Рейн-сан: Сеч

9

На другата сутрин позвъних на Олег.

Пак нямаше нищо за Сугихара. И това отново ме изпълни с облекчение. Понеже в момента очаквах да получа информация за самия Олег.

Напуснах хотела в Икебукуро и намерих друг в Шибуя. Не се безпокоях особено, че Виктор ще ме проследи, но винаги е по–добре да си в движение, отколкото да се превърнеш в неподвижна мишена. А и смяната на хотелите не ме затрудняваше. Нямах много багаж. Всъщност имах само един сак.

Представих си срещата ни с Мария в биишики бара на Миямото. И си спомних нейните забележки за взетия ми под наем смокинг, както и очевидното неодобрение, с което Куросава оглеждаше облеклото ми. Излизането на скъпо заведение беше повод да се представя в по–добра светлина, затова реших да отида на пазар.

Взех метрото до „Мицукоши“ в Гинза, най–стария и престижен универсален магазин в Токио, който отвътре имаше застрашителен вид. Всички изложени стоки изглеждаха много по–качествени от онова, което дотогава си бях купувал, и клиентите, които ги разглеждаха, носеха също толкова качествени дрехи — определено по–качествени от моите. Те ме зяпаха, когато минавах край тях, мръщеха се на изпомачканата ми риза, изтърканите ми дънки и износените ми обувки, и за миг ми се прииска да си тръгна. После обаче видях указателна табела за отдела за мъжко облекло на шестия етаж, казах си „Какво пък, по дяволите?“ и се насочих към ескалатора.

Шестият етаж се оказа огромен и за щастие, пуст в сравнение с долния. Започнах да разглеждам, като се чувствах странно глупав и безпомощен.

Един мъж с костюм на тънки райета и бадж, представящ го като „Служител Ито“, трябва да беше забелязал смущението ми, защото се приближи и с изключителна любезност ме попита:

— Уважаеми посетителю, бих ли могъл да ви помогна с нещо?

— Да — отвърнах аз. — Благодаря. — Обаче не знаех как да продължа.

— Нещо… конкретно ли търсите?

— Ъъъ… — Какво всъщност търсех, по дяволите?

— Довечера имам среща. С жена. В скъп бар. И си мислех…

Нещо подходящо за случая ли?

Стори ми се толкова ясно, след като вече го беше казал.

— Да, точно така.

— Нещо официално ли имате предвид? Или по–небрежно?

„Официално“ не означаваше смокинг, нали? Защото сватбата беше официален прием и всички носеха смокинги. Но в този контекст трябва да означаваше просто костюм и вратовръзка. Нямаше ли да е прекалено? Сигурно. А какви бяха правилата за небрежното облекло?

Той отново усети, че се затруднявам, и ми даде нужното разяснение:

— Костюм и вратовръзка? Или пък неофициален панталон и хубава риза?

— Точно така. Разбира се. Може би по–скоро… неофициален панталон. И хубава риза. — И в изблик на вдъхновение прибавих: — Тя е италианка. Предполагам, че харесва италианската мода.

Последните ми думи го накараха да се засмее, но не грубо.

— Всеки харесва италианската мода. Това определено е добър избор.

След час напуснах магазина облечен с антрацитночерен габардинен панталон, светлосив кашмирено–копринен пуловер с остро деколте, кафяв велурен колан и кафяви велурени обувки с умерено дебел борд, за да се постигнел нужният баланс с панталона и пуловера. Терминологията дължах на Служителя Ито, а дрехите бяха на Брунело Кучинели, нов италиански дизайнер, който според уверенията на Ито бил последният писък на модата в Милано и скоро щял да завладее целия свят. Бях решил, че е добре да свиквам с новата си външност, затова помолих служителя да прибере старите ми дрехи в торба, с която сега излязох на улицата. Забелязах, че хората ме заглеждат по друг начин, и се почувствах неловко. Добре ли изглеждах? Или имах фалшив вид?

Заключих, че сигурно изглеждам добре. Обикновеният човек нямаше как да долови фалша, нали така? Ако не друго, новите дрехи щяха да са полезен експеримент. В джунглата използвахме различни камуфлажни униформи и боя за лице в зависимост от фона, с който искахме да се слеем. Ако не си успял да се слееш с фона в джунглата, все едно си нарисувал върху себе си огромна оранжева мишена. Но дали в града важеше същото? Бях отишъл на онази сватба, като си мислех, че за прикритие ми трябва само смокинг, и Мария ме беше разобличила. Следващия път можеше да е някой по–злонамерен. Което означаваше, че имам много да уча.

Затова през следващите няколко часа обикалях бижутерии, антикварни магазини и художествени галерии. Разигравах театър — преструвах се, че съм израснал богат и разглезен в Широканедай, скъп квартал в центъра на Токио, единствен син на родители, произхождащи от самурайски род, и наследник на богатство, натрупано от търговия с кимона. Водех безделнически живот и днес бях излязъл на пазар за дрънкулки. Опитвах се не само да си го представям, а и наистина да го почувствам, както ме беше учил Макгроу.

И проклет да съм, ако не се получи. Хора, които иначе нямаше да ме вземат сериозно, ми се умилкваха, сякаш действително вярваха, че ще си тръгна от магазина им с брошка за един милион йени или антикварен лакиран скрин. Вярваха, понеже вярвах самият аз. Разбира се, помагаше ми и Брунело Кучинели. Явно разковничето се криеше в това едновременно да имаш вид и да го чувстваш. И да съзнаваш, че видът и чувството не са съвсем отделни категории. А че по–скоро взаимно се подсилват.

Когато се прибрах в хотела, слънцето вече залязваше и аз бях много по–самоуверен относно новия си външен вид. Взех душ, пак си облякох новите дрехи и отидох пеш до Минами Аояма. Беше прохладно и ветровито и при мисълта, че имам среща с Мария в бар, сърцето ми се разтуптяваше изненадващо силно.

По средата на пътя се сетих, че съм забравил да позвъня на Олег. Добре де, нямаше проблем, не се бях забавил чак толкова много. Намерих уличен телефон и му се обадих.

— Закъсня — вместо поздрав каза той.

— Имаш ли нещо за мен?

— Ходи ли в магазин за домашни потреби?

— Ти недей се грижи в какви магазини съм ходил. Това е моя работа. Твоята е информацията.

— Имам информация, задник такъв. И за твое добро се надявам да си ходил в магазин.

Мамка му.

— Каква информация?

— Тая вечер човекът ще се среща с едни хора. В модерен хостес клуб в Гинза. Имаш ли молив?

„Мамка му“ — пак си помислих аз.

— Не ми трябва молив. Къде? Кога? Какви са подробностите?

— Клубът се казва „Мунглоу“. Идеално място. Петият етаж. Много хостеси. Различни зали. Човекът ще ходи там с едни много важни хора. Ти отиваш, приказваш с готина хостеса, чакаш, човекът излиза да пикае, ти влизаш след него, свършваш, тръгваш по стълбището. Лесна работа. Не може да пропуснеш.

— Кога ще е там?

— В седем.

Разбира се. Когато аз трябваше да съм в бара с Мария.

— Надали ще успея да стигна точно в седем обаче…

— Не бъди глупак. Не може да го свършиш пред готина хостеса. Ще го свършиш в тоалетна. А кой знае кога човекът отива в тоалетна? Трябва да си в клуба и да чакаш.

Наистина започвах да изпитвам антипатия към този тип.

