Колата на Лорен беше истинска развалина. Карбураторът бе задръстен, свещите се нуждаеха от смяна, а скоростната кутия бе разбита. Ник беше учуден, че с този автомобил успяха да прекосят града и да стигнат чак до хотела.
Беше се обадил от дома на свещеника да направи резервации. Бяха регистрирани като господин и госпожа Хъдзън. Спряха на рецепцията да вземат ключовете си и се качиха горе. В асансьора той й каза, че е уредил дрехите й да бъдат изпратени.
— Много експедитивно действаш.
— Такъв съм си — рече скромно той.
Излезе пръв от асансьора, увери се, че коридорът е пуст, а след това тръгна редом с нея по червената пътека. Беше тихо като в гроб. Апартаментът им се намираше в дъното на коридора. Ник пъхна пластмасовата карта в ключалката и отвори широко вратата.
— Споменах ли ти, че ни дадоха апартамента за младоженци? Само той беше свободен. Хайде сега, Лорен, недей да се смущаваш толкова — побърза да добави той, когато видя изуменото й изражение. — Изглеждаш така, като че ли искаш да избягаш.
Тя си наложи да се усмихне. Ситуацията наистина беше смущаваща, но Лорен бе решена да не й обръща внимание.
— Много съм уморена, за да избягам където и да било.
— Искаш ли да те пренеса на ръце през прага?
Лорен не отговори. Сетне колебливо влезе в апартамента с една спалня. Чу как вратата щракна зад гърба й и изведнъж я прониза лек страх. Каза си, че сега не му е времето да се смущава и да бъде срамежлива. Ник стоеше така плътно зад гърба й, че тя можеше да усети топлината на тялото му. Побърза да се отдалечи от него и отиде да огледа всекидневната — беше красиво обзаведена в топли и успокояващи сиво-кафяви тонове. Два дивана, украсени с плюшени шнурове, бяха разположени един срещу друг. Между тях имаше черна мраморна масичка за кафе, а по средата й искреше голяма кристална ваза, пълна с пролетни цветя. Върху масичката за сервиране пред трикрилните прозорци с изглед към светлините на площада се виждаше сребърен поднос, пълен догоре с плодове, сирена и солени бисквити. Бутилка шампанско бе потопена до гърлото в черна ониксова кофичка с лед.
Ник правеше нещо странно с вратата. Завърза тънка жица около дръжката. В единия край на жицата бе прикачена миниатюрна квадратна кутийка, в която започна да мига някаква червена светлинка.
— Какво е това?
— Моята лична охранителна система — отвърна й той. — Джордън я изобрети за мен. Ако някой се опита да влезе, докато съм под душа или спя, веднага ще разбера.
Той се изправи и разкърши рамене. След това й предложи да се приготвя за лягане.
— За мен е тази баня, а ти можеш да използваш другата, която е в съседство със спалнята.
Лорен кимна и отиде до вратата, разделяща всекидневната от спалнята. И там спря. Имаше огромно легло, а бялото пухкаво одеяло и чаршафите бяха отметнати за нощта. В средата на леглото лежеше роза с дълга дръжка, а върху две от възглавниците имаше шоколадови бонбони „Годива“ с лъскави златисти обвивки.
— Какво има? — попита той, тъй като Лорен продължаваше да стои на прага като вкаменена.
— На леглото има една роза.
Той прекоси стаята, за да се увери сам.
— Хубав жест — отбеляза Ник.
Лорен не намери сили да го погледне.
— Това наистина е апартаментът за младоженци — едва прошепна тя.
— Да, така е — съгласи се той. — Пак ли се чувстваш неловко?
— Не — излъга Лорен.
— Ти можеш да спиш на леглото, а аз ще използвам ей този диван.
Ник грабна една ябълка от подноса и небрежно я заръфа. Сок потече по брадичката му, а той нехайно го избърса с опакото на ръката си и й предложи да опита плода. Лорен се наведе и отхапа една малка хапчица.
