Рейн-сан: Сеч

11

Насочих се на запад по задните улички. В един квартален парк завързах пуловера за голям камък и го хвърлих в тинесто езерце. Можеше да го открият, но дотогава нямаше да е останала и следа от кръвта, пък и нямаше как да го свържат с мене. Найлоновата торба отиде в контейнера за смет зад един денонощен магазин, пешкирът — в друг контейнер. Не ми се щеше да се разделя с ножа, но претеглих нещата и реших, че е по–добре да не нося оръжие, с което е извършено убийство, и го пуснах в една канализационна шахта. По–късно можех да си взема друг, само че чист.

И веднага щом се избавих от тези инкриминиращи вещи, получих пристъп на треперене. Нямаше проблем. Последица от отделянето на адреналин и на осъзнаването, че е оставало съвсем малко да ме убият. Не беше за пръв път и нямаше да е за последен. Продължих да вървя и зачаках да отшуми.

Нищо ти няма. Издъни се и едва ти се размина. Но се справи. Вече си добре. В безопасност си. Сега трябва да помислиш. Мисли!

Да. На това в армията му казвахме „следоперативен анализ“. Какво сме направили добре, какво е можело да направим по–добре, какви поуки да си вземем, за да се справяме още по–добре в бъдеще.

Та така. Къде бях допуснал грешка?

Подишах дълбоко в продължение на около минута, за да проясня ума си и да се успокоя. Напомних си един от уроците на Макгроу: „Първо ми кажи какво знаеш. После ми кажи какво не знаеш. Накрая ми кажи какво мислиш“.

Добре. Започнах по реда на нещата.

Ти смяташе, че щом си чист, значи си в безопасност. Не отчете вероятността да проследят жената, с която имаше среща.

Да. Това беше глупаво. Бяха нарочили Сугихара. Като се замислих сега, не ми се струваше нелогично някой да разглежда неговата съпруга като полезна връзка. Толкова се бях увлякъл, че не ми се искаше да го видя.

Всичко това е вярно. Но си прекалено снизходителен към себе си.

Да, всъщност беше още по–лошо. Бях искал да не го видя. Естествено, костюмът можеше да е униформа на банков служител, а очевидно добрата физическа форма можеше да е резултат от редовни тренировки във фитнеса. Грешката ми отчасти можеше да се обясни и с днешното ми отиване в Гинза и с последвалото ми фокусиране върху онова, което дрехите могат да ми кажат за хората. Бях започнал да изграждам рамка, но после тъкмо тя ме беше ограничила. Бях видял човек с една професия, а трябваше да допусна вероятността той да има съвсем друго занимание.

Само че аз не просто се бях оставил да ме заблудят. Сам се бях заблудил. Беше ми се искало да вярвам, че Мария няма нищо общо със Сугихара, с моя свят. Защото исках онова, което е между нас, да няма нищо общо с другото.

Точно така. Ти слушаше сърцето си и не обръщаше внимание на мозъка си. Искаше да си романтик в бизнес, в който оцеляват само циници.

Усетих, че се съпротивлявам срещу тази мисъл от момента, в който ми хрумна. И отчасти тъкмо по това разбрах, че е истина.

Повече нямаше да допусна същата грешка. И даже да не можех да контролирам сърцето си, със сигурност бях способен по–добре да пазя гърба си. И да помня, че колкото и успешно да се защитавам, в момента, в който срещна друг човек, той автоматично се превръща в слабото звено на моята сигурност. Може да беше грозно и егоистично, обаче тук не ставаше дума за емоции. Ставаше дума за самото ми оцеляване.

Добре. Мария представляваше опасност. Но дали имаше опасност за самата нея?

Не. Ако искаха да я очистят, можеха да го направят, докато сме заедно. Храмът щеше да е идеалното място — тъмно, тихо, вниманието ни беше насочено другаде. Само че не го бяха направили.

Почти. Но защо не са убили само теб? Тя се беше облегнала на онзи стълб, спомняш ли си? Ти стоеше с гръб към улицата. Можеха да се приближат зад теб, да те наръгат nem–iuecm пъти в черния дроб и бъбреците и да изчезнат — всичко това за не повече от пет секунди. В страха си, в цялата суматоха и мрака, Мария нямаше да види лицата им. Двама бели мъже, ако изобщо забележеше и това.

Звучеше логично. Следователно те не само не бяха искали да я убият. По никакъв начин не бяха искали да я замесват в моята смърт. Дори не бяха искали тя да е наблизо.

Замислих се за Сугихара. Възможно ли беше да ги е пратил той?

В това имаше известен смисъл. Политикът притежаваше огромно влияние. Ако я ревнуваше, ако беше наредил да я следят и да убият любовника й… сигурно щеше да настоява да не го правят пред нея. Всеки детектив, който струваше нещо, щеше да заподозре Сугихара въз основа на този вероятен мотив.

Добре, има известен смисъл. Но струва ли ти се вярно?

Не, не ми се струваше. Определено. Ако онези двамата бяха действали по негова заповед, Сугихара трябваше да е невероятно ревнив. До тази нощ между нас с Мария нямаше нищо. Всъщност се бяхме виждали само два пъти. Тя беше пофлиртувала с мен на сватбата, но общо взето представяше отношенията ни като чисто служебни. Дори мъжът й да знаеше, че ми е предложила работа, и изобщо за ходенето ми в музея, дори толкова силно да я ревнуваше, че да използва връзките си и да прати двама наемници на ЦРУ да ме ликвидират само заради случилото се до вчера, Мария никога нямаше да ме заговори така на сватбата. Щеше да я е страх. Предположих, че е възможно да е крил безумната си ревност от нея или нещо подобно, но този сценарий просто не ми се струваше реалистичен. Пък и нямаше ли да е по–лесно и навярно по–ефикасно да се обърне към якудза вместо към ЦРУ?

