Пясък през пръстите

9. Асуан

Туристическият влак, специален експрес с климатик, който пътуваше до Асуан веднъж дневно, вземаше разстоянието за четири часа. Но той не качваше местни жители. Никос хвана следобедния влак заедно с останалите фелахини. Прозорците бяха широко отворени, пропускайки вътре прахта и горещия въздух. Седалките бяха груби дървени дъски, изгладени от хилядите седящи на тях пътници. Беше претъпкано с мъже в галаби и забулени жени в черни малааи. Някои носеха златни украшения на носовете си, а едно-две млади момичета на възраст за женене бяха с яркочервени кърпи на главите.

Никос се настани в края на един вагон и се надвеси през прозореца. Беше небръснат, лицето му беше изцапано с прах и мръсотия. В краката му имаше клетка кудкудякащи кокошки. Ако някой го попиташе, щеше да обясни, че ги дължи на брат си в Дарава, близо до Асуан.

Но никой не го попита. Оставиха го да си седи спокойно и да гледа монотонния пейзаж. Влакът пътуваше покрай източния бряг на Нил, спирайки на всяко селце по пътя. Селата бяха едни и същи - кирпичени къщи, прашни улички, финикови палми, тържествено пристъпващи камили и лаещи гладни кучета. Хората бяха шумни и приказливи, возенето на влака явно беше най-голямото събитие в живота им.

Абдул Бадиа, роден в Александрия през 1919 година. Живее в Луксор от 1938, бил се е с британците през войната. Професия - корабостроител. Не особено доходоносен занаят напоследък, поради недостига на дърво.

Повтаряше си тези факти на ум, отново и отново. През следващите две седмици той щеше да е Абдул Бадиа. Човекът на гарата в Луксор не се усъмни, когато си бе купил билет за Асуан, но рано или късно все щяха да го спрат. Когато това станеше, той трябваше да може да каже това и насън да го бутнат.

Абдул Бадиа.

Никос сам беше измислил биографията и тя имаше предимството да е отчасти вярна. Беше роден в Александрия през 1919, син на гръцки морски търговец и египетска курва. Баща му очевидно бил доста увлечен по жената и прекарал осем години в Александрия с нея, докато тя умряла от инфлуенца. После той се върнал в дома си в Патра и взел малкия Никос със себе си.

Йорго Караянис беше всепризнатата черна овца в семейството и така и не бе приет след връщането си в Гърция. Никос, незаконният син от чужденка, за която баща му така и не се беше оженил, пък не беше приет изобщо. Всъщност беше напълно пренебрегнат. Баща му се бе върнал в морето, оставяйки го в ръцете на неохотните роднини за месеци наред. След почти година беше вече осемгодишен, но говореше малко гръцки. Беше труден период. Накрая, когато навърши дванайсет, Никос избяга от Патра. И никога не се върна.

Също като баща си стана моряк и скоро се научи да допълва скромната си заплата, пренасяйки незаконно стоки от кораба, за да ги продава на брега. Опозна всички страни в Близкия изток и научи всичките им езици. Когато избухна войната, той беше на деветнайсет и се намираше в Александрия. Британската армия спешно се нуждаеше от преводачи и го наеха незабавно. По причини, които смътно разбираше, той така и не се сражава, не хвана пушка в ръцете си. Последното, което направи, преди да напусне Египет през 1948, беше да посети гробището Ел Аламейн, където надгробните плочи се простираха с километри навътре в пустинята.

Лудост.

Той въздъхна и загледа как влакът спира в поредното градче. Беше отегчен, затова мислеше така. Преди да тръгне от Луксор, си беше взел книга с намерението да я чете по пътя. За щастие Пиърс го беше спрял.

Фелахипите не четяха. Щеше да се набива на очи във влака.

Огледа другите пътници. Жена, която хранеше бебето си, загледана в празното пространство, двама мъже, които разговаряха, смееха се, старец с лице, набръчкано като сушена слива, и тънички глезени, подаващи се изпод робата, който безутешно гледаше в земята. Младо момче с очно заболяване, от което едното му око беше млечнобяло и изпъкнало. (Дарът на Нил - как го наричаха? Трахома.) Бебе, което тихо седеше в скута на майка си, докато мухите пълзяха около носа и устата му.

