Разбивач на сърца

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Чакането я побъркваше. Когато ставаше въпрос за здравето на брат й, Лорен не можеше да проявява търпение. Седенето пред телефона в очакване той да се обади и да й съобщи резултатите от кръвните изследвания беше направо непоносимо. Томи винаги й се обаждаше в петък вечерта между седем и девет часа, но този път не го направи, и Лорен ужасно се притесняваше.

В събота следобед тя вече бе убедена, че новините са лоши и след като до шест часа същата вечер Томи не й позвъни, се качи на колата, и потегли. Знаеше, че брат й ще се тревожи задето е тръгнала за Канзас Сити, но докато пътуваше към Де Мойн, й хрумна една благородна лъжа. Щеше да му напомни, че тя е специалист по история на изкуствата, ето това, а временната изложба с картини на Дега в музея „Нелсън Аткинс“ в Канзас Сити представляваше за нея прекалено голямо изкушение. За тази изложба писаха в „Холи Оукс Газет“, а тя знаеше, че Томи го е прочел. Разбира се, Лорен вече бе разгледала няколко пъти същата тази изложба в Чикаго по времето, когато работеше в тамошната художествена галерия, но може би Томи не си спомняше за това. Пък и нямаше закон, който да ти разрешаваше да видиш само веднъж прекрасните балерини на Дега.

Тя не можеше да каже истината на Томи, макар и двамата да я знаеха — че направо изпадаше в паника на всеки три месеца, когато той отиваше в медицинския център за изследвания. Лорен се ужасяваше при мисълта, че този път резултатите няма да са добри, че ракът се събужда отново. По дяволите, Томи винаги получаваше резултатите от предварителните кръвни проби в петък вечерта. Защо не й се беше обадил? Неизвестността я съсипваше, тя толкова много се страхуваше, че й призляваше от страх. Преди заминаването си от Холи Оукс се обади в дома на енорийския свещеник и говори с монсеньор Маккиндри. Гласът на вечно разтревожения монсеньор звучеше любезно и мило, но новините не бяха добри. Обясни й, че Томи отново е влязъл в болницата. И че лекарите не били доволни от предварителните изследвания. Лорен със сигурност знаеше какво означава това. Брат й трябваше да бъде подложен на още една жестока химиотерапия.

Проклета да е, ако позволи този път той да изтърпи това мъчение, без семейството му да е до него. Семейството… Та той беше нейното единствено семейство. След смъртта на родителите им с брат й, тогава още деца, бяха принудени да заживеят разделени, от двете страни на океана. Толкова много бяха изгубили през изминалите години. Но сега положението беше друго. Те бяха възрастни хора. Имаха право сами да правят своя избор, а това означаваше, че можеха да бъдат заедно в тежки времена.

Лампичката замига точно когато стигна до покрайнините на град Хавъртон. Бензиностанцията беше затворена и накрая й се наложи да прекара нощта в един от онези мотели със съкратени разходи за обслужването. На сутринта, преди да потегли, тя спря на регистратурата и потърси карта на Канзас Сити. Служителят й обясни как да стигне до хотел „Феърмонт“, който според думите му се намирал близо до Музея на изкуствата.

Въпреки това тя се загуби. Пропусна отбивката на шосе I–135 и се озова доста далеч на юг на магистралата, заобикаляща разпрострелия се нашироко град. Като стискаше здраво прогизналата карта, която неволно бе оляла с диетична кока-кола, Лорен спря на една бензиностанция за още указания.

Щом веднъж се ориентира, въобще не беше трудно да стигне до хотела. Измина цялата улица с надпис „Щатска граница“ и зави обратно на север.

Томи й беше казал, че Канзас Сити е хубав и чист, но неговото описание не се оказа съвсем вярно. Градът всъщност беше прелестен. От двете страни на улиците се редяха идеално поддържани морави и стари двуетажни къщи, целите в цветя. Следвайки указанията на служителя от бензиностанцията, тя стигна по най-краткия път до „Уорд Паркуей“, булеварда, който според него щеше да я отведе право до входната врата на „Феърмонт“. Булевардът беше разделен от широки затревени ивици и тя на два пъти мина покрай момчешки групи, играещи там футбол и сокър. Децата като че ли въобще не забелязваха потискащата жега и задушаващата влажност на въздуха.

