Рейн-сан: Сеч

1

Онзи, който е казал „Не можеш да се завърнеш у дома“1, сам не е съзнавал колко е прав. Той поне е имал дом, в който не е можел да се завърне. Аз нямах нищо друго освен Токио. И колкото и години да живеех там, този копелдашки град никога нямаше да ми стане дом. По–скоро завинаги щеше да си остане несподелената ми любов.

Тъй че, когато през есента на 1982 година пак се озовах там, причината сигурно не беше толкова носталгия, колкото копнеж. Или нещо още по–дълбоко и упорито. Защо сьомгите плуват срещу течението до мястото, където са се излюпили? Всички животни са програмирани. Онова, по което хората се различават от тях, е потребността им да осмислят действията си, вместо просто да ги приемат.

Естествено, по онова време всички тези неща изобщо не ми бяха ясни. Казвах си, че животът ми на Филипините е станал скучен, а работата ми в полза на въстанието на Минданао — прекалено опасна. Че е добре да сменя мястото. Въпросът беше къде да отида. И за прогонения наемник без семейство, връзки и приятели извън родната му страна този въпрос имаше само един отговор.

А може и просто да беше съдба. Поне така ми се струваше онази сутрин, докато крачех по чакълените алеи в токийския парк „Хамарикю“ и чаках човека, с когото имах среща, Миямото, посредник от Либералдемократическата партия (ЛДП), на когото някога бях помогнал и който на свой ред можеше да ми върне услугата. Времето определено навяваше оптимизъм — тъмносиньо небе, сух и прохладен ветрец, слънце, възпламеняващо листата на дърветата гинко и кленовете в огненочервено, жълто и оранжево. Наоколо звучеше градският саундтрак, познат като любим албум, слушан отново след дълга пауза — жуженето на цикадите хигураши из дърветата, тътенът на автомобилния трафик по задръстените улици около парка, далечната свирка на приближаващия се влак по линията „Яманоте“. Беше ми приятно, че пак съм тук. Изпълваше ме спокойствие.

Да, знам. Бях глупав. Но не забравяйте, че по онова време едва бях навършил трийсет. Окървавен, ала не и закоравял. Все още не исках да приема много неща в неизменността на пътя, по който бях поел десет години по–рано, тръгвайки на война с якудза и ЦРУ и после „умирайки“, за да защитя абсолютно невинната си любима. Сега тя живееше в Америка, което означаваше, че в Токио съм в безопасност.

Знам. И това беше глупаво. Но като се замисля, явно съм се учел от грешките си. А нима има по–добра, по–търпелива и целенасочена учителка от съдбата?

В продължение на около час се разхождах и снимах с фотоапарат „Кодак Инстаматик“, за да се слея с туристите и жителите на Токио в парка — един от уроците, които бях научил от покойния Шон Макгроу, агент от ЦРУ, който ме ръководеше по едно време. Миямото не представляваше опасност за мен. Преди десет години той беше поел огромен риск, като ме предупреди, че шефовете му искат да ме ликвидират. Нямаше скоро да го забравя, нито щях да престана да търся начини да му се отплатя.

Наближаваше обяд, когато го видях да влиза в парка през портала откъм моста „Отемон“. Косата му беше пооредяла и посивяла и ми се стори по–пълен, отколкото си го спомнях. Но щях да го позная и само по широката дванайсетина сантиметра вратовръзка на цветя, нелепа като кикот на погребение в консервативно облеченото Токио.

Изчаках да се приближи съвсем и едва тогава излязох иззад група пенсионери, които се любуваха на листата. Да се крия в градска среда още не ми беше станало втора природа и продължавах да се упражнявам.

Когато ме забеляза, на лицето му грейна широка усмивка и се поклони излишно ниско. Бих му отговорил по същия начин, но знаех, че тогава ще се почувства длъжен да направи още по–нисък поклон, за да изрази признателността и уважението си. Затова останах наведен под обичайния ъгъл, докато Миямото не се изправи.

— Рейн–сан — все още сияейки, ме поздрави той. — Хисашибури десу не. — „Мина много време.“

— Со десу не — усмихнах се и аз. „Наистина.“

— Изключително се радвам да те видя — продължи с официалностите Миямото. — И изобщо не си се променил. Освен загара — приличаш на сърфист! Допадна ли ти климатът на Филипините?

— Не мога да се оплача. И ти изглеждаш все същият. Наред ли е всичко на работа?

Той се засмя.

