Разбивач на сърца

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Доналд Старк, известен на жителите на Холи Оукс като милия и любезен фермер Джъстин Брейди, се беше свил долу под парапета на балкона за църковния хор. Дебнеше и чакаше своя шанс. О, как само се беше подготвял за този ден! Сватбеното тържество най-накрая бе започнало. Това щеше да бъде неговият миг на слава, а за Николас Бюканън — деня, в който щеше да си плати за всичко.

Но доброто му настроение бе подложено на жестоки изпитания заради същия този Николас. Всъщност това „муле“ направо побъркваше Старк. Опитваше се да провали всичките му прекрасни планове, като го караше да губи време с разни неочаквани ходове.

Още веднъж бавно се надигна и внимателно огледа тълпата долу. Усещаше как яростта набъбва в гърдите му и се бореше да я овладее. „Всяко нещо с времето си“, обеща си той. След това надникна отново: Къде ли беше изчезнало „мулето“? След като огледа тълпата за трети път, Старк заключи, че го няма в църквата. О, боже, къде е могъл да отиде? После му хрумна, че агентът стои най-отзад, под галерията.

Налагаше се да го провери. Реши, че е нужно да рискува и да се промъкне долу, за да се увери сам. Непременно трябваше да е сигурен. Бе наложително „мулето“ да присъства на церемонията. В края на краищата Ник беше почетният гост.

С приведена глава Старк се промъкна до скамейката, където бе сложил ключа за желязната врата. Тъкмо се пресягаше да го грабне, когато чу изсвистяване на автомобилни гуми. Тромаво се примъкна до прозореца и надникна навън точно когато зеленият „Експлорър“ на агента се зададе с бясна скорост по алеята.

„С търпение всичко се постига“, прошепна ухилено Старк. След това въздъхна. Нещата отново вървяха по график. Почетният гост всеки момент щеше да пристъпи в църквата.

Той извади пушката, нагласи оптическия мерник и зае позиция, коленичейки до пюпитъра.

Видеокамерата беше насочена към олтара и той се пресегна да натисне бутона, за да я включи на запис. Определянето на точния момент беше най-важно. Каква щеше да е ползата да убие отец Том и Лорен, ако „мулето“ не беше там да види това? — разсъждаваше Старк. Беше решил да заснеме и двете убийства — как щеше да се хвали, че е ударил в земята ФБР, ако нямаше с какво да го докаже? Старк знаеше, че е по-умен от всички „мулета“, взети заедно и много скоро, и целият свят щеше да научи за това. С този запис той щеше да им се надсмее, да докаже тяхната некомпетентност, да ги унизи по същия начин, както Ник го бе унизил.

— Ти се захвана с неподходящия човек — прошепна той с глас, натежал от омраза.

Пръстите му обхванаха гладката цев. Усещаше как силата в нея нараства с всяко поглаждане.

Чакаше търпеливо хубавичкият свещеник да приключи сватбената церемония, да се изкачи по стъпалата и да отиде зад масата за причастие, за да започне литургията. Старк се беше подготвил добре. Знаеше точно къде ще седне всеки от роднините на младоженците. По време на репетицията за сватбата той се беше преструвал, че работи на балкона, и знаеше, че младоженецът и младоженката, кумът и главната шаферка ще последват свещеника до олтара. И ще седнат, подобно на кралски особи, малко вдясно от него, зад масата за причастие, до северната стена. Братът и сестрата щяха да бъдат в центъра на обектива.

Всичко щеше да е идеално. Първо щеше да убие Томи — един изстрел в средата на челото би изглеждал направо великолепно, като на филм. И докато на Николас все още щеше да му се вие свят от шока — та кой не би се шокирал, след като види смъртта на най-близкия си приятел! — Старк щеше да обърне пушката надясно и да застреля Лорен. Камерата щеше да улови как реагира тя на смъртта на брат си. Старк си представи ужаса в очите й в кратката секунда, преди да я убие и отново се усмихна. Щеше да бъде вълшебно. Бам, бам — благодаря ви, мадам! Щеше да ликвидира брата и сестрата, преди хората в църквата да успеят да реагират. Старк разчиташе гостите да изпаднат в паника и подобно на стадо да хукнат панически към вратите. Трябваше да си осигури малко врява и безредие, за да има време да слезе долу през вратата с капак, която бе направил в пода зад органа. Щеше да се озове в стаичката до преддверието, да излезе навън през предния прозорец и да се смеси с тълпата от изпаднали в истерия мъже и жени. Възможно беше дори да се позабавлява още малко и да попищи.

„Толкова много работа имам за вършене, а толкова малко време!“ — прошепна си той. Защото през тези скъпоценни две-три секунди, преди тълпата да скочи от скамейките и да хукне, той щеше да се опита да убие Уили и Марк. Те бяха седнали близо до централната пътека, на шестия ред. Старк съзнаваше, че е ненаситен, но не му пукаше. Трябваше да се отърве от тях. Много отдавна, откакто му се налагаше да живеят заедно, все си фантазираше как ще го направи. Неговите съквартиранти бяха свине — гадни и мръсни. Не можеше да понесе мисълта да остави такава измет да продължава да мърси света. Не, това не бе възможно. Те трябваше да умрат и ако не успееше да ги убие днес, по-късно щеше да се върне и да ги пипне. Но нямаше да си даде труд да заснеме тяхната смърт, защото също като онази курва Тифани, Уили и Марк не бяха достойни да ги запомни.

Изкиска се ехидно при мисълта за ключалката на гаражната врата, така хитро я беше приспособил. Беше свързана с козирката в неговия пикап. Никой нямаше да забележи, нито да се замисли. С тази ключалка никой повече нямаше да може да отваря гаражни врати. Едно натискане на бутона и — прас! Новините в единайсет.

След малко ще се забавлява.

Мишел не можеше да коленичи заради металната шина на крака си, затова отец Томи венча младата двойка в началото на церемонията, вместо да изчака до средата на литургията, какъвто беше обичаят. Той имаше големи надежди за тази двойка младоженци. Кристофър беше добър, почтен, здравомислещ мъж. Той вярваше в брака, също като своята красива невеста. И двамата бяха преживели тежки изпитания в миналото и бяха оцелели достойно и с чест, и Томи знаеше, че ще се борят да останат верни на брачните клетви, дори когато ги сполитаха неизбежните тежки периоди в живота.

