Разбивач на сърца

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лорен нарочно удължи гостуването си у семейство Вандерман. Имаше нужда от време, за да се настрои за изпитанието, което й предстоеше.

В един миг всичко се бе променило. Тя беше свикнала да гледа на своя дом като на сигурно убежище, където можеше да намери мир и спокойствие след тежкия работен ден. Но той й беше отнел това. Този психопат с прозвището „неиз“, дадено му от агентите на ФБР, което означаваше „неизвестният субект“.

От колко време я наблюдаваше? Дали тази нощ пак щеше да седи в удобния си стол и да я гледа? При тази мисъл Лорен пребледня. Много скоро щеше да влезе в спалнята си и да се приготви за лягане, докато камерата следи всяко нейно движение.

Изведнъж изпита неудържимо желание да обуе маратонките си и да хукне навън. Не можеше да го направи, разбира се, навън беше тъмно, а бягането не влизаше в одобрения от Уесън график. Въпреки това на Лорен й се щеше да го стори. Тя си въведе този режим на бягане за здраве, след като научи, че брат й е болен от рак. Това бе един отдушник, начин да се справи със страха си. Обичаше физическите упражнения, обичаше да изразходва силите си до край, да тича все по-бързо и по-бързо, докато главата й се прояснеше и можеше да усеща само биенето на сърцето си, хрущенето на клонките под краката си и ритъма на дишането си и да продължава да се носи по криволичещата пътека около езерото. Забравяше за всичко наоколо, докато тичаше все по-бързо и по-бързо, докато не усетеше прилив на енергия. За кратко време паниката изчезваше и тя се чувстваше възхитително жизнена и съвършено свободна.

Сега копнееше да усети това чувство и отново сама да управлява живота си. Състоянието, при което изпитваше ту ярост, ту страх, направо я подлудяваше.

— Внимавай с тази чашка, мила. Нали не искаш да я нащърбиш.

Предупредителната забележка на Виола я върна обратно в настоящето. Съседката продължи да й разправя последните клюки, които бе научила в дамския бридж клуб. Лорен се опитваше да я слуша, докато привършваше бърсането на синия сервиз от костен порцелан. След като кухнята бе почистена, тя последва старата жена на верандата и седна до нея в люлката. А Беси Джийн хвана Ник под ръка и го поведе на разходка из имота, за да се похвали със своите петунии и зеленчуковата си градина. Уличните лампи едва-едва осветяваха задния двор.

Ник се интересуваше повече от тъмния, обграден с дървета празен парцел зад къщата на Лорен, отколкото от градината. Гъсто обрасъл с храсти, той беше истинско убежище за психопата, когото издирваха. Можеше да се скрие тук и да наблюдава или пък да се прокрадне в къщата на Лорен.

— Децата играят ли понякога на празния парцел? — попита той Беси Джийн, след като похвали градината й.

— Преди играеха, но вече не ходят там. Не и след като Били Клиъри пострада здравата от отровния бръшлян. Бил по спортни гащета и нагазил в бръшляна. Но както ми каза майка му, било страшно болезнено. Две седмици момчето не можело да си седне на задника. Щом се оправи, Били и неговите приятели се преместиха да играят край езерото.

След като обиколиха къщата, Беси Джийн извика на Виола:

— Тъкмо разправях на Николас как Били Клиъри обичаше да играе зад къщата на Лорен, докато отровният бръшлян не нажули дупето му.

Тя се изкачи по стълбите и се отпусна в един плетен стол.

— Казах на Николас, че никой вече не припарва там — обясни Беси Джийн.

— Това не е вярно — възрази Виола. — Не помниш ли, сестричке? Преди няколко седмици едни деца отново играеха там. А Татко стоеше изправен на задните си лапи до замрежената врата и лаеше ли, лаеше. Трябваше да я затворим, за да го успокоим.

Беси Джийн кимна утвърдително:

— Хич не ми се вярва да са били деца. Вече се смрачаваше. Сигурно е била миеща се мечка. Всъщност, сега като се замисля, ми се струва, че някое диво животно си е намерило там убежище, щото през онази седмица Татко на няколко пъти се скъса да лае.

— Да, така беше — съгласи се Виола.

Ник се облегна на перилата.

— Преди колко време се случи това? Спомняте ли си?

