Пясък през пръстите

1. Кайро

Първото, което съвременният пътешественик вижда от Египет, е завладяващо: летището в Кайро, разположено в равния кафяв пясък на пустинята, която се простира на километри сред притихналата жега. Това е пейзаж, който определено излъчва усещането за непроменено, безкрайно безвремие.

Пиърс долетя от Атина с витлов самолет на полските авиолинии - мръсна, тътнеща машина, която недоволно заподскача по пистата в Кайро и изсипа пътниците си в късната следобедна горещина. Авиолиниите съвсем наскоро бяха започнали да летят до Кайро, и то само по една причина - за да превозват в страната руски техници, които да работят по язовира.

Летището беше хубаво, почти прекрасно, с едва доловимата натруфеност на модерните египетски постройки, които караха хората да изглеждат като джуджета и контрастираха с бедността им. Мраморните подове бяха лъснати, а фризовете — монументални, но доставката на багажа куцаше, а митническите служители бяха лениви и заядливи. Той се радваше, че има виза от първото си посещение. Пътуващите, които планираха да си купят визи на летището, май щяха доста да почакат.

Той се отби в банката на излизане и смени малко пътнически чекове за египетски паунди. Банката беше закъсала с дребните - характеристика на всички банки в страната - и му платиха последните няколко пиастри в пощенски марки, като лаконично го посъветваха да изпрати картички у дома.

Той погледна парите. Банкнотите бяха добре, но монетите бяха с цифри изписани на арабски. Не ги разбираше преди, не ги разбираше и сега. Всички му се струваха еднакви. Излезе и хвана такси към града.

Пътуването траеше половин час по правата магистрала. Слънцето залязваше, обагряйки небето в розово, после в червено, после изведнъж в черно. Нямаше облаци и залезът изглеждаше доста неприветлив. Шофьорът на прекрасен английски му каза как през войната пустинята в този регион била огромен британски бивак. Пиърс не го слушаше.

Земята беше равна, пуста, ветровита, нямаше растителност, никаква следа от живот.

Влязоха в покрайнините на града, минавайки по широките улици, покрай които се кипреха елегантни имения, построени във викториански стил. Финикови палми нежно се полюшваха на вечерния бриз. Трафикът се сгъстяваше в криволичещо ято черно-бели таксита фиат, повечето очукани. Имаше малко частни коли.

Накрая се озоваха в сърцето на Кайро, шумен, бучащ, прашен град. Тротоарите бяха претъпкани с пешеходци - бизнесмени с костюми, търговци и магазинери с местни галаби, раирани като пижами. Всички разговаряха, жестикулираха, движеха се. Беше мъжка тълпа - само от време на време Пиърс виждаше жени, основно чужденки.

Продължиха по булевард „Сюлейман паша", покрай статуята на онзи човек, французин на име Ферие, който модернизирал армията на Мохамед Али. Стигнаха до централния площад на Освобождението, преименуван след революцията от юли 1952 година. Тук във вечерния въздух бликаха фонтани, дрънчаха трамваи и автобуси ръмжаха в облак сиви изгорели газове. Върху сградите, гледащи към площада, имаше ярки неонови табели на арабски и английски, рекламиращи TWA, Ролекс, LOT (полските авиолинии) и бира „Асуан“.

Таксито се качи по рампата пред тамошния „Хилтън”.

Той се върна.

- Робърт Пиърс - каза той на рецепцията.

Ниският тантурест мъж му се усмихна любезно.

- Паспорта, моля.

Пиърс му го подаде.

- Подпишете тук, моля. - Мъжът му подаде формуляр и повика пиколото, което се появи веднага. Мъжът връчи паспорта на момчето и то излезе.

Пиърс не мигна. Знаеше какво става - момчето щеше да занесе паспорта за регистрация в полицията. При първото си посещение той се беше развълнувал.

- Хей - беше казал, - къде е тръгнал с това?

- В полицията. Трябва да ви регистрираме. Ще ви го върне.

- Да има късмет да не го върне - се бе заканил Пиърс.

После мъжът бе казал:

- Един египетски паунд, ако обичате.

- Защо?

- Цената на регистрацията. Хотелът го прави като услуга за гостите, но ако не желаете да платите, можете да се регистрирате сам. Но опашките са дълги и...

- Няма значение - бе отвърнал Пиърс, подавайки на мъжа еднопаундова банкнота.

Сега бръкна в портфейла си и без да го молят, плъзна банкнота от един паунд по плота.

- О - усмихна се рецепционистът. - Идвали ли сте преди?

- Да - каза Пиърс. - Идвал съм.

Стаята му беше внушителна. С хубава гледка към крайбрежието на Нил. На юг се виждаха другите два големи хотела в Кайро, „Семирамис“ и „Шепърдс“. И двата бяха някак безвкусни, напомняха му на Маями Бийч.