Беше истинско удоволствие да ги венчае. Усмихна се, когато Кристофър надяна брачната халка на пръста на Мишел. Ръката й така силно трепереше, че младоженецът не успя да сложи халката при първия опит. Кристофър беше солиден и надежден мъж.

Томи ги благослови и се обърна да се изкачи по стъпалата. Хорът започна да пее „О, безценна любов“. Докато роднините кротко се настаниха на предните скамейки, самите младоженци, придружени от кума и главната шаферка, последваха Томи до олтара. Зад гърба му отидоха до столовете, сложени до стената и седнаха. Лорен оправи дългия шлейф на венчалната рокля на Мишел и след това се настани до нея. Никой от тях нямаше да става оттам, докато не получеха причастие.

Двете момчета иподякони, братовчеди на Мишел, седнаха от другата страна на олтара, до вратата на сакристията. Ноа се бе изправил до тях. Когато заобикаляше олтара, Томи забеляза нехайно облегналия се на стената Ноа. Изгледа го намръщено и му направи знак с ръка да застане прилично. Ноа веднага го послуша.

Тогава Томи се обърна към паството. Наведе глава, опря ръце в масата за причастие и бавно коленичи.

И точно в този миг забеляза цветята. Там, под олтара, бе скрита красива кристална ваза, пълна с бели лилии. Предположи, че цветарката ги е оставила там, за да не пречат, докато подготвят олтара за сватбената церемония. Онзи, който бе сложил бялата ленена покривка върху мраморната маса, просто бе забравил да върне цветята обратно. Томи се наведе да вземе вазата и в момента, когато я вдигаше, зърна тъничкия като игла червен лъч, мигащ насреща му.

Слисан, той се приведе още, за да види по-отблизо. Тогава забеляза овалния предмет, прикрепен под масата за причастие. Беше голям колкото тухла и омотан с дебел слой тиксо. От него излизаха червени, бели и сини жици, а в средата имаше червена лампичка.

Той знаеше точно какво вижда в момента. Това беше бомба. И по размерите й си личеше, че може да вдигне цялата църква във въздуха. Мигащата червена светлинка показваше, че бомбата е активирана.

— Боже мой — прошепна Томи стъписан. Не можеше да помръдне от мястото си.

Сърцето му сякаш спря да бие. Първата му реакция беше да скочи и да предупреди с вик всички, но успя навреме да се овладее. Трябваше да стои спокойно. Последното нещо, което искаше да направи, бе да предизвика паника. Пусна вазата, но след това успя да я грабне, преди да се е преобърнала. Ръцете му трепереха, усети как по челото му избиват капки пот.

За бога, какво би трябвало да стори? Все още подпрян на едно коляно, той се обърна към Ноа и му направи знак да се приближи.

Агентът видя шокираното му изражение и помисли, че му е прилошало. Лицето му беше сиво като мраморната маса за причастие.

Свещеникът трябваше да се вкопчи в ръба й, за да се изправи. Мислеше единствено за това как да изкара богомолците навън от църквата. Виеше му се свят. Не бяха изминали повече от четири-пет секунди, откакто бе коленичил, но все пак това бе достатъчно, за да започне тълпата да се чуди какво прави той. Хвана се за масата с една ръка, грабна вазата с другата и се изправи точно в момента, когато Ноа стигна до него. Томи си наложи да се усмихне, сложи цветята на масата до микрофона и след това отстъпи назад. Не искаше микрофонът да улови шепота му.

Ноа застана пред Томи, с гръб към богомолците.

— Какво има? — прошепна той.

Томи се наведе по-близо към него:

— Под олтара има бомба.

Изражението на Ноа не се промени. Той хладнокръвно кимна:

— Нека да погледна.

След това се обърна към тълпата, набързо направи кръстен знак с ръка, както го беше учил Томи и коленичи. Искаше богомолците да си помислят, че участва в церемонията. Сведе глава, приклекна и се наведе. „Божичко“, прошепна той. Бе поискал да види с какво си има работа, надявайки се, че това е някакво просто домашно направено устройство, което лесно би могъл да обезвреди. Но от пръв поглед разбра, че взривното устройство е дяволски сложно, за да успее да се справи. Само специалист можеше да каже кои жици да бъдат отрязани. Но откъде, за бога, щяха да намерят сапьор в един такъв малък град като Холи Оукс?

Ноа се дръпна назад и погледна към Томи.

— Не мога да го обезвредя.

— Добре тогава, ще трябва да изкараме всички тези хора навън — прошепна свещеникът. — Ще извикам Кристофър да помогне. Ти накарай иподяконите да се размърдат.

Томи забърза към младоженеца, правейки знак на Кристофър да стане и да дойде при него. Не искаше Мишел да чуе какво ще му каже. Тя го наблюдаваше внимателно с озадачено лице, а след това се наведе към Лорен и й прошепна нещо. Приятелката й учудено поклати глава, показвайки, че няма понятие какво прави Томи.

Томи прошепна напрегнато:

— Трябва да помогнеш да изкараме всички хора навън. Под олтара има бомба. Не искаме никой да изпада в паника — добави той, като видя изуменото лице на Кристофър. — Можем да се справим с това. Хората ще последват теб и Мишел. А сега върви — нареди му той.

— Пещерата! — досети се Кристофър. — Кажи на всички да ни последват до пещерата, все едно че съм приготвил някаква изненада за Мишел.

— Да, добра идея — отвърна Томи с нисък глас.

Той бързо се обърна и тръгна обратно към олтара. Нагласи микрофона, пое си дълбоко дъх и каза:

— Дами и господа, Кристофър има изненада за Мишел. Моля, последвайте младоженците до пещерата в подножието на хълма.

Кристофър вече бе стигнал до Мишел. Тя изглеждаше съвсем слисана, когато той й помогна да се изправи на крака, а след това я грабна в прегръдките си.

— Кристофър, какви ги вършиш? — прошепна тя.

— Просто се усмихни, скъпа. Трябва да излезем оттук.

Мишел обви ръце около раменете му и се усмихна, както й беше наредил.

— Ще ми хареса ли тази изненада? — прошепна тя.

Кристофър не й отговори. С бързи крачки премина покрай олтара, слезе по стъпалата и тръгна по централната пътека.

