Рейн-сан: Сеч

22

Облякох си ежедневните дрехи и новото велурено сако, което беше достатъчно голямо, за да ми стане върху кевлара. Залепих ножа на Олег от вътрешната страна на лявата си предлакътница, така че ръкохватката да стърчи в дланта ми под ръкава на сакото и лесно да мога да изтегля оръжието с другата си ръка. Взех чантата с очилата за нощно виждане и излязох.

Не бях сигурен с кого ще си имам работа. Можеше да е самият Йокояма, разбира се. В края на краищата, нали той беше накарал Миямото да уговори срещата. Имах обаче предчувствието, че ще дойде някой, едно стъпало по–високо в йерархията.

Уилсън.

Естествено, според информацията ми за него той предпочиташе да действа зад кулисите, поставяше прекъсвачи, стремеше се към максимална дистанцираност и опровержимост. Само че хората, които беше довел в Токио да ме ликвидират, бяха унищожени. Вече не можеше да разчита даже на Виктор. И ако все още искаше да ме очисти — и ако зад уговорената от Йокояма среща стоеше той, както предполагах — очаквах Уилсън да се опита да го направи лично.

И защо не? Ако се съдеше по сведенията от Тацу, Уилсън трябваше да е кораво старо копеле. Достатъчно жилав, за да е действал в сенките, да е убивал и оцелял още от времето на военновременното БСО. Колко врагове можеше да си е създал такъв човек през живота си? Колко от тях се бяха опитали да го убият? И колко бяха намерили смъртта си?

Отрезвяващи въпроси, несъмнено. По–рано същата вечер обаче аз бях надиграл страховит противник. Смятах, че съм способен да надиграя и този.

Фоайето на хотела пустееше и аз си кимнах доволен, че съм казал на Миямото да се срещнем по това време. Както и че съм избрал място като Дзенкоджи.

Излязох през страничен изход и хванах такси. Наближаваше два часът, но не се притеснявах, че ще закъснея. По принцип разумният — и съответно очакван — подход изискваше да подраня. Само че съвсем наскоро бях играл същата игра с Виктор и не исках ходовете ми да са предвидими. Което означаваше, че е време да сменя тактиката.

Казах на шофьора да ме остави на „Аояма–дори“, североизточно от храма. Наоколо нямаше хора, което ме зарадва. Пресякох улицата и навлязох в Аояма Китамачи, общински жилищен комплекс, построен през 50–те и 60–те години, който вече почваше да се руши. Двайсетината блокове нямаха асансьори и в много от тях даже нямаше бани, а само тоалетни и мивки, и обитателите им ползваха сенто, кварталната обществена баня. Комплексът навярно притежаваше известна атмосфера, но в момента не ме интересуваше неговата порутена изисканост, а близостта му до храма Дзенкоджи, разбира се.

Спрях за миг, за да се ориентирам. Единствените звуци бяха бръмченето на недалечния трафопост и жуженето на насекомите из дърветата. По–рано беше преваляло и земята бе мокра, а въздухът — влажен и хладен. Но облаците се бяха разнесли и наоколо се редуваха ивици лунна светлина и сенки.

Сложих си очилата за нощно виждане и ги включих. Сенките мигновено изчезнаха и всичко наоколо стана видимо в зеленикавото сияние на уреда. Завъртях глава наляво и надясно, за да се настроя към новото си зрение. Бързо свикнах с него, не само заради тактическото предимство. Занемареният жилищен комплекс бе потънал в зеленина от избуялите храсти и дървета, още повече подсилена от сиянието на очилата, и това ми напомняше за Виетнам. Почувствах се странно спокоен, сякаш съм се завърнал на място, на което отдавна не съм бил, но съм си го спомнил веднага. Не знаех какво да очаквам от Уилсън. Каквото и да беше обаче, със сигурност щях да го видя, преди да се случи.

Тръгнах на югозапад между блоковете, като често спирах да се оглеждам и ослушвам. След десетина минути стигнах до югоизточния край на Дзенкоджи, откъдето се виждаше входът. Прокраднах се напред, спрях и отново се огледах и ослушах. Нито звук. Нямаше жива душа.

Обиколих храма обратно на часовниковата стрелка, като многократно се приближавах за проверка, но все така не виждах и чувах нищо. После се върнах по обратния път, прескочих каменната ограда откъм „Омотесандо–дори“ и минах през малкото гробище в югозападната четвърт на двора.