Улицата се спускаше надолу по един полегат склон и Лорен тъкмо започна да се притеснява, че е подминала хотела, когато видя по-нагоре в далечината скупчени хубави магазинчета в испански стил. Тя предположи, че това е районът, наречен от служителя в мотела „Кънтри клъб Плаза“. Измина още две преки и вдясно се появи хотел „Феърмонт“.

Все още беше преди обед, но хотелският служител като видя колко е оклюмала, прояви състрадание и й позволи да наеме стая. Един час след това тя отново се чувстваше човек. Беше тръгнала с колата в ранно утро, но продължителният студен душ я съживи. Макар да знаеше, че за Томи ще е все едно дали тя ще се появи в къщата на свещеника, облечена с джинси или по шорти, Лорен си беше донесла „църковни“ дрехи. Бе неделя и тя сигурно щеше да пристигне тъкмо по време на обедната служба. Не искаше да направи лошо впечатление на монсеньор Маккиндри, който според думите на брат й бе изключително консервативен. Дори се бе пошегувал, че ако имал възможност, монсеньорът щял да води богослужението на латински.

Лорен облече дълга до глезените бледорозова ленена рокля без ръкави с висока яка. Отляво на полата имаше цепка, но тя се надяваше, че на монсеньора няма да му се види прекалено дръзка. Дългата й коса все още бе влажна на тила, но не й се искаше повече да се занимава с нея и след като закопча изящните каишки на сандалите си, тя грабна чантичката и слънчевите си очила и слезе отново долу.

Когато пристъпи навън, жегата сякаш я блъсна в лицето и в продължение на няколко секунди й беше трудно да диша. Портиерът, възрастен мъж с посребрена коса, сякаш щеше да се стопи на слънцето с тежката си сива униформа. Веднага щом хотелският прислужник докара колата й, портиерът пристъпи напред с широка усмивка и й отвори вратата. Но помръкна, когато тя отново провери указанията как да стигне до църквата „Нашата Майка на милосърдието“.

— Госпожице, има и други църкви много по-близо до хотела — уведоми я той. — Само на две преки оттук на Мейн Стрийт е храмът „Божие наказание“. Ако не беше толкова горещо, можехте да отидете дотам пеш. Това е една хубава стара църква и при това се намира в безопасен квартал.

— Налага ми се да отида в „Нашата Майка на милосърдието“ — обясни му Лорен.

Личеше си, че му се иска да й възрази, но въпреки това запази мълчание. Когато тя се качваше в колата, портиерът се приведе и я посъветва да заключи вратите. И в никакъв случай да не спира по пътя, докато не стигне до паркинга на църквата.

Кварталът, в който тя навлезе половин час по-късно, имаше западнал и потискащ вид. От двете страни на улиците се редяха изоставени сгради със счупени прозорци и заковани с дъски входни врати. Крещящите черни графити по околните стени отправяха гневни думи към минувачите. Лорен мина покрай един ограден празен парцел, използван от някои местни за сметище. Макар че прозорците на колата бяха затворени, а климатичната инсталация работеше с пълна сила, пак усети вонята на гниещо месо. На близкия ъгъл стояха четири малки момиченца, около 6–7 годишни, облечени с най-хубавите си неделни роклички. Те скачаха на въже, напяваха някаква глупава песничка и се кискаха, напълно безразлични към разрухата наоколо. Сред целия този упадък красотата и невинността им действаха шокиращо. Момиченцата й напомниха за една картина, която бе видяла по времето, когато учеше в Париж. Бе нарисувано мръсно поле с ограда от черна бодлива тел, грозна и страшна с острите си шипове. Навъсено сиво небе се бе завихрило над нея. Картината внушаваше мрачно настроение, но в левия й ъгъл едно самотно пълзящо растение, сплело стъбло с грозно разкривената тел, се виеше до средата на оградата. А там, устремила се към небесата, една съвършена червена роза тъкмо се готвеше да разцъфне. Картината се наричаше „Надежда“ и докато наблюдаваше играещите деца, Лорен си спомни за посланието на художника — животът продължава и дори сред такова безнадеждно отчаяние надеждата непременно ще разцъфне. Лорен се постара да запомни сцената с малките момиченца, играещи на улицата. Надяваше се някой ден, когато боите са й подръка, да я възпроизведе върху платно.

