Пясък през пръстите

5. Търсенето

Първата стъпка беше съвсем логична: геоложко проучване, за да се определи местонахождението на гробницата. Пиърс и Никос тръгнаха сутринта по пътя от храма на Хатшепсут и отбелязаха средната точка. От там продължиха с определянето на северната паралелна линия и навлязоха с джипа навътре в пустинята. Използваха различни координати, тъй като не можеха да влязат в тръстиковите ниви. До обяд бяха определили третата точка на юг и бяха идентифицирали скалната урва, където вероятно се намираше гробницата. Отбелязаха я внимателно и се върнаха в лагера.

Междувременно рутинната работа продължи. Това беше необходимо, защото в Кайро щяха да станат подозрителни, ако от експедицията престанеха да пристигат цветни филми. Барнаби се занимаваше с преводите си. Лиза беше поела фотографията от Пиърс. Вървеше по-бавно, но не кой знае колко.

На следващата сутрин Пиърс и Никос излязоха и повториха проучването. Беше бавна и трудна работа, но когато свършиха, откриха, че резултатите се разминават само с няколко метра. Сега вече можеха да започнат.

След мръкване Пиърс, Никос и Конуей облякоха дебели пуловери и потеглиха. Минаха през селцето Курна и паркираха в подножието на хълмовете. Луната беше в първата си четвърт и хвърляше малко светлина, когато започнаха да се изкачват.

Пиърс никога не се бе изкачвал на тъмно. Непрекъснато се препъваше, охлузваше си коленете, риташе пръстите на краката си. От тримата Никос беше най-умел - движеше се безшумно напред и като че ли виждаше идеално. Когато Пиърс го попита как така, той каза: „Ям моркови“ и се разсмя.

Първите седемстотин метра не бяха зле, но след това теренът тръгна стръмно нагоре и те се озоваха в основата на съвсем отвесна скала. Никос я огледа критично и си погледна часовника. Беше почти два през нощта.

- Не тази вечер - реши той. - Всяка нощ ще имаме все повече лунна светлина. Да се връщаме.

Обратният път беше по-лесен. Пиърс откри, че си спомня пътя удивително добре. Когато се върнаха в лагера, всички бяха будни, с изключение на двете момичета.

- Още нищо - избоботи Никос. - Вървете да спите.

На втората нощ те достигнаха по-далеч и се изкачиха на една трета от височината на скалата. Бяха намерили прилична пътека, но скоро пътят им бе пресечен от свлачище. В три сутринта се прибраха. Този път никой в лагера не беше буден, въпреки че от палатката на Гроувър долитаха, странни шумове и кикот.

Отне им седмица да стигнат предполагаемото ниво на гробницата. Застанаха там - на петстотин метра височина фронтално на скалата, върху тераса, широка не повече от дванайсет стъпки, която продължаваше няколко десетки метра по скалата.

Някъде на този скален ръб се намираше входът на гробницата, но щяха да им трябват години, за да го разкопаят целия. С фенерчета в ръце те претърсиха внимателно цялото пространство, оглеждайки за следи от разкопаване в миналото. Не намериха нищо. Вятърът, пясъкът и вековете бяха ги изтрили.

- Гадно, а? - каза Конуей.

В три и половина през нощта спряха, за да го обсъдят и да изпушат по цигара. Пиърс провеси крака през скалния перваз и погледна към долината - зелената тръстикова нива чернееше на лунната светлина, погребалните светилища едва се различаваха, Нил беше скрит някъде на югозапад. Виждаха светлините на големите хотели в Луксор, но това беше единственият им ясен ориентир.

- Какво ще правим? - попита Пиърс, плъзвайки поглед по целия перваз. - Не можем да го изкопаем целия. Ще ни трябва цяла зима.

- Мисля - каза Конуей, - че е по-добре да си намерим археолог.

- Мислех, че ти си археолог - каза Никос.

- Съм, съм, само че...

- Да?

- Страх ме е от тъмното.

На следващата вечер Барнаби отиде с тях. Когато стигнаха до перваза, той спря, потри ръце и каза:

- Такааааа.

