Разбивач на сърца

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Църквата беше така претъпкана, сякаш всички жители на Холи Оукс бяха поканени на сватбата — така реши Ник, докато стоеше в дъното на църквата и наблюдаваше прииждащите хора. Няколко семейства се опитаха де се качат горе, но желязната врата, водеща към галерията, беше заключена. Над нея имаше табелка, изписана на ръка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! Някои се опитаха да разклатят веригата на ключалката и да се качат горе, но после се отказаха и отидоха да си потърсят места в главната част на църквата.

Двама разпоредители приканваха гостите да седнат по-близо, тъй че повече хора да могат да се поберат на скамейките, докато майката на младоженката бе придружена от тях до първия ред долу.

Ник се стараеше да стои по-настрана и да не пречи. Лорен беше заедно с близките на младоженците в преддверието под галерията. Вратата беше отворена, но младоженката не се виждаше. Ник забеляза, че Лорен отвори вратата и остави чантата си на полицата вътре. Докато се обръщаше, тя улови погледа му, усмихна се колебливо и се отдалечи от него.

Бащата на Мишел бе притворил двойните врати, водещи в църквата, така че роднините да могат да се наредят в редица и да не ги виждат останалите гости. Той надничаше вътре, докато чакаше отец Том да излезе от сакристията и да заеме мястото си пред олтара. Изнервен и притеснен, че може да забрави инструкциите или пък да настъпи роклята на дъщеря си и да я препъне, той започна да се задъхва от вълнение. След няколко минути щеше да заведе единствената си дъщеря до олтара. Пъхна ръка в горното джобче на взетия под наем смокинг и измъкна носната си кърпичка. Докато попиваше потта от челото си, изведнъж се сети за сестрите Вандерман и възкликна високо:

— Мили Боже!

Дъщеря му го чу и видя паниката, изписана върху лицето му.

— Какво има, татко? Да не би някой да е припаднал?

— Забравих за сестрите Вандерман — призна си той.

— Татко, сега не можеш да отидеш да ги вземеш. Венчавката започва.

Баща й трескаво се заоглежда наоколо, търсейки помощ. Зърна Ник и го сграбчи за ръката.

— Моля ти се, ще отидеш ли да вземеш Беси Джийн и Виола? Те сигурно чакат на тротоара пред къщата си и ако пропуснат тази сватба, цял живот ще ми го натякват.

Ник не искаше да остави Лорен в преддверието, но тук той беше единственият човек, който не участваше в сватбената церемония. Знаеше, че ще му отнеме само две минути да се спусне с колата по склона и да се върне обратно, но въпреки това не му се искаше да тръгне.

Лорен видя, че той се колебае. Тя излезе от редицата и забърза към него, а дългата копринена пола на роклята й шумолеше около глезените.

— Нищо няма да пропуснеш — каза тя достатъчно високо, за да я чуе бащата на Мишел. После се наведе към него и прошепна: — Всичко свърши, забрави ли? Не е нужно да се притесняваш повече за мен.

— Ще отида, но само след като ти минеш по пътеката към олтара — неохотно се съгласи той.

— Но, ако побързаш…

— Искам да те гледам как вървиш към олтара — неочаквано си призна той.

Всъщност Ник искаше да се увери, преди да напусне църквата, че тя е в сигурните ръце на Ноа.

Не й даде възможност да каже нещо повече. Промъкна се в църквата и покрай задната стена бързо отиде до южния ъгъл, така че да е точно до сакристията. Очакваше Томи и Ноа да излязат оттам.

Тълпата притихна в очакване. Тогава се появи Томи и с шумно потрепване гостите се изправиха на крака. Той бе облечен с церемониалните си одежди в бяло и златисто и с усмивка си проправи път до олтара, за да заеме своето място на най-горното от трите стъпала, срещу централната пътека. Щом застана там, скръсти ръце, а после погледна към пианиста и му кимна.

Музиката засвири и тълпата се обърна едновременно към двойните врати. Всички източиха шии и се преместиха така, че да виждат по-добре булката, когато се появи на входа.

Ноа бе последвал Томи до олтара, но сега стоеше на заден план до вратата на сакристията, скръстил ръце на гърдите си. Ръцете му бяха скрити в ръкавите на черното расо, дясната бе стиснала дръжката на „Глока“. Той бавно оглеждаше тълпата.

Ник му помаха. Първата шаферка тъкмо отиваше към Томи, когато Ноа се спусна по страничните стъпала, излезе до пътеката и тръгна към Ник.

