Разбивач на сърца

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Разбивачът на сърца не обичаше изненадите, освен ако самият той не беше авторът им.

А тази нощ беше препълнена с неприятни изненади. Вече бе чул „мулето“ да му се присмива и бе преглътнал това без усилие. Той очакваше агентите да са глупави, тъй че се почувства леко обиден, когато чу епитетите, с които го наричаха. Но думите не можеха да го засегнат. До тази вечер, когато бе научил, че Лорен също разпространява отвратителни лъжи. Беше го нарекла „импотентен“. Не можеше да понесе мисълта за това как устните й оформят тази гадна дума. Как смееше тя да го предаде по този начин?

Трябваше да й отмъсти и бе принуден да действа бързо. Неустоимото желание да я нарани притъпи предпазливостта му. Колко дълго бе стоял така в задния двор, вперил поглед в прозореца й? Най-малко един час, а може би два. Но времето нямаше значение.

И точно тогава видя Лони. Това тъпо хлапе се катереше по дървото, същото дърво, което Разбивачът на сърца бе. използвал безброй пъти, за да влезе в къщата и да я наблюдава през нощта.

Той проследи как Лони пропълзя по покрива и се плъзна на стряхата, над прозореца на банята. Точно както самият той го бе правил.

Умно момче, помисли си той. Върви по стъпките ми.

Но докато чакаше да види какво ще направи Лони, един друг човек привлече вниманието му. Добрият стар Стив Бренър пълзеше към задната врата на Лорен. Той пък какво бе намислил?

Кучето на съседките не би могло да го издаде. Разбивачът на сърца бе убил животното, за да може нощем да се движи свободно из двора. Той се беше справил с досадния пес, а сега това момченце Лони и Стив Бренър се възползваха от свършената работа.

Заредиха се все нови и нови изненади, докато най-накрая цялата къща бе в пламъци, а Бренър бе заобиколен от „мулета“.

Сега той можеше да си тръгне и никой нямаше да разбере. Смятаха, че са хванали техния човек. След като си направи една малка разходка по улиците на Холи Оукс и намери онова, което търсеше, той щастливо продължи по пътя си. Шансът му бе паднал направо от небето. Да, той можеше да си тръгне, но дали да го направи? Ето че сега този въпрос го измъчваше.

Ама че затруднение.

Манията го превръщаше в хладнокръвен убиец. Перфектният убиец, експертът. Той бе в състояние да проумее какво се случва с него, но не можеше да си наложи да скърби за загубата на онова, което другите наричаха здрав разум. Той не беше смахнат. Не, разбира се, че не. Но беше отмъстителен. В това нямаше никакво съмнение. Бе негов свещен дълг да отвърне на удара с удар.

Той крачеше нервно из малката стаичка и кроеше планове. Това лигаво хлапе Лони беше забъркало истинска каша и той не би могъл да го остави да се измъкне безнаказано, нали така? Именно заради него бе пропаднал перфектният му план. Но какво би могъл да направи сега?

Този тъп неблагодарник го принуждаваше да избърза. Голямо неудобство му създаваше тоя Лони и трябваше да си плати за това. В края на краищата така беше честно, а освен това бе забелязал, че Лорен не харесва тоя зелен плужек. Пък и кой ли би го харесвал? Може би вече бе време да й покаже колко много държи на нея. Той реши да й направи подарък, нещо много специално… Например да й поднесе далака или черния дроб на Лони. Със сигурност не и сърцето му. Той искаше да й достави удоволствие, а не да я обиди и нямаше да позволи тя да си мисли, че Лони е разбивач на сърца.

Той погледна часовника на нощната масичка. Мили боже, толкова много работа имаше да свърши, а толкова малко време му оставаше за това, благодарение на тоя хлапак Лони! О, той щеше да си плати и още как! Но първо най-важното — имаше работа за довършване.

В края на краищата всичко зависеше от подготовката. Партито трябваше да бъде идеално.