Едно от децата й се изплези, а после й помаха с ръка. Тя му отвърна по същия начин и се усмихна, когато момиченцето неудържимо се разкикоти.

Четири преки по-надолу, посред безредно струпаните отломки, се намираше „Нашата Майка на милосърдието“. Две боядисани в бяло колони се извисяваха подобно на стражи, пазещи околността. „Нашата Майка“ изглеждаше изтощена от своите задължения. Отчаяно се нуждаеше от ремонт. Напуканата боя в горния край на колоните и по страничните стени се лющеше, а около основите й се виждаха изкорубени гниещи дъски. Лорен се зачуди на колко ли години е тази църква и си я представи отново спретната и подредена. По богатата дърворезба около ръба на покрива и каменната зидария на фасадата си личеше, че някога храмът е бил великолепен. С малко грижи и пари би могъл отново да се възобнови. Но дали „Нашата Майка“ щеше да възвърне предишното си величие, или както често постъпваха в последно време, щяха да я пренебрегват, докато се наложеше да я съборят?

Черна ограда от ковано желязо, висока най-малко два метра и половина, заобикаляше имота от всички страни. Зад тази бариера имаше наскоро асфалтиран голям паркинг и варосана каменна къща в съседство с църквата. Лорен предположи, че това е домът на свещеника. Подкара през отворената порта и паркира колата си до черен седан.

Тъкмо заключваше вратата, когато забеляза полицейската кола. Беше паркирана на алеята пред къщата на свещеника, но гъстите зелени клони на стария чинар я скриваха напълно от погледа. Защо ли бяха дошли тук полицаите? Предположи, че в църквата отново са влизали вандали, тъй като Томи й се бе оплакал за нещо подобно преди време. Той смяташе, че за това е виновна училищната ваканция — децата не бяха заети с нищо, нямаше работни места, нито някакви организирани дейности за тях. Ала според монсеньор Маккиндри в дъното на оскверняването на църкви стояли местни банди.

Лорен се отправи към храма. Вратите бяха отворени, вътре свиреше орган, чуваше се църковно пение. Тя бе стигнала до средата на паркинга, когато музиката замлъкна. След малко хората се изсипаха навън. Някои от жените си вееха с църковни брошури, а неколцина мъже попиваха с носни кърпички потта от челата си. След това към тях се присъедини монсеньор Маккиндри със съвършено хладнокръвен вид, въпреки че в тази жега бе облечен с дълги надиплени одежди. Лорен никога по-рано не го беше виждала, но го разпозна по описанията на Томи. Свещеникът имаше рошава бяла коса и силно сбръчкано лице. Беше висок и болезнено слаб. Но според брат й ядеше на поразия и за напредналата си възраст се радваше на отлично здраве.

Енориашите му явно го обичаха. Той се усмихваше и казваше по някоя любезна дума на всеки, който се приближеше да поговори с него, обръщайки се на малкото име — много впечатляващо, като се имаше предвид броят на хората. Децата също го обичаха. Те го наобиколиха и взеха да го дърпат за расото, като всяко искаше да привлече вниманието му към себе си.

Лорен застана в сянката на сградата встрани от стълбището и зачака монсеньорът да приключи със задълженията си. Надяваше се, че след като той се преоблече, двамата ще тръгнат заедно към къщата и по пътя ще може да го разпита насаме за Томи. Брат й се опитваше да я предпазва от лоши новини до такава степен, че бе свикнала да не му вярва, когато й съобщеше нещо за здравословното си състояние. От онова, което й бе разправял Томи за монсеньор, знаеше, че по-възрастният свещеник бе мил, състрадателен и безкрайно честен. Тя се надяваше, че той няма да потули истината за заболяването на Томи.