Когато стигна до ъгъла, където той го чакаше, втората шаферка току-що бе стъпила на централната пътека.

— Накараха ме да свърша една работа — рече Ник. — Щом Лорен се приближи до олтара, аз ще изляза. Ще отсъствам само две-три минути, но искам от теб да пазиш нея и Томи, докато се върна.

— Няма проблеми — увери го Ноа. — Нито за миг не ги изпускам от погледа си.

— Знам, че съм прекалено неотстъпчив за тази работа… — извинително рече Ник.

— Слушай интуицията си — посъветва го Ноа. — По всяко време бих предпочел да се доверя на твоите инстинкти, вместо на неопровержимите веществени доказателства на Уесън.

— Ще отсъствам най-много пет-десет минути — повтори Ник.

Ноа кимна към задната врата:

— Лорен е ей там. Мили боже, изглежда страхотно!

— Намираш се в църква, Ноа.

— Прав си. Но, о, боже, само какви й са… очите!

Ник едва-едва я погледна. Ноа бавно си проправи път обратно към олтара, където го причакваха млади жени, за да го сграбчат за ръката и да го поздравят, докато минаваше покрай скамейките, а в това време Ник внимателно оглеждаше лицата на хората.

Той забеляза Уили и Марк близо до предната част на църквата. И двамата не бяха избръснати, но се бяха преоблекли в ризи с къси ръкави и вратовръзки. Те също не откъсваха очи от Лорен.

Веднага щом тя стигна до Томи и се обърна да се присъедини към другите шаферки, Ник излезе през страничната врата. Изтича до колата си и започна да ругае на висок глас, като видя, че паркингът е претъпкан с автомобили, които му блокираха изхода. Качи се в колата, запали мотора, а след това мина по тротоара и по идеално подрязаната морава, като се стараеше да избегне лехите с цветя, преливащи от розови храсти и балсамини.

Движеше се като охлюв, докато не стигна до главната алея за автомобили. Тогава натисна педала до дупка и се понесе надолу по улицата. Бореше се с инстинктивното си желание да завие обратно и да се върне в църквата. Опита се да разсъждава логично и да отпъди чувството на паника. Лорен и Томи бяха в безопасност, Ноа нямаше да позволи да им се случи нищо лошо. Докато бяха вътре в църквата, всичко щеше да е наред. Брачната церемония и литургията щяха да продължат около час, в зависимост от това колко дълга щеше да е проповедта на Томи.

Нямаше да е толкова напрегнат, ако беше получил резултатите от проклетите доклади. Защо се бавеха толкова дълго? Ник си помисли да се обади на Пит, за да разбере дали не е научил нещо ново, но после промени решението си. Знаеше, че Пит ще го потърси в момента, когато получи информацията.

Караше с шейсет мили в час, когато стигна до улицата, на която живееше семейство Вандерман. И трябваше да натисне здраво спирачките, за да закове колата пред тяхната алея. Беси Джийн и Виола чакаха на тротоара. Той остави мотора включен, изскочи навън и заобиколи, за да им отвори задната врата. Забеляза, че Виола носи голяма пластмасова кутия, но не искаше да губи време да я пита какво има в нея. Пък и Беси Джийн се нахвърли върху него, раздразнена, че ще пропусне венчавката.

— Не обичам да закъснявам за нищо, дори за…

— Нямаше друг начин — прекъсна я Ник. — Хайде да тръгваме, дами.

— Сега вече може и да не бързаме — нацупи се Виола. — Пропуснахме да видим как младоженката отива при младоженеца?

— Така е, сестричке. Сватбата трябваше да започне в седем часа. Виж вече кое време е.

— Да се качим в колата, дами — настоя Ник, стараейки се да прояви търпение.

Но Виола нямаше намерение да позволи да я припират.

— Николас, ще бъдеш ли така любезен да притичаш отсреща и да занесеш този кейк? Остави го в кухнята, моля. Момчетата не са си у дома.

— Те са на сватбата — обясни Беси Джийн. — И сигурно са отишли там много по-рано.

— Изпекох този кейк за Джъстин — поясни Виола, — защото ми помогна да оправя лехата.

— Не може ли да го занесеш утре? — едва не избухна Ник.

— Не, скъпи, до утре ще е станал корав — увери го Виола. — Аз сама бих го занесла отсреща, ама съм си обула чисто новички лачени обувки и много ми убиват на пръстите. Ще ти отнеме само една минутка — добави тя и му подаде кейка.

По-лесно и по-бързо щеше да изпълни онова, за което тя го молеше, отколкото да спори с нея на тротоара. Ник грабна кейка от ръцете й и притича през улицата.

