Разбивач на сърца

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Щом Лорен чу стъпките на Ник по стълбите, побърза да приключи разговора с Мишел. Остави слушалката и го видя да стои пред вратата. Косата му беше леко разрошена, но това му придаваше още по-секси вид. Може би Мишел беше права. Трябваше да помисли как да върне свежия цвят на лицето си.

Какъв ли щеше да е в леглото? Мили боже, не можеше да повярва, че позволява в ума й да се въртят подобни мисли… Побърза да прогони напиращите фантазии. Тя не беше тийнейджърка, измъчвана от бушуващите в кръвта й хормони, а млада жена, за която нямаше нищо лошо да се въздържа от полов живот, докато се появи подходящият мъж. Но Ник не отговаряше на нейните изисквания. Не, той не беше подходящият.

— Съжалявам, че говорих толкова дълго по телефона — извини се Лорен.

— Няма нищо. Джо казва, че имаш цял куп съобщения на телефонния секретар. Хайде, иди да ги прослушаш — рече Ник.

Той занесе чантата й на горния етаж, докато тя пусна записа. Имаше само едно обезпокоително съобщение от Маргарет Стамп, собственичката на местната хлебарница. Тя се обаждаше на Лорен, за да й каже, че Стив Бренър е увеличил с 20 процента сумата за закупуването на магазина й и че й е дал една седмица да размисли. Съобщението й завършваше с въпрос: „Знаеш ли, че Стив няма намерение да плаща на онези, които вече са продали магазините си, докато всички останали не подпишат договорите?“

Някъде в далечината отекна гръмотевица. Лорен тежко се отпусна в стола, заслушана в шумоленето на пренавиващата се лента. Бе получила още един удар, но знаеше, че няма да отстъпи и ще събере всичките си сили, за да се справи и с този проблем. Бедничката Маргарет!

Лорен знаеше, че тя не иска да продава, но бизнесът й напоследък не вървеше, а парите, които й предлагаше Стив, бяха достатъчни, за да й осигурят спокойни старини. Как Лорен би могла с чиста съвест да убеди Маргарет да не отстъпва, когато имаше вероятност да загуби всичко?

Лорен подскочи, щом Ник докосна рамото й и рече:

— Бих искал да те запозная с Джо Фарли. Той ще остане с нас в къщата.

Агентът пристъпи да стисне ръката й.

— Приятно ми е, госпожо.

Налагаше се Лорен да превключи мислите си на друга вълна. Битката за спасяването на градския площад за момента трябваше да премине на заден план.

— Моля, наричайте ме Лорен.

— Разбира се — отвърна той. — А вие ми казвайте Джо.

Джо беше як мъж с буйна рижа коса и закръглено лице, което светваше, когато се усмихнеше. Един от предните му зъби беше леко изкривен, ала това някак си му придаваше по-човечен вид. Макар че и той носеше пистолет, не изглеждаше така внушителен или суров като Уесън.

— Често ли работите с Ник?

— Работили сме заедно няколко пъти — отговори той. — Аз обикновено съм „вързан“ в офиса, тъй че работата тук е голяма промяна за мен. Надявам се да нямате нищо против това, че с Файнбърг направихме някои промени в алармената ви система. Не е сложно, но ще свърши работа.

Тя погледна към Ник.

— Аз нямам алармена система.

— Вече имаш.

— Свързали сме всички прозорци и врати, тъй че ако някой влезе, веднага ще разберем — обясни й Джо. — Ще светне червена лампичка, но алармата няма да вдигне шум — увери я той. — Не искаме да стреснем престъпника, а да го вкараме вътре и да го пипнем. Надяваме се, че няма да усети кога е включил устройството. Разбира се, всеки непознат, който се приближи до къщата ви, ще бъде забелязан от агентите отвън.

— Домът ми под наблюдение ли е? — попита Лорен.

— Да.

— А колко дълго ще останете тук?

— До първи юли… Ако не сме хванали натрапника преди това.