Неговият ентусиазъм накара Лорен да се усмихне. Тя и кумът Дейвид изчакаха Томи да довърши съобщението си. След това се изправиха. Лорен хвана под ръка Дейвид и последва невестата и младоженеца, но с много по-спокойна крачка.

През тълпата премина учуден шепот. Всички станаха доста шумни, когато започнаха да събират нещата си. Избутаха поставките за коленичене и тръгнаха да излизат от църквата.

Старк не можеше да повярва на очите си — те си отиваха! Не, крещеше цялото му същество. Това не го устройваше. Никой не можеше да напуска така църквата. За каква изненада дърдореше тоя свещеник? За нея не беше споменато нищо по време на репетицията. Пещерата ли? Защо хората отиваха до пещерата? Какво ли беше пропуснал той? Умът му вече трескаво работеше, мислите му съвсем се объркаха. Това не го устройваше. И Лорен си тръгваше. Не! Сега тя минаваше покрай олтара. А така го беше планирал! „Мулето“ трябваше да види всичко.

Свещеникът отново заговори по микрофона:

— Онези от вас, които са близко до страничните врати, могат да излязат през тях. Така ще стане по-бързо.

Старк се тресеше От ярост. Усещаше, че губи контрол над себе си, че се разпада. Но точно когато се канеше да скочи на крака и да започне да стреля, видя как се отваря страничната врата и в рамката й се появи самото „муле“. Агентът се мъчеше да влезе вътре, проправяйки си път през напиращата навън тълпа. Най-накрая Николас беше пристигнал. „Хайде, хайде, всичко е наред“, прошепна си той. Искаше му се да извика от радост. Толкова се развълнува, като видя „мулето“, че му се прииска да му помаха! „Радвам се да те видя, Николас!“

Все още имаше време… време за шоу… Но само ако действаше бързо! Като насочи пушката нагоре, той се прицели в първата си мишена. Тръпката беше толкова силна, че не знаеше дали ще може да се овладее. Погледна през оптическия мерник и плъзна пръст върху спусъка. „По-спокойно сега, изчакай!“, говореше си той.

Ноа тъкмо беше избутал иподяконите към страничната врата и се обърна да пресрещне Лорен, преди да е стигнала до централната пътека. Нямаше намерение да я изпуска от погледа си. Тя щеше да напусне църквата заедно с него и Томи.

Ноа беше на около десетина крачки от свещеника, когато зърна светлинния лъч да подскача по стената. Мигновено реагира.

— Снайпер! — извика той, измъкна собствения си пистолет от ръкава си и се втурна към Томи. Без да откъсва очи от балкона за църковния хор, той стреля срещу източника на светлината.

Ник бе видял лазерния лъч да подскача покрай олтара към Томи точно когато Ноа извика предупредително.

— Легни на земята! — кресна той, докато трескаво си пробиваше път през стъписаната тълпа.

Томи нямаше време да реагира. Чу се съскащ звук и една отломка от олтара хвръкна във въздуха. В един миг Ноа и Ник крещяха, в следващия Ноа стреляше по балкона, докато се хвърляше върху Томи, за да го събори на пода. Докато двамата падаха, главата на Ноа се удари в ръба на мраморната маса и той остана да лежи като мъртъв върху него. Томи го избута да се освободи и се помъчи да изтегли тялото на изпадналия в безсъзнание агент зад някакво прикритие. Докато го дърпаше назад, видя, че от рамото на Ноа тече кръв.

Писъците на паникьосаната тълпа, която трескаво се боричкаше да напусне църквата, пронизаха въздуха. Пътеките бяха претъпкани с изпаднали в истерия мъже и жени. Ник държеше своя пистолет „Зиг Зауер“ с дясната си ръка и си пробиваше път напред, като избутваше хората пред себе си. Пъхна другата си ръка отзад под сакото и измъкна заредения „Глок“ изпод колана на панталона. Скочи на една скамейка и откри огън. Тичайки по скамейките, той започна да стреля ту с единия пистолет, ту с другия, опитвайки се да прикове копелето на място.

Старк се шмугна зад парапета. Какво ставаше? Русокосият свещеник бе измъкнал пистолет и бе започнал да стреля по него, а той бе успял да даде само няколко изстрела. Бе видял как отец Том пада, а след това падна и другият свещеник и беше сигурен, че ги е улучил и двамата.

Сега трябваше да пипне Лорен. Старк вдигна малко по-нагоре пушката и я хвана в оптическия си мерник. Тя беше на колене в подножието на олтарните стъпала. Мъчеше се да стане, когато той стреля. Лорен падна отново, но той не можеше да прецени дали куршумът я е улучил. Непрекъснато стреляха по него. Старк изпусна пушката и запълзя по корем към вратата в пода. Трябваше да вземе видеозаписа. Във въздуха около него свистяха куршуми. Когато посегна към видеокамерата, един едва не го улучи в ръката. Не успя да я грабне, но не можеше да си тръгне без нея. Изпълзя до отдушника в съседство с органа, а след това дръпна шнура. Наоколо отекнаха изстрели и писъци. Камерата падна с трясък на пода и се разби, а той я издърпа към себе си. Само след миг касетата със записа беше в ръката му. Пъхна я в джоба на якето си, а след това с мъка се мушна зад органа и отвори вратата в пода. Първо спусна краката си и се смъкна долу върху издатината, която бе вградил на тавана. След това посегна нагоре, затвори вратата и сложи резето.

Беше много шумно и той не се притесняваше, че някой може да го чуе как се спуска от тавана. Приземи се в канцеларията на църквата, отвори вратата и надникна навън. В преддверието нямаше никой, но той можеше да види тълпата, която се блъскаше да излезе през централните врати. Старк реши да се смеси с останалите. Притича през преддверието и се мушна сред хората. Една стара жена се вкопчи в ръката му, за да не я блъснат напред, той я прегърна и й помогна да излезе навън.

Погледна назад и едва се сдържа да не се разсмее. Николас вероятно все още продължаваше да се бори с тълпата, опитвайки се да се добере до желязната врата. Най-накрая щеше да стигне до нея по стълбите, но дали щеше да открие изхода в пода? Едва ли той беше така хитро замаскиран. Старк ясно си представяше как „мулето“ стои там и се оглежда озадачено. Къде бе изчезнал Джъстин Брейди? Да, ето кого търсеше „мулето“. Но когато агентът на ФБР го видеше следващия път, Старк бе сигурен, че няма да го разпознае. Брадата му щеше да е обръсната, подстрижката на фермер щеше да е заменена с по-дълга модерна прическа, косата — боядисана в друг цвят. Щеше да промени и цвета на очите си, може би щяха да станат зелени или сини. Имаше такава хубава колекция от контактни лещи — всички цветове на дъгата бяха на негово разположение.

