Разбивач на сърца

ПЕТА ГЛАВА

Лорен не му повярва. Поне не в началото. Томи й повтори думите на непознатия. Тя не го прекъсваше, но постепенно взе да усеща как тялото й все повече се напряга. Сетне за миг дори почувства облекчение от това, че самата тя е мишената, а не брат й. В момента той имаше достатъчно беди на главата си.

— Ти приемаш всичко ужасно спокойно! — укори я Томи.

Двамата с Ник чакаха и я наблюдаваха напрегнато и съсредоточено.

— Не знам какво да мисля — въздъхна Лорен. — Не ми се иска да повярвам, че това е истина…

— Трябва да приемем сериозно тази заплаха — предупреди я Ник.

— Онази другата жена, за която е говорил… Мили. Казал ти е, че я е убил преди една година, така ли? — попита Лорен.

— Хвалеше се с това.

Момичето потръпна.

— Открили ли са тялото й? …

— Той каза, че я е заровил надълбоко, където никой нямало да я намери — отговори й Томи.

— Пуснахме името му за проверка в криминалната картотека — намеси се Ник. — Тяхната компютърна система съхранява информация за неразкрити убийства, за които е било съобщено. Търсят се възможни съвпадения. Може пък да извадим късмет.

— Вярвам на думите му. Мисля, че наистина е убил бедната жена. Този изверг никак не се преструваше.

— Успя ли да го видиш? — попита Лорен.

— Не, прекъснах разговора, когато той ми каза, че ти си следващата му жертва. Скочих и изтичах навън. — Томи млъкна и поклати глава. — Не знам какво съм щял да направя. Бях шокиран.

— Но как е възможно някой да изчезне толкова бързо?

— Той не си е тръгнал.

— Непознатият е нокаутирал брат ти — обясни й Ник.

— Какво? — попита тя удивено.

— Нокаутирал ме е — рече Томи. — Издебна ме отзад. Не знам с какво ме е ударил, но имам късмет, че не ми е счупил черепа. Направо рухнах на пода. А в следващия момент видях, че монсеньорът се е надвесил над мен. Помислил, че ми е прилошало от жегата.

— Мили боже, той е могъл да те убие!

— По времето, когато играех футбол, съм получавал и по-жестоки травми.

Лорен накара Томи да й покаже удареното място. Когато докосна цицината, той потръпна:

— Все още ме боли.

— Може би ще трябва да отидеш на лекар.

— Ще се оправя, но ми се ще поне да бях зърнал лицето му, дявол го взел.

— Искам да чуя записа. Разпозна ли гласа?

— Не.

— Може би аз ще го разпозная.

— През повечето време той шепнеше.

Томи беше изплашен, това се виждаше в очите му. Когато отново заговори, гласът му потреперваше:

— Нищо лошо няма да ти се случи, Лорен. Ние ще се погрижим да си в безопасност — разпалено й обеща той и кимна към Ник.

Дълго време тя не продума нищо, само се взираше в капещото кранче на мивката в другия край на стаята.

— Не можеш да си позволиш да се отнасяш равнодушно към тази заплаха — предупреди я Томи.

Тя опря лакти на масата, наведе глава и притисна слепоочията си. Равнодушно ли? Знаеше, че умее да прикрива чувствата си, правила го беше в продължение на години, но бе изненадана, че брат й не вижда колко е разстроена. Имаше чувството, че главата й ще експлодира. Нейният спокоен, мирен свят току-що се беше сринал. И сега беше всичко друго, но не и спокойна.

— Томи, какво искаш да направя?

— Ще ти кажа какво не бива да правиш. Не трябва да се излагаш на риск, докато всичко това не приключи и не го заловят. Не бива да оставаш в Холи Оукс.

— Как така да замина? Моята най-добра приятелка се жени и аз ще й бъда шаферка. Няма да го пропусна. Знаеш също, че магазинът ми трябва да заработи след две седмици, а все още не всичко е готово. Освен това предстои и публичното обсъждане на реконструкцията на градския площад. Хората разчитат на мен. Не мога просто така да си събера багажа.

— Това ще са само временни мерки, докато го хванат.

Тя се изправи рязко. Не можеше да седи на едно място и секунда повече.

— Къде отиваш? — разтревожи се Томи.

— Ще си направя чаша горещ чай.

— Чай ли? Навън е шейсет градуса на сянка, а ти искаш горещ чай?

Но Лорен го изгледа ядосано и той отстъпи:

— Добре, ще ти покажа къде са приборите.

Двамата я наблюдаваха как напълни чайника с вода и го сложи върху котлона. След като извади торбичка с чай от една метална кутия и я пусна в чашата, тя се подпря на кухненския плот и се обърна към брат си.

— Ще трябва да обмисля ситуацията.

— Няма какво да мислиш, в този случай нямаш избор, Лорен. Аз няма да позволя…

— Томи, трябва да се обадиш на шериф Лойд — кротко го прекъсна Ник.

— Да, прав си. — Брат й беше забравил за шерифа. — Дано, докато ме няма, да успееш да й налееш малко акъл в главата — добави той и погледна намръщено сестра си. — Тя не бива да усложнява нещата. Трябва да разбере, че работата е сериозна.

— Аз не усложнявам нещата — възрази Лорен.