Спрях там, където свършваха надгробните камъни, и погледнах към главната храмова сграда, хондо. Лъхна ме мирис, който в първия момент помислих за тамян, но после разбрах, че е сладък тютюнев дим. Наоколо цареше пълна тишина.

Не, не съвсем. По централната алея откъм „Аояма–дори“ се приближаваха стъпки. Чуваха се съвсем ясно и реших, че е някой цивилен, може би пиян, който е дошъл да търси духовно напътствие през нощта.

След миг видях бял мъж. Шейсетинагодишен, прецених, с оредяваща сива коса, грижливо оформени мустаци и кръгли очила с телена рамка. Носеше тежък костюм от туид с жилетка и пушеше лула. Ето какво бях надушил.

Той спря, извади кибритена клечка от джоба на сакото си и я драсна в кадилницата, после я заслони с шепи и се зае да разпалва лулата си. Накрая угаси клечката с разтърсване и я хвърли настрани, като замислено наблюдаваше храмовата сграда, обгърнат от зеленикав в сиянието на очилата тютюнев дим.

Имаше изискан, дори приветлив вид. Като професор. Всичко това беше маска, знаех.

Защото човекът, когото виждах, беше Калоуей Уилсън.

Той се озърна наляво и надясно, като смучеше лулата си, толкова спокоен и небрежен, че все едно стоеше на задната си веранда, а не устройваше засада в дзенбудистки храмов комплекс на другия край на света. Но дали това наистина беше засада? Бях очаквал да подходи като Виктор, да се опита да ме надиграе със скритост, бързина и хитрост. А той подхождаше по обратния начин. Очевидното противоречие, трябваше да призная, ме смущаваше. Огледах се наоколо в търсене на евентуалните му съучастници. Никой. Какви ги вършеше Уилсън, по дяволите?

— Здравейте, господин Рейн! — уверено извика той с мек баритон, който отекна сред камъните. — Зная, че сте тук. Наблюдавате ме отнякъде, сигурно от сенките на онези паметници от лявата ми страна.

Хм, тактическия му инстинкт си го биваше. Останах неподвижен и зачаках да видя какво ще последва.

Уилсън се позасмя.

— Добре, признавам, използвах известна измама. Дойдох по–рано и поставих няколко радиочестотни сензора за движение на всички входни пунктове на храма. Ето откъде знам, че сте тук. Няма да повярвате какви неща измислят в последно време факирите от научно–техническия отдел. Понякога и на самия мен ми е трудно да повярвам.

Мамка му. Блъфираше ли? Продължих да го наблюдавам с очилата.

— Разбирате ли? Можех да ви надиграя. В това няма нищо срамно — зад вас не стои цяла държавна лаборатория като зад мен. Само че не съм тук, за да ви надигравам. Тук съм, за да разговаряме. И исках да го знаете. Исках да сте спокоен в мое присъствие.

Отново се озърнах наоколо в търсене на някакъв капан, но пак не го видях.

— Зная колко сте способен — продължи той. — Сам ликвидирахте група от специално избрани хора, всичките бивши бойци от спецчастите. И Виктор, който не беше лесна плячка, както сте се убедили. Вие сте човек, който винаги търси предимство и обикновено го намира. Предполагам, че в момента ме наблюдавате. С очила за нощно виждане ли сте се сдобили? Моите уважения. Сигурно са AN/PVS-5, нали? Второ поколение. Но вече има трето поколение, AN/PVS-7. Съвсем ограничена серия — даже военните още нямат такива. Ние обаче имаме. Защото с вас си приличаме. Винаги търсим предимството.

За пореден път се огледах наоколо. Аз го виждах, а той мен — не. Аз бях млад, а той — стар. Предимството беше изцяло на моя страна. И въпреки това изведнъж установих, че се чувствам в неизгодно положение.

— Ето — каза Уилсън, разтвори сакото си и бавно се завъртя на триста и шейсет градуса. — Не съм въоръжен. Докато вие, несъмнено, сте. Нямам нищо против. Искам да сте спокоен. Преди бяхме от двете страни на барикадата, но положението се промени. Няма причина да не отчетем новите обстоятелства и да стигнем до взаимноизгодно споразумение. Определено смятам, че това ще е в интерес и на двамата. И се надявам, че ще успея да ви убедя в правотата си.

Зачудих се дали отнякъде не ме дебне снайперист. Малко вероятно — снайперист с очила за нощно виждане можеше да ме свали още докато проверявах района на храма. Фактът, че съм тук, категорично доказваше противното.