Старк вярваше, че е майстор на дегизирането. Тайната се състоеше в незабележимите промени. Нищо драстично, просто мъничко от това, мъничко от онова и се получаваше огромна разлика. Ами че и собствената му майка не би го познала днес, ако се бе приближил до нея. Разбира се, майка Милисънт не виждаше много в последно време, както гниеше в задния двор под петуниите, към които толкова много беше привързана. Все пак, ако можеше да го зърне с тази фермерска премяна, Старк бе сигурен, че това щеше да й достави истинско удоволствие.

Той не пусна старата жена, която се беше увесила на ръката му, а я помъкна със себе си, когато зави покрай ъгъла. Гледаше да е близо до сградата, та когато „мулето“ стигнеше до балкона на църковния хор, да не може да го види през прозореца.

Старата вещица плачеше. Щом стигнаха до страничната врата на църквата, през която тълпата се изсипваше на улицата, тя започна да се съпротивлява.

— Пуснете ме. Трябва да намеря съпруга си. Помогнете ми да го открия.

Старк я блъсна и тя падна в храстите. След това той продължи напред, като си проправяше път през множеството. Обърна се още един път, за да се увери, че агентът не е по петите му.

В този момент отец Том изскочи от църквата и тълпата се раздели да му направи път. Носеше на ръце другия свещеник. Белите одежди на Том бяха изцапани с кръв, но самият той не изглеждаше никак зле. И Лорен! Всемогъщи боже, тя излизаше през вратата заедно с него.

Старк беше толкова шокиран да ги види двамата все още живи и здрави, че едва не им извика. Дръпна се до стената, притиснал рамене към студения камък. Какво да прави? Нямаше време за нов план, но се налагаше да предприеме нещо, преди шансът да му се е изплъзнал.

Сега тълпата заобиколи Том. Старк наблюдаваше как той бавно положи другия свещеник на тревата, а след това се наведе над него и му прошепна нещо в ухото. Несъмнено се молеше за него, сякаш от това щеше да има някаква полза.

Само че свещеникът, когото бе застрелял, не беше свещеник, нали така? Той имаше пистолет. Той беше „муле“. Как смееха да го мамят така? Той си беше агент и още как. Но сега умираше.

Старк отчаяно искаше да убие Том, но все пак разбираше, че няма как да се прицели право в него — твърде много хора се щураха наоколо.

Насочи вниманието си към Лорен. Лесни жертви, помисли си той. Тя се беше изправила до страничната врата, притисната до стената и се стараеше да стои настрана от тълпата. И току се обръщаше, и опитваше да надникне вътре. Беше на не повече от десетина метра от него. Изглеждаше замаяна и това му даваше допълнително преимущество.

Старк извади пистолета от джоба си и го скри под якето.

— Лорен! — извика той, стараейки се гласът му да звучи жално и отпаднало.

Наведе глава, преви се на две, но погледна крадешком, когато отново я извика.

— Лорен, раниха ме. Моля те, помогни ми. — Залитна към нея. — Моля те.

Лорен чу Джъстин Брейди да я вика и без да се колебае нито за миг, тръгна към него.

Той нарочно се спъна и издаде силен стон. Вярваше си, че е отличен актьор.

Лорен направи една крачка към Джъстин, но усети пронизваща болка в глезена на левия си крак. Най-вероятно се беше наранила, когато една от шаферките я бе блъснала на пода, опитвайки се да я изпревари на пътеката. Усети, че обувката й се напълни с кръв.

Куцаше, но се движеше колкото бе възможно по-бързо. Когато се приближи към него, изведнъж спря. Нещо не беше съвсем наред. Гласът на Ник отекна в мислите й: Не вярвай, каквото и да ти кажат! И точно в този миг тя погледна надолу и разбра какво не е наред.

Джъстин видя как тя отстъпи крачка назад. Той бе пъхнал дясната си ръка под якето, държеше пистолета, притиснат към гърдите си. Препъваше се и вървеше към нея, наполовина приведен, стараейки се да покаже, че изпитва ужасна болка.

В какво се беше вторачила тя? В ръката му. Погледна надолу и тогава я видя. Хирургическата ръкавица. Беше забравил да свали хирургическите ръкавици. Стреснат от собствената си небрежност, той връхлетя върху нея. Тя се обърна да хукне и викна Ник, когато Старк я удари с дулото на пистолета по темето и заглуши писъка й.

По-бързо, хвани я! трескаво си нареждаше той. Хвана я през кръста, преди да се свлече на земята и започна да я влачи назад, покрай ъгъла на сградата. Хората продължаваха да се изсипват от църквата и в паркинга се виждаха тук-там групички от мъже, жени и деца, но никой не се опита да го спре. Дали осъзнаваха какво прави? Съзираха ли пистолета, опрян в гърдите на Лорен? Цевта бе насочена нагоре, дулото опираше в брадичката й. Ако някой посмееше да се намеси, Старк знаеше какво точно ще направи. Ще пръсне на парчета красивата й глава.

Той не искаше Лорен да умре, във всеки случай не още. Можеше да му се наложи да направи някои малки промени, но имаше велики планове за нея. След като я заключеше в багажника на другата си кола — стария буик с подобренията, за който никое от „мулетата“ не знаеше, че е негов, — щеше да я закара някъде на сигурно място и да я завърже. Имаше цял куп изоставени вили в гората. Знаеше, че лесно ще намери идеалното място. Щеше да я остави там със запушена уста и да отиде да пазарува. Да, точно това щеше да стори. Щеше да купи още една видеокамера — от високо качество, разбира се, само най-доброто щеше да свърши работа, — а също и най-малко десетина видеокасети. „Сони“ например бяха с много добра резолюция. А след това щеше да се върне при своята сладка Лорен и да заснеме смъртта й. Щеше да се опита да я запази жива колкото е възможно по-дълго, но когато неизбежното дойдеше и светлината в очите й угаснеше, той щеше да пренавие лентата и да преживее отново великолепната екзекуция. Старк знаеше от предишния си опит, че в продължение на дълги часове ще гледа отново и отново записа, докато запамети всяко потръпване, всеки писък, всяка молба. Само след като беше напълно задоволен, той щеше да може да си почине.