— Разбрах. Ще отида колкото може по–бързо.

— Какво правиш, ебати? Да нямаш среща?

За миг се вцепених. После осъзнах, че Олег налучква.

— Да, имам среща с готина мадама и затова си взимам почивен ден. Сериозно ли питаш?

— Ето ти информацията, която искаше. Каза, че имаш нужда от информация. Не се издънвай, глупако. Тая вечер трябва да се погрижиш за човека. Иначе някой ще се погрижи за теб.

Той затвори.

За момент останах там, като се чудех какво да правя, по дяволите.

Мария вече трябваше да е тръгнала от музея. Нямаше как да се свържа с нея. И какво сега, просто да я зарежа заради вероятността да успея да очистя мъжа й в някакъв хостес бар ли? Ами ако отидех в „Мунглоу“, но не ми се удадеше възможност? Щях да прецакам по–обещаващата в дългосрочен план игра — разработването на Мария като източник на информация, шанса да измъкна от нея повече сведения за съпруга й. Програмата му. Къде отсяда, когато посещава избирателите си в Яманаши.

Мамка му, всичко това бяха само оправдания. Истинският проблем беше, че си я представях как седи сама в бара, докато аз дебна и може би убивам мъжа й. Сигурно щеше да чака около час и накрая да се откаже, да се прибере вкъщи, чудейки се къде е той… а след полунощ неколцина полицаи щяха да почукат на вратата и да й съобщят страшната новина.

Не можех. Не исках. И нямаше да го направя.

Какво обаче щях да правя?

Държиш се глупаво. Не се обвързвай емоционално. Като че ли преди не си убивал женени мъже! И сега е същото. Просто престани с тези глупости, иди в „Мунглоу“ и си свърши работата.

Опитах се да се справя, но без успех. Явно не можех да престана с тези глупости.

Трябва. Няма как да вършиш тази работа и да се поддаваш на чувства.

Да де. Нали тъкмо това беше проблемът.

По дяволите. Щях да отида в проклетия бар и да си изкарам страхотно с нея. Едва ли щеше да е много трудно. И на другата сутрин щях да се обадя на Олег и да му кажа, че просто не се е получило. Че съм бил в „Мунглоу“, обаче Сугихара е имал охрана, която го е придружавала дори в тоалетната. И не ми се е удала възможност. Какво можеше да възрази на това?

Някой техен човек те е видял на сватбата. Ами ако сега е в „Мунглоу“ и каже, че изобщо не си се мяркал?

И какво от това? Може да съм бил дегизиран. Техният човек може да не ме е видял. Няма как да докажеш отрицателно твърдение.

Той ще каже, че Виктор иска да те види. Че трябва да отидеш там.

Да, имаше такава вероятност. Само че нямаше да отида. Следващия път, когато видех когото и да е от тях, щеше да е отзад.

А Миямото?

Мамка му, основателен въпрос. Аз не рискувах само собствения си живот. А излагах на опасност и него.

Но най–добрият начин да защитя Миямото не беше да спечеля доверието на Виктор. А да го ликвидирам. И то бързо.

Позвъних на Тацу и успях да го заваря в службата му.

— Още няма нищо особено — каза той. — Но попаднах на… някои потенциално полезни подробности. С малко късмет, до утре ще разполагам с нещо за теб.

— Мога да използвам каквото си открил. Малко ми е напечено.

— Ясно. А ти? Успя ли да разработиш някоя от онези връзки?

— В момента действам по една от тях. До утре би трябвало да науча повече. Ще ти се обадя. — Затворих.

Отидох пеш до храма Дзенкоджи в Омотесандо, късче от някогашна Япония, отстояващо мястото си от нахлуващото блато от модерност. Над извития покрив тъкмо изгряваше почти пълната луна и студената й светлина се отразяваше в плочките. Застанах пред кадилницата и за миг затворих очи. Остатъчният аромат на тамян ме поуспокои.

Замислих се за майка си, която се беше опитала да ме възпита като католик и така само успя да насади в мен известни угризения, без които спокойно можех да мина. Тя искаше да стана дипломат или сенатор и се примири с решението ми да постъпя в армията едва след като реши, че това ще е трамплин към нещо по–добро. Само че аз така и не се заех с нищо друго. Напуснах армията, но продължих да убивам.

Всичко е наред. Нормално е да те привлича нещо, за което те бива. Да ти харесва. Ти не си по–различен от другите хора.

Не вярвах в това. Но нищо не можех да направя.

Лудия Джейк обичаше войната. Обичаше убиването. И спокойно приемаше факта, че няма връщане назад. Помня, че веднъж ми каза: „За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме“.

Сигурно имаше право. Може би проблемът не беше, че съм убиец. А че отказвам да приема последиците от това. Че искам и двете неща — да съм стъпил с единия крак в мрака, а с другия на светло.

Случилото се със Саяка трябваше да ми покаже, че такова разкрачено състояние не е възможно. А ето че сега отивах на среща с жена, която харесвах, жена, която ме привличаше, докато, ако бях с всичкия си, сигурно в момента щях да се насочвам към Гинза, за да очистя мъжа й.

Но може би тъкмо затова щях да се срещна с нея. Защото знаех, че ако го направя, ще ми е още по–трудно да убия Сугихара.

Ето какво ме тормозеше. Струваше ми се немислимо да се отплатя за нейната добрина и за лекия и флирт, като ликвидирам съпруга й, бащата на мъртвото й дете, и я лиша от онова, което е останало от семейството й, от душевния й покой, от целия й свят. Бяха убили собствения ми баща, когато бях на осем. Нямаше да стана оръдие на подобна трагедия за нея. Нямаше да го направя.

Нямаше да убия Сугихара. Щях да убия Олег и после Виктор. Миямото щеше да ми плати за тази услуга. И след това щях да реша как да я карам нататък. Днес щях да се срещна с жена, към която проявявах интерес. И щях да се опитам да получа по–добра представа за характера на нейния интерес към мене.

Тя е омъжена, нали знаеш.

Това ме накара да се изсмея. След като допреди малко се бях колебал дали да убия мъжа й, любовната връзка с нея ми се струваше морално чиста.

Постъпваш като глупак. Не може да не го разбираш.

Реших, че не ми дреме. Което, естествено, само по себе си беше симптом и причина за глупостта ми.

Върнах се на „Аояма–дори“ и пресякох от отсрещната страна, където започваше „Минами Аояма“. След няколко минути открих пряката, която търсех — сумрачна улица с жилищни сгради. Петдесет метра нататък видях отляво стара, тясна къща с портик, носен от два грубо издялани дървени стълба и осветен от два аплика. На прозорчето на вратата имаше дискретна табела с надпис „Радио“. Тъкмо минаваше шест и аз се зачудих дали Мария вече е там. Самата мисъл накара сърцето ми да се разтупти по–силно. Пооправих си пуловера и влязох.

Първото нещо, което ме порази, беше колко е тихо. Не точно безшумно — а приглушено, сякаш тишината по–скоро присъстваше, отколкото отсъстваше. От невидими тонколони се носеше непозната ми джаз мелодия, която се сливаше с приглушеността и в същото време я подчертаваше.

Вляво пред мен имаше дълъг, меко лъщящ дървен бар. Зад него стоеше елегантен мъж, горе–долу на моята възраст, със смокинг, раирана вратовръзка и тъмносиня жилетка.

— Ирасишимасе — с поклон ме поздрави той.