Зави й се свят. Ставаше й все по-трудно да пренебрегне едно критично положение, за да се съсредоточи върху друго. Лорен се обърна и тръгна към кухнята, а мъжете я последваха.

— Имам нужда от чаша чай — каза тя уморено.

— Не се колебаеш за заминаването, нали? — напомни й Ник.

— Добре, знам — със слаб глас отвърна тя.

— Говоря сериозно, Лорен. Тръгваш оттук…

— Казах добре — прекъсна го тя раздразнено. — Но имаш ли нещо против да ми кажеш закъде ще заминавам?

— Ще бъдеш с мен.

— Ще престанеш ли с това? — нервно попита тя, едва сдържайки се да не избухне.

Това изненада Ник. Той скръсти ръце и я погледна изпитателно:

— Да престана с кое?

— Да ми даваш тъпи отговори — промърмори тя.

Лорен взе белия чайник от кухненския плот и отиде до мивката да го напълни с вода.

Не беше необходимо човек да има опитно око, за да види, че напрежението й се отразява. Но моментът беше съвсем неподходящ, тъй като Ник се чувстваше като уловено в клетка животно. Сега, след като вече бе пристигнал в Холи Оукс, играта на изчакване започваше… О, Боже, колко много мразеше той тази част от работата си!

Работата с Джулс Уесън вече се превръщаше в проблем. Ник изгуби десетина минути в опити да получи информация от Уесън по мобилния телефон, но щом му зададеше въпрос, той увърташе. Ник разбираше какво прави — изтласкваше го от кръга на осведомените.

Джо седна до масата, но Ник последва Лорен до мивката.

— Какво означава това, дявол го взел? За какви тъпи отговори става дума?

Тя се извърна и гневно го изгледа:

— Никога не ми даваш конкретно обяснение. Току-що те попитах къде ще заминавам, а ти…

— С мен — прекъсна я Ник.

— Добре, но къде.

— Не съм сигурен за мястото — призна Ник. — Когато разбера, ще ти кажа. Така добре ли е? И между другото — добави той, като се наведе и почти докосна косата й, — Това е единственият път, когато не съм ти дал точен отговор.

— Не, не е така! — възрази Лорен. — Попитах те колко агенти има тук, в Холи Оукс и спомняш ли си какъв беше отговорът ти? „Достатъчно“.

Мускулите на челюстта му потръпнаха, трудно му беше да се владее.

— И да знаех точния им брой, нямаше да ти го съобщя. Не бих искал да ги виждаш, нито да ги търсиш.

— Защо не? — Тя отиде намръщена до печката, сложи чайника на предния котлон и го включи.

— Защото тогава ще се взираш в тях всеки път, когато излезем. И ако извергът те наблюдава — което, между другото, сме сигурни, че ще прави, — ще го улесниш да ги открие.

— Карате се като стара семейна двойка!

Лорен и Ник се обърнаха едновременно и погледнаха намръщено Джо.

— Просто сме на различни мнения — рече Лорен спокойно. — Това е всичко.

Джо се усмихна.

— Аз не съм вашето хлапе, за да ме залъгвате. Не ми пука дали се карате. Работата е там, че и двамата май имате нужда да изпуснете малко пара. А ето, бихте могли веднага да успокоите топката — посочи той купчината мръсни чинии, струпана в мивката.

Джо несъмнено се беше настанил като у дома си, но не си бе дал труд да пошета. Лорен го изгледа навъсено, а след това извади от шкафа един сапун „Палмолив“ и напълни мивката с вода.

Джо забеляза какво прави.

— Аз ще ги измия. Виждам, че нямате съдомиялна машина.

— Това е стара къща.

Ник взе кърпата и започна да бърше чинията, която тя му подаде, а Джо се настани по-удобно на стола си и започна:

— Ник, за заминаването на първи… Уесън иска тя да остане.

— Тя заминава с мен.

— Той ще се наложи, защото има по-висок чин.

— Нека се опита.

— Как така си толкова категоричен за датата?