Огледа перваза, тебеширенобяла лента на лунната светлина. Сякаш продължаваше до безкрайност.

- Да осветим малко и да видим какво може да се направи.

Започнаха от единия край, рамо до рамо, всички плъзгаха светлините от фенерчетата си по перваза, за да осветят цялата ивица. Движеха се бавно, а Барнаби оглеждаше земята. На няколко пъти им казваше да спрат и отбелязваше мястото с камък. Друг път само се навеждаше и се взираше напрегнато в земята, а после ставаше и продължаваше, без да каже и дума. Отне им два часа да покрият цялото разстояние и когато приключиха, Барнаби беше сложил четири камъка на четири различни места.

- Първо започнете с тези - каза той. Те изключиха фенерчетата, които вече светеха бледожълто, и се спогледаха в мрака. — Според мен те са най-вероятните.

Започнаха да копаят. Първо на едното място, после на другото и така по ред. Търсеха следи от предишна работа - купчина чакъл, парче издялан камък - нещо, което да им подскаже строеж на гробница. Дванайсет дни копаха и на четирите места, прикривайки следите от работата си.

На намериха нищо.

В лагера бойният дух спадаше. Вече не бяха задружна компания - Пиърс, Никос и Конуей спяха през по-голямата част от деня, а другите се чувстваха изолирани, принудени да вършат механични, скучни задачи без вълнението на търсенето, което да ги крепи.

На сутринта, след като бяха изкопали четвъртата дупка, лорд Гроувър обяви, че си тръгва. Момичетата тръгваха с него, щял да се върне, но не знаел кога. Макар че Пиърс знаеше, че това е логично и необходимо - всеки богаташ, участващ в законен проект, бързо би се отегчил, - се почувства предаден и изоставен и каза на Гроувър няколко гадни неща, а той просто му се усмихна.

Лиза го отведе в палатката с провизиите, за да предотврати караницата. Когато останаха сами, тя каза:

- Уморен си.

- Знам. - Той разтърка очи с кокалчетата на пръстите си.

Тя отиде до хладилника и му забърка питие. Беше седем сутринта.

- Нима очакваше, че ще е лесно?

- Не - призна той.

- Трябва да си починеш — каза тя. — Ако продължаваш така, ще се съсипеш. Защо не си вземеш няколко дни почивка и не поработиш с нас по гробниците на благородниците?

- Не искам.

Тя се усмихна.

- Голям инат си, Робърт.

За първи път го наричаше по име. Почти без да мисли, той я целуна. За миг тя омекна в ръцете му, после се дръпна.

- Радвам се, че все още си човек - каза тя.

Не беше точно отблъскване, но почти.

Той я погледна - лицето и ръцете й бяха с махагонов загар. Косата й бе изсветляла до нежно кестеняво, очите й бяха все така сини като океана. Тя се усмихна и каза:

- А ти да се видиш как изглеждаш.

- Сигурно ужасно.

- Няма да е лошо да се обръснеш - каза тя, потърквайки бузата му.

Той пак се ядоса без причина. Изхвърча от палатката на слънцето и тя го последва.

- Робърт.

Той се обърна.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

- Не ми обръщай внимание - каза тя. Очите й гледаха право в неговите и за миг му се стори, че ще каже още нещо. Но тя не каза.

На следващата вечер те се върнаха на перваза с Барнаби. Отново го огледаха и сложиха още три камъка.

- Трябва да е някъде тук - каза Барнаби. - Трябва.

Нямаше какво друго да направят, освен да продължат да търсят.

Лорд Гроувър се приготвяше за тръгване. Три дни по-късно излезе от палатката си, беше облечен със спортното сако и широката вратовръзка и намери Пиърс.

- Е, аз потеглям - каза, протягайки ръка.

- Приятно пътуване.

- Ще поддържаме връзка — каза Гроувър. — Следващия месец ще съм в Бейрут.

- Добре.

- Не се обезсърчавай - каза Гроувър. - И не се колебай да поръчваш каквото ти трябва.

Пиърс кимна.

Гроувър запали цигара и пристъпи от крак на крак. Изведнъж сякаш се бе почувствал неудобно.