Огледах се наоколо. Заведението беше разкошно.

Безупречно. Зад мъжа имаше полирани дървени лавици, отрупани с шишета, декантери и изящни чаши. Стените и таванът бяха боядисани в мастиленосиньо и на този фон изпъкваха дървените греди. Забелязах, че осветлението не е директно — множество малки лампи, вградени в лавиците и в самия бар. Това създаваше интимна атмосфера, почти като в храм.

— Конбан уа — отговорих аз и също се поклоних. — Нали може да седна? — Странен въпрос, осъзнах, но там беше толкова красиво, че ми се стори грехота да не попитам.

Мъжът се усмихна.

— Където пожелаете. Отворих преди няколко минути и вие сте първият клиент за днес.

Имаше няколко маси, но кой знае защо имах чувството, че ще е грубо да се отдалеча и да седна на която и да е от тях. Затова се настаних в отсрещния край на бара.

— Аз… очаквам една приятелка.

— Разбира се. Да ви предложа ли нещо дотогава?

Отново се озърнах наоколо и импулсивно казах:

— Красиво е.

Щеше да е малко неучтиво човекът да ми благодари, тъй като така щеше да покаже, че е съгласен с мен, все едно в Америка да отговориш „Да, знам“ на комплимент. Вместо това той просто се поклони.

— Казвам се Фудживара — съобщих японското си име, защото ми се струваше редно да се представя.

Мъжът отново се поклони.

— Одзаки.

— Ваше ли е заведението, Одзаки–масутаа?

— Да. Скоро ще празнуваме десетгодишния му юбилей.

Трябваше да е по–възрастен, отколкото изглеждаше. Или да е бил необичайно млад, когато е открил бара.

— Един мой приятел ми препоръча да дойда тук. Той ми каза, че сте създали заведението в съответствие с биишики. Виждам, че не е преувеличавал.

Мъжът се поклони.

— А вашият приятел е?…

Поколебах се за миг, но реших, че няма нищо лошо, ако му кажа.

— Миямото.

— А, да, Миямото–сан. Той е наш редовен клиент още от самото начало. И е голям любител на гимлет.

Страхотно, значи Миямото беше редовен клиент. Дано не се изтърсеше тая вечер. Защото не знаех какво ще му обяснявам. Или пък ако Одзаки му споменеше, че някой си Фудживара е идвал с изумително красива италианка. Е, просто можех да му кажа, че съм използвал Мария, за да се доближа до мъжа й, но се надявах да не се стига дотам. Тази мисъл кой знае защо ме смущаваше. Може би понеже не исках Миямото да ме види като способен на такава хладнокръвна пресметливост. Самият аз не исках да се видя способен на такова нещо.

— Гимлет ли? — Не биваше да се преструвам, пък и сигурно нямаше да стигна далече, затова прибавих: — Не съм голям познавач на коктейлите. Малко разбирам от скоч и толкова.

— Е, всъщност няма какво толкова да му се разбира. Коктейлите са като играта го. Правилата са прости. Труден е майсторлъкът. Гимлетът например е само джин с пресен сок от лайм.

Не бях сигурен кога ще дойде Мария. И изведнъж — дали изобщо ще дойде. Закъсняваше само няколко минути, можеше да се е задържала на работа. Но можеше и да се е отказала. Беше ми се сторила малко неуверена, когато я поканих.

Е, щом закъсняваше, тя едва ли щеше да има нещо против, ако си поръчам коктейл, докато я чакам. А ако се беше отказала, поне щях да удавя мъката си.

— Звучи идеално. Бих искал един гимлет.

Той се поклони и през следващите няколко минути го наблюдавах как изпълнява очевидно грижливо обмислен и дълго упражняван ритуал. Първо уви резенче лайм в бяла кърпа и го изцеди в шейкъра. След това наля точна мярка джин и добави няколко кубчета прозрачен лед. Накрая хвана шейкъра с върховете на пръстите си и започна да го върти само с китки, като притискаше лакти към тялото си. Личеше си влиянието на садо, както ми беше разказвал Миямото.

Когато свърши, Одзаки изсипа бистрата течност, увенчана с фина пяна от разбиването, в изящно гравирана коктейлна чаша. Сложи я върху подложка и уверено я постави под една от лампите, която я освети като произведение на изкуството.

Помислих си за Миямото и неговия нен и съзнателно отделих време, за да оценя естетическото въздействие на творбата. После внимателно вдигнах чашата, поднесох я под носа си за миг и отпих.

Коктейлът беше чудесен — студен и освежаващ, и макар, разбира се, да имаше вкус на лайм и джин. Усетих още някакъв аромат, който Одзаки трябваше да е постигнал с чиста алхимия. Тъй като не исках да го смущавам с нов комплимент, просто сведох глава в знак на възхищение. Той отговори на поклона, пожела ми „Приятно прекарване“ и се отдалечи да реже някакъв плод в другия край на бара. Това ми напомни за Виктор и неговата райска ябълка, но с лекота успях да пропъдя тази мисъл. Може би гимлетът вече ми действаше.

Появиха се още двама души — малко по–възрастни мъже с костюми. Одзаки ги поздрави по име, явно и те бяха редовни клиенти. Имаха важен вид и аз се опитах да разгадая причината. Костюмите им изглеждаха скъпи, но защо? Заради начина, по който им стояха, заради материала или нещо подобно. Не носеха куфарчета — това предполагаше, че имат подчинени, които се грижат за тривиалните неща, изискващи носене на чанта. И излъчваха непринудена самоувереност, докато се настаняваха на бара, като че ли по право заемат определено място в света.

Усетих, че съм малко замаян. Нямаше проблем. Беше приятно. Реших, че трябва да започна да анализирам хората по това как се обличат, държат, ходят и разговарят и така да стигам по обратния път от външността до истинската им същност. Не само за да разбирам едва доловимите указания, а и за да мога да ги артикулирам — и после да ги имитирам като своеобразен камуфлаж, където и когато се наложи.

След десет минути тъкмо се бях справил с гимлета, когато отново чух вратата да се отваря. Погледнах натам. Този път беше Мария — приличаше на кинозвезда с черната си пола и риза. Носеше косата си вдигната. Дали с това искаше да ми покаже, че се срещаме по работа, обратното на онова, което щеше да загатва по–небрежната свободна прическа?

Или просто обичаше да носи косата си така. Кой можеше да знае, по дяволите? Щеше ми се да престана да я анализирам прекалено. Изправих се и й махнах с ръка.

Тя се усмихна, приближи се и ме целуна по бузите.

— Che eleganza!

Долових опияняващ аромат на парфюм. Беше си сложила парфюм… това означаваше ли нещо?

Пак я анализирах. Опитах се да се съсредоточа.

— Знам — казах аз. — Трябва да благодаря на приятеля си за отличната препоръка.

Мария се засмя.

— Барът е прекрасен, само че имах предвид теб! Направо нямаше да те позная!

Усетих, че се изчервявам като идиот.

— Купих си едно–друго. Радвам се, че ти харесва.

— Определено. Само се виж! Sei un figurino. Нали ти казах, италианската мода е върхът! Ако се обличаш така в музея, всички жени ще припадат по теб.

Стана ми приятно и в същото време бях заинтригуван.

— Как позна, че дрехите са италиански?