— Защото Томи изчисли, че около две хиляди души ще нахлуят тук на втори и трети. Докато градът чества стогодишнината, ще има и голяма среща на състуденти. Искам да я измъкна оттук преди това, но тя трябва да ходи на някаква сватба и не иска да тръгне.

— Казвам ти, Уесън е решен да я държи тук толкова дълго, колкото е необходимо.

— А аз ти казвам, че тя заминава. По дяволите, няма начин да оставя Лорен тук с огромната тълпа от гости на града. Как бих могъл да я защитавам?

Джо примирено вдигна ръце.

— Аз съм лесен, каквото и да решиш. Просто ми хрумна да те предупредя, че те очаква кавга, това е. Що се отнася до мен, ти командваш положението.

Лорен подаде друга чиния на Ник, за да я избърше, и попита:

— Ами Томи? И той ли ще замине на първи?

— Ти знаеш какъв инат може да бъде брат ти. Той твърди, че е много важно да помогне на абата.

— Но ти ще го накараш да замине, нали? — умолително изрече Лорен. — Знаеш, че мен не ме слуша. Трябва да го накараш да се махне оттук по същото време, когато заминаваме. Ако той не тръгне и аз няма да мръдна. Кажи му го. Тогава може би ще се съгласи.

— Успокой се — каза Ник, като зърна съкрушения й поглед. — Ноа обеща да го отведе оттук по един или друг начин. Може и да го нокаутира и пак да го извлече оттук — усмихна се Ник.

— Има ли гладни? — с надежда в гласа попита Джо, макар че не улучи най-подходящия момент.

— Предполагам, че ти си гладен — отбеляза Ник.

— И още как! Файнбърг трябваше да измисли начин да донесе някои продукти, като се прокрадне през храсталака зад къщата ти, но, мили боже — тези две стари съседки непрекъснато надничат през прозорците си! Той не успя да се промъкне покрай тях. Двете би трябвало да работят за ФБР.

— Те не знаят, че все още сте тук, иначе щяха да го споменат пред мен или Ник.

— Не съм напускал къщата, откакто дойдох — обясни Джо. — Старите дами излизаха същия следобед и май смятат, че аз съм си тръгнал, докато ги е нямало. Нощем много внимавах с осветлението.

— Не може ли Файнбърг да мине от другата страна на къщата, за да донесе продуктите? — попита Лорен.

— Оттам не може да се добере до врата, а ще е много рисковано да ги подаде през прозореца.

Лорен отпуши мивката, за да се изтече водата, избърса ръцете си и започна да търси в хладилника нещо за ядене, за да нахрани Джо.

— Намери ли нещо там? Аз със сигурност не успях. Само изядох последните ти парченца студено месо. Останаха единствено някакви тестени неща — отчаяно рече Джо.

— И шкафовете ли са празни? — попита Ник.

Лорен затвори хладилника и обеща:

— Утре ще отида до бакалницата.

— Надявах се да си предложиш услугите. Направил съм списък… ако нямаш нищо против. — Лицето на Джо просветна.

— Ако наистина си чак толкова гладен, ние ще излезем да ти купим нещо — предложи Ник.

Лорен поклати глава:

— По това време всичко е затворено.

— Та още няма десет часът! — възкликна Ник.

— Съжалявам. Тук всички магазини затварят в шест.

— За бога, не съм в състояние да проумея как въобще тя се оправя в това градче. — Седна на стола от другата страна на масата, точно срещу агента и добави: — Представяш ли си, Джо, в радиус от петдесет мили сигурно не продават дори гевречета!

Лорен току-що бе преровила килера, но ръцете й бяха празни.

— Да, така е, но аз се справям и без пресни гевречета.

— Предполагам, че в града няма и магазин за понички на „Криспи Крийм“ — жално въздъхна Джо.

— Не, няма — отвърна тя.

Лорен отвори фризера в долната част на хладилника и започна да рови замразените зеленчуци.

— Не намери ли там нещо? — нетърпеливо попита агентът.

— Малко замразени броколи.