— Казах ти да обуеш практични обувки, но ти никога не ме слушаш — скара се Беси Джийн на Виола.

Ник прекоси двора и изтича до каменните стъпала. Искаше да остави кейка пред входната врата, но знаеше, че Виола го наблюдава и ако не изпълнеше точно указанията й, щеше да му натяква, докато го накара да се върне обратно.

„Ама че досадница!“, помисли си той, когато бутна вратата. Вътре беше тъмно и хладно, чуваше се само тихото бръмчене на централната климатична инсталация. Ник прекоси претрупаната с вещи всекидневна, като стъпваше по стари вестници и изхвърлени кутии от пица и бира, пръснати по пода. С ъгълчето на окото си зърна хлебарка, която бързо се скри в една от тях. Забеляза, че има кутии и бутилки от бира по всички маси, както и на килима. Върху купчината книжа бе поставена голяма розово жълта морска раковина, която явно трябваше да служи за украса, но вместо това бе използвана като пепелник. Тя беше пълна и препълнена с угарки от цигари и пури, а въздухът в стаята бе застоял и вонящ.

Мястото приличаше на кочина. Масата в трапезарията бе покрита със стара скъсана и изпръскана с боя мушама. Върху нея се виждаха няколко неотворени кутии с боя и две големи найлонови торби от местния железарски магазин, от които стърчаха четки. Ник бутна вратата и пристъпи в кухнята.

Първото нещо, което го порази, бе острата миризма. Беше силна, дразнеща… позната. Каквато и да беше тази смес, от нея очите му се насълзиха и му запари в гърлото. За разлика от другите стаи, кухнята не беше разхвърляна, а напротив — идеално почистена. Полиците бяха голи, безупречни, блестящи от чистота. Също като в кухнята на Лорен.

Внезапно разпозна миризмата… Дъхаше на оцет и амоняк… Спомни си точно къде я беше усетил по-рано. Очите му трескаво оглеждаха кухнята. В един миг истината го зашемети. Всичко си дойде на мястото. Той изпусна кейка и инстинктивно посегна към пистолета си, като се врътна светкавично към масата, отгатвайки предварително какво ще открие там. В средата на масата, до солницата, спретнато бе положен един много голям прозрачен пластмасов буркан с таблетки против киселини. Таблетките бяха розови, точно както си ги спомняше. А до буркана имаше висока бутилка с тясно гърло, пълна с парлив сос. Липсваше единствено треперещият кокер шпаньол в ъгъла.

— Лорен! — извика Ник и се втурна през вратата.

Трябваше веднага да се върне в абатството, преди да е станало твърде късно. Докато тичаше през всекидневната, Ник се блъсна в масичката за кафе и я прекатури. Прескочи я и яростно дръпна входната врата. Това копеле щеше да грабне Лорен, след като тя напуснеше църквата. Като напъха пистолета си обратно в кобура, той се втурна към колата да вземе телефона си.

Не можеше да губи скъпоценно време в опити да се свърже с местните власти. Пит щеше да вдигне тревога и да му осигури помощ, докато Ник и Ноа защитаваха Томи и Лорен — двамата заложници в смъртоносната игра на Разбивача на сърца.

Той изхвърча на улицата и извика на Беси Джийн:

— Влез вътре и се обади на шерифа на Нюджънт. Кажи му да докара в абатството всички хора, които са му на разположение.

Ник се хвърли в колата, оставяйки вратата отворена, измъкна един пистолет „Глок“ и още един пълнител от жабката. Грабна телефона и продължи да вика на стъписаните дами:

— И им кажете да дойдат въоръжени!

Включи мотора и яростно натисна педала на газта. Колата полетя напред и вратата й се затвори от стремителното движение. Натисна бутона за бързо набиране, за да се свърже с мобилния телефон на Пит. Знаеше, че той винаги го носи със себе си и че го изключва единствено когато се прибере у дома или пътува със самолет.

При първото позвъняване се обади гласовата поща. Като крещеше ругатни, Ник изключи връзката и след това натисна бутона за бързо набиране на домашния телефон на Пит. Докато колата се носеше нагоре по склона със седемдесет мили в час, той напевно повтаряше в слушалката: „Хайде, хайде, хайде!“.

Едно позвъняване. Второ. На третото Пит отговори.

— Не е Бренър. Старк е! — извика Ник. — Използва Лорен, за да се добере до мен. От самото начало всичко е било нагласено. Той ще убие нея и Томи. Намери помощ, Пит. Всички сме негови мишени.