— А, по плата, кройката, качеството. Не че американците не правят хубави дрехи. Но кройките им скриват фигурата, а не я подчертават. Същото важи за британците. А французите прекаляват в обратната посока, защото се опитват да имитират италианците. Разбираш ли? С италиански дрехи изглеждаш… ммм… уверен. Показваш, че се радваш на живота, но не прекалено демонстративно. Е? Това на моето влияние ли се дължи?

Отново се изчервих. Държах се нелепо.

— Може би малко. След като ми обясни за смокинга.

— О, бях прекалено сурова към теб.

— Не, ни най–малко. Обичам да слушам такива неща. — Което си беше самата истина, макар да не очаквах тя да разбере причината.

Седнахме и Мария се озърна към празната ми чаша.

— Какво пиеш?

— Гимлет — като истински познавач отвърнах аз.

— Хмм. Обикновено предпочитам негрони. Как е гимлетът?

Усмихнах се.

— Не съм пил по–хубав.

Одзаки явно притежаваше изключителен усет за подходящия момент, защото се приближи точно тогава.

— Гимлет, моля — каза на японски Мария. — Моят приятел току–що ми го похвали.

Понечих да си поръчам още един, обаче реших, че трябва да продължа да разширявам хоризонтите си.

— Омакасе — казах. — Каквото ми препоръчате.

Одзаки се поклони и изпълни ритуала, на който бях станал свидетел преди малко. Мария го наблюдаваше, видимо очарована.

— О, уцукусии угоки — прошепна ми тя, като използва японския израз, буквално означаващ „красиво движение“. Смисълът му обаче по–скоро е свързан с физическото изящество, например на балета. — И барът е разкошен. Биишики.

— Тъкмо това ми каза и моят приятел. Онзи, от когото знам за това заведение. — Вече се чувствах длъжник на Миямото.

След няколко минути Одзаки ни поднесе коктейлите. Моят се казваше „Пчелни колене“ — джин, лимонов сок и меден сироп. Вдигнахме наздравица и отпихме.

— О! — произнесе Мария и леко се поклони на собственика. — Оишии десу. — „Великолепно.“

Аз също наведох глава. Одзаки се усмихна.

— Приятно прекарване — пожела ни той и дискретно се отдалечи.

Известно време разговаряхме за мода. Тя ме увери, че Служителят Ито от „Мицукоши“ ми е дал чудесен съвет, защото повечето мъже нямало да комбинират кафяви обувки с антрацитносив панталон, което за нея било едно от най–страхотните съчетания. Освен това ми обясни, че ако искаш да видиш дали един мъж наистина е облечен добре, трябва да погледнеш надолу — понеже повечето мъже не разбирали от обувки. И че вратовръзките винаги трябвало да имат гънка. И че кърпичката в джоба на сакото никога не трябвало да е от същия десен като вратовръзката. И че британците носели дрехите си като преграда, американците — като допълнение, японците — като униформа, а италианците — като покана. Мария имаше непринуден смях и явно й доставяше огромно удоволствие да споделя знанията и усета си.

С напредването на вечерта барът започна да се пълни. По някое време влезе бял мъж и се заоглежда наоколо. Около двайсет и пет годишен, гладко избръснат, с костюм и разхлабен възел на вратовръзката. Приличаше на американец, може би банков служител или юрист на задграничен пост. Но когато видя, че няма свободни маси, той си тръгна. На бара имаше едно място, така че явно имаше среща с други хора. За момент си помислих за Виктор, но мъжът не приличаше на руснак, пък и нямаше онова излъчване.

Мария пиеше втория си гимлет, аз също бях повторил моя коктейл „Пчелни колене“.

— Радвам се, че дойде — казах аз. — Мъжът ти няма ли нищо против?

Не бях съвсем сигурен защо я питам. Бях възнамерявал да се преструвам, че Сугихара просто не съществува.

Тя отпи от коктейла си.

— Тази вечер с колегите си трябва да забавлява гостите от една бизнес делегация. Ще си приказват на скучни теми като дисбаланса в търговията с полупроводници и отварянето на японския пазар за калифорнийския ориз. Така че съм свободна.

Имах чувството, че не му е казала, но не иска да го признае. От тази мисъл усетих известна топлина в слабините си.

— Често ли му се налага да забавлява разни хора? — Отново не бях съвсем сигурен защо й задавам такъв въпрос. За да умилостивя онази част от себе си, която продължаваше да се надява, че срещата ни има някакво оперативно значение ли? Или защото ми се искаше да се уверя, че според Мария вършим нещо… забранено?

Тя ме стрелна с поглед.

— Защо толкова се интересуваш от мъжа ми?

Свих рамене.

— Просто заради онова, което ми разказа преди. В музея.

Дано отговорът ми да й се беше сторил убедителен.

— Ами да, политиката е странна професия — след малко отвърна Мария. — Колкото повече се издигаш, толкова повече време ти отнема.

— Съжалявам.

— За какво?

— Просто… не ми прозвуча да си особено доволна от това.

Умълчахме се за момент. Също като в музея имах чувството, че тя се чуди дали да продължи, или да смени темата.

Мария въздъхна.

— Трудно е да обсъждам този въпрос, без да навляза в неща, които са… за които не искам да мисля. Които не искам да изпитвам.

— Извинявай. Не биваше да те разпитвам.

— Не, аз не съжалявам, че ме питаш. Просто…

Тя замълча и за момент плъзна поглед наоколо. След нейното пристигане бяха дошли още хора и в бара се носеше тихият шум от десетина приглушени разговора.

— Тук наистина ми харесва — каза Мария. — Радвам се, че предложи да дойдем.

— Аз също.

Тя се озърна към мен и се усмихна.

— Ти си много… ммм… искрен, знаеш ли?

Не знаех какво да отговоря.

— Това лошо ли е?

— Не. Всъщност е привлекателно. Харесва ми, че се изчервяваш толкова лесно.

Моментално усетих, че се изчервявам.

Мария се засмя.

— Виждаш ли? Не се безпокой. Жените си падат по мъже, които се изчервяват. Това показва, че ни харесвате.

Отново се умълчахме, после тя каза:

— Знаеш ли, струва ми се, че всеки съжалява за нещо. Обаче трябва да… ммм… разиграем ръката, която са ни раздали, нали така?

Кимнах. Боях се, че ако отговоря нещо, може да прекъсна откровеността й.

— Бил ли си влюбен, Джон? — след малко попита Мария.

Отново кимнах.

— Да.

— Какво се случи?

— Всеки ден си задавам този въпрос.

Тя се усмихна.

— И намираш ли отговор?

— Не такъв, че да ме удовлетворява. Ние живеехме в различни светове. Нямаше как да се получи.

— Понеже ти имаш две души ли?

— Не. Не беше заради това. След войната се захванах с неща, които тя нямаше да е в състояние да проумее.

— Какви неща?

— Това е история за някой друг път.

Под „някой друг път“, разбира се, имах предвид „никога“.

— Тя японка ли беше?

— Да. Е, от корейски произход.

— Къде е сега?

— В Америка, струва ми се.

— Не си ли се опитвал да се свържеш с нея?

— Мисля, че е по–добре да не го правя.

Погледът й излъчваше искрено съчувствие.

— Тъжна история.

— Самата ти каза, че всички имаме за какво да съжаляваме.

— Да.

— А ти? Влюбвала ли си се някога?

Мария впери очи в мене.

— Доста дързък въпрос към една омъжена жена.

Не се извърнах, окуражен от възхитителните еликсири на Одзаки.