Във влака беше горещо. Той стисна здраво клетката с пилетата между краката си, за да не ги открадне някой. И през дрехите си усети издутината от скарабея. Беше дреболия, която бе взел от пода на гробницата, личен сувенир без стойност. Това му беше навик - винаги задържаше по нещо за спомен от всяка далавера, по която работеше. Още пазеше таса от колата на Ага Хан.

И скарабеят, макар и красив, беше дреболия. Беше издялан от блед аметист и красиво оформен, но в Египет имаше хиляди скарабеи и десетки хиляди фалшификати.

Дреболия.

Но човек не знае...

Опипа издутината разсеяно и се унесе в сън.

Асуан.

Някога е бил част от Долното царство, най-отдалеченият бастион на цивилизацията, граничният град. От Асуан започваше безкрайната пустиня и шепа смели кервани дръзваха да я прекосят към Нубия, страната на златото. На юг живееха дивите племена на Вават, Артет и Нам, които неведнъж нападали Египет с надеждата да го завладеят, но никога не успели.

По онова време имало два града, също като в Луксор - един за живите и един за мъртвите. Суану, на източния бряг, бил пазарът на града. Остров Елефантина бил духовният център.

Днес Асуан беше малък град по пътя за Хартум, който някога бил център на търговия, изследвания и пазар на роби. Асуан никога не беше загубил значението си, защото първият праг на Нил беше тук, първата голяма пречка пред пътуването с лодки на юг.

Тук Нил беше широк, но плитък, със стърчащи оголени скали и два големи острова по средата, Елефантина и острова на Киченер. Първият беше голям, образуван от черен гранит със странни гладки форми, които от разстояние приличаха на стадо слонове във водата. Киченеровият остров приютяваше дома и тропическите градини на лорд Киченер, английския генерал, който бе превзел и построил наново Хартум, след като въртящите се дервиши на Махди го бяха разрушили през 1885.

Асуан беше разположен в област с отличен гранит и египтяните режеха асуански гранит за всичките си важни паметници и сгради. Камъните се превозваха по течението на реката, за да се използват за големите храмове; един огромен обелиск все още се виждаше в края на града. Ако го бяха извадили, той би бил най-големият единичен каменен блок, използван от египтяните. Смяташе се, че тежи хиляда тона. Три страни от колоната бяха изрязани, преди в камъка да бъде открит дефект, който го правеше безполезен.

Никос не беше идвал в Асуан след войната и беше смаян от промените. Бял и блестящ, новият хотел „Катаракт“ се издигаше на Елефантина, други модерни хотели бяха разположени на източния бряг. Градът имаше нов, процъфтяващ облик. От разговорите, които дочу по улицата, разбра, че тук има два нови университета.

Но истинският източник на пари не можеше да се сбърка - язовирът. Асуан беше процъфтяващ град, забогатял от парите, донесени от работниците по язовира, намиращ се на седем мили южно от града. Започнат през 1960, язовирът даваше работа на трийсет и три хиляди работници на три смени. С наближаването на лятото повечето работа се вършеше нощем под светлината на прожектори.

Той тръгна по брега на реката, понесъл кокошките на главата си. Тук беше по-хладно, отколкото в Луксор и силният бриз държеше мухите настрана. Той погледна завързаните за кея фелуки, платноходки с триъгълни платна. Имаше всякакви форми и размери и с различна степен на занемареност.

Довечера, помисли си той. Довечера.

Когато се спусна нощта, пазарът оживя и той продаде кокошките си без проблем. За вечеря яде фул, национално ястие от бакла в олио с надеждата да не му стане лошо.

Пазарът беше космополитен. Докато го обикаляше, той се почувства сякаш е в Египет на бъдещето, нова страна, по-осъзната политически, по-просперираща и горда. Забелязваше дребни неща-бръснарница с изрязани от вестник снимки на Насър по стените, сергия с книги и списания на чужди езици, студенти, които разпалено говорят за философия, чужденки, които пазаруват, особено едри червендалести жени с пазарски мрежи.

