Рейн-сан: Сеч

14

Отидох в един любовен хотел в Акасака и потънах в дълбок сън за около два часа. Отново парасимпатикова реакция.

После позвъних на Тацу от уличен телефон.

— Няма да повярваш какво ми се струпа на главата! — каза той. — Или пък ще повярваш?

— Ново убийство ли?

— Ако продължаваш така, ще взема да те помисля за ясновидец. Или ще те арестувам. Едно от двете.

Позасмях се.

— Имаш ли нещо за мен?

— Да. А ти?

Оцених жеста, че ми отговаря, преди да ми зададе въпроса. С него се преговаряше трудно, но ми беше добър приятел и знаеше, че съм натясно.

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Свърши ли ти работа информацията, която ти дадох по–рано?

— Много е интересна. Макар че засега нямам категорични доказателства.

— Може ли да се срещнем довечера?

— Според мен се налага. Ти как смяташ?

— Да. На същото място като миналия път? Да речем, в осем?

— Нямам търпение.

— Виж, има още нещо. Някакви хора се опитват да се доберат до мен. И явно го правят чрез мои познати. Трудно ми е да си представя, че може да са проникнали в Кейсацучо, но…

— Ще гледам да не доведа компания със себе си.

Това ме успокои. Харесвах Миямото, но уменията му в областта на шпионажа се равняваха на нула. Тацу беше съвсем друго нещо. Щом казваше, че ще дойде сам, значи щеше да е сам.

— Добре, чудесно. До осем тогава.

Имах малко време за убиване. Ужасно ми се искаше да позвъня на Мария. И не само защото непреодолимо ме привличаше мисълта да се срещна с нея в любовен хотел. Смятах, че трябва да я предупредя. Но за какво? И как?

Заскитах се по задните улички в Акасака и накрая стигнах до Хикава Джинджа, малък храм, който харесвах. Седнах на една пейка в ъгъла на обраслия с мъх парк, заслушах се в птиците по клоните на дърветата и тишината и самотата отново ми подействаха успокоително.

Замислих се какво бе издало мъжа на метростанцията. Исках да съм сигурен, че никога няма да допусна подобна грешка.

Е, той беше чужденец, естествено. Което в Токио моментално те поставя в неизгодно положение.

Обаче това само те накара да го забележиш. Издаде го друго.

Вярно. Тогава какво? Скованата стойка, атлетичната походка. И че дрехите му са сухи, без да носи чадър, сякаш го е хвърлил, за да е готов за действие.

Всички тези неща. Но и нещо друго, което стоеше зад всичко това. Най–важният елемент. Онова, което те убеди.

Съсредоточеността, осъзнах аз. Ето какво беше. Бях усетил неговата съсредоточеност. Цялото му внимание бе фокусирано върху мен. До такава степен, че трябваше да се преструва, че не ме забелязва. Човек с нужния усет обаче може да различи преструвката.

Добре. Но нали и ти правеше нещо подобно? И ти се преструваше, че не го забелязваш?

Да. И това беше вярно. Може би просто бях малко по–добър актьор. Или пък той беше по–лековерен зрител. Или и двете. Така или иначе, трябваше да измисля нещо по–добро. Трябваше да намеря начин да крия съсредоточеността си, за да не ми личи. Не просто да имитирам отсъствие на съсредоточеност, а да постигам присъствие на нещо друго. Дълбоко в себе си трябваше да знам какво се случва и в същото време външно да изразявам нещо съвсем друго.

Звучеше трудно, но трябваше да е изпълнимо. Това нямаше ли да е просто изключително напрегната версия на актьорската игра? Самият „Майк“ беше споменал, че курсът в ЦРУ по операции в градски условия бил като театрална школа. Когато се замислих, осъзнах, че и досега съм правил тъкмо това. Само трябваше да се упражнявам и усъвършенствам.

Не, не просто да се усъвършенствам — а да стана най–добрият. За да мога да заблуждавам най–добрите. И да ги забелязвам, преди те да са успели да заблудят мен.

Отново се замислих за Мария. Измъчвах се, като не й се обаждах. Може би имаше възможност да се измъкне. За час. Само за час.

Коя част от теб ще ти помогне да останеш жив? Мозъкът или пишката?

Въздъхнах. Поставен пред тази алтернатива, нямаше какво да възразя.

Малко преди шест тръгнах към храма Дзенкоджи в Омотесандо, където обзелата ме страст към Мария би беше попречила да усетя, че наблизо дебнат двама мъже и се въздържат да ме убият единствено защото по някаква причина не искат да замесват нея. Този път зачаках в сумрака край улицата, като наблюдавах ъгъла, откъдето бях казал на Миямото да продължи пеша към бар „Радио“.

Той се появи точно навреме. Слезе от едно такси от южната страна на „Аояма–дори“ и продължи на североизток, после зави надясно по безименната уличка към бара. Продължих да чакам в сенките и да наблюдавам още десет минути. Никой не го последва. Добре. Този път като че ли беше чист.

Пресякох улицата и тръгнах направо към бара. Миямото чакаше отпред, както го бях инструктирал.