Чайникът започна да свири и Ник се пресегна да вземе чаша.

— Искаш ли малко чай, Джо?

— Предпочитам го с лед.

— Ние не сме дошли тук, за да ти слугуваме, приятелче. Ако искаш, направи си.

Ник накара Лорен да седне и й наля чаша чай.

— Никой от вас двамата не бива да критикува нашия град, докато не поживее в него поне една седмица. Първо трябва да го опознаете. Тук само темпото е различно — каза тя.

— Да, като в Ориента е — провлачено изрече Ник. Пренебрегвайки саркастичния му тон, Лорен рече убедително:

— Щом веднъж се научиш как да го спазваш, ще ти хареса.

— Съмнявам се.

Тя започваше да се ядосва.

— Трябва да бъдете непредубедени. Освен това, ако ми се прииска геврече, аз си купувам цял пакет от магазина и ги размразявам.

— Ама те не са ли пресни — възмути се той. — Всички ядат гевречета, Лорен. Те са основен национален продукт. Ами какво хрупат тогава колежаните? Гевречетата са най-здравословната храна, дявол да го вземе.

— О, престани да хленчиш. Ти се държиш като онези американци, дето пътуват чак до Париж и настояват там да се хранят в „Макдоналдс“!

— О, къде изчезна онази сладка сестричка, с която се запознах в Канзас Сити? — изстена Ник.

— Оставих я там — отговори троснато Лорен.

Джо стана от масата, грабна кутията с оризови пръчици от полицата, извади обезмасленото мляко от хладилника, а след това посегна да вземе супена лъжица и най-голямата купа, която успя да намери.

— Тоя тип Бренър е увеличил с двайсет процента предложената сума за хлебарницата на онази жена, а?

Лорен го погледна изненадано.

— Прослушах съобщенията ти — призна той. — И ми се стори, че Маргарет е на косъм да закрие магазина. Тази сделка може да се окаже прекалено изгодна за нея, за да я пренебрегне. Особено ако е толкова стара, колкото ми се стори по телефона.

— Не е чак толкова възрастна, но ти си прав. Парите ще осигурят пенсионирането й.

— Ти се опитваш да спасиш града, нали? — попита Джо.

— Не. Само се опитвам да спася градския площад — отвърна Лорен. — Не разбирам защо хората смятат, че прогресът означава да съборят красиви стари сгради и на тяхно място да построят нови и лъскави. За мен това няма смисъл. С площада или без него, градът ще си бъде добре, но неговият чар, историята му — това ще изчезне…

Ник я наблюдаваше как разбърква чая си. Правеше това непрекъснато през последните две минути, но все още не бе отпила нито глътка. Седеше неподвижно и замислено се взираше в чашата. Най-накрая Джо успя да привлече вниманието й, като почука с лъжицата си по празната купа.

Лорен забеляза, че поглежда часовника си, докато носеше съда към мивката.

— Джо, защо непрекъснато следиш за часа?

— Понеже съм го свързал — отговори й той. — Ако червената лампичка на разпределителното табло, което съм инсталирал в гостната, угасне, ще се включи алармата на часовника ми.

Отвън ненадейно изтрещя гръмотевица и плисна дъжд. Джо се развълнува:

— Майката природа ще ни помогне тази нощ. Нека да се надяваме, че ще има силна буря.

— Искаш силна буря ли?

— Разбира се — отговори той. — Защото Ник иска да изключи камерата, след като двамата изиграете малкото си представление за нашия човек. Ще направя така, че светлината на лампите да започне да трепка, а след това ще изключа всичко. Ще натисна бутона на главния превключвател — обясни той. — Когато лампите отново светнат, камерата няма да се включи.

— Предположих, Лорен, че няма да можещ да заспиш, ако камерата е включена — рече Ник.

— Не, не бих могла, благодаря — с облекчение каза тя.

— Камерата е свързана с една изводна кутия горе в мансардата — обясни й Джо. — Ние се надяваме той да влезе в къщата, за да я включи отново, смятайки, че прекъсвачът трябва да бъде регулиран.

