Рейн-сан: Сеч

23

Три дни по–късно с Тацу пак се срещнахме в изакаята. По–рано му се бях обадил, за да отложа предишната ни уговорка. Първо исках да се погрижа за някои неща и понякога е по–добре да поискаш прошка, отколкото да молиш за разрешение. Поредната мъдрост от покойния философ от ЦРУ Шон Макгроу.

Поръчахме си наливна бира нама, както вече ни ставаше обичай. Когато я донесоха, Тацу вдигна чашата си за наздравица.

— За смъртоносния токийски нинджа!

Чукнахме се и отпихме. Погледнах го с умиление. Тацу не беше голям шегаджия, обаче пускаше тънки намеци. Това с нинджата представляваше неговият начин да ми каже, че няма насила да ме разпитва за неща, които предпочитам да не споделям.

— Действително — продължи той. — Не ми хрумва никакво друго обяснение за две странни убийства, извършени по един и същи начин през последните няколко дни.

Нямаше да ме разпитва насила. Не че не искаше.

Вдигнах вежди.

Тацу зачака, сигурно с надеждата мълчанието му да ме накара да изплюя камъчето. След като не успя, той въздъхна.

— Преди два дни в храма Дзенкоджи в Омотесандо беше открит труп на бял мъж. Тялото му беше ужасно разкривено.

— Някаква представа на какво може да се дължи това?

— Патолозите в Кейсацучо смятат, че е някакво паралитично вещество, проникнало през рана на бузата на жертвата. Но не успяха да установят точния му състав. Двойно по–странно е — съвсем буквално — че снощи по време на пиковия час е било извършено друго такова убийство на метро станцията в Акасака. Бюрократ от ЛДП на име Йошинобу Йокояма, порязан по ръката.

— Известна ли е самоличността на първата жертва?

Не е носил документи и никой не се е обаждал да поиска тялото му. Почти съм сигурен обаче, че след време ще бъде разпознат като Калоуей Уилсън.

— Да, така предполагам и аз.

— Какво съвпадение, че ти дадох толкова подробна информация за същия този човек! И за още неколцина други, които наскоро се пенсионираха преждевременно, като Виктор Карков и Олег Тактаров.

Напомняше ми колко много ми е помогнал — и колко много му дължа. С известно основание. Кимнах на деликатния му укор, после се предадох и му разказах какво съм научил от Уилсън.

Когато свърших, вече допивахме втората си бира. Двамата се умълчахме, докато той обмисляше чутото. После ме попита:

— Според теб наистина ли се е надявал да те вербува?

Свих рамене.

— Знаеш, че няма как да съм сигурен. Но се съмнявам.

Тацу едва доловимо се усмихна и видях, че е на същото мнение.

— Защо? — продължи да ме разпитва. Може би не беше доволен, че съм стигнал до вярното заключение, и искаше да провери логиката ми.

Отпих от бирата си.

— Уилсън беше прав за ползата, която можеше да извлече от мен. Обаче беше прав и за риска. И мисля, че… просто му е било в природата да смесва малко лъжа с много истина. Затова ми разкри толкова много информация за заговора. Иначе защо ще го прави, ако ми няма доверие и не ме цени?

— Е, например защото се е готвил да те убие.

— Да, точно така. Само че е знаел, че ще го претърся, както и направих. Проверих всичко и не успях да открия начин Уилсън да ме ликвидира. И затова не можех да си обясня неговата откровеност по друг начин, освен действително да иска да ме привлече в качеството на нещо като младши партньор. Но той през цялото време е продължавал да търси своя шанс. Честно казано, извадих късмет. Държах го с гръб към себе си до края. И когато загрях какво предстои, едва не закъснях. Още една секунда и той щеше да ме пореже с онова острие на обувката си, мамка му.

— Да, исках да те попитам за това. Когато намериха трупа му, Уилсън е бил само с една обувка.

— Странно.

— Наистина. Човек може да си помисли, че това е същата обувка, с която вчера е бил убит Йошинобу Йокояма.