— Добре ли си? — попита той, като тръгна към мен и облекчено разпери ръце. — Исках да ти помогна на метростанцията, само че ти ме беше предупредил да не се намесвам. А и честно казано, боя се, че не ме бива в тия неща, даже когато служих в армията. Но се тревожех.

Говореше необикновено бързо и осъзнах, че случката на метростанцията го е потресла.

— Нищо ми няма — потупах го по рамото аз. — Ти постъпи, както трябваше. Дай да повървим обаче за всеки случай. Почти съм сигурен, че не те следят, но трябва да се уверим.

Насочихме се на югоизток към Ниши Азабу. Тези тихи улички бяха идеални за разкриване на преследвачи. Крачех бързо, за да затрудня евентуалния противник — елементарна предпазна мярка, но не ми струваше абсолютно нищо.

— Най–искрени извинения — запъхтяно рече Миямото, като полагаше усилия да не изостава. — Бях много предпазлив. Направих всичко, каквото ми каза.

— Разбира се, не се безпокой. Всичко свърши добре. Но я ми кажи, забеляза ли някакви чужденци зад себе си, преди да стигнеш до метростанцията?

— Не.

Замислих се.

— Може да са те следили японци. Ако са били достатъчно хора и са се въртели, трудно би ги забелязал. И са оставили чужденеца за накрая.

Това беше възможно, естествено, но ми се струваше малко вероятно. Чернокожият действаше доста ловко. Ако наистина бе скрил лицето си под чадъра и като се имаше предвид неопитността на Миямото, той сигурно можеше да се справи и без местно подкрепление. Нищо нямаше да спечеля обаче, ако накарам стария си приятел да се почувства още по–зле.

След десет минути влязохме през портала на Чококуджи, будистки храм в Ниши Азабу, и се заскитахме сред надгробните камъни в малкото гробище, тънещи в сумрак и тишина зад стените на храма.

— Успя ли да провериш информацията, която ти дадох? — попитах аз.

— Да.

— И?

— С огромно съжаление трябва да ти съобщя, че къртицата, изглежда, е… моят непосредствен началник.

Разбирах защо съжалява Миямото. Самият аз обаче бях въодушевен от шанса да получа преимущество пред неизвестния си противник.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Кажи ми какво знаеш. — Не че се съмнявах в него. Не точно. Но като се имаше предвид, че по–на–татъшното ми оцеляване сега най–вероятно зависи от качеството на информацията, исках да ми демонстрира анализа си, а не само заключението.

— Петима души са присъствали и на сватбата, и в „Мунглоу“. Четирима от тях нямат абсолютно нищо общо с дейностите, в които съм замесен самият аз. Остава само един.

— Петима?! Надявах се да са по–малко.

— Присъствалите в „Мунтлоу“ са част от поканените на сватбата. Затова имаме късмет, че в клуба са били само шестима членове на ЛДП, включително Сугихара. На много подобни мероприятия канят далеч повече хора.

— А защо в „Мунглоу“ са били толкова малко?

— Това е бил фирмен банкет. В чест на американската делегация в преговорите за търговията с полупроводници. Такива срещи не са точно тайни, но и не им се дава широка гласност — след неотдавнашните злополучни разкрития за „Локхийд“ и ЛДП. Затова обикновено ходят само високопоставени лица.

Говореше за избухналия преди няколко години корупционен скандал, в резултат на който се разкри, че от „Локхийд“ са давали подкупи на ръководителите на ЛДП чак до самия премиер, за да гарантират, че японската армия и въздушни линии ще купуват само от тях.

Изобличаването на шефа на Миямото не беше точно димящото оръжие, на което се бях надявал. Хрумна ми нещо друго обаче.

— Твоят началник. Същият ли е, който е заменил убития от Виктор?

— Той е, да.

— Как се казва?

— Йокояма. Йошинобу Йокояма.

— Убийството на предишния ти шеф е означавало повишение за Йокояма, нали така? Тъй де, фактът, че са убили предшественика му, е бил в негова полза.

Миямото леко се намръщи, явно смутен от схемата, която виждаше едва сега.

— Действително беше в негова полза.

Свих рамене.

— Е, нито едно от тези две неща не е доказателство. Даже взети заедно. Но…

Замислено провлачих глас. Може би имаше начин да проверя. Дори нещо повече.

— За всеки случай да те попитам. Нали не си споменавал за мен на Йокояма? И изобщо на когото и да е?

Миямото ме погледна, едва скривайки обидата си, че имам толкова лошо мнение за него.

— Не съм, разбира се.

Кимнах.

— Добре, извинявай. Не се съмнявам в теб, приятелю. Но при толкова важна информация е най–добре да сме сигурни.

Той се усмихна, по–скоро, струва ми се, защото оценяваше опита ми да проявя дипломатичност, отколкото в знак на съгласие.

— Ясно. Но какво ще правим сега?

Тъкмо за това си мислех и аз — за начин, по който да потвърдим неговата информация и ако наистина се окаже вярна, да изпързаляме Йокояма, без самият той, пък и който и да е друг, да разбере.