— Знам.

— Е, отговорът е „да“. Бях двайсетгодишна, студентка в трети курс, когато мъжът ми дойде да чете лекции в „Сапиенца“. По–възрастен мъж, чаровен, високообразован и невероятно емоционален по отношение на изкуството. А и адски екзотичен за мен, нали разбираш.

Тя отпи глътка от коктейла си.

— Предполагам, че можеш да си представиш останалото. Забременях. Той не можеше да удължи престоя си в Италия. Почти не ми пукаше. Бях влюбена. Затова заминах с него. Но родителите ми… те са израснали в едно селце и бяха от по–старо поколение. За тях това беше ужасен скандал. И прекъснаха всякакви връзки с мен. Затова знаех, че когато напусна Италия, пътуването ми ще е еднопосочно.

— Не са ли поомекнали с времето? Дори след като си ги дарила с внук?

Мария стисна зъби за миг, сякаш се подготвяше за нещо мъчително, и впери поглед в чашата си.

— Мисля, че майка ми е искала да ме види. Но баща ми беше много… ммм… деспотичен. И тя сигурно се е страхувала да му се опълчи. С нея може би щяхме да се помирим. Ужасно ми се искаше. Нито за миг не съм ги мразила за онова, което направиха. Обаче тя почина. А когато… умря синът ми, получих писмо от баща ми. Съобщаваше ми, че това било Божие наказание за всичко, което съм им причинила.

— Съжалявам, Мария.

Тя кимна.

— Не искам да го намразя. Опитвах се да не го намразя. Но никога няма да му го простя. Да каже такова нещо. Каквито и тънки нишки все още да ни бяха свързвали, с писмото си той ги преряза завинаги.

Мария дълбоко въздъхна.

— Май имам нужда от още едно. А ти?

— С удоволствие.

Тя се огледа и Одзаки се появи изневиделица.

— Масутаа, две мартинита, моля. Изненадайте ни.

Не бях сигурен защо, но ми допадна, че тя поръча и за двамата. Може би защото това показваше, че й е приятно с мен.

Мария се озърна наоколо.

— Харесва ми — отново каза тя. — Този човек е създал вълшебно местенце!

Пак се умълчахме, докато Одзаки приготвяше коктейлите ни.

— Та такъв е отговорът на твоя въпрос — след малко продължи Мария. — Бях влюбена в мъжа си. И живяхме добре в Киото с нашето момченце. Кръстихме го Данте — в чест на поета, разбира се, и защото името лесно се произнася на японски.

Гласът й секна и тя млъкна, за да се овладее. Одзаки ни поднесе напитките, поклони се и се отдалечи.

Мария вдигна чашата си.

— Salute. — Тя отпи голяма глътка. — Mamma mia, този човек е вълшебник. Трябва да го обявят за живо национално богатство.

Аз също опитах коктейла, но почти не усетих вкуса му. Бях прекалено съсредоточен в нея.

— Както ти казах в музея, заради новото политическо поприще на мъжа ми ние се преселихме в Токио — поде Мария. — Все още бях щастлива. Данте ме правеше щастлива, независимо от всичко друго. Но после се случи злополука. Глупава злополука с въртяща се врата в една сграда. След това три години почти не излизах от къщи. Трябва да кажа, че свекърва ми беше много добра с мен. По–добра от родната ми майка, както можеш да се досетиш. И директорът Куросава ми предложи работа… е, това наистина ми спаси живота.

Изтекоха няколко секунди.

— Мислила ли си за… други деца? — попитах аз.

— О, това е една от онези злобни шеги на съдбата. Не мога да имам други деца. Само онази случайна бременност. Баща ми може да е бил прав.

— Не. Той е казал нещо отвратително, ужасно, защото е искал да ти причини болка. Бог няма нищо общо с това.

— Откъде си толкова сигурен?

Трябваше да се овладея. Не исках да й разкривам прекалено много.

Мамка му.

— Казах ти. Виждал съм страшни неща. Възможно най–страшните. И съм ги вършил. Не ме разпитвай за това, моля те. Никой, който се е върнал от този ужас, не иска да говори за него. Но съм виждал повече зло, отколкото всеки нормален човек би желал да знае, че съществува. И въпреки това никога не съм виждал наказанията и наградите да се дават по друг начин, освен наслуки. Ако имаше Бог, отдавна щеше да ме е погубил.

Още докато го казвах, си помислих, че сигурно не е трябвало. Но мисълта, че тя може да се самообвинява за нещастията си, ми беше непоносима. И съмненията й може би се дължаха на още нещо. Не вярвах в Бог. Понякога обаче е трудно да не вярваш.

Думите ми сигурно бяха насочени колкото към нея, толкова и към самия мен.

Още първият коктейл ме беше замаял. Сега изведнъж осъзнах, че замайването е изход, който съм подминал преди доста време.

Мария ме хвана за ръката и я стисна, кратко, но силно. После я пусна и отпи глътка мартини.

— Така или иначе, по прекалено много причини, за да навлизам в подробности, загубата на Данте се превърна в стена между мен и мъжа ми. Той се справя с мъката си, като се затрупва с работа.

— А ти как се справяш?

— А, като търся красотата в света. И като я показвам на хората в музея. И като си казвам, че някой ден пак ще съм с моето момченце. Трябва да го вярвам, иначе животът ще е непоносим.

Не отговорих. Не можех да намеря думи, които да изразят чувствата ми. Тя ме погледна и се засмя, въпреки че очите й бяха мокри.

— Виждаш ли? Искрен дори в мълчанието си.

Мария вдигна наздравица с чашата си и пресуши малкото останало в нея мартини. Моята чаша вече беше празна.

— Искаш ли да се поразходим? — предложих аз, защото доста се бяхме заседели. И защото исках да остана насаме с нея.

Тя ме погледна.

— Къде например?

— Не знам. На идване се отбих в Дзенкоджи. Онзи храм в Омотесандо. Много е красиво нощем. Цари пълен покой.

— Звучи чудесно. И без това имам нужда от чист въздух. Не помня кога за последен път съм пила три коктейла.

— И аз не помня кога съм пил четири.

Мария се засмя.

— Добре, явно имаме нужда от разходка.

Платих сметката, сбогувахме се с Одзаки и се насочихме към изхода. На излизане се огледах наоколо, но не забелязах нищо, което да ми се стори необичайно. Младият мъж с костюма най–вероятно не представляваше опасност. Това ме радваше. Не исках нищо да смущава удоволствието ми от срещата с Мария.

Когато тръгнахме по тясната улица, тя ме хвана под ръка, както пред музея. Дали просто не беше италиански обичай? Или означаваше нещо повече? Реших, че не ме интересува. Харесваше ми. И това ми стигаше.

След няколко минути стигнахме при храма. Изкачихме се по каменната алея и шумът на улицата постепенно заглъхна зад нас. Луната вече се беше издигнала по–високо и къпеше Дзенкоджи в редуващи се ивици светлина и сянка.

— О, обожавам тези малки храмове и светилища — каза Мария, като изви шията си назад и протегна ръце, сякаш можеше да докосне сградата, а не само да я види. — Дано не изчезнат, колкото и голям да стане градът.

Не отговорих. Стигаше ми само да я гледам и слушам.

Тя се насочи към чозуя, павилиона с коритото, където посетителите се пречистваха, като измиваха ръцете и устата си, преди да отидат в самия храм. Облегна се на един от стълбовете и впери очи в мен.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно?