— Не съм сигурна — каза Беси Джийн.

— Аз си спомням — обяви Виола. — Тъкмо бях приготвила Големите момчета.

— Големите момчета ли?

— Доматите — обясни тя.

— А кога се случи това? — търпеливо я попита Ник.

— Преди близо месец.

Беси Джийн не беше съгласна. Тя смяташе, че Виола има грешка и че не е било чак толкова отдавна. Сестрите се препираха няколко минути, преди Лорен да се изправи, за да привлече вниманието им и да сложи край на назряващия конфликт.

— С Ник трябва да тръгваме.

— Да, мила, сигурно искате да разопаковате багажа и да се настаните? — отбеляза Виола.

— Тя изглежда много уморена, нали, сестричке? — обади се Беси Джийн.

Ник беше напълно съгласен — Лорен наистина имаше изтощен вид. Под очите й се виждаха тъмни кръгове. При първата им среща в къщата на свещеника изглеждаше съвсем различно. Когато разбра, че Томи е добре, тя се успокои напълно и за кратко време сякаш имаше съвършено безгрижен вид.

Но това беше преди брат й да й съобщи за смахнатото копеле, което искаше да я убие. За нейна чест трябваше да се признае, че не припадна, нито я обзе истерия, както би станало с някои други жени. И Ник си спомни колко силна се беше показала по-късно, когато бе уговорила Пит да й позволи да заложи капан. Какви ли запаси от сили и издръжливост притежаваше все още? За бога, той се надяваше да са достатъчно, за да издържи до края на този кошмар.

— Много ви благодаря за вечерята, беше чудесна — каза Лорен.

— Ще ти дам моята рецепта за ястието с макароните — обеща Виола.

Беси Джийн се навъси.

— Каква рецепта? Ти следваше указанията на опаковката на „Крафт“ — макарони със сирене. Просто й купи една от магазина, сестричке.

Ник също благодари, а след това нехайно прегърна Лорен през раменете. Беси Джийн придружи двойката до края на градинската пътека и им отвори пътната врата.

— Очите ти непрекъснато шарят, Николас! — отбеляза тя. И за да не би младият мъж да се обиди, побърза да обясни: — Аз забелязвам дребните неща. И знам, че от момента, в който стъпи на нашата веранда, ти непрекъснато наблюдаваш околността. Не те критикувам — добави тя. — Просто го отчитам. Винаги си нащрек, нали? Струва ми се, че в школата на ФБР са те обучили.

Ник поклати глава:

— Всъщност аз просто съм любопитен.

Тя му се усмихна, а зелените й очи искряха. Ник предположи, че като младо момиче е карала мъжете в Холи Оукс да тичат подире й.

Като се приведе до Лорен, тя прошепна настоятелно:

— Харесва ми тоя млад мъж. Не го изпускай, мила.

— Ще се постарая — обеща усмихнато тя. — И аз го харесвам.

— Ние със сестричката знаем всичко за биологичния часовник на жената — каза тя. — Много на твоята възраст вече имат по две-три деца. Време е да помислиш за задомяване.

— Да, госпожо — отвърна сконфузено Лорен.

Знаеше, че е безсмислено да спори с Беси Джийн или да споменава, че много жени изчакват да навършат трийсет, за да се задомят и че самата тя има още няколко години до този исторически рожден ден. Беси Джийн беше пряма, прекалено самоуверена и деликатна като ковашки чук, но въпреки това Лорен я харесваше. Имаше си недостатъци, но бе честна и мила. Е, понякога…

— О, я гледай, това са Джъстин Брейди и Уили Лейкмън.

Съседите от другата страна на улицата изнасяха една голяма сгъваема стълба от задния двор. Единият мъж я подпря отстрани на къщата и започна да се изкачва по нея, докато другият я придържаше.

Беси Джийн ги поздрави отдалече на висок глас и се усмихна, когато те й помахаха.

— Твърде късно е за боядисване — отбеляза Ник.

Едва бе произнесъл тези думи, когато някой вътре от къщата включи прожекторите.

— Джъстин е младежът на стълбата — обясни Виола. — Казах ви за него. Когато ме видя да се бъхтя в градината, веднага дойде да ми помогне. В началото нито един от тях не ми харесваше, но оттогава промених мнението си.