Но тогава какво? Какво целеше Уилсън? Виждах само един начин да разбера.

Изправих се.

— Дръжте ръцете си така, че да са ми пред очите — извиках аз. — Приближете се. Бавно.

Той погледна към мен. На лунната светлина сигурно едва ме различаваше зад надгробния камък, зад който се бях прикрил.

— Разбира се — кимна Уилсън. Отново се озърнах наоколо, без да видя и чуя нищо. Дръжката на ножа на Олег успокоително се притискаше към дланта ми.

Той спокойно тръгна по една от настланите с каменни плочи алеи между гробовете.

— Стойте! — наредих аз, когато стигна на около два и половина метра от мен. — Останете там.

— Разбирам. На ваше място и аз щях да претърся другия.

Оставих забележката му без отговор и заобиколих зад него, като се оглеждах във всички посоки. Той ми спести усилието и сам вдигна сплетените си пръсти зад тила си. Внимателно отупах дрехите му. Единствено в джоба на панталона му имаше нещо — малък електронен уред с антена и мигаща лампичка. Сигурно част от радиочестотната сензорна система за движение, за която беше споменал. Макар че можеше да е и предавател.

— Моля — сякаш прочел мислите ми, каза Уилсън.

Ако беше предавател, можеше да е оставил наблизо друг. И в такъв случай нямаше смисъл да го унищожавам. Въпреки това го пуснах на земята и го смачках с тока на обувката си.

Той понечи да се завърти.

— Не — спрях го аз. — Просто говорете, щом сте дошли за това.

Уилсън остана с гръб към мен.

— Предполагам, че предпочитате да не си паля лулата.

— Притежавате изумителна интуиция.

— По–скоро набито око за дарбата и способностите, отколкото интуиция. Но разбира се. Вие определяте правилата. Както вече казах, искам да сте спокоен.

Той замълча за миг, после продължи.

— Щом сте стигнали дотук, вече знаете почти всичко, струва ми се.

Много грешеше, ако се надяваше да се разприказвам и съответно да разкрия какво знам.

— Вие какво смятате, че знам?

— Знаете кой съм. Знаете, че съм стоял зад Виктор. Знаете и кой стои зад мен.

— Нима? И още какво знам?

— Знаете, че Виктор беше пионка в игра, която се играе от двете страни на Тихия океан. Груба игра. Боен спорт.

— Да, във вашата игричка имаше доста травми.

— Е, така е. Но като цяло тя се разви, както беше планирана.

Тоя страдателен залог не ми допадна.

— Планирана от кого?

— Ще се разочаровам, ако още не сте го разбрали.

— Да допуснем, че не съм.

— Добре. Хайде просто да си представим какво може да се случи, ако в президентския кабинет се появи разцепление. Да речем, между държавния секретар и министъра на отбраната. Ако първият, за съжаление, се е вторачил в миналото — и по–конкретно в своите спомени за участието си в битката за Ангаур през Втората световна война. Докато вторият е отправил поглед към бъдещето.

— С други думи, Шулц иска Япония да остане разоръжена, а Уайнбъргър — да й продава оръжия.

— Грубо казано, трябва да отбележа, но не и неточно.

И Кейси е човек на Уайнбъргър.

— Кейси е човек на Рейгън.

— А вие — на Кейси.

— Също грубо казано, но не и грешно.

— Да не би да твърдите, че Рейгън знае, че сте убили предишния японски премиер, ебати?

— Президентът не се интересува особено от оперативни подробности. Той задава общата политика и предпочита да оставя начините за нейното осъществяване на отговорните лица.

— Значи вие сте започнали всичко това… по собствена инициатива, така ли?

— Струва ми се, че директорът Кейси би се изразил по следния начин: „Някои неща най–добре се решават по официалните канали, а с други трябва да се действа по… дискретно“.

— Искате да кажете по–опровержимо.

— Наричайте го както желаете. Наясно сте, зная, че в света трябва да се случат някои неща, но категорично не бива да се свързват с правителството на Съединените щати. Тези неща обикновено остават за хората като нас.

Не ми допадаше начинът, по който се опитваше да ме изкара като себе си. Напомняше ми за Макгроу в моментите, в които полагаше най–големи усилия да ме купи. Всички тези типове от ЦРУ май караха едни и същи курсове по манипулация.

— Значи Рейгън иска Накасоне да стане министър-председател.

— Разбира се.

— Понеже Накасоне иска Япония да се въоръжи отново.

Той сви рамене.