Приближих се и се облегнах на срещуположния стълб.

— Разбира се.

— Когато те видях на сватбата, първо си помислих, че си от ЦРУ.

Това ме изненада.

— Защо?

— Защото оглеждаше залата изключително внимателно. И ми се стори, че в лицето ти има нещо, което не е японско, може би нещо американско. Затова реших да се позабавлявам. Но после си казах, че толкова откровено несръчен човек не може да е таен агент.

Ето защо ме беше заговорила. От любопитство, а не защото ме е харесала. Като никога обаче не се задълбочих в тази мисъл. Нали в края на краищата бяхме тук?

— Ей, много ти благодаря.

Тя се засмя.

— Не си агент, нали? — Въпреки смеха гласът й прозвуча сериозно.

— Не.

— Макар да предполагам, че във всички случаи щеше да ми отговориш така.

— Нямам представа.

— И аз си помислих, че не си. Но пък… си служил в американската армия. И спомена, че в твоя свят не е имало място за любимата ти. И май се интересуваш от мъжа ми.

Погледнах я.

— Интересуваш ме единствено ти.

Мария се усмихна.

— Много мило.

— И е вярно.

Отново се умълчахме. Тя беше призрачно красива на лунната светлина — черната й коса лъщеше, светлата й кожа изглеждаше чисто бяла, очите й потъваха в сянка.

— За какво си мислиш? — след малко попита Мария.

— Сигурен съм, че не искаш да знаеш.

— Ако не исках, нямаше да те попитам.

— Че си най–красивата жена, която съм виждал.

Тя се засмя.

— Много си мил. Преди двайсет години често го чувах, не отричам. Но отдавна не ми се беше случвало.

— Не мога да си представя, че е възможно да си била по–красива от сега.

Мария пак се засмя.

— О, несръчността ти на сватбата май е била само театър. Май си малко по–ловък, отколкото те смятах.

Понечих да се пошегувам за това, че може би дрехите наистина правят човека. Нещо от този род. Но не го казах. Не ми се шегуваше. Нито пък ми се разговаряше. Единствената ми мисъл беше, че копнея да я докосна.

Тръгнах към нея. Стъпките ми тихо хрущяха по чакъла. Тя ме гледаше, но видях очите й едва когато се приближих. Протегнах ръка и я погалих по бузата с опакото на пръстите си.

Мария сведе поглед.

— О, Джон. Не знам.

Този път все пак се пошегувах:

— Понеже може да ми станеш шефка в музея ли?

Тя се засмя и хвана дланта ми. Но не я отдръпна от лицето си.

— Не искам да причиня болка на никого — тихо произнесе Мария.

— На кого ще причиним болка?

Тя пак се засмя.

— Освен един на друг ли? На мъжа ми. На неговия пост… един скандал ще го съсипе.

Протегнах ръка и я погалих по другата буза. Без да забележа, още повече се бях приближил. Струваше ми се, че усещам топлината на тялото й. Между нас сякаш течеше електричество.

— Аз няма да му кажа — прошепнах. — А ти?

Мария продължаваше да гледа надолу, но постави длани на раменете ми.

— Не — поклати глава тя. — Няма, разбира се. Но…

Гласът й секна. Тя стисна раменете ми, после ръцете ми, после хвана дланите ми с пръсти. Помислих, че внимателно ще се отдръпне от мен, но Мария просто продължи да ме държи за дланите, като леко ги стискаше, все още без да ме поглежда.

После вдигна глава и впери блесналите си очи в мен.

— Аз съм омъжена — промълви тя. — И работата на мъжа ми… Трябва да съм почтена. Трябва.

Устните й бяха разтворени и дъхът й галеше лицето ми, топъл, настойчив и ухаещ на джин. Ужасно ми се искаше да я целуна, но усещането, че почти я целувам, че стоя на ръба на пропастта, пред която се бяхме изправили, беше толкова сладостно и крехко, че исках да му се наслаждавам вечно.

— Трябва — задъхано повтори Мария. После тихо изхлипа, вдигна едната си длан зад тила ми и ме притегли към себе си, устните ни се сляха и аз полетях в пропастта, опиянен от вкуса на устата й, от езика й, от аромата на парфюма й. Притиснах се към нея и тя се притисна към мен, плъзнах ръце по гърдите, хълбоците, тялото й, тя държеше лицето ми в шепи и стенеше в устата ми, и толкова много я желаех, че забравих всичко друго, как съм се запознал с нея, коя е, къде сме, всичко. Без да се замисля, надигнах полата й и я притеглих към себе си, после пъхнах длани под гащичките й и допирът до голото й дупе, притискането на тялото й към моето, езикът й в устата ми заглушиха всякаква мисъл и единственото ми желание, единствената ми потребност беше да проникна в нея.

Понечих да смъкна гащичките й, но Мария откъсна устните си от моите.

— Не — задъхано прошепна тя. — Не тук. Заведи ме някъде. У вас. В хотел. Където и да е.

Трябваше да положа усилие, за да разбера какво ми казва и да формулирам някакъв свързан отговор.

— Отседнал съм в един любовен хотел в Шибуя.

Все още задъхана, Мария се засмя.

— В любовен хотел ли? Трябва да си доста самоуверен.

Усетих, че дори в този разгорещен миг се изчервявам.

— Не, не е това. Там просто е евтино и удобно. Тъй де, ако бях самоуверен, щях да отседна на някое по–хубаво място. Но и там става. Не е от онези тематични хотели. Просто чиста стая с креват, душ и тоалетна.

Тя отново ме целуна страстно.

— Тогава ме заведи там. Веднага.

Пооправихме си дрехите и излязохме на улицата. След малко вече се возехме в такси. Пътуването отне не повече от пет минути, но ми се стори мъчително бавно. Седяхме на дискретно разстояние един от друг, но всеки знаеше, че в северната част на Догензака в Шибуя е пълно с любовни хотели, а и при електричеството, което излъчвахме и двамата, шофьорът сигурно бе придобил доста добра представа за нашите намерения. А не помагаше особено и това, че дланта на Мария лежеше върху бедрото ми и слабият й натиск на сантиметри от ерекция, голяма колкото Токио, превръщаше дишането ми в истинско предизвикателство.

За да запазим известно благоприличие и с цел евентуална опровержимост, казах на шофьора да ни остави на улица „Догензака“, чието име носеше кварталът. Оттам продължихме по тясна полегата уличка, от която във всички посоки се отклоняваха други като нея. Районът се казваше Хякендана, „сто фирми“ — много от тях любовни хотели. Имаше и нормални заведения, разбира се, например отлични ресторанти за традиционна японска кухня. Всъщност аз го познавах главно заради уникалното кафене „Лъвът“, където Макгроу ми оставяше разни неща. Но Хякендана също се славеше — за добро или лошо, в зависимост от гледната ви точка за такива неща — със своите хотели и всевъзможни сексшопове.

— Не мога да повярвам — докато вървяхме хванати под ръка, каза Мария. — Наистина ли си отседнал тук?

— Ами да, макар че повечето хора използват тези хотели за „почивка“, а не за нощуване. Никога ли не си била в такъв хотел?

Тя се засмя.

— Какво да правя там?

— Не се безпокой, нали ти казах, този не е от шантавите. Казва се „Елегант“, което донякъде е преувеличение, обаче вътре си е съвсем нормален.