— Защо не ги харесваше? — попита Ник, като не откъсваше очи от високия мускулест мъж на стълбата, който се опитваше да измъкне един нож за маджун от задния джоб на дънките си.

— Смятах ги всичките за некадърници, ама те са си просто противни и груби. Иначе държат на думата си — каза тя и кимна. — Собственикът господин Морисън се е уговорил с момчетата да боядисат къщата му, вместо да плащат наем. Той замина за Флорида да се попече на слънце и ще се върне след празненствата.

— Сега за първи път ги виждам да оправят нещо около дома — рече Беси Джийн. — Но ще ви кажа, че почти всяка вечер през последните две седмици отиват в бара на Втора улица и пият, докато дойде време да го затворят. Хич не ги интересува, че съседите им се опитват да поспят. Пеят, смеят се и вдигат страшна гюрултия, когато се прибират у дома. Наблюдавала съм ги от моя прозорец и точно преди две седмици единият от тях припадна в предния двор. Сигурна съм, че беше Марк Ханоувър. Прекара там цялата нощ. Срамота е да се държат така и да се насмукват като прасета.

Сестрите явно имаха различни мнения за наемателите на съседската къща.

— Но сега държат на думата си — напомни й Виола. — А Джъстин ми каза, че щом свършат работата си в абатството, ще ремонтират къщата, дори това да означава да работят от изгрев до залез. Сигурна съм, че ще го направят.

Ник през цялото време се опитваше да разгледа по-добре Уили Лейкмън, но той бе гърбом към улицата и носеше бейзболна шапка. Дори да се обърнеше, агентът се съмняваше, че ще може ясно да види лицето му. Уили и Джъстин изглеждаха горе-долу еднакви на височина.

Ник реши да се приближи до тях и да ги поздрави. Може би щеше да успее да накара и третия наемател да излезе, за да огледа и него. Но планът му се промени, когато видя, че Лорен едва не заспиваше права.

— Хайде, скъпа. Да вървим да си лягаме.

Лорен го последва до колата и му помогна да пренесе багажа. Вътре в къщата бе тъмно, светеше само една малка лампа за четене, сложена до телефона. Всички завеси бяха спуснати. Телефонът иззвъня точно когато тя започна да се изкачва по стълбите с чантата си със спално бельо. Лорен я пусна на пода, светна една лампа и побърза да отиде във всекидневната. Ник я беше предупредил, че по всяко време в къщата й ще има поне един агент на ФБР, затова не се изненада, когато въртящата се врата към кухнята се отвори и един мъж, облечен с черен панталон и бяла риза с дълги ръкави, навити до лактите, забърза към нея. Държеше сандвич в едната си ръка и на колана му имаше пистолет.

Той успя да стигне преди нея до телефона, който беше на бюрото между всекидневната и трапезарията й. Провери кой се обажда и взе едни слушалки, окачени до апарата, а след това й направи знак да вдигне слушалката.

По номера, който се изписа на екранчето, тя разбра, че е Мишел Брокман. Тя беше най-добрата приятелка на Лорен и скоро щеше да се омъжва.

— Здрасти. Как разбра, че съм се върнала?

— Ние живеем в Холи Оукс, забрави ли! — възкликна Мишел. — Хайде сега, кажи ми, вярно ли е? Наистина ли някакъв мъж те е заплашвал в Канзас Сити? Ако е така, никога повече няма да ти позволя да напуснеш града.

— Не се притеснявай — успокои я тя. — Това беше просто някакъв тип, който се мисли за забавен. Властите разследваха случая и казаха, че не бива да го приемаме на сериозно.

— О, това е чудесно! — с въздишка изрече Мишел. — Добре, тогава ми кажи кой е онзи хубавец?

Смехът на Мишел избухна от другия край на жицата. Този смях винаги караше Лорен да се усмихва. Извираше дълбоко от нея и звучеше радостно и дяволито. Двете се бяха запознали на месечния рибен пикник, който се организираше за набиране на средства. Лорен беше от една седмица в града и дори не бе разопаковала багажа си, когато Томи й предложи да се включи в кухнята. Мишел също беше ангажирана.