Щом веднъж се отървеше от трупа, изхвърляйки го някъде в гората, той щеше да се прибере у дома. Щеше да направи копия на записите и да ги разпрати на всички, които искаше да впечатли. Николас щеше да получи едно за спомен, за да му напомня колко е бил безсилен да се изправи срещу Господаря. Друг запис щеше да изпрати на шефа на ФБР. Директорът можеше да иска да използва подаръка при обучението на бъдещи „мулета“. То се знае, Старк щеше да си запази няколко за собствената си лична видеотека — дори най-добрите записи в края на краищата се изтъркваха, — а последният щеше да предложи за продажба на търг в интернет. Макар че всемогъщият долар не беше негов господар, малко бели пари за черни дни щяха да му дадат свободата да търси друга идеална партньорка, а този запис щеше да му донесе цяло състояние. Куп негови последователи с подобен вкус към воайорството сърфираха в интернет.

Лорен лежеше отпусната на земята до неговия пикал, докато Старк извади ключовете. Никой не можеше да ги види, както бяха закътани между две други коли. Той отвори вратата, а след това вдигна Лорен и я положи вътре. Когато затваряше вратата, затисна с нея дългата й пола, но прекалено много бързаше, за да я отвори отново. Не обичаше немарливостта, но днес нещата се променяха толкова бързо… Да не говорим за това, че беше забравил да свали ръкавиците. Бързо притича до предната седалка и видя линейката, която си проправяше път нагоре по алеята през тълпата и струпаните автомобили. Сирената виеше оглушително.

Старк знаеше, че не може да мине надолу по алеята, която беше единственият изход. „Не се притеснявай“, прошепна той. Запали мотора и внимателно изкара колата на тротоара. След това натисна газта. Пикапът се люшна напред и се заби в розовите храсти. Едно бодливо клонче бръсна прозореца и Старк инстинктивно се дръпна, сякаш щеше да го удари през стъклото. Сега направо се беше изправил върху педала на газта и натискаше с цялата си тежест. Пикапът се понесе надолу по тревистия склон, като се клатушкаше и подскачаше. Старк имаше чувството, че лети.

Взря се в огледалото за обратно виждане и започна да се смее. Никой не го преследваше. Беше в безопасност.

Дали да не го направеше сега? Дали да не ги изпратеше всичките на оня свят? Детонаторът беше точно над главата му, прикрепен към козирката, все едно че бе обикновен ключ за гараж.

Не. Той искаше Лорен да наблюдава фойерверките. Тогава реши да се придържа към първоначалния си план. На излизане от града щеше да вдигне във въздуха абатството. Вече беше избрал мястото. Най-доброто място, на върха на хълма. Щеше да види как всяка тухличка хвръква във въздуха. О, каква гледка му предстоеше! Боже мой, той трябваше да заснеме и нея. И да изпрати записа на всички телевизионни станции. Новините в единайсет!

— Зеленооко момиче, няма ли да се събудиш и да си поиграеш. Да се събудиш и да си поиграеш… Лорен, време е да се събудиш.

Той погледна часовника си и бе шокиран, като видя колко малко време е изминало. Тогава чу свистене на гуми и рязко вдигна глава. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза зеления „Експлорър“ горе на върха на хълма. Старк гледаше с невярващи очи как колата излетя във въздуха и предните й гуми стъпиха на склона. Обхвана го неудържима ярост. Той изкрещя и удари с юмрук волана.

Пикапът излезе на две гуми на главната улица, забърса странично една паркирана кола и се завъртя. Старк натисна до дупка педала на газта, полетя напред и зави на две колела на следващия ъгъл. Вече се носеше към парка с осемдесет мили в час. Пикапът едва не се преобърна, когато взе следващия завой по същия начин, но той успя да го изправи, като завъртя кормилото рязко наляво. Зави още веднъж и най-сетне пред него се появи задният вход на парка, минаващ през резервата.

„Мулето“ не се виждаше вече отзад и Старк бе сигурен, че агентът е изгубил следите му. Като се кискаше, той намали скоростта и навлезе по пътеката за сутрешен крос. Пикапът заподскача по черния асфалт, като левите му колела се движеха плавно по гладката повърхност, а десните се тътреха по скалите покрай ръба на пътеката.

Стори му се, че Лорен простена. Трябваше да се овладее, иначе щеше да скочи през седалката и с голи ръце да я разкъса. Яростта му се засилваше и мислите така бързо препускаха в главата му, че му беше трудно да се съсредоточи. Пресегна се да намести огледалото, за да може да я наблюдава. Тя бе легнала сгушена на една страна с гръб към него и не помръдваше. Сигурно му се беше причуло, че е простенала.

Толкова бе зает да я наблюдава, че едва не заби пикапа в езерото. Рязко зави и се върна на пътя, след това отново нагласи огледалото, за да може да вижда какво става отзад. Пътеката завиваше, така че се наложи още да намали скоростта. Но не можеше да забави трескавите си мисли. Отново погледна назад към Лорен, но не я видя. Там беше онази курва Тифани. Той разтърси глава. След това пак така внезапно се появи Лорен.

Той искаше да спре колата и да затвори очи. Имаше нужда от време да проясни мозъка си и отново да се организира. Трябваше да е в чудесна форма. Той обичаше да планира нещата — педантично, до последния детайл. Ненавиждаше изненадите. Ето защо беше толкова изнервен.

Невероятна изненада бе да види как русият свещеник изскача пред Томи. Свещеникът с пистолет, който стреля по него. Свещеникът, който въобще не беше свещеник. Старк не можеше да преживее факта, че „мулетата“, колкото и да бяха тъпи, всъщност го бяха изпързаляли. Той не беше помислил дори за секунда, че приятелят на Томи е дегизирано ченге.

Точно затова сега беше толкова изнервен. Бяха го изиграли, накараха го да сгреши. Той въздъхна. Усети, че пак започва да се съсредоточава. Вече се владееше отново.

— Почти пристигнахме — изпя той на Лорен.

Когато приближи главния път, който завиваше към езерото, намали скоростта, за да може пикапът да се промъкне между боровете. След това отново увеличи скоростта. Буикът се намираше на около двеста ярда разстояние, паркиран между дърветата зад изоставената хижа. Още не се виждаше, но той знаеше, че колата го чака там, където я беше оставил.