— О, сега пък може да се разочаровам. Винаги съм си представяла тези места като… ммм… екстравагантни. Чувала съм, че са като тематичните паркове.

— Е, може да потърсим такъв, ако искаш.

Мария пак се засмя и стисна ръката ми.

— Следващият път.

Стигнахме до хотела и бързо минахме край гишето на рецепцията, завесата зад което скриваше всичко освен парите и получаваните срещу тях ключове за стаите. Качихме се по стълбището на втория етаж и след малко вече бяхме в скромната ми стая и се целувахме, Мария — опряла гръб в заключената врата, а аз — притиснал хълбоците си към нейните. Долепих Дланите си към вратата над главата й, защото се боях, че ако ръцете ми са свободни, ще свърша прекалено бързо, но може би не трябваше да се безпокоя за това, понеже тя се възползва от позата ми и изхлузи пуловера ми през главата и ръцете ми. Захвърлих го настрани и отново опрях длани на вратата, а Мария плъзна пръсти по ребрата, гърдите и корема ми.

— Oh, mio dio! — прошепна тя, вперила очи в голия ми торс. — А аз се възхищавах на бара!

— Нали няма проблем? — попитах аз. — Искам да кажа… за това. Да вършим това…

Мария поклати глава.

— Всъщност е ужасно. Обаче не ме интересува. Искам го. Сигурно съм го искала още когато те видях на приема. Но се опитвах да се убедя, че е нещо друго.

Спуснах поглед към тялото й и се заех да й разкопчавам ризата. Не бързах, свръхчувствителен към звука и усещането на всяко копче, минаващо през илика, изпълнен с възхита, докато постепенно пред очите ми се разкриваше все повече от деколтето, черния копринен сутиен и кожата на корема й. Имаше копчета и на маншетите и аз ги разкопчах, после смъкнах ризата от раменете й и плъзнах дланите си надолу по голите й ръце, докато тя се изхлузи през китките й и падна на пода. Копнеех да я съблека гола. Както и при Дзенкоджи преди малко обаче, изпитвах усещането, че стоя на ръба на пропаст, мимолетен миг, в който бях на прага на нещо още по–прекрасно, ала после нямаше как да го върна, затова исках да го удължа, да му се насладя, да се самоизтезавам с него. Ако това беше нен, никога нямаше да мога да се отплатя на Миямото, задето ми обясни тази концепция.

— Намали осветлението — прошепна тя.

— Искам да те гледам.

— И аз искам да те гледам. Намали го мъничко.

Подчиних се, после се върнах при нея и я вдигнах на ръце.

— Ти си луд, недей — закикоти се Мария и ме удари по рамото. — Караш ме да се чувствам нелепо.

Не отговорих, просто почнах да я целувам и след миг тя уви ръка около шията ми и забрави протестите си. Отнесох я до ниския креват, оставих я и легнах до нея. Опитвах се да не бързам, но колкото повече се освобождавахме от дрехите си, толкова по–трудно ставаше.

Накрая останахме голи. Кожата й беше възхитително гладка, тялото й — влудяващо чувствено. Когато я докоснах, пръстите ми с лекота се плъзнаха в нея.

— Почакай — ахна Мария. — Не така. Не толкова бързо. Ето, виж…

Тя хвана дланта ми и ми показа как обича да я галят.

— О, да! O, dio4, да. Виждаш ли? Не бързай толкова. Трябва да… ммм… възбудиш, преди да атакуваш, нали разбираш?

Усмихнах се и направих каквото искаше. След малко дишането й се ускори и дланта й по–скоро следваше моята, отколкото я водеше.

— Наистина ти харесва да ме учиш — прошепнах аз.

Мария се засмя.

— Да, май имаш право. Ще те науча на всичко — на всичко, което знам, на всичко, което обичам. На всичко, което ми е липсвало. Съгласен ли си?

Не можех да си представя да съм по–съгласен за нещо. Целунах я.

— Да.

И ме научи. Не проявяваше никакви задръжки и ми показа всичко, което искаше да й правя — с ръцете и устата си, позите, които й доставяха най–голямо удоволствие. Тя от своя страна нямаше нужда от никакви напътствия в действията си с моето тяло, макар веднъж да се наложи да я предупредя, че съм на път да свърша, в отговор на което отново се засмя.

— О, добре, хубаво е, че ме чакаш, радвам се, че няма нужда да те уча на всичко.

Не знам колко време мина. Най–малко час. Достатъчно, за да ме заболят топките. Но не им обърнах внимание. Намирах се пред друга пропаст и изживявах нов мимолетен миг, който исках да удължа колкото може повече.

Бях върху нея, взирах се в очите й и толкова бавно се движех напред–назад, че беше почти непоносимо, когато тя задъхано прошепна:

— Ancora! Ancora! Още! Продължавай така!

Ускорих движенията си. Но Мария продължи да повтаря Ancora, после изстреля на италиански нещо, което не успях да разбера, и почна да се тласка в мен, сякаш разгневена — разгневена, защото това, което й давах, не й е достатъчно. Боях се, че може да я нараня, но нейното Ancora, ancora, ancora звучеше като барабанен акомпанимент на яростта в очите и гласа й и от всичко това окончателно изгубих контрол. Започнах да я чукам по–силно, по–дълбоко, но и това не беше достатъчно, исках, не, нуждаех се от още и обвих ръце около краката й, натиснах ги напред, като приковах коленете към раменете й, вкопчих се в чаршафа, впих очите си в нейните и продължих да я любя още по–бързо и по–силно, колкото можех по–дълбоко, и не ме интересуваше дали е прекалено, нищо друго нямаше значение, освен да прониквам все по–навътре, докрай. Лицето й се сгърчи, Мария извика „Si, dai, cosi, si!“5, последната дума преля в провлечен нечленоразделен вик, усетих я, че свършва, после свърших и аз, тя сграбчи косата ми, притисна устните си към моите и продължи да вика в такт с трескавия ни ритъм.

Накрая всичко приключи. Пуснах краката й и опрях лактите си върху леглото, за да облекча тежестта си. Вгледах се в очите й и си поех дъх. Чувствах се малко замаян. Мария изумено поклати глава и прошепна нещо на италиански.

— Какво казваш?

Тя отново поклати глава.

— Прекалено е мръсно, за да ти го преведа.

— О, моля те.

Мария се усмихна.

— Просто… много отдавна не съм се любила. Самозаблуждавах се, че не ми липсва. Не знаех, че съм такава лъжкиня.

Засмях се и се отпуснах на леглото до нея. Тя замислено се загледа настрани и аз просто продължих да я изпивам с очи, зачервена и гола. Гърдите й се надигаха и спускаха, докато си поемаше дъх.

После осъзнах — тя плачеше.

— Хей — погалих я по косата. — Хей. Какво има?

— Нищо.

— Нещо лошо ли направих?

Мария избърса очите си и ме погледна.

— Не е заради теб. Изпитвам угризения.

— Заради мъжа си?

— Заради сина ми. Онези три години, през които не можех да излизам от къщи… всеки ден си мислех да се самоубия, за да отида при него. Но бях прекалено страхлива и още съм такава. Ами ако е имал нужда от мен? Ако има нужда от мен сега?

Дълго се взирах в нея, трогнат от нейната скръб и от доверието, което би трябвало да изпитва към мен, за да сподели такова нещо.

— Знаеш мнението ми за Бог и така нататък — казах аз. — Но мисля, че ако има някакъв отвъден свят, той трябва да е вечен, нали така?