— Както казва самият Накасоне, Япония може да се превърне в непотопяемия самолетоносач на Америка. Но каква полза от самолетоносач, който няма самолети?

— И Сугихара е представлявал пречка, това ли било?

— Сугихара, да. Както и още няколко пионки, които трябваше да се пренаредят.

— Затова сте довели Виктор.

— Така е. Каква находка само беше той! С военен опит. И в същото време чужденец. Познаваше и ненавиждаше Япония. Нямаше друг като него, така си мислех. Докато не научих за вас.

— Аз не съм като Виктор.

— Не, не сте. Очевидно ви бива повече.

— Само че не съм толкова опровержим.

— Вярно е. Но това може би не е непременно фатален недостатък, както смятах отначало.

— Определено се опитахте да го направите фатален.

— Не беше лично. Просто оперативна сигурност. Да не искате да ме убедите, че вие никога не сте убивали пленник, за да осигурите безопасността на операцията си?!

Не отговорих.

— Убивали сте, разбира се. Нали тъкмо моето управление ви спаси от последиците, като отказа негови служители да дадат показания в така наречената афера „Зелени барети“. Не ви обвинявам. Просто искам да ви покажа, че разбирам. Никой не бива да бъде изправян пред такива решения, но хората като нас постоянно са принудени да ги взимат. Мъчни решения за това как да бъдат спасени колкото може повече хора. И аз взех такова мъчно решение за вас. Беше грозно, откровено си го признавам. Но трябваше да се направи. Няма да ви лъжа, бих го направил пак — обаче само при същите обстоятелства. А сега обстоятелствата се промениха. Пионките, които трябваше да се пренаредят, са пренаредени. Пионките, които трябваше да се отстранят, са отстранени.

В душата ми едва–едва започна да се промъква тревога. Какво искаше да каже…

— Сугихара ли имате предвид?

— Да.

Все едно получих удар в корема.

— Какво? Кога?

— Преди малко. — Уилсън изненадано се озърна през рамо. — Мислех, че ще останете доволен. Спестихме ви риска да го направите сам, а и неговото отстраняване ви избавя от лични усложнения, разбира се.

Затова ли изглеждаше толкова уверен, че може да ме купи? Понеже ме отърваваше от Сугихара?

Помислих си за Мария. В какъв ли ад е попаднала, след като се е прибрала вкъщи? Какво правеше в момента?

— Какво искате да кажете? — успях да попитам, за да спечеля време.

— Я стига, зная за жена му. Нали така ви откриха моите хора. Е, сега тя е вдовица. Сигурно се нуждае от известна утеха.

След като не му отговорих, той отново се озърна назад. Този път със загрижено изражение.

— Мислех, че връзката ви… не е много сериозна. Дано сега пък не ви се сторя коравосърдечен. Но ако съм подценил чувствата ви към нея, е, струва ми се, че това развитие на нещата е още по–благоприятно за вас.

— Кой го е извършил? — попитах аз. — Виктор е мъртъв.

— Няма нужда да навлизаме в подробности за източниците и методите, нали?

— Вие ли? — Но още щом произнесох думите, осъзнах, че не е възможно. Цялата тази операция се основаваше на опровержимостта. Нямаше как Уилсън лично да очисти депутат в японската Диета.

— Сам знаете, че не съм аз.

Имаше само още една възможност.

— Йокояма ли?

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека.

— Как?

— Е, Сугихара беше излязъл със свои колеги. Явно е получил инфаркт.

— Като министър–председателя Охира ли?

— Да, повторение, което се бяхме надявали да избегнем. Но после Виктор възложи поръчката на вас, едното доведе до другото и се наложи известна импровизация.

— Как го е направил Йокояма? С някаква отрова, която са приготвили факирите от вашия научно–технически отдел ли?

— Нещо такова, да. И вие ще разполагате със същото, ако се съгласите да работите за мен. Човек като вас ще ми е от голяма полза.

Пропъдих мислите си за Мария. По–късно щях да се занимавам с тях, а несъмнено и с други. Сега не можех да си позволя да се разсейвам.

— Ами ако не обичам да ме използват?

— Моите извинения. Зле се изразих. Предлагам ви пълноценна работа. Модерно разузнаване и поддръжка. И възнаграждение, каквото се съмнявам, че изобщо сте си представяли.

Замислих се. В каквото и да се опитваше да ме убеди, явно се надяваше чрез откровеност да засвидетелства добрите си намерения. Реших, че трябва да се възползвам от това.