Зачуди се какви са, но после чу на какъв език говорят. Бяха рускини, жените на инженерите, които работеха по язовира. Асуан беше руска колония с пет хиляди техници, които живееха там, обясни му един търговец на килими.

Египет се променя, помисли си той.

Към десет той се върна на брега на Нил и тръгна покрай фелуките. Неколцина моряци стояха до лодките си, пушеха и тихо си говореха, иначе районът беше пуст. Той избра една лодка, необичайно голяма и здрава на вид. После легна на земята и се престори на заспал.

- Да ви кажа - започна лорд Гроувър, докато седяха край вечерния огън, - чух една забележителна история, докато бях в Танжер.

Другите го погледнаха.

- Случайно се запознах с някакъв роднина на лорд Карнарвън и той описа два инцидента, които се случили, когато Карнарвън умрял. Починал от ухапване на насекомо тук в Египет.

- Комар - каза Барнаби. - Отведен бил в Кайро и починал там.

Гроувър кимна.

- Тогава се вдигнала голяма шумотевица за проклятието на фараоните.

- Не ми казвай, че...

- О, разбира се, че не вярвам. Но историите са интересни. Изглеждало, че той се оправял след ухапването, когато развил пневмония и умрял през април. Разказват, че в точния момент на смъртта му всички светлини в Кайро угаснали за няколко часа. Алънби бил върховен комисар по това време и разследвал спирането на тока. Не открил логично обяснение.

Пиърс вдигна рамене.

- Не сте чули всичко. В Англия кучето на Карнарвън извило жално и умряло в същия миг като господаря си в Египет.

Той се облегна, скръсти ръце и зачака.

- Притеснен ли си? - попита Конуей.

- Разбира се, че не - каза Гроувър. - Просто заинтригуван.

- Имаш ли куче?

- Не.

- Значи си в безопасност - каза Конуей.

Гроувър отпи от джина си.

- Кажи ми - каза Конуей, - проклятието само на богатите ли действа, или покосява и бедните?

Гроувър изсумтя презрително и запали пура.

- Няма основание за това - каза Барнаби. - В никоя от гробниците не пише нищо за проклятие на фараоните. По религиозните паметници има няколко неясни предупреждения за живите, които нарушават покоя на мъртвите, но не и смразяващи кръвта проклятия. Когато Карнарвън умрял през 1923, журналистите се нахвърлили на историята и я интерпретирали, както им скимне.

- Съжалявам за което - каза Пиърс.

- Когато гробницата била открита — продължи Барнаби, - се вдигнал страхотен шум. Това била първата сериозна археологическа находка във времето на масовите комуникации, радиото и вестниците. Репортерите направо наводнили мястото - както и посетителите, по четири хиляди месечно. Картър получавал по петнайсет странни писма на ден, веднъж се пошегувал, че получил писмо, в което го питали дали информацията в гробницата ще хвърли светлина върху войната в Белгийско Конго.

- Кога е било това? - попита Пиърс.

- През 1923.

- Нищо не се е променило - каза Лиза.

- В тези гробници, разбира се, се пазят някои неща - каза Барнаби. - Например жито. Чували ли сте за мумиевото жито? След две или три хиляди години можеш да го засееш и то ще покълне.

Гроувър пак изсумтя.

- Но не бих се притеснявал за проклятието - каза Барнаби. - Няма такова нещо. Разбира се - добави той, -двайсетдуши, свързани с гробницата на Тутанкамон, умрели при загадъчни обстоятелства. Но иначе...

- Какво? Какво каза?

- Двайсет души, каза двайсет души - поясни Конуей.

- Двайсет - повтори лорд Гроувър.

- По-добре се радвай на живота, докато можеш.

Лорд Гроувър се изправи.

- Смятам, че си прав.

Върна се в палатката си. Скоро след това чуха кикотене.

Пиърс се обърна към Барнаби.

- Сещаш ли се за урните, в които каза, че били вътрешностите на царя? Защо са го правили?

Барнаби се усмихна, явно доволен от въпроса.