Брат й се боеше, че тя ще се притеснява за него. Тъй като бе по-възрастен и бяха останали само двамата от семейството, Томи се стараеше да поема всичко върху плещите си. В детските си години тя имаше нужда от неговата опека, но вече не беше малка и Томи трябваше да престане да я щади.

Лорен случайно погледна към къщата на свещеника точно когато входната врата се отвори и на верандата излезе полицай с доста забележимо коремче. След него се появи някакъв по-висок и по-млад мъж. Тя наблюдаваше как двамата си стиснаха ръцете, а след това полицаят се отправи към колата си.

Непознатият от верандата изцяло привлече вниманието й. Тя неприкрито взе да го разглежда. Беше безукорно облечен — с бяла риза по поръчка, тъмносиньо спортно сако и панталон в цвят каки. Изглеждаше като току-що излязъл от корицата на лъскаво списание. И въпреки това не изглеждаше зашеметяващо, не беше дори красив в обичайния смисъл. Може би именно това я привлече към него. Докато беше в пансиона, през една лятна ваканция за кратко време се беше изявявала като модел на италиански дизайнер, докато Томи не разбра и не сложи край на тази авантюра. Но през тези два и половина месеца бе поработила с неколцина красавци. Мъжът на площадката в никакъв случай не беше като тях. Беше прекалено земен, дори грубоват на вид. Но много, много секси.

В него имаше нещо властно, сякаш бе свикнал да си налага волята. Тя впери поглед в твърдата извивка на устните му. Помисли си, че този мъж би могъл да се окаже опасен, но все пак не можеше да определи какво точно у него я караше да се чувства по този начин.

Непознатият имаше интересно лице със силен загар, което съвсем не беше модерно. Но изцяло я заинтригува.

Спомни си за едно от вечните предупреждения на майката игуменка. Сега то прозвуча в съзнанието й като алармен звънец. „Пази се от вълци, облечени в овчи кожи. Те винаги ще се опитват да отнемат невинността ти“.

Този мъж съвсем не приличаше на човек, комуто някога ще се наложи да отнеме нещо насила. Тя си представи как жените тичат на тълпи след него и той взема само онова, което му се предлага доброволно. Безспорно беше различен от другите…

В този момент Лорен въздъхна виновно, защото я налегнаха угризения, че й минават през ум такива мисли и то само на няколко крачки от светата църква. Майка Мери Маделин навярно беше права. Ако не се научеше да контролира греховното си въображение, щеше да отиде право в ада.

Непознатият навярно бе усетил втренчения й поглед, защото изведнъж се обърна и впери очи в нея. Сконфузена, Лорен понечи да се извърне, когато вратата се отвори и Томи излезе навън. Тя бе страшно щастлива да го види там, а не в болнично легло, както се бе страхувала.

Както бе облечен с дългото си черно расо и с бялата си якичка, той й се видя много бледен и разтревожен. Лорен започна да си проправя път през тълпата.

Томи и непознатият, с когото разговаряше, представляваха впечатляваща картина. И двамата бяха високи и тъмнокоси, но Томи, с румените си страни и луничките по носа, имаше характерния за ирландците светъл тен. За разлика от нея, когато случайно се застоеше на слънце, кожата му не получаваше загар, а изгаряше. Имаше една очарователна трапчинка — поне тя я смяташе за такава — на дясната си буза. А заради хубавото си момчешко лице бе известен с прозвището „Отец За жалост“ сред всички момичета от колежа и гимназията в града, които тайно въздишаха по него.

Но в мъжа, застанал до брат й, със сигурност нямаше нищо момчешко. Докато тя си пробиваше път към верандата, той продължаваше да я наблюдава. От време на време клатеше глава утвърдително, докато Томи му говореше нещо.

Най-накрая кимна с глава към нея. Томи се обърна, забеляза я и я извика. Втурна се да я пресрещне, вземайки по две стъпала наведнъж, а черното му расо се развяваше около глезените му. На лицето му бе изписано огромно облекчение.