- Робърт, има нещо, за което искам да поговорим.

- Да?

- Ами, нямаше как да не забележа, че изпитваш интерес към секретарката ми. Ще съм ти признателен, ако си мил с нея.

Изненадата явно се изписа върху лицето на Пиърс.

- Моля те просто като приятел - каза Гроувър, вдигайки ръка. - Прави каквото знаеш. Но аз съм много привързан към нея, това искам да ти кажа. Ясно?

- Ясно - каза Пиърс.

Същата вечер подновиха разкопките. Беше бавна, изтощителна работа под линеещата луна и трепереха от студ. Копаха под първия маркиращ камък и не намериха нищо. При втория беше особено трудно и се изискваше повече от десет дни къртовски труд. Не намериха нищо.

Пиърс и Конуей отбелязаха мрачен ден на благодарността с мършаво пиле и бутилка скоч. Мина още една седмица, после още една.

- Три хиляди години - напомняше им Барнаби. - Не можете да очаквате чудеса след толкова много време.

Наближаваше Коледа. Бяха прекарали повече от два месеца в пустинята и нямаха нищичко, с което да се похвалят. Нито следа, нито намек, нито дори незначителна причина да се надяват, че са на прав път.

В лагера се състоя неформална среща - прегледаха наново картите, върнаха се по стъпките си. Пиърс и Конуей решиха да проучат още веднъж терена на сутринта. После Лиза и Барнаби отидоха да работят в гробниците, а другите спаха. От Кайро пристигна вест, че дотук снимките били превъзходни, най-добрите правени досега.

Теренното проучване приключи по обед на следващия ден. Пиърс откри това, което очакваше - че първоначалното проучване е било правилно. Според указанията в йероглифите гробницата се намираше на този скален перваз. Това означаваше, че някак си не я бяха улучили със седемте изкопа, които бяха направили досега.

Но да прокопаят целия перваз беше невъзможно. Трябваше да има друг подход, друг отговор, друг начин да се справят с проблема. На обяд той беше раздразнителен, потънал в собствените си тревожни мисли. Може би бе имало срутване, променило облика на терена и погребало гробницата под тонове камъни. Може би не беше на перваза, а над него в гладката скала. Може би, може би...

Лиза се приближи до него, докато той си допиваше кафето.

- Нещастен?

- Не скачам от радост.

- Ще ме заведеш ли на разходка?

Той вдигна очи към високото безжалостно палещо слънце.

- Не е ли топличко?

- Да - каза тя, - но не възразявам.

Тръгнаха на север от лагера към храма на Хатшепсут. През повечето време мълчаха, накрая Пиърс каза:

- Ти ме пазиш, нали? Не ми позволяваш да увесвам нос, държиш ме настрана от скандалите.

- Не съвсем. - Тя гледаше в краката си и вдигаше облачета пясък с обувките.

- Защо? - попита той, игнорирайки отговора й.

- Честно казано, не знам.

Стигнаха до храма, огромен и празен на слънцето, и влязоха под колонадите, за да се скрият от жегата. Навсякъде имаше йероглифи, описващи сцени от живота на Хатшепсут. Тя била силна и властна царица, една от най-известните жени в египетската история - може би най-известната след Клеопатра и Нефертити. Дъщеря на Тутмос I и Ахмес, тя се омъжила за своя полубрат Тутмос II, за да стане царица. После, когато съпругът й избрал за свой наследник едно момче, тя завзела властта и се качила на трона. Често носела фалшива брада, докато се правела на фараон.

След това момчето, което тя изместила, станало Тутмос III и разрушило всичките й паметници. Останали само два - обелискът в Карнак, най-високият в Египет, и погребалният храм в Тива.

- Кажи ми — каза Лиза, - защо толкова те интересува гробницата?

Пиърс сви рамене. Добър въпрос, на който той нямаше отговор.

- Парите ли ти трябват?

- Не.

- Тогава защо? Предизвикателството? Ти не си като лорд Гроувър. За теб това не е игра, начин да убиваш времето. Наблюдавах те, ти си сериозен, по-сериозен от всички останали.