— Почти пристигнахме — повтори Старк.

Оставаше му само да заобиколи покрай входа на парка, после да направи завой и да скрие пикапа сред дърветата.

Тъкмо бе стигнал до пътя, водещ към една колиба, когато отново видя зеления „Експлорър“. Той изскочи през входа на парка и намали скорост, за да вземе завоя.

— Не! — Старк бясно удари спирачките. Нямаше време да даде на заден ход, да направи завой и да се опита да надмине „мулето“. И напред нямаше изход. Николас щеше да го види и да блокира пътя му. Какво да прави? „Не, не!“ — повтаряше напевно Старк.

Грабна пистолета си и изскочи от пикапа. Тъй като беше махнал вътрешните дръжки на вратите, за да не могат неговите приятелки да бягат, докато той е зает да шофира, трябваше да заобиколи и да отвори вратата отвън.

Пъхна пистолета в джоба на якето си и посегна с две ръце да вдигне Лорен. Вече имаше нов план, той можеше да го осъществи. Щеше да я пъхне вътре, където беше хубаво и тъмно, и щеше да поработи върху нея зад заключените врати. „Мулето“ щеше да стои отвън и да се опитва да влезе, слушайки писъците на Лорен. Тогава агентът щеше да направи грешки. А после Старк щеше да го убие.

Лорен се свести изведнъж. В един миг тя беше в безсъзнание, а в следващия вече се стараеше да не се разпиши. Усещаше парливия вкус на горчилка в гърлото си.

Беше в неговия пикап. Не помръдна от страх, че той може да я види в огледалото или да чуе как опипва с отмаляла ръка пода, търсейки нещо, което да използва като оръжие. Осмели се набързо да огледа обстановката. Забеляза кутията с инструменти, но трябваше да се премести, за да ги стигне. Лежеше до задната врата. Би ли могла да се измъкне през нея? Да я отвори и да скочи? Но къде беше ключалката? Тя присви очи, за да вижда по-добре в тъмното и тогава забеляза зеещата дупка в задната врата. Този психопат бе махнал вътрешните дръжки. Защо ли го бе направил? Краката й бяха притиснати в страничната врата, но не можеше да види дали вътрешната й дръжка също е премахната. Трябваше да се помести, а не смееше да го направи.

Сега вече цялата се тресеше. Опита се да спре конвулсиите си, ужасена, че той ще ги забележи и ще разбере, че е в съзнание. Пикапът се удари в нещо на пътя. Тялото й подскочи, а после се блъсна в облегалката на предната седалка. След миг возилото се люшна напред и я отхвърли отново назад. Лорен усети допира на студения метал до гърдите си. Безопасната игла, която майката на Мишел й бе дала, се притискаше в кожата й. Тя я опипа и се опита да я отвори. Ръцете й така трепереха, че едва не я изпусна и с усилия овладя желанието си да извика.

Откопча иглата и я изправи в цялата й дължина. Нямаше представа какво ще прави с нея, но това бе единственото оръжие, което имаше. Може би щеше да успее да я забие в гърлото му. Сълзи замъглиха очите й. Главата така силно я болеше, че й бе трудно да мисли. Дали той я наблюдаваше сега? Дали държеше пистолет в ръката си? Навярно би могла да скочи върху него отзад и да го изненада.

Много бавно тя раздвижи краката си. Помисли си, че би могла да се обърне и да скочи, да го сграбчи за врата и да удари с все сила главата му в кормилото. Но нещо я задържаше. Полата й беше заклещена между седалките.

Пикапът изведнъж се закова на място със скърцане. Тя изпусна безопасната игла, но успя да я грабне от пода, преди да чуе отварянето на вратата. Къде я караше той? Какво смяташе да прави?

О, Боже мой, той идва за мен! ужасено си помисли Лорен.

Трябваше да е готова, когато той се опиташе да я измъкне от пикапа. Беше като обезумяла, ръцете й силно се тресяха, но успя да свие иглата във вид на кука около показалеца си. Металната закопчалка се заби в кожата й и я разкъса, но успя да закачи иглата, за да стърчи право напред. Обви я с лявата си ръка, опитвайки се да я скрие.

Не му позволявай да държи пистолета си в ръка. Моля те, Боже, не му позволявай да държи пистолета. Не би могла да скочи върху него, ако той държеше оръжието. Щеше да я убие, преди да успее да го докосне. Ако пистолетът е в ръката му, ще изчакам. Накарай го да ме носи. Ще остави пистолета, ако трябва да ме носи.

Пикапът се движеше, когато страничната врата се плъзна и се отвори. Докато се молеше мълчаливо, тя бе стиснала очи, стараейки се да не се разплаче.

Помогни ми, Боже, моля те, помогни ми…

Чуваше шумното му дишане. Той я сграбчи за косата и я дръпна към себе си. Когато натисна главата й надолу, за да я извади от пикапа, тя отвори очи и видя пистолета. Старк заби пръсти в кръста й и я вдигна на рамото си.

Беше ужасно силен. Затича, като носеше отпуснатото й тяло на рамото си. Лорен отвори очи, но не смееше да повдигне глава, за да не усети движението й. Докато си мислеше, че е в безсъзнание, той нямаше да я наблюдава внимателно. Тя разпозна вилата на абата, която се виждаше пред тях.

Дочу шума от приближаваща се кола, а след това долетяха грозните ругатни на похитителя й. Старк изтича нагоре по стълбите, а след това изведнъж спря.

Лорен чу как той разтърси дръжката на вратата, но тя беше заключена. След миг до ухото й прозвуча изстрел. Лорен потръпна.

Старк трескаво се мъчеше да влезе вътре, ритна вратата и тя се откачи от пантите. Натисна копчето на стената и две лампи осветиха хижата — едната върху шкафчето до входната врата, другата на една маса на балкона на горния етаж. Все още носейки я на рамото си, той притича през предната стая и влезе в кухнята. Сложи пистолета си върху плота, започна да дърпа чекмеджетата и да ги хвърля на пода.

— Ето ни и нас! — извика той радостно, когато откри чекмеджето с ножовете.

Грабна най-големия, приличаше на касапски нож. Изглеждаше стар и потъмнял, но на него не му пукаше дали е остър. Работата, която възнамеряваше да свърши, не изискваше голяма точност. Просто нямаше време. А този го биваше.