— Изглеждам по–стар, по–плешив и по–дебел. Но да, всичко на работа е наред. Благодарение на теб.

Имаше предвид контакт, за който бях съдействал — с наемен убиец, който беше очистил един прекалено алчен функционер от ЛДП. И двамата знаехме, че наемникът всъщност съм аз, но продължавахме да поддържаме учтивата версия, че става въпрос за някакво загадъчно трето лице.

— Много си любезен, както винаги — отвърнах аз. — Ще ми се да можех да направя повече. И въпреки това ти ми се отплати предостатъчно, като ме свърза с ония хора във Филипините.

Миямото, бивш офицер от японската императорска армия във Филипините, беше запазил връзките си след войната и така се стигна до моето участие във въстанието на Минданао. Работата ми в полза на въстаниците се оказа удовлетворяваща и сравнително изгодна — използвах онова, на което ме бяха научили в американските спецчасти и което бях научил от собствения си опит с Виетконг.

Той леко се поклони.

— Много се радвам, че скромната ми услуга ти е била полезна. Е, какво те води пак тук? На Филипините няма ли джудо?

Засмях се. Когато предишния път живях в Токио, направо се бях побъркал по тренировките в института „Кодокан“ — родното място на джудото.

— Не можах да намеря доджо — отговорих аз. — Но ако остана в Токио, със сигурност пак ще почна да тренирам.

— Значи не си дошъл просто на почивка, така ли?

— Ами надявах се двамата с теб да обсъдим този въпрос.

— За мен ще е огромно удоволствие. Може би на чаша чай?

Наблизо се намираше чайната „Накаджима“, прочута от близо три века със силния си чай мача и гледката към парка около езерото, в което беше построена. Тъкмо там преди десет години с Миямото бяхме провели един съдбовен разговор и аз бях взел едно още по–съдбовно решение. Ако бях по–суеверен или може би по–умен, сигурно този път щях да предложа друго място. Само че десет минути по–късно двамата вече седяхме на рогозките татами, пиехме на малки глътки силен зелен чай и безмълвно съзерцавахме красотата на езерото и парка.

Мълчанието наруши Миямото.

— Твоето внимание към дребните неща ме изумява. С възрастта аз все повече не ги забелязвам. Много мило, че така любезно ми ги припомняш.

„Вниманието“, за което говореше той, на японски се нарича нен — признание за значението на дребните неща. Нещата, за които си струва да се живее. И които в моята работа ти помагат да оцелееш.

Усмихнах се. Едно време смятах неговата скромност за напълно непресторена. Сега съзнавах, че макар пак да е искрен, той я използва и за да внушава мисли, чието по–откровено изразяване може да предизвика обида и съответно да доведе до неразбиране.

— Всъщност от твоя страна беше много любезно, че навремето ме научи да обръщам внимание на дребните неща — отговорих аз, като предпазливо оставих чаената си чаша. — И че продължаваш да ме учиш и сега.

Миямото наведе глава, преструвайки се на засрамен.

— Ако имах на какво да уча някого, нямаше да намеря по–добър ученик.

Отново се усмихнах. Струваше ми се, че Миямото може да предаде много, ала са малцина ония, на които може да го предаде. Нечия загуба беше печалба за мен.

Известно време пихме чай и водихме учтив разговор за необичайно хубавото време. Забелязах, че платът и кройката на сивия му костюм са доста по–качествени от измачканата чиновническа униформа, която си спомнях. Явно се беше издигнал и нямаше намерение да го крие, оставям настрана вкуса му за вратовръзки. Браво на него. Браво и на мен — при предишната ни среща нямаше да обърна внимание на историята, която могат да разкажат нечии дрехи. Нен се отнася за страшно много неща.

После разговорът се насочи към политика. Миямото ми разказа, че било решено следващият министър–председател да е Ясухиро Накасоне, отчасти защото искал да задълбочи военния съюз между Япония и Америка на президента Рейгън. Това щяло да донесе много пари, каза той, които ЛДП изцяло щяла да контролира.

— Значи цялата партия стои зад Накасоне, а? — попитах аз.

— Не всички фракции, не. Всъщност Накасоне среща сериозна опозиция.

— Тогава откъде знаеш, че ще спечели?

Миямото се усмихна — топла усмивка с едва забележим намек за дружелюбно търпение към наивността на по–младия му приятел.

— Понеже парите въртят света — отвърна той.

— А не любовта, така ли?

Стори ми се, че зървам тъга в очите му. После тъгата изчезна.