- Това било част от процеса на балсамация. Думата мумия например идва от арабската дума мумиях, която означава битум или еврейска смола. На определени места тази смола сълзи от скалите. В Персия има планина, наричана „мумиева“. Египтяните добивали природни ресурси от много голяма територия. Вадели злато и мед от Палестина още преди пет хиляди години.

- За нас, разбира се, мумия означава запазено тяло. Естествените условия понякога също могат да го запазят.

- Разбира се - каза Конуей. - Нали един датчанин бил удушен и хвърлен в торфено блато. Блатото ощавило кожата и дрехите му и го запазило хиляда години.

- В Египет - каза Барнаби - заради сухия, горещ климат телата могат буквално да бъдат погребани в пясъка без допълнително третиране и да се запазят добре. Това се случвало с много селяни, които не можели да си позволят скъпото балсамиране и били запазени от климата. Всъщност сега повечето учени са съгласни, че химическото третиране на мумиите е имало частичен предпазващ ефект. В случая с фараоните процесът на мумифициране отнемал почти три месеца и бил много скъп. Първо мозъкът бил изваждан през носа с метална кука. После стомахът се разрязвал с каменен нож и се вадели вътрешностите. Понякога ги издърпвали през аналното отверстие, но...

Лиза стана и си тръгна.

- Както и да е - продължи Барнаби, - вътрешностите се поставяли в четири урни, така наречените канопи. Сърцето в една, белите дробове в друга, черния дроб в трета, стомахът в четвърта. В трупа сърцето било заменяно от каменен скарабей. Понякога връщали на мястото и истинското сърце, тъй като египтяните смятали, че сърцето е домът на душата, а не мозъкът. Накрая останките се измивали и изкисвали в солена вода в продължение на месец. После трупът се сушал още два месеца. Дотогава бил здравата маринован. Телесните отверстия се запечатвали с лен и смола, за да не проникнат бактерии, след което фараонът бил обвиван в платно, а превръзките - залети с катран. Хапи, песоглавеца, и Анубис надзиравали балсамирането. На някои изображения се вижда как Анубис гледа, докато балсаматорите претеглят сърцето на фараона на златна везна. Излишно е да казвам, че всяка стъпка от балсамирането се придружавала от ритуали и церемонии. Процесът бил много сложен.

- Толкова зор - казва Конуей - само за да държиш червеите настрана.

Лодките бяха охранявани през нощта. Към единайсет и половина дойде момче на петнайсет или шестнайсет години. Моряците го оставиха да ги пази и си отидоха.

Никос въздъхна с надеждата момчето да заспи. Така щеше да е най-просто. Ако имаше проблем, можеше да пострада - а все пак беше просто момче.

Никос лежеше на земята и се преструваше на заспал.

След час момчето излезе да нагледа лодките. Направи го безгрижно, вървеше от една лодка към друга. Когато стигна до Никос, се наведе и го разтърси.

- Хей - каза, - не може да спиш тук.

Никос тръсна глава, сякаш се мъчеше да се събуди.

- Какво?

- Не може да спиш тук.

- Защо?

- Полицията ще...

Никос замахна. Ударът беше нисък, улучи момчето в гърдите. То се закашля и падна назад. Никос мигновено стана и тръгна към него.

Нещо проблесна на лунната светлина. Нож.

- Внимавай - каза Никос. - Може да се порежеш.

Момчето се засмя напрегнато. Изправи се на крака и хвана ножа с лявата си ръка. Хвърли поглед нагоре към пътя.

След миг Никое осъзна, че се кани да вика за помощ.

Хвърли се напред.

Момчето беше уплашено, прекалено уплашено, за да използва ножа. Никос хвана ръката му, изрита го в чатала и жестоко заби юмрук в лицето му. Чу как нещо се строши, вероятно челюстта.

Момчето се строполи без звук.

- Извинявай, малкия - каза Никос. - Не е честно, нали?

Побутна момчето. Беше в безсъзнание, но дишаше.

Никос вдигна ножа и тръгна към лодките. Започна да реже въжето на една, когато усети нещо гладко и студено на гърба си.

- Много бавно, приятел - каза някакъв глас. - Направи крачка напред и пусни ножа. Много, много бавно.