Двете веднага се сприятелиха, макар че бяха пълни противоположности. Лорен бе сдържана, а Мишел — темпераментна. Беше и много мила и деликатна. Лорна Хамбърг притисна Лорен до стената и се опитваше да измъкне колкото е възможно повече информация за статията, която смяташе да напише за новодошлата, или както я наричаше — „чужденката от Чикаго“. Мишел едва измъкна Лорен от тази досадница и не позволи на Лорна да я тормози. От този момент двете станаха най-добри приятелки.

— Попитах те кой е той.

— Не знам за кого говориш — отвърна Лорен, нарочно дразнейки приятелката си.

— Престани с тези игрички. Ще умра от любопитство. Искам да знам. Кой е хубавецът, дето си довела със себе си у дома?

— Нарича се Николас Бюканън. Спомняш ли си, казвала съм ти, че брат ми е живял у семейство Бюканън в детските си години? Ник е най-добрият приятел на Томи — обясни й тя. — За първи път се срещнахме миналия уикенд.

— И какво? Спа ли вече с него?

Лорен усети, че се изчервява.

— Ще почакаш ли за минутка?

Тя сложи ръка върху слушалката на старомодния телефон и прошепна на агента:

— Необходимо ли е да подслушвате този личен разговор?

Агентът с всички сили се стараеше да не се усмихне. Той свали слушалките и се отдалечи. Лорен издърпа стола и седна до бюрото с лице към стената.

— Направи ли го? — попита отново приятелката й.

— Кое?

— Престани да ме измъчваш! Спа ли вече с него? Чух, че бил страхотен.

Лорен се засмя.

— Мишел, не бива да задаваш такива въпроси.

— Аз съм най-близката ти приятелка и се притеснявам за теб. Ти имаш нужда от секс, Лорен. Ще се отрази добре на тена ти.

Лорен започна да драска нещо в бележника с някаква химикалка, която бе грабнала от притеснение.

— Какво му има на моя тен?

— Нищо, което да не може да се оправи със секс. Лицето ти ще стане по-свежо.

— Ще използвам руж.

Мишел въздъхна пресилено:

— Нямаш намерение да ми кажеш, нали?

— Така е.

— Той наистина ли е само приятел на брат ти?

Лорен наведе глава. Чувстваше се ужасно, задето трябваше да излъже най-добрата си приятелка, но знаеше, че когато всичко приключи, най-накрая ще може да разкрие истината на Мишел.

— Не, той не е само приятел.

Тя се извърна на стола, за да погледне Ник. Той беше застанал в предния коридор заедно с един друг агент и кимаше мрачно, докато онзи му говореше. Но когато усети, че тя го гледа, се усмихна.

Лорен отново се обърна към стената.

— Случи се най-странното нещо на света, Мишел — прошепна тя.

— Какво?

— Влюбена съм.

Мишел веднага стана скептична.

— Не, не си. Как просто ей така ще се влюбиш! Не го вярвам.

— Вярно е.

— Честна дума? Но тогава е станало адски бързо!

— Знам — отвърна тя. Отново взе химикалката и започна да рисува.

— Той трябва да е супер мъж, щом е успял да стигне до сърцето ти. Нямам търпение да го видя.

— Ще го видиш и съм сигурна, че ще ти хареса.

— Не мога да повярвам на всичко това. Сигурно направо е изумителен, за да привлече вниманието ти. Здравата си хлътнала, нали?

— Предполагам.

— Това е потресаващо! — възкликна Мишел.

— Е, не е чак толкова ужасно — взе да се оправдава Лорен.

После се засмя. Мишел винаги й създаваше добро настроение. Тя драматизираше нещата и много открито изразяваше чувствата и мненията си, докато Лорен запазваше всичко за себе си. След като бе завършила гимназия, Мишел бе единствената й приятелка, с която споделяше.

— Знам какво става в тоя твой изкривен мозък. Винаги се опитваш да разбереш какво не му е наред на мъжа и винаги играеш на сигурно. Само защото веднъж си се опарила…

— Два пъти — поправи я тя.

— Онзи тип от колежа не се брои — каза Мишел. — Там всяко момиче поне веднъж страда от несподелена любов. Брои се само онзи смахнат тип от Чикаго.

— Наистина беше смахнат — съгласи се Лорен.

— И само защото не си го преценила правилно, стигна до заключението, че всички мъже са измет. Освен моя Кристофър. Него винаги си го уважавала.