— И двете са могъщи сили. Но ако се стигне до сблъсък, парите винаги печелят.

— Винаги ли?

Миямото сви рамене.

— Може да има непредвидени обстоятелства. Често се стига до временни поражения. Обаче накрая, да. Парите винаги печелят.

Бях впечатлен от неговите познания и увереността му, макар и не от цинизма му. Той вече не беше ничий слуга. Беше вътрешен човек. Добре че се бях отнесъл с уважение към него навремето, когато нямах очевидна причина за това. Добре и че той бе от хората, които помнят такова нещо с благодарност, а не с озлобление.

Двамата се умълчахме, докато обмислях как да повдигна въпроса, който ме водеше тук. Миямото обаче явно усети, че търся такава възможност, защото попита:

— Ти спомена, че може да останеш за по–дълго, а?

— Възможно е. Ако си намеря подходяща работа.

Той се усмихна.

— Е, в Япония нямаме въстания. Въпреки че някои може би съжаляват за това.

Засмях се.

— Нямах предвид цяло въстание. По–скоро нещо като услугата, която моят познат ти направи навремето. Ако сега имаш нужда от подобна работа, мога пак да ви свържа.

Миямото бавно кимна и видях, че се е почувствал неловко. Дали заради поддържаната от нас версия, че въпросната услуга е била изпълнена от трето лице?

— Много любезно от твоя страна да ми направиш такова предложение — каза след малко той. — Всъщност такава работа се търси много и ако зависеше от мен, с признателност щях да приема любезността ти.

Искаше ми се да проявя настойчивост, но усещах, че е по–добре да уважа неговата иносказателност.

— Боя се, че прямотата ми те постави в неловко положение — сведох глава аз. — Моля, приеми моите извинения.

— Не! — бързо реагира Миямото. — Аз трябва да ти се извиня. Това неловко положение няма нищо общо с теб. Разбираш ли, в резултат на предишната ти любезност днес аз заемам много по–висок пост, отколкото преди десет години. Пост, на който трябва да взимам решения по… деликатни въпроси.

Той замълча, после продължи.

— И все пак такава услуга, каквато някога ми направи твоят познат, сега е единственото, което… не съм свободен да решавам.

Добре. Явно не се чувстваше неловко заради измислената ни версия, която бездруго поддържахме по–скоро по навик, отколкото по необходимост. Зачаках, за да оставя мълчанието да го накара да изплюе камъчето, както ме беше учил Макгроу.

— Разбираш ли — продължи Миямото след малко, — нещата, за които иначе щях да съм ти изключително признателен… всички те вече трябва да минават през едно–единствено външно лице.

Не знаех нито какво означава това, нито как да реагирам в момента.

— Не съм… сигурен, че те разбирам — казах аз. Имах чувството, че пропускам някакъв фин детайл, и бях сигурен, че правя грешка.

Той сбърчи лице.

— Само защото аз не мога да ти го обясня както трябва. С тебе се познаваме отдавна, Рейн–сан. Помагали сме си един на друг. И сме си имали доверие. Нали така?

— Напълно.

— Тогава ще ти се доверя и сега.

Кимнах веднъж, тъй като усещах, че с мълчанието си по–красноречиво ще изразя своята благодарност за доверието му, отколкото ако кажа каквото и да е.

Миямото отпи глътка чай, за момент продължи да се взира в чашата си, после я остави.

— След като ти напусна Токио, известно време отговарях за някои… кадрови решения. Е, не точно решения. Но когато някой по–достоен човек сметнеше, че поради злополучни обстоятелства се налага да бъде… ликвидирано дадено лице, оставяха ликвидирането му на мен.

Той отново направи пауза.

— Успях да установя контакти с необходимите хора, за да изпълнявам тези задачи. Те не бяха толкова сигурни, колкото човека, с когото ти великодушно ме свърза, но вършеха работа.

Още бях млад и исках да му покажа своята признателност за доверието, като му се отплатя със същото.

— Струва ми се, че и двамата знаем кой е този човек, Миямото–сан.

Миямото кимна.

— Да. Въпреки че не бих го признал без твоето разрешение.

— Вече го имаш.

Той наведе глава и дълго остана в тази поза, после ме погледна.

— Използвах новите си контакти от време на време, за да изпълнявам нарежданията на началниците ми. Нещата вървяха добре. Преди три години обаче с мен се свърза един човек. Много опасен човек, както научих. Представи се като Виктор.