- Може би е предизвикателството - каза Пиърс. - Възможност да докажа нещо, да направя наистина нещо.

- И опасно?

- Предполагам.

Спряха под една колона и тя облегна гръб на нея. Погледна го и каза:

- Бих искала да получа целувка.

Той я целуна, притискайки я към топлия камък, чувствайки гърдите й през грубата тъкан на ризата си. Тя не се дръпна, а го притисна силно. Когато той спря, за да си поеме дъх, тя каза:

- Много си заякнал, откакто започна това. - Прокара ръка по предмишницата му.

- От порядъчния живот е. Без жени, с много физически натоварвания. През по-голямата част от живота си съм седял пред пишещата машина.

- Щастлив ли беше, когато пишеше?

Въпросът го изненада - не се беше замислял дали продължава да е журналист. Беше ли? Не можеше да прецени - вдъхна аромата й и я ухапа лекичко по ухото.

- Какъв парфюм е това?

- Казва се „Пустинно цвете“.

- Без майтап?

Той пак я целуна, а после тя го хвана за ръка и отново тръгнаха.

- Знаеш ли, мисля, че си много по-мил, отколкото изглеждаш - каза тя.

- О, аз съм зъл и гаден.

- Нима! - учуди се тя.

След като разгледаха храма, тя каза:

- Мислех си за гробницата. Ами ако не е на онзи перваз?

- И мен това ме тревожи.

- Не, исках да кажа, ако инструкциите са грешни?

Пиърс поклати глава.

- Инструкциите са прецизни и недвусмислени. Барнаби смята, че са точни и трябва да се доверим на думата му. Те...

Нещо му хрумна. Нещо толкова ясно, толкова просто, че се изненада как не се беше сетил по-рано.

- Ела - каза той. - Да се връщаме в лагера.

Паркираха лендроувъра в подножието на планината, с лице към отвесната скала и перваза. Щом спряха, жегата се спусна около тях-беше два и половина, най-горещата част от деня, и въздухът направо можеше да се пипне като задушаващо дебело одеяло.

- Тук ли се катерите? - попита Лиза, вдигнала поглед към скалата. - Чак там?

Пиърс кимна, спомняйки си вечерите, през които бяха налучквали пътя в тъмното.

- Изглежда опасно — каза тя. - Защо дойдохме тук?

- Имам идея - каза той. - Виж превода на този пасаж. Инструкциите са ясни, но всички неподвижни точки зависят от една особено важна.

Той взе картата и надраска нещо.

- Ние предположихме че стартовата точка в средата на пътя от храма на Хатшепсут е тук. - Той посочи. -Но Нил се е свил, както каза Барнаби. Не знаем точно колко, въпреки че имаме приблизителна представа от руините, които се предполага, че са били пристанища и площадки по брега. Но ако изчислението ни е грешно, дори съвсем малко, местоположението на гробницата може да се промени радикално. — Той надраска вариантите върху скалата.

- Сега - каза той - да се върнем към текста, където се посочва „... към високата пукнатина, където птиците летят, защото те се доближават до [небето], както негово величество... “. Да потърсим висока пукнатина и да забравим за перваза. Имаш ли бинокъл?

С недоумение тя му подаде бинокъла. Той слезе от джипа и заоглежда скалата. Пукнатина, това им трябваше - цепка в скалата, дефект, прорез. Огледа скалата и не видя нищо. Беше трудно да види подробностите. Слънцето беше толкова ярко, че заличаваше сенките.

- Ще се вижда по-добре по-късно следобед.

- Май си права.

Той огледа пак бавно и внимателно. Нищо от дясната страна на перваза, после перваза, после лявата, продължи... чакай... спря... и се върна. Там имаше нещо. Цепнатина, истинска цепнатина на петдесетина метра на юг от перваза и привидно без достъп до нея. Как щяха да я стигнат?

Изглеждаше ужасно малка. В дъното на образуваната от нея ниша, може би стотина стъпки под върха на скалата, нямаше да има място и за един човек. Възможно ли беше гробницата наистина да е там, на такова малко работно пространство?