Лорен кимна разбиращо:

— И ще го чакате, така ли?

Тя се облегна на масата, подпря брадичката си с длан и впери невиждащ поглед в задния прозорец със спусната завеса. Дали сега той не беше там някъде навън, наблюдавайки и изчаквайки своя шанс. Как щеше да се добере до нея? Докато спеше ли? Или щеше да изчака тя да излезе, за да се опита да я сграбчи?

Дъждът започна да трополи по прозорците.

— Готови ли сте да се качите горе? — попита Джо. — Бурята в най-скоро време ще утихне, а аз искам да се възползвам от тази възможност. Ще сляза на приземния етаж и ще се заема с електрическата верига. Изчакайте ме тук, докато изключа осветлението и отново го включа. После идете горе и си свършете работата. Ще ви дам пет минути и след това отново ще изключа всичко. Ник, ти демонтирай камерата и като приключиш, извикай ми, за да пусна отново осветлението.

— Добре, да започваме — съгласи се Ник.

— На шкафа в коридора има джобно фенерче. Така че ще виждате какво правите — каза Джо и стана. — Просто си стойте по местата, докато лампите светнат отново. Ще ги карам да мигат на всеки две секунди. Ще ви извикам, когато можете да се качвате горе.

Той побърза да мине по задния коридор, чуха се стъпките му по стълбите към сутерена. Ник стоеше на вратата и чакаше.

— Не си изпи чая. Досетих се защо го направи.

Тя вдигна учуден поглед към него.

— Че какво има тук за досещане?

Лампите примигнаха два пъти, а след това угаснаха. Изведнъж в кухнята стана тъмно като в рог.

— Не се стряскай — прозвуча утешителният му глас в мрака.

— Няма — увери го тя.

За част от секундата блесна светкавица и освети стаята. Лорен очакваше в сивата светлина да изникне някакво страховито лице. Наистина започваше да се плаши, както седеше в малката стая, където той се бе настанил като у дома си. Мили Боже, как само й се искаше да скочи в колата и да избяга. Защо се беше върнала тук?

Прозвуча гласът на Ник и това намали донякъде надигащата се в нея паника.

— Като правиш чай, преодоляваш напрежението. Това е твоята терапия, нали?

Лорен се обърна към него и се опита да го види в тъмнината.

— Какво каза? — не разбра тя.

— Когато си под напрежение, оставяш всичко друго и си правиш чаша горещ чай. В Канзас Сити два пъти стори това, докато бяхме в къщата на свещеника. Но никога не го пиеш, нали?

Преди тя да успее да му отговори, лампите отново светнаха и Джо извика:

— Хайде, да го направим!

Ник пое ръката на Лорен и не я пусна, докато прекосяваха цялата къща и се изкачваха по стълбите. С всяка стъпка към спалнята пулсът й се ускоряваше. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Вратата на шкафа за бельо беше отворена, но тя не успя да зърне камерата.

— Всичко трябва да изглежда истинско — прошепна й Ник. — Нали разбираш какво ти казвам? Искаме да го предизвикаме. Това означава, че с теб е нужно доста да се разгорещим… Дръж се така, сякаш ти харесва.

— И ти ще трябва да действаш така, сякаш ти харесва — отбеляза Лорен. Господи, изведнъж стана толкова напрегната, че гласът й потрепери.

— За мен не е проблем. Отдавна ми се иска да те подържа в ръцете си. Готова ли си?

— Постарай се да си на нивото ми.

Лорен бе решена да изиграе представлението на живота си. И двамата имаха една и съща цел — да накарат онзи безумец така силно да ревнува, че да забрави за предпазливостта и да се втурне да я преследва. Надяваха се яростта да го накара да сгреши. Беше твърде късно за нещо друго.

— Усмихни се — прошепна Ник. После добави шепнешком: — Може би първо ще трябва да се поупражняваме малко. Преди колко време си била с мъж в леглото?

