Разбивач на сърца

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Тя обичаше да спи с него, сгушена на сигурно в прегръдките му, а краката й — неподвижно притиснати под бедрото му. Събуди се, но се чувстваше прекалено изтощена, за да се размърда. Ник спеше така спокойно. Тя не искаше да нарушава почивката му и затова лежеше неподвижно и изучаваше лицето му с критичното око на художничка. Той имаше великолепен профил. Изваяната линия на долната му челюст, правият нос, съвършено оформената уста. Искаше да го нарисува, да улови силата, която бе видяла в очите му. Чудеше се дали съзнава колко е красив и дали въобще му пукаше за това. Той беше практичен мъж — нямаше време за суетни мисли.

Искаше й се Ник да се събуди и пак да правят любов. През нощта отново и отново се беше обръщал към нея, но сега вече бе сутрин и всичко изглеждаше различно. Тя го беше помолила само за една нощ. Знаеше, че е невъзможно да желае още.

Как сега да се върне отново към обичайните неща? Тя беше силна жена. Можеше да направи всичко, което си наумеше, и умееше майсторски да прикрива чувствата си. Би могла да се преструва, че са прекарали една великолепна нощ на секс за забавление и това е всичко. Един прост начин да освободят натрупаното напрежение и отчаяние… Но, о, Боже, как изобщо щеше да се справи с това? Искаше й се да бъде по-земна. Много нейни приятелки в училището в Европа и на работното си място в Чикаго намираха за съвсем нормално да заведат у дома си един мъж, с когото току-що са се запознали, и да прекарат само една нощ с него, без повече да го видят. Жените си имаха своите нужди, в края на краищата. Какво й беше лошото на любовната връзка за една нощ? В нея нямаше нищо хубаво, смяташе Лорен. Защото и сърцето участваше в това. Тя никога не би могла да се отдаде така пълно на Ник, ако вече не се чувстваше обвързана и не беше признала, че го обича.

От тяхната нощ щяха да й останат спомени и това щеше да й е достатъчно. Лорен стисна очи. Искаше нещо повече от спомени. Искаше да се събужда до Ник всяка сутрин през останалата част от живота си.

Мразеше да се чувства толкова уязвима, молеше се да стане по-безчувствена. Отметна завивките и стана от леглото.

Никакво разкаяние.

И двамата бързаха да напуснат мотела. Той искаше да се измъкне от стаята, преди да я е сграбчил, за да се любят отново. Тя искаше да тръгне колкото е възможно по-бързо, преди пак да се е разплакала… Като едно глупаво провинциално момиче, каквото си беше.

Тишината между тях бе напрегната и ужасно неловка. Лорен се взираше през прозореца, докато Ник шофираше. Чудеше се какво ли мисли той, но не го попита.

Ник се ругаеше наум. Ама че гадно копеле беше. Що за човек бе, след като се беше възползвал от сестрата на най-добрия си приятел? Ненормално, извратено копеле. Ето такъв беше той, а Томи никога нямаше да го разбере.

Изпитваше разкаяние и все пак знаеше, че ако бяха останали в онази мотелска стая още пет минути, отново щеше да се люби с нея.

Спряха пред един голям магазин край главната магистрала и набързо напазаруваха. На следващата бензиностанция Лорен се преоблече, а Ник си взе две кутии диетична кока-кола от автомата. Тя се появи, облечена с блузка на бели и розови карета за седем долара, напъхана в протрити дънки за петнайсет, които изглеждаха като луксозни маркови дрехи. Бяха плътно прилепнали към сексапилното й тяло и той трябваше да извърне глава, за да се успокои сърцето му. Аз съм най-долна отрепка, помисли си Ник. След това я погледна отново и забеляза, че на слънцето в косите й блестят медни отблясъци. Спомни си докосването на меките й къдрици, когато тя се навеждаше над него. Осъзна какво прави и отново мислено изруга.

Тя отиде до колата, пристъпвайки грациозно по паважа с дългите си сексапилни крака. Ник намръщено й подаде кутията с кока-кола, сякаш го беше обидила с нещо. А след това седна зад кормилото и в продължение на цели двайсет мили не й продума. Колкото и да се стараеше да съсредоточи вниманието си върху пътя, не можеше да не я поглежда през минута. Тя имаше най-изкусителните устни и когато той си помисли за нещата, които бе правила с тях, усети, че му призлява.

Не можеше да отпъди образите, които изникваха в съзнанието му.

— По дяволите! — изруга гласно той.

Лорен го изгледа учудено, но той побърза да я успокои:

— Няма значение.

— Пит вече обади ли ти се?

— Не — кратко отвърна той. — Казах ти, че той пътуваше за Хюстън. Самолетът му ще се приземи най-рано след час.