— Чужденец ли беше?

Стана ми странно, че наричам някого „чужденец“, като че ли и двамата с Миямото сме японци. Миямото, да, естествено. Обаче майка ми беше от Съединените щати и съответно аз бях половин американец. И както в детството ми ме научи един жесток преподавател, когато смесиш мръсна с чиста вода, получаваш… мръсна вода.

И все пак разделянето на „свои“ и „чужди“ винаги е относително. В Миямото имаше нещо, което ме караше да се чувствам японец. И тъкмо на това отчасти се дължеше привързаността ми към него, предполагам.

— От смесен произход е. Ако се съди по лицето му, единият му родител е азиатец. А според акцента му другият е руснак, струва ми се. Говори японски доста добре и затова мисля, че като малък поне известно време е живял тук.

Нямаше смисъл да отбелязвам, че между мен и тоя Виктор има нещо общо. Миямото или не беше забелязал, или не го интересуваше. А може и да проявяваше учтивост, както обикновено.

Зачаках и той продължи:

— Виктор ми каза, че от известно време ме наблюдавал. Както и хората, за които работя. И от сега нататък трябвало да се обръщам за… ликвидирането на когото и да било само към него.

— Как е научил толкова много за теб?

— Така и не успях да установя. Мога само да кажа, че е извънредно находчив. И опасен, както вече споменах.

— В какъв смисъл опасен?

— Когато му казах, че не се нуждая от други помощници, за да изпълнявам служебните си задължения, той ме увери, че това скоро щяло да се промени и тогава пак щял да ме потърси.

— И?

— След два дни единият от тримата, които използвах за ликвидациите, беше мъртъв. На другия ден — още един. Предупредих третия — по–млад от другите двама, но въпреки това много способен, макар и за съжаление може би малко импулсивен. Той отговори, че знаел за този Виктор и щял да се погрижи за него. И все пак един ден след разговора ни умря и той. След което Виктор отново се свърза с мен и ми предложи услугите си. И аз вече бях наясно, че ако откажа, ще убие и мен като хората, които използвах.

Миямото се намръщи и отпи глътка чай.

— Обсъдих положението с моя началник, който обеща да се погрижат за Виктор. След три дни обаче началникът ми беше мъртъв. Оттогава работя само с Виктор.

Умълчахме се и аз се замислих за казаното от него. После попитах:

— Хората, които е убил Виктор… как са умрели?

Той потрепери.

— Всички бяха пребити до смърт.

Изражението му беше красноречиво, но въпреки това се осведомих:

— Ти видя ли лично резултатите?

Миямото кимна.

— Е, предполагам, че ти се е наложило — отбелязах аз.

Отново се умълчахме.

— Конкретната ситуация е нова за мен, но иначе това си е най–обикновено изнудване — казах аз накрая. — Нали знаеш, ако искаш да отвориш салон за масаж, трябва да пращаш цялото пране във фирма на якудза. Иначе ще ти подпалят салона. Искаш да отвориш ресторант? Добре, стига да възложиш сметоизвозването на фирма на якудза. Виктор просто е заимствал идеята и я е приложил в нова област. Искаш да се отървеш от политически проблем? Добре, стига да се обръщаш към Виктор ООД.

Миямото въздъхна.

— Да. За съжаление анализът ти е точен, струва ми се.

— Изненадан съм, че твоите хора са допуснали да ви се наложи със сила.

— Неговите акредитиви бяха извънредно убедителни.

— Естествено. Сигурен съм и че цените му са разумни. Засега. Замислял ли си се обаче какво ще се случи по–нататък? Насилието е валута и вие оставяте този тип да я монополизира. Не след дълго ще реши да се насочи и към други неща. Как ще го спрете тогава?

— Струва ми се, че някои от началниците ми споделят твоите опасения. Обаче, може би разбираемо, предпочитат да приемат монопола на Виктор просто като нова цена за такива услуги.

— Няма да се усетите и той ще вдигне цената. Взима ли ви месечна такса, независимо дали сте прибягвали до неговите услуги? Ако още не го прави, скоро ще почне.

Той ме погледна.

— Откъде знаеш толкова много, Рейн–сан?

Свих рамене.

— Просто си задавам въпроса какво щях да направя аз, ако бях като този Виктор.

— И какъв е той?

— Според твоето описание ли? Амбициозен, безпощаден и склонен към всякакви рискове. И презира съществуващия ред.

— Да. Злополучна комбинация от качества.

— Колко ви взима?