Той грабна пистолета си, а след това се обърна и изтича обратно във всекидневната, изритвайки чекмеджета и съдове от пътя си. Когато стигна до средата на стаята, той спря и смъкна Лорен от рамото си. Тялото й се удари в масичката за кафе, след това се свлече на пода.

Той я сграбчи за косата и я дръпна да се изправи на колене.

— Отвори си очите, кучко. Искам да гледаш през вратата. Да видиш „мулето“, когато нахлуе да те спасява.

Докато говореше, Старк осъзна, че държи и ножа, и пистолета с едната си ръка. Той пусна Лорен и премести ножа в лявата.

— Хайде сега — каза той. — Погледни ме, Лорен. Виждаш ли какво имам за теб?

Тя все още бе на колене и той приклекна зад нея. Тялото й щеше да го пази от пистолета на Николас. Размаха ножа пред лицето й:

— А сега какво според теб смятам да направя?

Макар че не беше очаквал отговор, той се разочарова, задето тя не извика. Но щеше да изпищи, щом веднъж се заемеше да поработи с нея. О, да, знаеше как да получи онова, което искаше. Той все още беше господарят. Заби ножа в лявата й ръка и се изкиска доволно, когато тя изпищя. Бликналата кръв се стече по ръката й и това го наелектризира. После отново я прободе.

— Браво, моето момиче, продължавай да пищиш — насърчи я той, а гласът му зловещо изтъня. Звучеше налудничаво. — Искаме Николас да те чуе.

Старк клекна и зачака. Насочи дулото на пистолета към отворената врата и притисна раменете й към себе си. Държеше главата си приведена зад нейната, надничайки към вратата. Отново я поряза, просто за забавление, но този път тя не извика. Тогава опря върха на окървавения нож в шията й.

— Опитваше се да бъдеш смела, а, Лорен? Когато искам от теб да пищиш, за бога, ще пищиш.

Чу я как изскимтя и се усмихна.

— Не се вълнувай. Няма да застрелям веднага „мулето“. Искам той да наблюдава как те убивам. Зъб за зъб — напевно изрече Старк. — Защо ли се бави толкова много тоя Николас? Какво ли е намислило това момче? Може би се опитва да се промъкне през кухненската врата. Е, няма такава.

Ако не говореше, Старк щеше да чуе лекото проскърцване над главата си. Ник беше влязъл през прозореца на спалнята. Клонът на дървото се счупи точно когато той се вкопчи в перваза на прозореца, но шумът бе заглушен от тупурдията в хижата.

Вратата на спалнята беше отворена и Ник изпълзя напред. Видя Лорен и Старк под балкона, в средата на стаята, обърнали лица към входната врата. Държеше единия пистолет в ръка, а „Глокът“ бе затъкнат в колана му.

Можеше да стреля право в това копеле, но ако куршумът преминеше през тялото му, щеше да улучи Лорен. Не биваше да рискува. Не бе възможно и да слезе по стълбите, Старк щеше да го види. Какво трябваше да направи, по дяволите?

Лорен вдигна очи и видя сянката на тавана, която се придвижи съвсем леко. Тя разбра, че Николас е на горния етаж. Беше само въпрос на време мъжът зад нея също да забележи сянката.

— Защо правиш това, Джъстин?

— Млъкни! Трябва да се ослушвам за колата, да чуя как „мулето“ пристига.

— Ти действаше прекалено бързо. Той може да не е видял пикапа ти и да е завил на север вместо на юг.

Старк се ослуша да чуе стъпки по настланата с чакъл пътека отвън.

— Да, аз бях бърз, нали така? — усмихна се доволно той. — Едно „муле“ не може да ме надхитри.

— Какво означава „мулетата“? Агентите от ФБР ли?

— Да — отговори той. — Ти си много умно момиче?

Трябваше да го кара да продължава да говори. Да се съсредоточи върху казаното от нея, за да не погледне нагоре.

— Не съм умна колкото теб. Но защо избра мен? Защо ме мразиш?

Той прокара палец по лицето й. Гумената ръкавица беше студена.

— Стига с тези приказки, не те мразя — загука нежно той. — Но аз съм Разбивачът на сърца. Разбивам сърца.

— Но защо избра мен? — настоя тя.

Лорен продължаваше да гледа нагоре как сянката бавно пълзи напред.

— Сега въобще не става въпрос за теб — призна си той. — „Мулето“ уби жена ми, а после взе да се фука с това по вестниците. О, да, точно това направи. Цялото време и енергия, които изразходвах за нейното обучение, отидоха на вятъра. Тъкмо тя стана достойна. Аз търсех съвършенство и тя почти го постигаше. Да, беше почти съвършена. Тогава Николас я уби. Те го нарекоха герой, а той съсипа живота ми. Казваха, че е страхотно умен. Аз не можех да понеса това, нали така? Трябваше да докажа на света, че аз съм Господарят.

Тя потръпна от омразата в гласа му. Не беше необходимо да му зададе друг въпрос. Той явно сам щеше да й обясни всичко. Сега думите излизаха по-бързо от устата му. Искаше да й се похвали, че е надхитрил „мулетата“.

— Когато прочетох статията във вестника и разбрах кой е убил жена ми, аз трябваше да му отмъстя. Не разбираш ли? Бях принуден да го направя. В онази статия споменаваха и за брат ти и аз поисках да узная повече за отец Том. Прочетох, че той и Николас са били първи приятели още от детските си години. Отначало смятах да убия Том, а после да преследвам семейството на „мулето“, но сетне си помислих: защо да давам на Николас семейно преимущество? Холи Оукс беше идеалният град за онова, което бях намислил. Така приятно е изолиран. Направих моите проучвания, открих всичко каквото можах за Томи и представи си само колко се зарадвах, когато разбрах за теб.

Именно Николас преследвах през цялото време — изкиска се той. — Докато не те срещнах. Тогава поисках и теб. Когато се запознах с моята жена, в нея имаше нещо, което ми напомняше за майка ми. И ти ми напомняш за нея. Ти си съвършена, Лорен. При други обстоятелства щях да се заема да те обучавам.

Майка ми вече я няма. Нямах причини да я оставям жива. Тя беше достигнала съвършенството и знаех, че трябва да действам бързо.