— Не, не си ми казвал такова нещо.

Ник присви рамене.

— Мислех, че съм ти го казал.

Завиха на изток, слънцето грееше ослепително. Ник си сложи тъмни очила и отпи голяма глътка от кутията.

— Винаги ли си такъв кисел сутрин? — попита тя.

— Вече сме живели заедно достатъчно дълго, за да знаеш отговора.

— Просто не си в настроение — каза тя. — Така си мисля.

— Означава, че се държиш като глупак — обясни Лорен спокойно. — На какво според теб се дължи това?

Виж ти, не знам, помисли си той. Може би се дължи на факта, че прекарах по-голямата част от нощта, като се чуках със сестрата на моя най-добър приятел.

Сметна за по-благоразумно да замълчи. Допи кока-колата си и пусна кутията в поставката за чаши.

— Жаден ли си още? — попита го тя и му предложи своята кутия.

— Ти не я ли искаш?

— Можеш да я вземеш.

Това беше краят на разговора им. През следващите десет минути никой не продума. Лорен изчакваше той да преодолее онова, което го тревожеше и когато усети, че не може и минутка повече да търпи тишината, се обади:

— Предполагам, че Ноа вече е казал на Томи.

— За бога, надявам се, че не. Моя работа е да призная пред брат ти.

— Но той ще научи — започна тя.

— Аз ще му кажа — настоя Ник.

Тогава Лорен се досети, че двамата може би не говорят за едно и също нещо.

— Ник, аз те питах дали смяташ, че Ноа вече е казал на Томи за пожара — обясни му тя. — И за арестуването на Стив Бренър.

— О, да, сигурен съм, че вече му е казал. Е, поне се надявам, че го е направил, преди Томи да е прочел за него във вестника.

— А ти за какво говореше?

— Няма значение.

— Искам да знам. Кажи ми.

— За нас — каза той и стисна волана. — Помислих си, че ме питаш дали Ноа е казал на Томи за нас.

Тя рязко вдигна глава.

— И ми отговори, че ти би трябвало да му кажеш! — удивено възкликна тя.

— Да, точно така.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам.

— Смяташ да кажеш на брат ми за снощи, така ли? — разпалено възкликна Лорен.

— Така трябва. — Изведнъж гласът му прозвуча съвсем спокойно и разумно.

Тя помисли, че си е изгубил ума.

— В никакъв случай. Каквото се е случило между нас, си е личен въпрос.

— При нормални обстоятелства е така — съгласи се той. — Но ти си… нещо различно. Трябва да му кажа. Твоят брат е най-добрият ми приятел и също така по една случайност е свещеник. Освен това той сам ще се досети. Ще разбере.

— Намекваш, че е ясновидец ли?

— Нито веднъж не съм успявал да го „изпързалям“ от втори клас насам. Винаги се досеща какво се върти в главата ми. Измъквал ме е от разни бели. За известно време, когато бяхме в Пенсилвания, той беше нещо като моята съвест. Не, аз нямам намерение да го лъжа.

Тя усещаше, че започва да я боли главата.

— Не е необходимо да лъжеш. Просто трябва да си мълчиш.

— Казвам ти, че той сам ще разбере.

— Да не си си изгубил ума? Нищо няма да му казваш. Знам, имаш чувството, че си го предал, но…

Ник не я остави да довърши:

— Той ми имаше доверие, по дяволите!

Шосето беше пусто и Ник спря колата на банкета.

— Знам, че ти ще се почувстваш малко неудобно, но ще го преживееш — каза той.

Лорен не можеше да повярва на ушите си.

— Ник, брат ми разчиташе на теб да ме запазиш жива и здрава. Ти направи това. Не е нужно да му признаваш за снощи.

Изведнъж удивлението й се смени с гняв и смущение. Тя така се разстрои, че очите й се напълниха със сълзи. Закле се пред себе си, че по-скоро ще умре, отколкото да се разплаче пак пред него.

— Не съм извършила нищо, от което да се срамувам. — изрече строго Лорен. — А и ти ми обеща, че няма да се разкайваш.

— Е, излъгах.

Лорен побесня. Но отново положи усилия да се овладее и предложи:

— Щом се чувстваш чак толкова виновен, иди да се изповядаш.

Гледаше го свирепо, а той можеше да си мисли само за това колко е красива, когато е разгневена. Нямаше да се учуди, ако от очите й започнеха да изскачат искри.

— Помислих си и за това — призна той. — Но си представих как юмрукът на Томи пробива решетката в изповедалнята и реших, че идеята ми не струва. Трябва да му го кажа очи в очи.

Тя притисна с ръка слепоочието си, опитвайки се да притъпи пулсиращата болка.

— Не съм казала, че трябва да отидеш да се изповядаш пред Томи — рече тя. — Иди при някой друг свещеник.