— Предпочита да му плащаме в щатски долари. Петдесет хиляди на поръчка.

Засмях се.

— Той ви ограбва бе, хора. Аз взимах една пета от това. Преди десет години, да, но все пак. Защо не ми платите толкова да го премахна? И после ще ви взимам половината от неговата цена.

Думите ми го накараха леко да пребледнее.

— Наистина ли толкова ти трябват тези пари?

Свих рамене.

— Е, не успях да изхарча всичко, което спечелих на Филипините, обаче спестяванията ми няма да стигнат за дълго.

— И все пак. Идеята не е добра.

— Защо?

— Ако се срещнеш с него, ще разбереш.

— Тогава ще се срещна с него. Той има екип, нали? Трябва да има, щом е толкова добре осведомен, колкото казваш, и действа толкова бързо. Съобщи му, че имаш човек, който иска да работи за него.

Той поклати глава.

— Няма да го направя.

— Защо? Това може да ти е от голяма полза. А и… имам нужда от тази работа, приятелю. Иначе не знам какво ще правя тук.

Миямото въздъхна.

— Толкова зле ли беше на Филипините?

Замислих се.

— Чете ли за случилото се на остров Пата миналата година?

А се случи това, че бунтовниците избиха над сто войници от филипинската армия — бунтовници, в чието обучение бях участвал.

— Разбира се.

— Касапницата доведе до сериозно напрежение и накрая ме издадоха.

— Кой?

— Няма значение. Реших проблема. Важното е, че изгубих анонимността си. Повече не мога да се върна там.

Всичко това беше вярно. Но последиците от касапницата на Пата по–скоро бяха повод, отколкото причина. Месеци преди това не можех да си намеря място и девственият тропически рай в южната част на страната започваше да ми се струва просто кратка пауза, чистилище. Присъщата на работата ми опасност не можеше и да се сравнява с все по–силното ми чувство за неудовлетвореност. И макар донякъде да е тъжно навярно, струваше ми се, че в сравнение с Филипините, завръщането ми в Токио, за да работя за Миямото, направо ще осмисли живота ми.

Отново се умълчахме, после той ме попита:

— Как да се свържа с теб?

Приех въпроса за логистиката като известен напредък.

— Спомняш ли си обществената телефонна служба, която използвахме миналия път?

Миямото кимна.

— Поддържам абонамента си. Номерът и името са същите. Можеш да ми оставиш съобщение там. Ще проверявам най–малко два пъти дневно.

Той кимна повторно, но лицето му продължаваше да изразява неохота. Мълчанието отново се проточи.

— Искам да ти помогна — накрая каза Миямото. — И знаеш, че ще го направя. Но този човек… Боя се, че го подценяваш.

— А възможно ли е ти да подценяваш мен?

— Възможно е. Но едно от предимствата на моята възраст е, че по–ясно виждам истинските мотиви на младостта. Неща, които някога сме обявявали за въпрос на принципи, по–късно се оказват резултат от гордост. Рискове, които сме смятали за разумни решения, всъщност са били следствие на неувереност.

Усмихнах се.

— Искаш да кажеш, че съм неуверен, така ли?

Той не отговори на усмивката ми.

— Всички млади мъже са неуверени.

Можеше да прибави и че всички млади мъже са глупави. Което щеше да обясни защо тогава не го послушах.

— Можеш ли да ни уредиш среща? — попитах аз.

Миямото въздъхна.

— Бих могъл да кажа на Виктор, че един способен млад мъж си търси работа, за която е много подходящ.

— Тогава го направи. И естествено, истинската ми цел трябва да си остане между нас двамата. Не ни е известно как се осведомява Виктор. Но ако от ЛДП изтича информация…

— Не се тревожи за това, моля те. Ако обсъдя което и да е от тия неща с когото и да е от началниците ми, веднага ще ми наредят да си подам оставката. И сигурно ще ме посъветват да отида на психиатър.

— Е, поне ги е грижа за психическото ти здраве.

— Въпросът е, че ако тръгнеш срещу Виктор… това трябва да стане без мое знание. И да го представя на началниците си като свършен факт.

— Все пак ще получа ли възнаграждение?

— Ще намеря начин да се погрижа за това, разбира се.

— Добре, дадено. Бездруго искам само да ме свържеш с този тип. Ако е толкова страшен, колкото го представяш, ще се оттегля. Ако видя възможност да унищожа монопола му, ще се възползвам. Какво пък толкова може да се случи?