Той вдигна ръка и даде знак на келнерката да донесе още две бири. Да, биваше го да измъква информация чрез хитри трикове, но не се свенеше да прилага и едно толкова очевидно средство за развързване на езици като алкохола.

Очевидно и ефикасно. Разказах му, че Йокояма е бил къртицата на Уилсън в ЛДП — източник на точните му сведения и причина за успеха на Виктор. Предполагах, че той е стоял и зад „инфаркта“ на премиера Охира. Както и на Сугихара.

Когато свърших, вече допивахме третата си бира.

— Не трябваше да се съмнявам в твоята версия за смъртта на Охира — каза Тацу. — Ако я бях взел по–сериозно, може би щях да успея да направя нещо, за да им попреча да отстранят по същия начин и Сугихара.

— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Когато очистих Виктор, реших, че Сугихара известно време ще е в безопасност, поне докато отстраня и Уилсън. Но разбира се, невъзможно е човек като него да няма резервен план. Трябваше да се сетя за това.

Той поклати глава.

— Аз съм полицай. Не ти — аз трябваше да се сетя. Поне следващия път, когато се сблъскам с „естествена“ смърт, няма да я приемам като доказан факт. Даже да е самият министър–председател.

— Особено ако е министър–председателят.

— Да.

Помълчахме около минута, после Тацу ме осведоми:

— Вчера разпитах неколцина служители в Националния музей за меча, открит до трупа на Виктор.

Придадох си равнодушен вид.

— Така ли?

Той изсумтя.

— Никой няма представа как е изчезнал и защо убиецът го е оставил там, като се има предвид огромната му парична стойност.

— Убиецът може да е виждал в него и някаква друга стойност. И да е искал мечът да се съхранява в музея.

— Да, предполагам. Във всеки случай, не очаквам мечът да уличи някого в каквото и да е. Между другото, разпитах и съпругата на Сугихара.

Този път трябваше да положа усилия, за да остана външно равнодушен.

— И?

— Естествено, бях много тактичен. Тя твърди, че не знае нищо за изчезването на меча. Нямам намерение повече да разговарям с нея.

Както обикновено, проявяваше ужасяващо вярна интуиция.

— И аз нямам.

— Може би… така ще е най–добре.

Знаех, че е така, макар че се затруднявах да го приема. Последните няколко дни се бях измъчвал от мисълта какво можеше да се случи, ако с Мария се бяхме срещнали при други обстоятелства, които нямат нищо общо с мъжа й. Каква ирония — в края на краищата, аз не бях замесен в неговата смърт. Той най–вероятно щеше да умре така или иначе, дори аз изобщо да не се бях завърнал в Токио.

И все пак до известна степен бях замесен. И Мария, чиято интуиция си съперничеше с усета на Тацу, щеше да го усети. Тя вече изпитваше съмнения — военното ми минало, връзката с ЦРУ, въпросите й защо толкова се интересувам от нейния съпруг. А сега и мечът, за който беше отбелязала — с чувство за хумор, което сега ми се струваше почти ясновидско — че ако някога изчезне, ще знае кой го е откраднал.

Може би донякъде и затова го бях взел. Нямаше нужда да ходя при психиатрите на Кейсацучо, за да го осъзная. Може би бях искал нещо, което да пререже не само шията на Виктор. И може би не беше съвпадение, че Мария използва точно „режещата“ метафора, за да опише онова, което с нея взаимно си причиняваме.

Кофти начин да проумея какво е искала да каже с това, че понякога най–лъскавите неща са и най–остри, но не можех и да отрека правотата й. Никога нямаше да имам друга като нея. Бях го научил преди десет години от Саяка. Мария за кратко ме беше накарала да повярвам, че съм се заблуждавал. Но не се заблуждавах. Просто се бях опитвал да открия начин да не поема върху плещите си бремето на истината. Бремето на съдбата.

Поклатих глава.

— Знаеш ли кое е най–лошото?

Тацу вдигна вежди.