— Не се разгорещявай толкова.

— Нямаш причини да се чувстваш виновен! — избухна Лорен. — Аз те прелъстих.

— Не, не е вярно.

— Със сигурност е така.

— Тогава ми обясни как го направи? — ядоса се той.

— Накарах те да ме съжалиш. Разплаках се.

— Разбирам — подсмихна се той. — Значи аз се любих с теб от съжаление? Така ли?

Лорен се замисли дали да не слезе от колата и да не продължи пеша обратно до града.

— Нека да те попитам нещо — рече тя, като се опитваше да го накара да разбере колко е неразумен и упорит.

— Нали си спал и с други жени?

— Да, така е — съгласи се той. — Искаш да знаеш точния им брой ли?

— Не. Искам да знам какво се е случило, след като си правил секс с тях. Чувстваше ли се задължен да кажеш за това на майките им?

Той се засмя. После стана сериозен.

— Както вече ти споменах, ти си различна.

Лорен скръсти ръце на гърдите си и впери поглед напред.

— Повече няма да говоря за това.

— Лорен, погледни ме. Какво ще кажеш, ако ти обещая нещо?

— Защо ще си правиш тоя труд? Ти не изпълняваш обещанията си.

— Да ме накараш да ти обещая, че няма да се разкайвам, си беше глупаво. Затова не смятам, че трябва да го броим. Но това обещание ще го спазя — увери я Ник. — Ако той не ме попита сам, нищо няма да му призная. В продължение на два дни нищо няма да му казвам. Това би трябвало да ти даде достатъчно време да се успокоиш.

— Тази работа не ми харесва особено — възрази тя. — След като се чувстваш задължен да издрънкаш всичко, трябва да почакаш, докато се прибереш в Бостън.

— Ще му го кажа в лицето, така че ще може да ми цапне един, ако поиска.

— В Бостън! — просъска тя със стиснати зъби.

Най-накрая Ник отстъпи. Върнаха се на магистралата и поеха отново към дома.

Сега направо изглеждаше развеселен. Този човек страшно я вбесяваше.

— Имаш ли и други изненади, с които да ме зарадваш, преди да се приберем? — попита тя.

— Да, като се замислих, има и още едно нещо, което май би трябвало да спомена.

Лорен се приготви да понесе следващия удар.

— Какво е то? Не, остави ме да позная. Искаш да публикуваш съобщение за случилото се между нас във вестника?

Той се разсмя. Тя го изгледа ядосано.

— Не.

— Когато се върна в Бостън… — започна Ник.

— Какво? — не издържа Лорен.

— Ти идваш с мен.

— Защо?

— Защото нямам намерение да те изпусна от погледа си, докато не се уверя, че сме вкарали зад решетките човека, когото търсим.

— За колко време?

— Колкото е необходимо.

— Ще дойда с теб в Бостън, докато тук текат юбилейните празненства, но после ще се наложи да се върна. Трябва да си намеря място, където да живея, да отворя моето заведение, да взема решение какво ще правя през останалата част от живота си. Нуждая се от малко време, за да уредя нещата.

— Искам да поговоря с теб и за нещо друго.

— Да, слушам те.

— Ти не си влюбена в мен.

Лорен примигна невярващо:

— Така ли?

— Не, не си — бавно изрече той. — Ти просто се заблуждаваш. Объркана си — обясни Ник. — Беше под страшно напрежение, а и двамата бяхме задължени да бъдем заедно. Това е нещо като пациентка да се влюби в своя лекар. Не е истинско.

— Значи страдам от заблуда?

— Не страдаш, скъпа — отвърна той. — Но аз наистина смятам, че си объркала благодарността с любовта.

В продължение на една дълга минута тя се престори, че размишлява над тази вероятност, а след това рече:

— Може и да си прав.

— Наистина ли? — Той изглеждаше леко стъписан.

— Да, така смятам — каза тя по-твърдо.

— Значи съзнаваш, че не ме обичаш.

Не, помисли си тя. Съзнавам, че ако ти кажа, че те обичам, това ще те ужаси, защото означава обвързване и поемане на риск.

— Да, точно това съзнавам — каза Лорен. — Бях объркана, но вече не съм. Благодаря ти, че ми изясни нещата.

Той я погледна подозрително:

— Дяволски бързо си смени мнението?

— Просто успя да ме убедиш.

Изведнъж го обзе гняв. Усети, че побеснява, и не му пукаше дали му личи. Дяволите да я вземат, тя му беше признала, че го обича и само след минута спор беше отстъпила!

— И това е всичко, което имаш да ми кажеш ли? — попита хладно Ник.

— Не. Всъщност има още едно нещо, което бих искала да спомена.

— И какво е то?

— Ти си идиот.