Имаше само един начин да разберат.

- Възможно е - каза Барнаби, потупвайки картата с молива си. - Съвсем възможно. Как ще стигнете дотам?

- Трябва да забравим цялата си работа досега. Пътеката по перваза не води доникъде. Трябва да намерим нов маршрут, който да ни отведе чак до върха. Довечера ще потърсим.

Търсиха тази нощ и следващата, и по-следващата без успех. На третата нощ Пиърс не можа да заспи. Лежеше в леглото си, загледан в плата на палатката. До него Никос спеше дълбоко. Пиърс завиждаше на способността на гръка да си почива в напрегнати ситуации, докато той беше натегнат като пружина, снопче нервно разочарование.

Пиърс стана от леглото и излезе навън, потрепервайки от хладния въздух. Едно питие щеше да го отпусне. Той се затътри през пясъка към палатката с провизиите и отметна капака.

Вътре беше Лиза и ядеше сандвич.

- Не можеш да спиш ли?

- Не. Какво има за пиене?

- Останал е малко джин.

Той си наля три пръста.

- Наздраве.

Лиза го наблюдаваше. Той усещаше погледа й върху себе си.

- Станало ли е нещо?

Тя поклати глава.

- Озадачаваш ме, това е.

- Е, и аз не те разбирам. Как така стана секретарка на лорд Гроувър?

- Скучна история.

- Тъкмо ще ме приспи.

-Ами - каза тя,-познавам лорд Гроувър от много време, още от войната. Той беше близък приятел на баща ми. Баща ми и майка ми загинаха в лондонския пожар. Така че след това той се върна и се погрижи за мен, изпрати ме в Гъртън Колидж и се погрижи да имам всичко необходимо. Беше голяма промяна, защото татко беше банков чиновник. Имах супер дебют и прекарах една година в Европа и учих в Швейцария. Разбира се, бях благодарна. Реших, че искам да му се отплатя, но той не искаше и да чуе. Накрая стигнахме до компромис и ето ме тук. Той ме води със себе си, където и да отиде. Понякога си мисля, че гледа на мен като на дъщеря. Странно.

- И аз мисля, че те възприема така.

- Ами ти? Винаги ли си бил журналист?

- Не. - Пиърс отпи от питието си. - Бях студент до Корея. След войната нямаше много смисъл да продължавам, така че година-две се оглеждах, работех в разни вестници и се мъчех да напиша книга за Корея. Така и не го направих, но имах възможност да отида в Брюксел през 1958, за да напиша статия за изложението. Получи се добре и така не се върнах в Щатите. Всъщност не харесвам Америка.

- Всички в Англия искат да отидат там.

- Е, да заповядат. Това е вулгарна страна.

- Хората никога не са доволни - каза Лиза почти на себе си.

Пиърс се усмихна.

- Много ми е късно за философстване.

- Да - каза тя. - Май е така.

Пиърс се събуди на следващата сутрин от звука на изстрел. Изтърколи се от леглото, нахлузи си ботушите и излезе.

Конуей стоеше навън с пистолета в ръка.

- Какво стана?

- Тая дивотия се е нагряла - каза Конуей, гледайки пистолета. — Ти знаеше ли, че се нагряват?

- Какво стана?

- Струва ми се - каза Конуей, издухвайки дима от дулото, - че по едно време ти прояви интерес към флората и фауната в региона.

Пиърс не каза нищо.

- Ако погледнеш зад палатката ми, ще видиш превъзходен местен екземпляр.

Той обиколи палатката и видя змията - сгърчена, все още потрепваща, с изпъната качулка. Беше голяма, дълга почти метър и половина и дебела като мъжка китка.

- Има ли други?- попита Пиърс.

- Стига де - каза Конуей.

- Господи! — възкликна Пиърс и пак си легна.

Следобед той помогна на Лиза и Барнаби със снимките. Те работеха в гробницата на Нахт, писарят на житниците при Тутмос V - по стените бяха изобразени сцени на жътва и реколта. Една стена беше особено добре запазена. На нея се виждаше писарят, надзираващ отделянето на житото от плявата, жътвата и товаренето на зърното в кошници.