— Преди два дни — излъга тя. — А при теб как е положението?

— Отдавна беше. Вътре има ли някакви изненади?

— Например?

— О, не знам. Обичайните неща, които младите дами имат на разположение. Вериги и камшици, закачени по стените. Стандартното снаряжение, което майките предават в наследство на дъщерите си.

Тя остана сериозна.

— С какви момичета си се занимавал?

— С добри — увери я той.

Лорен разбра, че Ник се опитва да я разсмее, за да не я обземе паника.

— Съжалявам, вътре няма никакви изненади — прошепна тя и опита да се усмихне. — Всяко момиче има огледала на тавана в спалнята си, но аз съм пропуснала.

Той се смееше, когато Лорен отвори вратата. Тя влезе първа, светна лампите и се отправи към леглото.

Оказа се, че е по-лесно, отколкото бе очаквала. Тя просто си представи, че отново е на модния подиум. Леглото представляваше краят на подиума и нейната задача беше да стигне дотам, като използва цялото си тяло. Движеше се с естествена грация, бедрата й се поклащаха в такт с музиката, която звучеше в главата й. Лицето й бе леко напрегнато.

Ник я наблюдаваше, слисан от внезапната й промяна. Тя предизвикателно тръсна глава и дългите й къдрици се разпиляха по раменете. След това леко се извърна и му хвърли един жарък прелъстителен поглед, застанала до двойното легло. Ник трябваше да си припомни, че всичко е игра. Но очите им наистина горяха от страст, просто щяха да изпепелят къщата.

Той тръгна към своята прелъстителка, но тя още не бе приключила с шокиращите изненади. Когато посегна към нея, Лорен поклати глава, отстъпи крачка назад, а след това бавно започна да разкопчава блузата си. Нито за миг не откъсваше поглед от него, взираше се в очите му, изпълнена с очакване. Дразнеше го, приканваше го…

Той я остави да разкопчее блузата си. Но когато започна да я съблича и зърна част от дантеления й сутиен и меката извивка на гърдите й, страстно я привлече към себе си. Преструваше се на нетърпелив и изпълнен с желание. Ръката му се плъзна по тила й. Притисна я към себе си. Отметна главата й назад, наведе се и я целуна продължително и силно.

Докосването го наелектризира. Устните й бяха меки, податливи, изпълнени с желание… По дяволите, тя умееше да се целува! Устните й сами се разтвориха и в този момент Ник се предаде на желанието и любопитството си. Езикът му се плъзна напред, за да вкуси сладкия дъх на устата й. В отговор тя се стегна, но само за секунди, после ръцете й бавно обвиха шията му и тялото й се притисна към неговото със същата страст.

Целувката продължи безкрайно дълго. Ник съзнаваше, че всичко това е представление за пред камерата, но тялото му не се интересуваше от тази малка разлика.

Откъсна устни от нейните и започна нежно да докосва ухото й.

— По-бавно! — задъхано й прошепна Ник.

— Не — прошепна тя.

След това отново го целуна по устата. Когато езикът й докосна неговия, той простена.

Лорен мислено се усмихна. После отново го целуна страстно, поемайки инициативата. Но Ник нямаше да й позволи да се радва на това превъзходство. Той разкопча дънките й, ръцете му се плъзнаха по гърба й и под блузата, обхвана я с две ръце и я притисна здраво към себе си. Тя усети силната му възбуда. Шокирана, Лорен отвори очи и се опита да се отдръпне, но Ник не й позволи. Устните му завладяха напълно нейните, само след секунди очите й отново се затвориха и тя се притисна силно към твърдите му и топли гърди. Прилепналите им тела сякаш се сляха. В един миг Лорен забрави да се преструва. Сграбчи раменете му, за да се задържи на краката си и го целуна с искрена страст.

От тъмната си всекидневна в другия край на града воайорът ги наблюдаваше. Яростният му крясък отекна в цялата къща. Треперейки той грабна една лампа, изтръгна я от контакта и я разби в стената.

Възмездието предстоеше.