— Сигурно.

— Тогава времето, което ти измерваш с години, за сина ти ще е само миг. Сякаш изобщо не сте се разделяли. И дори да не е така, сигурен съм, че той е добре. Сигурен съм, че иска да се насладиш на краткото време, което имаш на този свят, преди да отидеш при него.

Мария се усмихна.

— О, аз те мислех за шпионин, пък ти си бил философ.

Погалих я по бузата.

— Не искам да си тъжна.

— Странното е, че съм свикнала. Научих се да го прикривам или да се разсейвам с работа, но тъгата винаги е в мен, разбира се. Обаче я приемам. По–точно дори нямам нищо против. Тя е моята връзка с Данте. И за нищо на света няма да се откажа от тази връзка. Но… просто тази вечер за миг я… забравих.

По бузата й се плъзна сълза и аз я избърсах.

— Било е само за миг. Не е грях да забравиш за миг.

— Просто… не очаквах.

Отново се умълчахме.

— Боях се да не те нараня — след малко казах аз. — Тъй де, опитвах се да не те нараня, но после…

Мария ме погали по бузата.

— Много си внимателен, Джон. Но нали знаеш, човек може да е и прекалено внимателен.

— Извинявай.

Тя се засмя.

— Няма нищо. Ти напълно го компенсира. Пък и с теб още не се познаваме толкова добре. Ако не познаваш една жена, по–добре да заложиш на предпазливостта. Ако тя иска да не си толкова предпазлив, съвсем скоро ще го разбереш.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо ти харесва да ме учиш?

— О, прекалявам ли?

— Не, ни най–малко. Научил съм повечето важни неща, които знам, от собствен опит. Така е по–добре.

Мария пак се засмя.

— Не знам точно. — Тя замълча, после продължи. — Но ми се струва, че е защото… с теб ще се познаваме съвсем кратко. И тъй като съм… ммм… егоистка, искам да ме запомниш. Не, не просто да ме запомниш. Струва ми се, че искам… частица от мен да остане в теб. Да те промени и да се превърне в част от теб. Да остане в душата ти, както ти беше в моето тяло.

— Наистина ли ще се познаваме съвсем кратко?

— Да.

— Защо?

— Защото такова нещо никога не е трайно. Ти си млад, но не чак толкова, че да не го знаеш.

Погалих я по корема.

— Имаш да ме учиш на толкова много неща.

Мария се засмя.

— Сигурно ще имаме време за това. Но не сега. Трябва да се прибирам.

— Ще ми се да можеше да останеш.

— Знаеш, че не мога.

Наистина знаех. Но се надявах поне да каже, че й се иска.

Отиде в банята и се облече. Започнах да се обличам и аз. Когато ме видя, тя попита:

— Какво, пак ли излизаш?

— Просто ще те изпратя.

— Може би е по–добре да се прибера сама.

— Нощем в тази част от Шибуя е малко опасно. Ще дойда с теб до улицата, става ли? Обещавам да не правя тъжни очи. Просто ще те кача на такси и ще ти пожелая лека нощ.

— О, наистина си много внимателен, вече ти го казах.

— Ще се видим ли пак?

Последва пауза.

— Не бива — каза тя накрая. — Но… да.

— Как?

— Може да ми се обадиш в музея.

— Добре. Ще те целуна за лека нощ тук. Навън ще се държим напълно благоприлично.

Целунахме се нежно, но усетих тъгата й и някаква колебливост. Искаше ми се да кажа нещо, но не знаех какво.

Спуснахме се по стълбището и излязохме навън. Хотелът се намираше на ъгъла на Г–образна уличка. Направо имаше други улички и хотели, а наляво се стигаше до главната улица. Отнякъде се носеше глъчка на гуляйджии. Беше се разхладило и луната се издигаше по–високо.

На един тънещ в сянка телефонен стълб петнайсетина метра право пред нас се беше облегнал и пушеше бял мъж с вид на банков служител.

Това не ми хареса. В Хякендана рядко идваха чужденци и тази улица обикновено пустееше. Нямах представа какво прави там белият. Затова пък знаех, че от мястото си може да наблюдава входа на хотела.

С нищо не показах, че съм му обърнал особено внимание. Завихме наляво и се насочихме към улица „Догензака“. Подминахме няколко двойки в района за любовни срещи, после и продавачите, рекламиращи стоката си пред сексшоповете. Тихата улица постепенно все повече се оживяваше, глъчката от ресторантите и баровете се усилваше, тълпите ставаха по–многолюдни. Този път Мария не ме държеше под ръка. В това имаше някаква ирония, защото на идване, когато несъзнателно ме беше хванала под ръка, сигурно не бяхме изглеждали толкова гузни, колкото сега, когато демонстративно и мълчаливо вървяхме на разстояние един от друг по улицата, край която имаше десетина любовни хотела.

Да приемем, че мъжът, когото видя в бара, не е сам. Може би са двама или повече. Ясно е, че от хотела ще се насочиш към главната улица, така че вторият ще е някъде там. Но къде точно?

Нехайно се озърнах наоколо. Нямаше много места, където да чакаш и в същото време да наблюдаваш улицата. Реших, че си имам работа само с чужденци. Ако в групата имаше японец, неговото присъствие край хотелите щеше да е по–незабележимо. Фактът, че са пратили бял мъж да ме следи, показваше, че не разполагат с друга възможност.

Подминахме един денонощен магазин от лявата страна на улицата. И хоп, той беше там — мъжът, когото бях видял в бара. Прелистваше списание, застанал така, че да вижда всичко наоколо. Плъзнах поглед нататък, все едно не съм го забелязал. Сърцето ми силно се разтуптя и в тялото ми се разля гореща адреналинова вълна.

Оставих настрана мислите за причината. Както и самообвиненията, задето така идиотски не съм успял да усетя засадата по–рано. И на това щеше да му дойде времето. Или пък не, защото щях да съм мъртъв.

Двама са. Най–много трима, но повече вече ще е прекалено.

Така. Ако имаше трети, щяха да оставят онзи от бара за накрая или съвсем щяха да го изключат от проследяването. Фактът, че са рискували да го забележа на двете места и да разбера, че ме следи, означаваше, че най–вероятно са само двама.

Не са проследили теб. Проследили са нея и тя ги е довела при теб. Затова първият надникна в бара. За да се увери, че сте заедно. После са се отдръпнали, затова не си ги забелязал пред бара или храма.

Но защо? Защо се бяха отдръпнали? Какво означаваше това за случващото се в момента?

Не искат да я замесват. Чакат да останеш сам.

Тактически ми се струваше логично. И все пак ясно си спомнях съвета на Олег за магазина за домашни потреби, отровата за мишки и ножовете. Наоколо имаше хора, естествено, но нямаше да е толкова трудно да наръгаш някого в гръб и да изчезнеш, преди минувачите да са видели лицето ти или изобщо да са разбрали какво се е случило.

Наближихме гъмжащата от пешеходци улица „Догензака“. Не знаех дали навалицата ще попречи на удара, или напротив, ще го улесни. От една страна, имаше много потенциални свидетели. От друга — достатъчно суматоха, движение и възможности да се скрият.

Главното обаче беше, че в момента, в който Мария се качи в таксито, преследвачите, които и да бяха те, щяха да се задействат. Което означаваше, че по всяка вероятност ми остава около минута живот.

Ако не ги изпреваря.