Напрежението между тях изчезна и изведнъж той отново беше най-добрият приятел на брат й. Тя се отправи към банята и докато ровеше в чантата и търсеше нощницата си, с ъгълчето на окото зърна как Ник се хвърли на леглото и грабна дистанционното на телевизора.
Лорен дълго стоя под душа, оставяйки се горещата вода да се стича по раменете й, докато натрупаното през деня напрежение се стопи. Когато подсуши със сешоара дългата си коса, вече се чувстваше съвсем изтощена. Облече една много широка нощница, наплеска се набързо с малко хидратиращ крем, а след това грабна тубичката с лосион за тяло „Шанел“ и се върна в спалнята.
Ник се беше настанил като у дома си. Лежеше, облегнат на възглавниците, а дългите му мускулести крака стърчаха от леглото. Беше се преоблякъл в стари оръфани спортни гащета и бяла фланелка. В скута му имаше малък бележник и химикалка, а в ръката си държеше дистанционното. Изглеждаше напълно спокоен.
В гардероба бяха окачени няколко халата, но Лорен бе забравила да вземе един от тях в банята. Ала тъй като той я удостои само с бегъл поглед, след което отново се обърна към телевизора, тя престана да се притеснява дали е облечена прилично. В края на краищата нощницата стигаше до коленете й.
Ник не откъсваше поглед от телевизора. Външно изглеждаше неподвижен, съсредоточил цялото си внимание върху екрана, но мислите бушуваха в главата му. Когато Лорен излезе от банята, той я обгърна с един поглед — невероятно дългите й крака, полюшващите се гърди под леката материя, красивата й шия, съвършените й устни. Едва ли щеше да се почувства по-възбуден, ако бе облечена с дантелено бельо.
О, той наистина забеляза всичко, но за това му бяха нужни по-малко от три секунди. Трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да извърне очи към телевизора. Само че ако тя го беше попитала какво гледа в момента, не би могъл да й каже.
— Ти си като брат ми — отбеляза Лорен.
Дръпна нощницата си надолу и се облегна на две големи възглавници. Имитира го, кръстосвайки крака като него и започна да развинтва капачката на лосиона.
Имаше много място между тях на голямото легло, но това не уталожи странното напрежение помежду им. „Овладей се, каза си Ник. Това е малката сестричка на Томи“.
Мажейки ръце с розовия лосион, Лорен повтори:
— Казах, че си също като брат ми.
Томи не изпуска дистанционното от ръцете си.
— Защото той знае тайната — усмихна се Ник.
— Каква тайна?
— Че онзи, който управлява дистанционното, управлява света.
Тя се засмя и това го насърчи да говори.
— Не си ли забелязала как президентът винаги потупва горното джобче на жилетката си? Проверява дали дистанционното му си е все още на мястото.
— Винаги съм си мислила, че това е някакъв нервен жест.
— Е, сега знаеш истината.
Лорен остави шишенцето с лосиона на масичката до леглото и се пъхна под завивките. Впери невиждащ поглед в телевизора, но в главата й се въртяха неспокойни мисли.
— Ноа е добър в работата си, нали? След като се запознах с него, вече не се притеснявам за Томи. Ноа ме накара да се почувствам уверена, че ще пази брат ми. Знам, че ме дразнеше, разправяйки ми за разни убийства…
— Да, така е — засмя се Ник.
— Ти ми каза, че Пит го използва от време на време, но че Ноа не работи за ФБР.
— Хем работи, хем не. Това е нещо като да си малко бременна. Ноа обича да си мисли, че е свободен агент.
— А не е ли?
— Не, Пит го командва. И тъй като Пит работи за ФБР, а Ноа работи за него, значи той също работи за Бюрото. Ние просто не му го казваме.
— Не мога да разбера кога говориш сериозно — усмихна се Лорен. — Но сега се чувствам скапана, дано на сутринта умът ми да е бистър отново.
На следващия ден, с ум като бръснач, Лорен щеше да реши как да се справи със ситуацията. Но сега просто беше прекалено уморена, за да може да мисли.
Заспа, докато го наблюдаваше как гледа хокеен мач.