Друга стена, частично разрушена, беше известна със сцената си на пиршество - сляп арфист и танцуващи момичета забавляваха седналите гости. Нахт и жена му се виждаха отстрани, седнали на трапезата. В краката им една котка ядеше риба.

- Ще заснемем цялата стена - каза Барнаби, насочвайки светлината. В гробниците нямаше електричество, както и в Долината на царете. Традиционно посетителите разглеждаха фреските с помощта на огледало, което екскурзоводът държеше и което отразяваше върху стените влизащата през вратата светлина. - После танцьорките отблизо и семейството с котката.

Пиърс намести триножника и настрои обектива. Всичките им цветни снимки се правеха на плаки голям формат.

Докато работеше, Барнаби каза:

- Ще стане бавно, Робърт. Не забравяй, че Картър е прекарал шест години в търсене на Тутанкамон.

- Ние нямаме шест години.

- Няма да е краят на света, ако не намерим гробницата.

Пиърс му хвърли бърз поглед-не звучеше като онзи Барнаби, с когото се беше запознал в Кайро, разтреперан от вълнение пред перспективата за злато. Археологът се беше променил и като си припомни изминалите два месеца, Пиърс видя симптомите на промяната, на които тогава не беше обърнал внимание.

В началото на експедицията Барнаби всяка вечер говореше разпалено за гробницата, очите му блестяха. През следващите седмици я споменаваше все по-рядко: преструвката, че е напълно погълнат от работата си по превеждането и заснемането - започнала заради Хамид Искандер - беше станала реалност. Барнаби вече не се интересуваше толкова от гробницата. Ежедневната му работа му стигаше.

Пиърс изпита смесица от завист, разочарование и гняв.

- Може би трябва да спрем да търсим.

- Съвсем не - бързо каза Барнаби. - Не ме разбирай погрешно. Просто исках малко да се отпуснеш и да осъзнаеш, че нетърпението доникъде няма да ни доведе.

- Добре - каза Пиърс. - Ще се отпусна.

Същата нощ намериха път към върха на скалата.

Беше стръмно и опасно, но възможно. Застанали на върха, тримата мъже спряха да си поемат дъх и да пушат. Пиърс погледна на юг, опитвайки се да види пукнатината, но тя беше скрита някъде в мрака. Беше много тихо и студено - всяка нощ ставаше все по-студено - и те виждаха как дъхът им излизаше на облачета в лунната светлина.

Той въздъхна и хвърли фаса си. През нощните си набези винаги носеха египетски цигари, така че ако някой намереше фасовете, да не заподозре нищо.

- Готови ли сте?

Подредиха се в колона - три сенки в мрака. Пиърс водеше, проправяйки пътека сред камънаците и песъчливия чакъл. Отне им половин час да стигнат до цепнатината.

Отгоре не беше кой знае какво - просто назъбена веобразна бразда върху лицето на скалата, изрязана в склона, широка около три метра. Не виждаха дъното, беше катраненочерно.

Пиърс насочи фенерчето си надолу. Лъчът смътно освети малко песъчливо местенце на дъното, широко малко над един квадратен метър.

- Има място само за един - каза Никос.

Пиърс прокара светлината странично по цепнатината, търсейки места за стъпване - стените бяха гладки.

- Ще трябва да ме спуснете - каза той.

- Може би ще е по-добре да отида аз - каза Конуей.

- Не, аз.

Никос започна да размотава въжето. Беше хубаво дакроново въже, два сантиметра дебело.

- Внимавай - каза му. - Там долу няма място за грешки.

Пиърс отново освети дъното на петдесетина метра от мястото, където стояха. Беше буквално с размерите на маса за карти, и ако се подхлъзнеше, щеше да падне чак в основата на скалата - може би още към сто и петдесет метра.

- Ще внимавам.

Той взе въжето и го завърза около кръста си, после направи примка, за да се държи. Беше нервен, дишаше бързо и плитко. Закачи фенерчето за колана си и изчака Конуей и Никос да хванат здраво въжето. После се прехвърли през ръба и започна да се спуска.