— Разбира се, аз обичам Кристофър.

— Аз също — въздъхна приятелката й. — Толкова е мил.

— И Ник е такъв.

— Не обърквай нещата, Лорен. Този път следвай чувствата си.

— Какво означава да не обърквам нещата?

— При твоето минало…

— Какво минало?

— Недей да се ядосваш на мен. Просто ти казвам каква е ситуацията. Ти не се ползваш с добро име сред мъжете. Искаш ли да ти изчета списъка на тези, които си отхвърлила?

— Не съм обичала нито един от тях.

— Ти никога не си си позволявала да опознаеш достатъчно добре някой, за да разбереш дали връзката има бъдеще.

— Не ме интересуваха.

— Несъмнено. Всички в града бяха толкова сигурни, че Стив Бренър ще успее да те съблазни. Разправял на хората, че иска да се омъжи за теб.

— И аз чух за това. Дори не го харесвам и със сигурност никога не съм го насърчавала. Този човек ужасно ме плаши.

— Аз го харесвам, Кристофър също. Стив е очарователен, забавен и остроумен. Всички го харесват, само ти не.

— Беси Джийн Вандерман и нейната сестра не го одобряват.

— Че на тях никой не им допада! Не обичат католиците, защото са прекалено нахакани. Току-що чух, че според Виола в бингото на равин Спиърс има нещо съмнително.

— Ти се шегуваш.

— Смяташ ли, че бих могла да си го измисля?

— Кажи ми нещо. Как така разбра толкова бързо, че Ник е при мен?

— По горещата линия. Докато Беси Джийн е стояла навън пред къщата, сестра й се вмъкнала обратно вътре, обадила се на майка ми и тя ми каза. Всички знаем как Виола обича да разкрасява нещата. Рекла, че ти се сгодяваш, но с мама не й повярвахме. Смяташ ли някой ден да се омъжиш за Николас, или е твърде рано да ти задавам този въпрос?

— Ти току-що ме попита дали спим заедно — напомни й Лорен.

— Не, попитах те дали правите секс.

— Истината е, че Виола не е разкрасила нещата. Аз ще се омъжвам за него.

Мишел възторжено изпищя:

— Защо не ми каза веднага! Сериозно ли говориш? Ти наистина… Не мога да повярвам. Всичко това се случва прекалено бързо, за да може моят мъничък мозък да го възприеме. Вече определихте ли датата?

— Не — призна Лорен. — Но Ник иска да се оженим наистина много скоро.

— О, божичко, това звучи страшно романтично. Почакай само да кажа на Кристофър.

— Ще ми бъдеш ли шаферка?

Мишел прекъсна разговора, за да съобщи новината на родителите си. И двамата подред грабнаха слушалката, за да честитят на Лорен. Когато Мишел я взе отново, бяха изминали още десет минути.

— Да, ще ти бъда шаферка. За мен е чест, че ме помоли. О, това ми напомня нещо. Обадих се, за да ти кажа, че роклята е готова. Можеш да я вземеш утре. Пробвай я още един път. Не искам никакви издънки в деня на сватбата.

— Добре. Нещо друго?

— Очаквам да се запозная с Ник на пикника.

— Какъв пикник?

— Как така, не знаеш ли? Абатът организира голям благодарствен прием край езерото за всички, които са работили усилено по подготовката.

— Кога е било решено това?

— О, вярно, ти не беше в града. Имаше го в неделния бюлетин, но ти беше в Канзас Сити. О, боже мой, забравих да те питам. От тая новина за Ник направо се побърках. Беше толкова… нехарактерно за теб… Забравих да те питам, брат ти добре ли е?

— Да, той е добре. Този път медицинският му картон е чист.

— Значи няма да има химиотерапия?

— Не.

— Слава Богу — в гласа на Мишел прозвуча облекчение. — Той вече върна ли се у дома?

— Не. Той и един негов приятел ще докарат колата ми тук веднага щом приключи ремонтът.

— Трябва да си купиш нов автомобил.

— Ще го направя някой ден.

Лорен изведнъж изпусна писалката. Беше драскала разсеяно в бележника, но сега видя какво бе направила. По целия лист имаше изрисувани сърца, разбити сърца. Лорен дръпна листа и започна да го къса на парченца.