Много неохотно той стана и отиде да се обади по телефона. Ник използва мобилния си телефон, за да съобщи на полицията, че Лорен е при тях. После позвъни на своя началник. Докато той говореше с Моргенщерн, Лорен си наля чаша чай и я занесе на масата. След това отново седна.

— Трябва да се снабдиш с ей такова нещо — каза й той, докато прибираше телефона в горното си джобче. — Щяхме да знаем къде си и да се свържем с теб още докато си пътувала насам.

— В Холи Оукс всеки знае къде се намират другите. Все едно че живеем в аквариум.

— Шерифът нямаше представа къде си.

— Може би просто не си е направил труд да попита някого. Той е много мързелив — рече тя. — Съседите ми знаеха закъде заминавам. Също и двамата мъже, които се грижеха за магазина, докато работниците бяха там.

Тя взе копието от разговора, направено от полицията, започна да го чете, но после го остави.

— Сега бих искала да чуя записа.

За разлика от брат й, Ник смяташе, че трябва да направи точно това. Той донесе касетофона и го сложи в средата на масата.

— Готова ли си? — попита я със сериозен тон.

Лорен престана да разбърква чая си. Пое си дълбоко дъх и кимна утвърдително.

Ник включи касетофона и се облегна назад. Тя се взираше във въртящата се касета, докато слушаше разговора от изповедалнята. Зловещият глас на непознатия направи целия ужас по-реален. Когато записът свърши, Лорен простена:

— Боже мой!

— Разпозна ли гласа?

Тя поклати отрицателно глава.

— Той шепне толкова тихо, че дори не разбрах всичко. Но ми се струва, че не съм чувала този глас по-рано. Ще изслушам записа още веднъж — обеща тя. — Но нека да не е веднага, не мисля, че бих могла да го издържа.

— Той казва някои от тези неща преднамерено… Поне на мен така ми се струва. Целял е да изплаши Томи.

— И е успял. Не искам брат ми да се притеснява, но не знам как да го успокоя. Цялото това напрежение не се отразява добре…

— Трябва да гледаш по-реалистично на нещата. Заплашил го е, че ще убие сестра му при първа възможност, а ти смяташ, че не бива да се притеснява?

С измъчен вид Лорен прокара пръсти през косата си.

— Да, прав си… но е вредно за него.

Още при първите й думи Ник забеляза лекия й френски акцент, но сега той беше по-ясно изразен. В началото изглеждаше спокойна и сдържана, но самообладанието й вече започваше да се пропуква.

— Но защо е избрал мен? — промълви тя с искрено удивление. — Аз водя такъв еднообразен, обикновен живот. Няма никаква логика.

— В поведението на тези извратеняци няма логика. Преди две години имаше един такъв случай: извратен тип видял сметката на шест жени, преди да го пипнат. И знаеш ли какво отговорил, когато го попитали как е подбирал жертвите си?

Тя го гледаше ужасено.

— Подбирал ги пред бакалниците. Заставал пред входа и се усмихвал на жените, които минавали покрай него. Избирал първата, която отвръщала на усмивката му… Обикновени жени, Лорен. При тези убийци не можеш да търсиш мотиви, нито пък си струва да си губиш времето да разбереш как работи мозъкът им. Остави това на експертите.

— Смяташ ли, че човекът в изповедалнята е сериен убиец?

— Не съм сигурен. Възможно е точно сега да започва. След като чуят записа, нашите криминални психолози ще знаят повече.

— Но какво смяташ ти самият?

— Тук има дяволски много противоречия. В началото той е казал на Томи, че е убил онази жена преди една година, но според мен го е излъгал.

— Защо?

— Уверил го е също, че е пристрастен към това. Едното твърдение противоречи на другото.

— Не те разбирам.

— Ако му доставя удоволствие… да измъчва, значи я е убил наскоро, а не преди една година. Не би могъл да чака толкова дълго до следващата набелязана жертва.

— Ник, а какво мислиш за писмото, което той твърди, че е изпратил на полицията?

— Ако е истина, тогава те ще го получат утре или вдругиден. И ще го проверят за пръстови отпечатъци, но се съмнявам, че онзи е оставил.

— Предполагам, че и на касетата не са открили следи?

— Всъщност на нея имаше един отпечатък, но той не беше на нашия човек. Момчето, което е продавало касети в супермаркета „Супер Сидс“, има досие, тъй че открихме неговите отпечатъци. Беше лесно да го проследим до супермаркета — обясни той. — То има условна присъда и инспекторът, който отговаря за него, му е помогнал да си намери тази работа.

— Момчето спомни ли си кой е купил касетата?

— Не, за жалост — отговори Ник. — Влизала ли си в някой от тези супермаркети? През тях минава невероятно голям поток от хора, а касата е била за плащане в налични, тъй че не е имало нито кредитна карта, нито чек, за да се опитаме да ги проследим.

— Ами в изповедалнята? Там не са ли открити някакви отпечатъци?

— Да, стотици.

— Не мислиш ли, че някои от тях може да са неговите?

— Не, не смятам — отговори той.

— Много е хитър, нали?

— Тези хора никога не са толкова хитри, колкото си въобразяват. Освен това… — Ник се замисли за миг.

— Какво? — попита нетърпеливо Лорен.

— Ние ще бъдем по-хитри от него.