На вратата се почука. Влезе момче и му подаде паспорта. Пиърс го прелисти и откри малък печат на страница 13 под визата за ОАР. Пишеше нещо на арабски, после на английски - регистрация за три дни, а после още на арабски. Сви рамене. И първия път печатът изглеждаше така.

Телефонът иззвъня.

- Ало?

- Робърт? Гроувър е, в 452 съм. Ще се качиш ли?

Гроувър отвори вратата.

- Робърт, така се радвам да те видя.

Пиърс се намръщи. Ставаше нещо - инстинктивно погледна над рамото на Гроувър, питайки се дали в стаята няма още някой. Беше празна.

- Влизай, момчето ми, влизай. — Гласът му беше изкуствено весел. - Питие, разбира се.

- Разбира се - каза Пиърс, още смръщен.

- Направих доста странно откритие - каза Гроувър, - което реших, че може да те заинтересува.

- Така ли?

- Да. - Той приготви питието. - Разбираш ли, това е доста важно - о, проклятие, свършил ми е ледът.

Пиърс погледна кофата за лед - беше наполовина пълна. Канеше се да каже нещо, когато Гроувър сложи пръст на устните си и поклати глава.

- Преди да ти кажа какво открих, нека да се обадя да донесат още.

Отиде до телефона, вдигна го и го обърна с дъното нагоре. Пиърс видя малък черен предмет, закачен отдолу.

- Румсървис? Донесете лед в 452, моля. Страшно съм ви благодарен. - Затвори. - Сега идва. А сега за откритието, питах се...

- Не мога да говоря за бизнес без питие - каза Пиърс. - Да отложим за минутка. - Извади бележника си и написа: КОГА РАЗБРА?

- Както кажеш, Робърт. Видя ли каква гледка! Стаята ми май е по-високо от твоята.

Гроувър взе бележника. ВЧЕРА СУТРИНТА. НИЩО НЕ Е ИЗТЕКЛО, НО НАСМАЛКО.

Пиърс стана с бележника в ръка.

- Прекрасна гледка. Това е второто ми посещение в Кайро. Градът е великолепен. СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ РАБОТИ?

- О да, да.

- Нямам търпение да го разгледам по-подробно.

- Мило момче, трябва да го направиш. Това е абсолютна необходимост. КАК Е ТВОЯТА СТАЯ?

НЕ СЪМ ПРОВЕРИЛ.

- Може би трябва да изчакаме до ноември, за да разгледаме града, както се полага. Тогава ще е по-хладно.

- Май си прав. НЕКА ПРОСТО ДА СИ БЪБРИМ.

- Така мисля - каза Пиърс. - Как върви подготовката?

- Прекрасно. Смятам, че ще сме готови да тръгнем след около седмица. Много е вълнуващо.

- Така е.

На вратата се почука. Сигурно беше румсървисът с леда. Пиърс взе бележките и ги натъпка в джоба си, докато Гроувър отваряше.

- Нямам никаква представа какво става - каза Гроувър. Вървяха към хотела на Барнаби. - Умът ми не го побира.

- Странно е - съгласи се Пиърс. - Не бяха сложили бръмбар в моята стая. Мислиш ли, че правителството те подозира?

- Не виждам защо. Във всеки случай, ако душат, ще чуят единствено куп многозначителни шумове. Бях зает с момичетата си - каза Гроувър.

- Е, каквото и да правиш, не докосвай микрофона - каза Пиърс. - Прави се на чист, докато се махнем оттук.

- Съгласен съм.

- Добре дошли - каза Барнаби. - Радвам се да те видя, Робърт. Добре ли пътува?

- Много. - Пиърс извади бележника си и написа. В СТАЯТА НА ГРОУВЪР ИМА БРЪМБАР. В ТВОЯТА?

Барнаби я прочете и сви рамене.

- Заповядайте, разполагайте се. Не е „Хилтън“, боя се, но ще трябва да се примирим.

- Какво имаш за пиене? - попита Гроувър. Обикаляше стаята, надничайки зад картините, под первазите на прозорците, над вратата, под мивката. На лицето му играеше усмивка.

Харесва му, помисли си Пиърс. За него това е част от играта.

- Само малко бърбън.

- Бърбън?

- Американско питие.

- Колко отвратително. Мислех,че са спрели да пият бърбън, когато са убили Дивия Бил Хикок. Това същото ли е, дето има вкус на скоч и меласа?

- Ако искаш.

- Искам, разбира се. Стаята е наред, между другото. Така че може би прикритието ни не е гръмнало.

Шпионските приказки дразнеха Пиърс, но той не каза нищо.

- Защо според вас се заяждат с мен?

- Не знам - каза Пиърс. - Може би лицето ти не изглежда почтено.

- Така ли мислиш? - Той се изкиска доволно.

Влезе Никос, след няколко минути последван от Конуей. Поздравиха се набързо. Пиърс извади карта на Луксор и я разгъна върху леглото.