— По време на войната имахме къртица — казах аз. — Нанесе ни много щети. Но когато най–после го разкрихме, не го изобличихме. Поне не веднага. Почнахме да му подаваме грешни координати. Това не продължи много. След няколко пращания за зелен хайвер северновиетнамската армия надуши какво се е случило. Но дотогава успяхме да осъществим няколко опустошителни акции.

— Това ли предлагаш да направим сега?

— Нещо подобно.

— Как?

— Помисли. Някой иска смъртта ми и получава сведения от твоя шеф Йокояма. „Проследете Миямото. Проследете жената на Сугихара. Те ще ви отвеят при оня Рейн.“ Добре, чудесно. Само че и двата опита се провалиха. Вече съм много по–предпазлив, понеже знам, че са ме нарочили. Освен това имам представа кои са уязвимите ми места — ти и жената на Сугихара — и взимам мерки в тая насока. Всичко това означава, че им трябва нова следа. Имат два потенциални източника, но не могат да попитат жената на Сугихара. Пък и тя дори не знае как да ме открие. Оставаш ти.

— Смяташ, че Йокояма ще ме попита, така ли? Под какъв претекст?

— Какво значение има? Той ти е шеф, нали така? Тъй де, ако направо ти заяви „Искам да знам как да открия Джон Рейн“, нима ще очаква да му откажеш?! Да се възпротивиш? Или просто да изплюеш камъчето?

— Разбирам.

— Добре. Все пак предполагам, че ще опита нещо от тоя род… „Уф, имаме нов проблем, много деликатен. Оня човек, когото ти успешно използва в миналото, научих, че се бил завърнал. Трябва лично да се срещна с него. Къде мога да го открия?“ Нещо такова звучи ли ти правдоподобно?

Последва пауза, по време на която Миямото си кимаше, сякаш си го представяше. После ме погледна.

— Напълно правдоподобно.

— Добре, чудесно. Почти съм сигурен, че той ще се обърне към теб, при това може би съвсем скоро. И искам да му кажеш как си уговаряме срещи.

— А именно?

— Просто му кажи истината. Когато искам да се свържа с теб, аз ти звъня на работа. Когато ти искаш да се свържеш с мене, се обаждаш в телефонната служба. Най–успешните лъжи винаги са максимално близо до истината. — Поредната мъдрост, усвоена от покойния Шон Макгроу.

— И после?… Мислиш ли, че ще ме помоли да му уредя среща?

— Да. Но ти отначало се дърпай. Накарай го да те убеждава. Да те принуди. Така няма да се усъмни. Ако се съгласиш прекалено лесно, ще заподозре нещо. Разбираш ли?

Миямото се усмихна.

— Вече над двайсет години съм в тази клоака. Смяташ ли, че не знам нещичко за това как да накарам плъховете да минат по съответните канали?

— Имаш право. Просто…

— Моля те, няма нужда да се извиняваш. Разбирам загрижеността ти. И както сам каза, най–добре е да сме сигурни. Но, да, ако и когато се обърне към мен, ще демонстрирам нужната неловкост и нежелание. И после неохотно ще те предам. Добре, къде и кога ще е тази наша среща?

— Ще ти кажа, когато ми се обадиш, както винаги. Имам предчувствието, че шефът ти ще те инструктира ти да избереш мястото. Просто му обясни, че винаги аз съм го определял и ако се опиташ да го посочиш ти, ще загрея, че нещо не е наред. Той ще отстъпи.

— Ами ако шефът ми няма нищо общо и всъщност аз искам да се срещна с тебе?

— Да, това беше следващото, което щях да ти кажа. Ако нещата се развият така, както очаквам, и Йокояма ти е заповядал да му уредиш среща, започни разговора с общи приказки за времето.

— Не може ли просто да ти кажа „Не е Йокояма“, ако не се обаждам по негово нареждане? Защо ни е парола?

— А ако той настоява да присъства на разговора?

— Ааа, имаш право.

— А ако не е по нареждане на Йокояма, ако просто искаш да се срещнем, както винаги, тогава очевидно няма да говориш за времето. Кажи ми каквото искаш, само не това.

Миямото топло се усмихна.

— Казвали ли са ти, че имаш склонност да контролираш и най–малката подробност?

— Не точно, но ако ми го бяха казали, щях да съм принуден да призная, че имат право.

Той се засмя, но скоро лицето му отново стана сериозно.

— Значи смяташ, че… шефът ми ще прати някой да те убие, така ли?

„Не точно — помислих си аз. — Нещо повече.“

Но му отговорих с въпрос:

— А ти как смяташ?

— Ами… възможно е, да. Но откъде знаеш?

Мрачно се усмихнах.

— Все още се уча на нен, приятелю. И на биишики. И на много други важни неща. Но ако има нещо, което владея добре, това е да се поставям на мястото на противника. Задавам си въпроса „Какво щях да направя, ако исках да се добера до себе си?“. Тъй че, да, не го знам така, както знам, че утре слънцето ще изгрее, но го знам достатъчно добре, за да го очаквам. И да съм абсолютно готов, когато се случи.