Лорен забеляза, че приятелят му остана на верандата, но вече не им обръщаше никакво внимание. Беше изцяло зает да наблюдава разотиващата се тълпа.

Тя бе удивена от реакцията на брат си. Предполагаше, че той много ще се ядоса или поне ще покаже известно раздразнение, като я види, но не последва нищо подобно. Всъщност той се държеше така, сякаш не бяха се срещали от години, макар че само преди няколко дни я заведе да огледа таванския етаж на абатството.

Томи я сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Слава Богу, ти си добре. Страшно се притесних за теб, Лорен. Защо не ме предупреди, че ще дойдеш? Толкова съм щастлив да те видя.

Гласът му трепереше от вълнение. Напълно объркана от държанието му, тя се отдръпна:

— Радваш се да ме видиш ли? А аз си мислех, че ще си страшно ядосан, задето тръгнах след теб. Томи, защо не ми се обади в петък вечерта? Нали обеща.

Най-накрая той я пусна от прегръдката си.

— И ти си се притеснила за мен, нали?

Лорен надникна в големите му кафяви очи и реши, че в края на краищата е най-добре да му каже истината.

— Да, притесних се. Трябваше да ми се обадиш за резултатите от изследванията. Помислих… че не са много добри.

— В лабораторията объркаха нещо. Затова не ти се обадих. Наложи се повторно да направят изследванията. Но, по дяволите, Лорен, защо не ме предупреди, че идваш? Накарах шериф Лойд да те търси навсякъде из Холи Оукс. Влез вътре. Ще му се обадя, че си дошла здрава и читава.

— Накарал си шериф Лойд да ме търси ли? Защо?

Томи я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си.

— Ще ти обясня всичко веднага щом влезем вътре. Там е по-безопасно.

— По-безопасно! Томи, какво става? Никога не съм те виждала толкова изнервен. А кой е онзи човек, дето стои на верандата?

Въпросът й изненада брат й.

— Ти никога не си го виждала, нали?

— Кой е? — попита тя с нарастващо раздразнение.

— Това е Ник Бюканън.

Лорен застина на място.

— Ти пак си болен, нали? Затова той е тук, също като миналия път, когато ти стана толкова зле и не ми каза, докато…

— Не — прекъсна я той. — Не съм болен. — Не й личеше да му е повярвала и затова той отново се опита да я убеди. — Обещах ти, че ще ти кажа, ако се налага пак да ме лекуват с химиотерапия. Помниш ли?

— Да — прошепна тя, усещайки как страхът постепенно я напуска.

— Съжалявам, че не ти се обадих в петък. Беше егоистично от моя страна. Трябваше да ти съобщя, че изследванията са се провалили.

— Щом не се налага да ти прилагат отново химиотерапия, тогава защо Ник е тук? — попита тя и хвърли един поглед към верандата.

— Аз го повиках, но това няма нищо общо с моето здравословно състояние. — Томи продължи да говори бързо, преди тя да го е прекъснала. — Хайде, Лорен. Крайно време е да се запознаеш с него.

— Прословутият Ник Бюканън — усмихна се тя. — Не си ми казал, че той е толкова…

Успя да млъкне навреме. Винаги бе смятала, че пред брат си може да сподели всичко, но сега съвсем не беше моментът да му признае, че най-добрият му приятел изглежда невероятно секси. Големият й брат по една случайност беше и свещеник, нямаше начин да оцени едно такова мнение.

Ник и Томи повече приличаха на братя, отколкото на приятели. Запознали се по време на юмручен бой на игрището на началното училище „Сейнт Матю“, когато били във втори клас. Всеки разкървавил носа на другия и от този ден нататък станали неразделни. По някакво странно стечение на обстоятелствата Томи най-накрая се бе установил да живее у семейство Бюканън, което имаше осем деца и остана там, докато беше в началното училище и в гимназията. А след това двете момчета отидоха да учат заедно в университета „Пен Стейт“.

— Какво му има толкова? — попита учудено Томи, докато я дърпаше след себе си.

— Моля?

— Каза, че Ник бил толкова…

— Висок — припряно отвърна тя, след като най-накрая си спомни за какво бяха говорили.