Той млъкна за момент, но Лорен побърза да попита:

— Коя беше Милисънт? Наистина ли е съществувала?

— О, ти си слушала записа от изповедалнята, нали?

Лорен усети как той кимна, притиснат в нея. Долавяше мириса на одеколона „Калвин Клайн“, смесен с киселия му дъх.

— Дали е съществувала Милисънт? — повтори той. — Може би.

— Колко жени си убил?

— Засега нито една — отговори Старк. — Майка ми не се брои. Не можеш да убиеш съвършенството, а и курвите не се броят. Не, разбира се, че не се броят. Така че, нали разбираш? Ти ще бъдеш първата.

Той видя сянката. Рязко обърна Лорен към себе си и изкрещя:

— Ще я убия! Хвърли пистолета, Николас. Направи го веднага!

Ник беше стигнал до средата на балкона. Той вдигна ръце, но не хвърли пистолета. Масата в трапезарията се намираше точно под него. Само ако можеше да се прехвърли през парапета…

Старк все още стоеше свит зад Лорен и се опитваше да се обърне заедно с нея към стълбите, за да бъде напълно защитен от стената зад него.

— Хвърли пистолета — отново извика той. — И слез долу да се присъединиш към нашата компания.

— Този път няма да можеш да се измъкнеш — каза Ник.

Той виждаше ужаса и болката в очите на Лорен. Ако можеше да накара Старк да се отдръпне от нея само на сантиметър, щеше да успее да стреля в него.

— Разбира се, че ще се измъкна. Аз ще убия Лорен и теб и ще се измъкна. Тъпите „мулета“ ще търсят онзи селяндур фермера Джъстин Брейди. Ще й прережа гърлото, ако не хвърлиш веднага пистолета.

Ник пусна оръжието, което безшумно падна на килима в краката му.

— Ритни го по-надалеч — кресна психопатът, размахвайки пистолета си.

Ник направи каквото му заповяда, но бавно свали ръцете си надолу на височината на раменете. Всяка секунда може би имаше значение. Искаше ръцете му да са по-близо до парапета, за да може да скочи в подходящия момент.

— Сега аз те пипнах, нали така, „муле“? — извика ликуващо Старк. — Кой е тук господарят? Кой е героят? Никога няма да ме намерят, не, господинчо — тържествуваше той. — Те дори не знаят кой съм.

— Разбира се, че знаят — извика Ник. — Винаги сме знаели. Ти си Доналд Старк и ние знаем всичко за теб. Ти си един долнопробен фотограф. Използваш проститутки, за да снимаш аматьорски убийства, но те въобще не са правдоподобни. Домашно направени боклуци. Едва си изкарваш прехраната, като ги продаваш по интернет и имаш куп недоволни клиенти.

— Недоволни ли? — изрева Старк.

Ник сви рамене.

— За нищо не те бива. Трябва да си намериш друга работа. Може би ще успееш да научиш някой нов занаят в затвора.

Цялото внимание на Старк бе насочено към балкона. Той не усети, че вече не държи много здраво Лорен и че острието на касапския нож е насочено към вратата, а не към гърлото й.

— Не, не, ти лъжеш! Никой не знае кой съм. Чу ме да говоря с Лорен и така си разбрал…

— Винаги съм знаел кой си ти, Старк. Статията, която пуснахме във вестниците, представляваше просто начин да те накараме да излезеш на светло. Всички бяха наясно, дори Томи. Планирахме всичко до последната подробност.

Ник усещаше, че лъжите му имат въздействие. Лицето на това копеле бе станало на червени петна, а очите му щяха да изскочат. Той се надяваше гневът да заслепи Старк, за да сгреши. На Ник му трябваше само една секунда.

Хайде. Ела да ме хванеш. Забрави за нея. Преследвай мен.

Лорен видя как дулото на пистолета се вдигна нагоре, усети как похитителят се напряга. Опитваше се да я повдигне, изправяйки се, за да застреля Николас. Тогава тя чу хрущенето на гуми по настланата с чакъл пътека пред вратата. Дали това не беше Томи? О, Боже, не! Който и да влезеше през вратата, щеше да бъде убит.

— Не! — изкрещя Лорен, извъртя се в ръцете му и се хвърли назад.

С рамото си удари ръката му, която стискаше пистолета. Старк стреля напосоки, улучи прозореца от цветно стъкло и той се разби на парчета. Пистолетът бе толкова близо до лицето й, че тя усети парещата топлина. Лорен започна да се блъска и да се бори, но той беше прекалено силен.

Старк отново вдигна оръжието, когато Джулс Уесън се появи на вратата. Свит в позиция на стрелец, с изпънати напред ръце, стиснали пистолета, той изчакваше, за да бъде изстрелът му точен.

Лорен се дръпна назад, отново се изви и започна да се бори с всички сили, докато застана с лице към Старк. Тогава го нападна. С лявата си ръка сграбчи китката му и впи нокти в нея. Той опита да се пресегне и да я намушка с ножа, но в този миг Лорен изви дясната си ръка и заби иглата в окото му.

Старк изрева от болка. Изпусна ножа и посегна към окото си, виейки като разярено животно.

В момента, когато Лорен удари Старк, Ник се вкопчи в парапета и се прехвърли през него. Като й викаше да залегне, той посегна към колана си отзад, сграбчи „Глока“ и започна да стреля.

Старк скочи на крака и откри безразборна стрелба. Уесън се хвърли на пода и на косъм избегна един куршум.

Ник стреля, докато летеше във въздуха, приземи се на масата и отново стреля. Първият куршум улучи Старк в гърдите. Куршумът на Уесън изби пистолета от ръката на Старк. Вторият изстрел на Ник го улучи в главата точно когато се обръщаше да хукне. Третият куршум се заби в крака му.

Старк лежеше по гръб, единият му крак бе неестествено извит под тялото, очите му — широко отворени. Ник се надвеси над него, като дишаше тежко и се опитваше да овладее яростта си.

Лорен ридаеше на пода, стиснала главата си с ръце. Когато Уесън се втурна напред, Ник падна на колене до нея и протегна ръка да я докосне.

— Съжалявам — прошепна той. — Боже, колко съжалявам. Аз причиних всичко това на теб и Томи. Всичко стана по моя вина.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— Мъртъв ли е?

Ник я прегърна здраво и я притисна силно към себе си. След това затвори очи.

— Да, любов моя. Всичко свърши.