— Какво сте обещали на Виктор?

— Виктор се измъчваше, че е прост боец в едно руско мафиотско семейство, защото знаеше, че е способен на много повече. Затова се свързах с него и му казах: „Ние разполагаме с информация. Вие знаете да убивате. Две неща, които вървят заедно като ягоди и сметана“. Неговото минало ни беше известно и му предложихме да го устроим в Япония. Той правилно видя в нас своя шанс да надделее над якудза. И да стане цар на японския криминален свят. А в замяна на всичко, за което винаги е мечтал, ние само искахме от време на време да му даваме по някое име, снимка и адрес… и този човек да изчезва, без ние по какъвто и да е начин да сме свързани с това.

— И според вас аз искам същото, така ли? Да стана цар на японския криминален свят?

— Не, господин Рейн. Както казах, вие не сте като Виктор и няма да ви оскърбявам, като намеквам обратното. Според мен вие искате независимост.

— Вече я имам.

— Нима? Какъв, мислите, щеше да е резултатът от нашата среща тук, ако продължавах да ви смятам за заплаха и не бях решил, че може да сте ни от полза?

— Предполагам, че единият от нас щеше да е мъртъв. Което все още не е изключено.

— Защо сте такъв песимист?

Самонадеяно копеле.

— А вие защо сте такъв оптимист?

— Защото сте достатъчно умен, за да знаете, че парите винаги печелят.

— Странно, вие сте вторият, който ми го казва.

Уилсън се позасмя.

— Значи общувате с мъдри хора.

— Да, струва ми се, че думите му бяха: „Може да има непредвидени обстоятелства. Често се стига до временни поражения. Обаче накрая парите винаги печелят“.

— И моят опит навежда на такова заключение.

— Само че може това да не е краят. Може да е едно от временните поражения. От ваша гледна точка, искам да кажа.

Забелязах, че гърбът му леко се напряга, и доволно си кимнах, виждайки го да изгубва малко от патрицианската си невъзмутимо ст.

Уилсън се завъртя срещу мен. Знаех, че не е въоръжен, но въпреки това бързо отстъпих назад.

— Казах ви да не се обръщате.

— Да, казахте ми го. Но ако ще ме убивате, предпочитам да го направите, като ме гледате в лицето.

Не само самонадеян. А и забавен.

— Разбирам, че започнахме зле — пак с онзи успокоителен глас каза той.

Извънредно забавен. Не отговорих.

— Но повтарям, обстоятелствата се промениха. Защо да се откажете от подобни предимства и да си навлечете такива неприятности заради нещо, което никога не е било лично за вас?

Поклатих глава.

— Мислите си, че всички около вас са обикновени пионки на игрална дъска, нали?

— Не. Има и играчи. И ви давам възможността да се превърнете в един от тях. Защо смятате, че ви разказах всичко това? Според вас щях ли да споделя такава информация с някоя от пионките?

— Може да не искам да съм нито от пионките, нито от играчите. Може да не ми харесва цялата ви гадна игра.

Уилсън се разшава, явно смутен от отговора ми.

— Разбирам как се чувствате. И аз някога се чувствах така. Но хората като нас нямат избор. Ние сме в играта. Или сме играчи, или сме пионки.

Наблюдавах го и съзнавах, че цели нещо, макар и все още да не виждах какво.

— Знаели сте, че ще убия Виктор, нали?

— Е, нямаше как да съм сигурен, разбира се. Но след онова, което направихте с хората ми, предполагах, че ще го убиете, да.

— И нямахте нищо против, така ли?

— Виктор беше нестабилен. Сам сте се убедили в това.

— Да, прав сте, той имаше своите неприятни качества. Но знаете ли какво? Виктор гледаше смъртта право в очите. Вие смятате ли, че сте способен на това?

— О, случвало ми се е. По–често, отколкото предполагате.

— Говорех за тази вечер.

— Дойдох тук невъоръжен. Макар да знаех, че може да проявите враждебност. Според вас какво е това, ако не гледане на смъртта в очите?

Усещах, че нещо не е наред. Този човек го биваше да оцелява. Играч, който се гордееше с това. Тацу несъмнено имаше право — вместо да нареди на Виктор да откаже поръчката, Уилсън ми беше оставил само толкова свобода на действие, колкото да види дали ще убия Сугихара — точно преди да ме убият неговите хора. Такъв човек не поема излишни рискове. Винаги има резервен план. Само че какъв?