— Никога не съм ти изпращал негови снимки, нали?

— Не, не си — отвърна тя, поглеждайки го намръщено заради този пропуск.

Внезапно развълнувана, Лорен си пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по стълбите да се запознае с Ник.

Той имаше сини очи. „Бляскави сини очи, които не пропускат нищо“, помисли си тя, докато Томи ги представяше един на друг. Лорен протегна ръка да се здрависа с Ник, но той не й позволи да бъде толкова официална. Отмести ръката й и я привлече в прегръдките си. Това беше братска прегръдка. Когато тя отстъпи назад, той не я изпусна от ръцете си, оглеждайки я от глава до пети.

— Толкова се радвам, че най-после се запознахме. Много съм слушала за теб през всичките тези години — призна тя.

— Не мога да повярвам, че по-рано никога не сме се срещали! — възкликна Ник. — Виждал съм всичките ти снимки от детските години. Томи ги беше окачил на стената, когато живеехме в общежитието, но това беше преди много време, по дяволите! Лорен, ти със сигурност много си се променила.

— Надявам се, че е така — засмя се тя. — Сестрите в пансиона се сещаха да изпращат снимки на брат ми, но той от своя страна никога не ми е изпратил дори една своя снимка.

— Нямах фотоапарат — оправда се Томи.

— Можеше да вземеш назаем. Но те е домързяло.

— Мъжете не се сещат за такива неща — възрази той. — Поне аз не се сетих. Ник, трябва да я приберем, нали?

— Да, разбира се — съгласи се той.

Томи отвори замрежената врата и повлече Лорен вътре.

— За бога, какво ти става? — задърпа се тя.

— След минутка ще ти обясня.

В преддверието беше тъмно и миришеше на мухъл. Брат й бързо ги поведе към кухнята, която се намираше в задната част на двуетажната къща. Имаше кътче за закуска до един еркерен прозорец с изглед към зеленчуковата градина на отец Маккиндри. Тя заемаше по-голямата част от обградения заден двор. Пред трите прозореца бе поставена стара правоъгълна дъбова маса — единият й крак бе подпрян с подложка, за да не се клати. Обграждаха я четири високи стола.

Стаята беше боядисана наскоро в свежо жълто. Имаше още какво да се ремонтира, но Лорен знаеше, че за „Нашата Майка“ парите винаги не достигат.

Лорен застана в средата на кухнята и впери учуден поглед в брат си. Не проумяваше защо се държи като параноик. Спусна всички олющени щори до первазите на прозорците. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през процепите им, изпълваха кухнята с мека светлина.

— Какво му става? — прошепна тя към Ник.

— След минутка ще ти обясни — обеща той, повтаряйки загадъчното държание на Томи.

„С други думи, бъди търпелива“, помисли си тя.

Ник й предложи стол и сам се настани срещу нея. Томи като че ли не можеше да се успокои. Седна, но веднага скочи да вземе бележник и писалка от кухненския плот, покрит с линолеум. Изглеждаше разтревожен, не го свърташе на едно място.

Ник също се изправи. Изглеждаше толкова сериозен, колкото и брат й. Тя го наблюдаваше как разхлабва вратовръзката си и разкопчава горното копче на ризата си. „От този мъж просто струи сексапил“, помисли си отново тя. Дали в Бостън някоя жена не го чакаше да се прибере у дома? Лорен знаеше, че той не е женен, но можеше да си има приятелка. Със сигурност беше така.

Фантазиите на Лорен мигновено се изпариха.

Ник свали сакото си и докато го слагаше внимателно на съседния празен стол, забеляза каква рязка промяна настъпи у Лорен. Тя се бе притиснала към облегалката на стола, сякаш се стараеше да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между двамата. Беше втренчила поглед в пистолета му. Само преди минути тя се държеше приятелски с него и почти флиртуваше… А сега изглеждаше смутена и стоеше нащрек.

— Пистолетът ли те притеснява? — недоумяващо попита той.

— Мислех, че си детектив. — Тя избегна директния отговор.

— Такъв съм.