— Уилсън имаше право. Парите винаги печелят. Да, той е мъртъв, но истинските играчи — тези от правителството на Съединените щати и тукашните — ще получат точно каквото искат. Не, дори нещо повече, защото играта свърши и дори пионките, които са използвали, за да спечелят, сега са отстранени от дъската. Сигурно изобщо не са се надявали на такъв резултат.

Той кимна.

— Наистина е обезсърчаващо да водиш такава борба и да постигнеш толкова малко. И не ни е за пръв път, нали?

Отново поклатих глава.

— Не. Не е.

— Но какво да правим? Да се предадем ли? Или да продължим борбата?

Погледнах го и не успях да устоя да не се усмихна. Бях се чудил кога ще стигне до това.

Тацу пресуши чашата си.

— Още по една?

Свих рамене.

— Защо не?

Поръчахме си четвърта бира и в продължение на няколко минути мълчаливо отпивахме от халбите.

— Какво ще правиш сега? — попита той накрая.

Още не бях решил. Вече бяха повишили Миямото на мястото на Йокояма. Той веднага ми плати петдесетте хиляди за Виктор и ми обеща да ми възлага всички нови поръчки. Онова, което руснакът постигнал със заплаха, каза ми Миямото, аз съм си бил заслужил честно. И владенията на Виктор сега били мои.

Не бях сигурен за всичко това и по причини, които още бях прекалено млад да разбера, не ми се мислеше за такива неща. Бях сигурен само в едно, а именно, че пак ще отида в Гинза да си купя нови дрехи от Служителя Ито. Ако той не ми беше обяснил за обувките и бордовете, сигурно щях да съм мъртъв. Най–малкото, с което можех да му се отплатя, беше да му направя известен оборот.

Но иначе не бях сигурен. Да, щях да имам постоянна работа, ако остана. Осигурена от Миямото, човек, на когото имах пълно доверие.

Може би щях да остана. Уилсън май имаше право. Как го беше казал? „Хората като нас нямат избор. Ние сме в играта. Или сме играчи, или сме пионки.“

Но ако останех в играта, щях да наложа свои правила. И едно от тях щеше да изключва всякакви емоционални връзки. Никакви Марии повече, никакви Саяки. Щом парите винаги щяха да печелят, аз щях да взема своя дял и после да се разкарам.

— Мисля да замина за известно време — отвърнах и оставих Тацу сам да си разтълкува думите ми.

Той кимна.

— Прощавай, че ти го казвам, но според мен ще е жалко.

Неохотно се усмихнах. Той беше просто неуморим.

— Знам какво искаш, Тацу. Само че трябва да разбера какво искам аз.

— Не знам какво искаш. Знам само от какво имаш нужда.

— Така ли? И от какво?

— От цел.

— Е, ще ти кажа, когато я открия.

Тацу сведе очи, после пак ме погледна.

— Спомняш ли си какво ми каза на предишната ни среща? Че Виктор трябвало да те убие, понеже това било игра с нулева сума?

Внезапно ме обзе безпокойство.

— Да, спомням си.

— Хрумвало ли ти е, че същото е валидно за теб?

Не ми дойде наум нищо смислено, затова отговорих:

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа просто, че нулата не е никаква печалба. Особено след такава игра, каквато играеше ти. Защо не играеш за нещо повече?

Изведнъж ме обля вълна от мунашиса — пустота, безплодност, безполезност. Зачаках с надеждата да премине. Но продължавах да се чувствам така.

— Трябва да си тръгвам — измърморих аз. — Кой черпи?

Той кимна.

— Позволи на мен, моля те. Ти ще черпиш другия път.

— Не знам кога ще е това, Тацу.

— Мога да почакам.

„Не колкото мен“ — помислих си аз.

Той остави десет йени на масата и двамата се изправихме.

— Джаа — каза Тацу, което в този контекст означаваше „Пак ще се видим“.

За малко да му отговоря със сайонара — „сбогом“.

Но не го направих. Защото той може би имаше право. Може би наистина исках нещо повече от нула. Просто не знаех как да го получа. И дали изобщо някога ще успея.