се намести така, че да седне върху дрехите й.

- В момента не съм облечена за нищо.

Той се усмихна.

- Не е точно така.

Тя седна в скута му и го прегърна.

- Не искаш ли да си направим парти?

- Не - каза той, прокарвайки пръст по гръбнака й. -Не съм в настроение.

- А за какво си в настроение?

- Сега ще ти покажа.

В цепнатината Барнаби и Пиърс работеха мълчаливо, пестяха дъха и силите си. Това беше последната вечер, когато можеха да използват четирима мъже на две смени. Когато Гроувър си тръгнеше, един щеше да остава в лагера, а работата значително щеше да се забави.

Разкриха четиринайсетото стъпало, после петнайсетото. Въздухът, осветяван от фенерчетата, беше жълт от прах. Бяха стигнали шестнайсетото стъпало, когато смяната им свърши. Коридорът вече се спускаше четири метра в скалата.

На върха Пиърс запали цигара, после я изхвърли. Устата му беше прекалено суха и спечена от работата в тунела.

- Понякога си мисля, че ще продължат вечно - каза той.

- Стъпалата ли? Възможно е, да знаеш. В гробницата на Тутанкамон са били само шестнайсет, но на Сети I са били трийсет и шест. Може да копаем седмици наред.

- Какво ще намерим накрая? Стая?

Барнаби поклати глава.

- Съмнявам се. Вероятно врата.

- Запечатана?

- Несъмнено.

Времето летеше бързо. Сякаш бяха минали само няколко минути, а вече вадеха Никос и Конуей и се готвеха да слязат отново. Пиърс се беше схванал от усилието и засъхналата по тялото му пот.

Копаха яростно на дъното. Барнаби вече беше обзет от нетърпение и работеше бързо като останалите. Двайсет и второто стъпало беше разчистено към полунощ. Пиърс беше изтощен, когато го издърпаха. Барнаби отвори термос с кафе и си наляха в чаши, от които се издигаше пара в тъмния въздух. Отдолу чуваха приглушения шум от работата на другите двама.

Пиърс слезе за последната си смяна в четири през нощта. Досега никога не бяха работили толкова усилено и чак до зазоряване. Той беше кълбо от болка и изтощение. Всяко мускулче протестираше, щом се помръднеше. Очите му бяха уморени и смъдяха от потта и праха.

Започнаха двайсет и осмото стъпало. Напредваха мъчително бавно. Той вървеше нагоре-надолу по коридора с кошниците пръст, а Барнаби копаеше. Пиърс вече не мислеше, не разсъждаваше - действията му бяха механични, несъзнателни. Така беше по-лесно.

Двайсет и девет стъпала.

- Не мога повече - каза Пиърс.

Барнаби само го погледна вяло.

Продължиха да копаят.

Трийсет стъпала.

- Става късно — провикна се Никос. - Да спираме?

- Кажи му ей сега - каза Барнаби.

- Ей сега - провикна се Пиърс.

Виждаше как небето над процепа просветлява, черното се превръща в тъмносиньо, после яркосиньо.

Слезе в тунела. Когато стигна долу видя, че Барнаби е спрял да копае.

- Какво има? - попита Пиърс. Барнаби седеше безмълвно и гледаше ръцете си с тъпо изражение.

После Пиърс видя - стъпалата бяха свършили. Намираха се пред квадратна врата. На вратата имаше печат, а върху печата имаше йероглиф. Печатът не беше строшен.

- Пише... - каза Барнаби, - пише Мекетенре. Неговата гробница е.

- Никога не съм чувал за него - каза Пиърс.

- Е, това е. Това е последната гробница.

И въздъхна дълбоко.