— Тогава защо носиш оръжие?

— Работата му го изисква — отговори Томи вместо приятеля си.

Беше навел глава и ровеше в книжата пред себе си, докато се опитваше да се подготви за предстоящия разговор.

Търпението на Лорен вече бе изчерпано.

— Чаках достатъчно дълго, Томи. Искам да знам защо се държиш така странно. Никога не съм те виждала толкова изнервен.

— Имам да ти казвам нещо — каза той. — Малко ми е трудно, не знам как да започна. — Той избягваше да я погледне, а последните му думи бяха отправени към Ник, който му кимна утвърдително.

— Струва ми се, че знам какво става. Резултатите от изследванията ти всъщност са готови, нали така? И ти се страхуваш да ми кажеш за тях. Да не би да си очаквал, че ще изпадна в истерия и затова да отлагаш? Резултатите от изследванията ти не са добри, нали?

Томи уморено въздъхна.

— Истината е, че снощи получих резултатите. Канех се да ти кажа по-късно… след като ти обясня какво стана вчера.

— Кажи ми сега — тихо изрече тя.

— Доктор Кауън много се е притеснил, че в лабораторията са объркали първите изследвания и затова пришпорил хората да направят по-бързо вторите проби. Обади ми се от някакво сватбено тържество, за да ми каже, че най-накрая резултатите са готови и всичко е наред. А сега ще се успокоиш ли?

— Значи този път определено няма да има химиотерапия? — Гласът й прозвуча съвсем по детски, а тя толкова много искаше да се държи като възрастен човек, когато ставаше въпрос за болестта му. Ако нещо лошо се случеше с брат й, просто не знаеше какво ще прави. Струваше й се, че току-що го е намерила, а ето че тази ужасна болест искаше да й го отнеме. — Щом всичко е толкова наред, тогава защо си нервен? —

— Може би просто трябва да я оставиш да изслуша записа — предложи Ник.

— Не искам да го чуе веднага. Шокът ще бъде прекалено силен.

— Тогава я остави да прочете копието на записа, направено от полицията.

— Смятам, че ще е най-добре първо аз да й обясня какво се случи. — Томи си пое дълбоко дъх и направи решителната крачка. — Лорен, този човек влезе в изповедалнята точно когато се канех да си тръгна. — Томи помълча няколко секунди, за да подреди мислите си, и продължи: — След като говорих с полицаите, аз си нахвърлих някои бележки и докато записвах казаното от него…

Очите й се разшириха от удивление, тя не можа да се сдържи и го прекъсна:

— Записал си нечия изповед? Не е бивало да го правиш. Това е против правилата.

Той вдигна ръка и с жест я накара да млъкне.

— Знам какви са правилата. Аз съм свещеник, не помниш ли?

— Няма защо да ми говориш така троснато.

— Извинявай — промърмори Томи. — Просто съм малко раздразнителен и имам адско главоболие, това е всичко. Но този тип… през цялото време, докато говореше с мен, е правил магнетофонен запис.

— Записвал е разговора ви? — шокирано го погледна Лорен. — Защо някой ще прави запис на собствената си изповед?

— Вероятно е искал да има нещо за спомен — предположи Ник.

Томи кимна утвърдително.

— Щом е излязъл от църквата, веднага е направил копие на записа. Знаем, че това не е оригиналът, защото на заден план се чува бръмчащ звук. Занесъл е копието в полицейския участък. Можеш ли да повярваш, Лорен? Просто влязъл нехайно в участъка и го оставил на едно бюро.

— Но защо ще си прави този труд?

— Искал е да е сигурен, че ще мога да говоря за изповедта — обясни й той. — Това е част от неговата налудничава игричка.

— Какво има на записа? — Лорен го изчака да отговори, но като видя, че се колебае, настоя: — Томи, изплюй камъчето, за бога! Не може да е чак дотам ужасно. Какво толкова е казал този човек?

Брат й премести стола си по-близо до нея, стисна двете й ръце и започна:

— Този човек ми каза, че възнамерява…

— Какво? — попита нетърпеливо тя.

— Той ще те убие.