В главата ми изскочи нещо, на което ме беше научила Мария:

Ако искаш да видиш дали един мъж наистина е облечен добре, погледни надолу.

Погледнах. И забелязах, че бордът на обувките му е необичайно дебел.

Достатъчно, за да крие някакво оръжие.

Уилсън видя накъде гледам. Видя изписалото се на лицето ми подозрение въпреки очилата. Последва електрически момент, в който и двамата разбрахме какво ще направи другият.

Заля ме мощна вълна адреналин. Уилсън пристъпи напред с левия си крак — отново се бях озовал в онзи безмълвен свят, който виждах като на забавен кадър — и замахна ниско с десния. Нищо особено, обикновен ритник, какъвто човек може да нанесе по нечий пищял например. Навярно болезнен, но само толкова.

Освен ако не беше намесена някаква отрова, създадена от факирите в ЦРУ.

Бях в отбранителна поза. Тежестта ми беше върху левия ми крак. Нямах време да я прехвърлям върху другия, за да отскоча настрани.

Ходилото му описваше дъга напред и в очилата за нощно виждане оставяше странна зелена следа.

Направих единственото, което можех. Сигурен, че ще закъснея, аз завъртях хълбоците си, като се движех бавно, ужасяващо бавно, сякаш всичко това беше един от онези кошмари, в които се опитваш да бягаш като през блато, и вдигнах дясното си коляно, виждайки онази обувка, която вече ми се струваше адски смъртоносна, да се приближава, да се носи към мене…

Стрелнах дясното си ходило напред и с пищяла си улучих неговия прасец. Обувката му прелетя край левия ми крак като гърмяща змия, пропуснала плячката си.

Той заразмахва ръце, принуден да направи неочаквано голяма крачка, и преди да успее да възстанови равновесието си и отново да ме нападне, аз сграбчих дебелия туид от вътрешната страна на дясното му коляно и рязко го дръпнах нагоре.

Уилсън тежко се строполи по гръб. Чух фрасването на главата му в плочите на алеята и усетих вибрациите от удара да пробягват надолу по крака му. Без да отпускам коляното си, аз го изритах назад в топките. Той се разтърси и разбрах, че поне за няколко секунди съм го извадил от играта. Хванах го за петата с едната си ръка, развързах връзките му с другата и изхлузих обувката от ходилото му. Отблизо видях, че бордът на носа не е от кожа — а от стомана, заточена като бръснач. И несъмнено покрита с някаква екзотична бързодействаща отрова, специалитет на ЦРУ.

Пъхнах дланта си в обувката и приклекнах до него. Уилсън се претърколи от ляво надясно, като кашляше и пъшкаше. Когато видях, че е дошъл на себе си, аз доближих острия нос на обувката на сантиметър от бузата му.

— Не, не, не — простена той. — Не го прави. Не е в твой интерес.

— Нима?

Уилсън отново изпъшка.

— Все още можем да се разберем. Получи се недоразумение, не виждаш ли? Това тук е изгодно и за двамата. Не го проваляй.

— Защо? Защото парите винаги печелят ли?

— Тогава просто ми кажи какво искаш. Каквото и да е. Обещавам, че ще го получиш.

Помислих си за Сугихара. За предишния шеф на Миямото, пребит до смърт, за да освободят мястото му за къртицата на Уилсън, Йокояма. Дори за „Майк“ и другите двама наемници, които бях убил.

Но най–вече за Виктор, чието травмирано детство беше използвал Уилсън, за да могат парите винаги да печелят.

— Искам да те направя една от пионките — казах аз и го порязах с бръснача по лицето.

Той изпищя и притисна раната с длани. После тялото му се разтрепери и изпадна в гърч. Отдръпнах се назад и продължих да го наблюдавам в зеленото сияние на очилата. Устата му зейна, треперенето и гърчовете се усилваха. Гърбът му се изви толкова рязко, че сякаш щеше да се пречупи, лактите му се извъртяха навътре, пръстите му отчаяно дращеха гърлото му.

Краката му подритнаха веднъж, после пак, по–слабо, и се отпуснаха. От него се изтръгна протяжен къркорещ хрип като от балон, от който излиза последният въздух. Накрая Уилсън остана неподвижен, извил гърба си като лък с толкова силно опъната тетива, че се е прекършил по средата.

Озърнах се. Дзенкоджи отново потъваше в тишина и наоколо нямаше никого другиго освен душите на мъртвите.

— Задръж си парите, задник такъв — казах аз и си тръгнах.