- Всички сте запознати с първата част на операцията. Сега искате да разберете какво ще правим с онова, когато го намерим. - Той погледна към лорд Гроувър. -Ти позна оная вечер: ще прекараме съкровището с кораб по Нил. Можем да го натоварим по тъмно и да го изпратим. На сутринта, ако правителствените инспектори се появят, ще сме чисти като сълза и с празни ръчички.

- Откъде ще вземем лодка? - попита Никос.

- Нагоре по течението. Ще откраднем рибарска фелука от Асуан и ще се спуснем с нея надолу. Никой няма да ни свърже с лодка, открадната на двеста мили от нас. Египтяните непрекъснато крадат, доколкото разбрах, а и дървото не стига.

Барнаби слушаше, клатейки глава.

- Какво има?

- Знаеш ли колко са големи тези лодки? Не особено, мога да те уверя. А когато открили гробницата на Тутанкамон, само съкровището от преддверието напълнило четири товарни железопътни вагона. Ще ни трябва цяла флота от малки лодки.

- Не, трябва да мислим по втория си проблем - каза Пиърс. - Как да обърнем съкровището в суха пара. -Той огледа групата. - Барнаби предложи да го продадем на частни колекционери. Това е прекалено трудно, а и няма как да не се разчуе. Никос несъмнено може да намери прекупвачи, но ще загубим голям процент от общата стойност. Какво да правим?

Той направи драматична пауза.

- Добре, за бога - каза Гроувър, докато пуфтеше с пурата си. - Какво да правим?

- Ще го продадем на този, който най-много го иска.

- На Египет ли?

- Разбира се. Изпращаме им писъмце, няколко снимки на гробницата и една-две дрънкулки на стойност около двайсет хиляди долара. Съобщаваме им за откритието си и им даваме четиресет и осем часа да прехвърлят петдесет милиона долара в банковата сметка в Женева, която открих. Може мимоходом да споменем, че след четиресет и осем часа съкровището или ще бъде претопено, или предложено за продажба in toto на световните музеи. Първият в списъка според мен трябва да е музеят в Тел Авив.

В стаята се възцари мъртво мълчание. После Конуей се разсмя.

- Прекрасно - каза той. - Просто прекрасно.

- За четиресет и осем часа - продължи Пиърс - правителството няма да има време да търси съкровището ни. Няма да има време да гони мародерите. Няма да има време да направи друго, освен да осигури мангизите и да ги прати в Женева. Можем да уредим трансфера на парите от там с писмо. Не могат да ни проследят. Ще стане толкова чисто и анонимно, колкото е възможно.

- Добре - каза Никос. - Но все още не си обяснил как ще изкараме това чудо от страната.

- Там е номерът - няма да го изкарваме. Съкровището няма да напуска Египет.

Настъпи продължително мълчание, след което Барнаби каза:

- Но няма ли да се сетят? Няма ли да се сетят, както и ние, че е почти невъзможно да бъде изнесено от страната? Когато получат писмото, няма ли да предположат, че е още в Египет?

- На тяхно място ти би ли? - Пиърс поклати глава. - Не мисля, че би рискувал. Не и когато си изправен пред перспективата да го претопят или да го изложат в Израел. Ако са съвършено сигурни, че съкровището съществува — а ние ще се постараем да ги убедим, - те трябва да действат, както желаем ние. Нямат избор. Залогът е огромен.

Барнаби стана и закрачи из стаята. Допуши цигарата си,без да каже нищо, превъртайки плана в ума си. Беше хитър, хитър като оригиналните йероглифи. Приемствеността на хитрината някак му допадаше.

- Окей. Какво да правим?

- Натоварваме част от съкровището - не цялото -на лодка и се спускаме към Кайро. Вземаме само най-ценните предмети. Това ще е застраховката ни, в случай че планът се провели. Ако египтяните решат да не плащат, ще имаме нещо срещу усилията си. Вероятността да постъпят така е минимална, толкова минимална, че мислех да не вадим нищо от гробницата. Но смятам, че е най-добре да сме разумни, дори това да ни създаде неприятности.

- Когато стигнем в Кайро, скриваме съкровището или в града, или в пустинята наоколо. Не би трябвало да е трудно да намерим къде. Когато е на сигурно място, изпращаме писмото си. Дотогава ще сме се върнали в Луксор, където ще продължим да копаем невинно още няколко месеца. Правителството в Кайро ще открие съкровището и ще има невероятна публичност. Ще се чувстваме глупаво, че работим усърдно по такъв тесногръд проект, когато това великолепие през цялото време е било направо под носа ни. Но ще вдигаме рамене и ще говорим неясно за напредъка на науката чрез обикновени стъпки. Половин година след това ще сме богати.

Пиърс се усмихна. Останалите му отвърнаха.

- Имаме ли окончателно разрешение от онези по старините? — попита той Барнаби.

- Да. Всичко е готово. Лендроувърът е натоварен с всичко необходимо. Никос ще го откара в Луксор сутринта. Можем да отидем там със самолет вдругиден.