Но ако се беше обърнал към якудза, поръчката щеше да мине през Виктор. Правилата вече са такива, нали си спомняш? Виктор има монопол върху поръчковите убийства. И ако някой наруши монопола му, веднага ще го поръчат.

Анализирах тази опция. Изглеждаше възможна, макар и малко вероятна. Безумно ревнивият Сугихара се обръща към якудза. Оттам насочват поръчката към Виктор. Който я пренасочва към ЦРУ. Безумно ревнивият Сугихара можеше да се е обърнал и направо към ЦРУ чрез някой свой познат в Управлението.

Не. Не се връзваше. Принципът на най–простото обяснение предполагаше, че моят проблем не е със Сугихара.

Или не директно с него.

Точно така. В крайна сметка, някой трябва да е знаел, че може да ме открие чрез жената на Сугихара. Но защо? Чии интереси бях засегнал?

Виктор.

Значи се връщахме на Виктор и ЦРУ.

Да допуснем, че тук има връзка.

Опитах, обаче не успях да си представя каква е връзката. И защо му е на Виктор да ме поръчва. Той би трябвало да си мисли, че в момента съм в „Мунглоу“ и дебна Сугихара. Възможно ли беше да… какво? Да е променил намеренията си ли? По някаква причина да е решил, че представлявам опасност? Защо? И даже да беше така, даже да имаше контакти с ЦРУ, защо щеше да прати двама бели да изпълнят такава поръчка в Токио? Той разполагаше с предостатъчно тукашни гангстери, лично ги бях виждал. Защо да не използва собствените си хора, които можеха много по–лесно да се доближат до мен? В края на краищата, ставаше дума за човек, който с убийства се е издигнал до върха на японската криминална хранителна верига!

Откъде знаеш, че убийствата са извършвани от негови хора?

Замислих се. И осъзнах, че наистина не знам. Бях стигнал до това заключение на базата на догадки. За което Макгроу щеше да ме направи на нищо, напълно основателно.

Но чак пък връзка между Виктор и ЦРУ?!

„Това обяснява точната информация, която стои зад неговото издигане, нали? Самият ти се чудеше, когато с Миямото се срещнахте на чаша чай в „Хамарикю“. Как може Виктор да разполага с толкова подробна информация за ЛДП? Ето ти го обяснението.“

Е, поне едно от възможните обяснения. Макар да не разбирах защо. Знаех какво можеха да предложат на Виктор от ЦРУ — какво вероятно му бяха предложили. Обаче какво щяха да спечелят?

Опитах се да си го представя. Груба сила от местни? За какво? И защо човек като Виктор? Информацията беше ценна валута. ЦРУ можеше да си купи с нея цялата груба сила, от която има нужда. И якудза, която беше толкова незабележимо внедрена в японската политика, щеше да им е далеч по–полезна от някакъв побъркан полуруснак от другия край на света.

Ето ти го и отговора.

От другия край на света ли? Чужденец?

Естествено. Не ти ли звучи познато?

Отново се замислих. Добре, на Управлението му трябваше чужденец за… поръчки, от които не биваше да остават японски следи, така ли? Изглеждаше логично, но нямах представа какви може да са конкретните подробности.

А ножовете? Ако искаше, ЦРУ можеше да вкара с дипломатическата поща цял арсенал в Япония. Тогава защо Майк и неговият партньор нямаха пистолети?

Ако операцията беше нелегална, имаше вероятност да не са можели да носят пистолети. А дори да можеха, едно убийство с огнестрелно оръжие в Япония щеше да е като бомбен атентат на друго място. Щеше да има огромна публичност. Сериозно разследване. Намек за външна намеса. Може да не искаха да се стигне дотам.

Посредници. Чужденци. И чисти, безопасни оръжия, осигурени на местна почва. Всичко това намирисваше на нечий опит да остане зад кулисите. Но чий? Защо? И какво общо с това имах аз, мамка му?!

В продължение на няколко мъчителни минути търсих изход от задъненото положение и не успях да открия.

Няма нищо, върни се пак назад. Почни от известните величини. От Виктор.

Не можех да си представя, че ако не се бях забъркал с Виктор, щеше да се стигне до тая нощ. Приемам поръчка от психопат и хоп, след няколко дни двама наемници на ЦРУ се опитват да ме ликвидират?! Егати съвпадението!

Нямаше логика. Ако в ЦРУ знаеха, че са ми поръчали Сугихара, значи знаеха и кой го е поръчал. Защо да се мъчиш да спреш куршума, след като можеш просто да обезоръжиш ръката, която държи пистолета?

Пак стигнах до задънена улица.

Тогава позвъни на Виктор.

И какво да му кажа? „Ей, задник, ти ли прати ония двамата да ме убият?“

Просто се обади да му докладваш. Нали тази нощ трябваше да ликвидираш Сугихара? Направи се на идиот. Позвъни му, виж как ще реагира. Или пък на Олег, няма значение. Чети между редовете.

Замислих се за това. Звучеше логично. Можех да видя как ще реагират. И после… Щях да се обадя на Тацу. За информация относно онзи бивш шпионин Уилсън. Майк или както и да се казваше наистина, спокойно можеше да си е измислил всичко.

Да, първо на Тацу. И после на Миямото, който също можеше да е в състояние да ми помогне да свържа отделните точки.

Три различни канала за събиране на информация. Имаше приличен шанс поне единият да даде резултат.

Не ми се мислеше какво ще правя, ако не даде.