— Отец Том все още не знае, че всичките пари са отишли, нали?

Лорен погледна назад, за да разбере дали Ник и другият мъж все още са в коридора, но ги нямаше.

И макар че беше сама в стаята, тя все пак сниши глас:

— Не, Томи не знае, че парите ги няма. Казала съм единствено на теб и Кристофър.

— Бог да ти е на помощ, ако Томи открие това. Постави се на неговото място. Той е прехвърлил на теб своя дял от тръста, когато е влязъл в семинарията, смятайки, че имуществото на дядо ти ще бъде в сигурни ръце и че ти ще бъдеш осигурена за цял живот. Как ще се почувства, като открие, че тези гадни адвокати са окрали всичко до последния цент, като са искали невероятно големи хонорари — възмущаваше се Мишел. Колкото повече говореше за тази несправедливост, толкова по-гневен ставаше гласът й. — Милиони долари за хонорари — напомни тя на Лорен. — Те трябва да изгният в затвора. Онова, което са ти причинили, е престъпление.

— Не на мен — поправи я Лорен. — На дядо ми. Те са го измамили и аз затова ги преследвах.

Трябваше й цяла година, за да открие адвокат, който да се съгласи да се захване с една от най-големите и могъщи юридически фирми в Париж. Но дори той първоначално се беше съпротивлявал, докато не прегледа документите и не разбра какво са направили. Тогава позицията му изцяло се промени. Искаше да им бъде забранено да практикуват. На следващата сутрин заведе делото.

— Не губи надежда. Продължаваш да се бориш, за да получиш каквото ти се пада по право. Адвокатите са мръсници! — въздъхна приятелката й.

— Я се засрами. Ти се жениш за адвокат, забрави ли?

— Когато се запознах с него, не беше.

— Мишел, моли се тази работа да се уреди скоро. Похарчих всичко до последния цент за адвокатски хонорари и за ремонта на заведението. Трябваше да взема и кредит от банката. Само Бог знае как ще успея да го изплатя.

— Адвокатите, с които се бориш, се надяват да се откажеш. Спомняш ли си какво спомена Кристофър? Ето защо непрекъснато подават тези искове за съдебно решение или както ги наричат там, за да отложат последното разглеждане на делото. Но ако и този път спечелиш, ще трябва да си платят всичко.

— И то в срок от десет дни — напомни й Лорен.

— Е, дръж се, близо си до победата. Майка ми ме вика, трябва да затварям телефона. Пикникът започва в пет, не закъснявай.

— Не разбирам защо абатът е насрочил този прием толкова скоро. Ремонтите все още не са приключили и се обзалагам, че скелето все още е в църквата.

— При неговия натоварен график това е единствената подходяща дата — обясни й Мишел. — И абатът ми обеща, че скелето ще бъде махнато преди сватбата. Проумяваш ли, след една седмица вече ще съм омъжена стара жена. О, дръж се, Лорен.

Чу се как Мишел казва на майка си, че веднага ще слезе, а след това гласът й отново прозвуча в слушалката:

— С тази подготовка за сватбата майка ми вече се е превърнала в кълбо от нерви.

— Трябва да те оставям…

— Гласът ти звучи уморено.

— Едва стоя на нозете си — призна си тя.

Докато говореше с Мишел, Лорен все си мислеше за агент Уесън, който използваше вилата на абата като свой команден пункт и никой не биваше да знае, че той и неговите хора са в Холи Оукс.

— Къде по-точно ще бъде пикникът? Във вилата на абата ли?

— Не — отговори й Мишел. — Някакви негови роднини или приятели са отседнали там. От другата страна на езерото. Просто следвай тълпата.

— Добре — каза тя. — Ще говорим утре.

— Аз няма да съм тук, забрави ли? Отивам до Де Мойн, за да взема новата си шина, така че ще се видим на пикника.

— Кой ще те закара?

— Татко — отговори Мишел. — Ако и тази не пасва, ще вдигне страшна дандания. Заради техните издънки ми остава по-малко от седмица, за да се науча да ходя, без да куцам.

— Ако някой въобще успее да го направи, това си ти. Искаш ли да ти свърша някоя работа, докато те няма?

Мишел се засмя:

— Да. Докарай малко цвят на лицето си.