Рейн-сан: Сеч

21

Магазините бяха отворени до късно, понеже беше петък вечер, и аз отново отидох до „Мицукоши“ в Гинза, където Служителят Ито повторно ми помогна да си избера италиански дрехи — пуловер, панталон, колан, обувки и кафяво велурено сако. Казвах си, че подходящият външен вид ще ми позволи да се слея с обстановката в скъпия „Импириъл“. Всъщност обаче исках да се харесам на Мария. А и по дяволите, сега можех да се поразпаша. След смъртта на Виктор щях да получа петдесет бона от Миямото. Очакваха ме и редовни поръчки.

Което беше добре, защото дрехите бяха евтини в сравнение със следващата ми покупка — очила за нощно виждане от второ поколение AN/PVS–5 от един магазин за фототехника в Юракучо. Дрехите бяха за срещата с Мария. Очилата — за после.

Не беше невъзможно пак да я проследят. Но се съмнявах. Първо, силите на Уилсън сериозно бяха намалели. И второ, нали по–късно същата нощ ме очакваха в храма Дзенкоджи.

И все пак, когато малко преди десет отидох в „Олд Импириъл“, аз си избрах място в края на бара с изглед към входа. Поръчах си гимлет. Биваше го, макар и не толкова, колкото в заведението на Одзаки. Честно казано обаче, в главата ми се въртяха асоциации между коктейлите в „Радио“ и последвалото ги преживяване, което автоматично изхвърляше от класацията което и да е друго заведение.

Барът беше разкошен и барманът ми разказа, че много елементи от вътрешния му дизайн били останали от построения през 1923 година „Импириъл“ по проект на Франк Лойд Райт, разрушен след Голямото земетресение в Канто, разтърсило столицата в деня на самото откриване на хотела. Реших, че това място е точно като за Мария — стенната облицовка от вулканичен камък оя, запазена от оригиналния бар, шестоъгълните вградени витрини, огледалата и креслата, приглушената светлина и акустика, интимната, изискана атмосфера. Беше ми харесало още с влизането ми, но след един час осъзнах, че го оценявам още повече, след като съм научил малко за неговата история. Усмихнах се, като си помислих, че Мария ще остане доволна от своя ученик. Опитвах се да не си я представям, защото това правеше чакането непоносимо. Докато се наслаждавах на гимлета си обаче, едва успявах да се разсейвам с други неща.

В единайсет и половина вече се терзаех от съмнения, че Мария няма да дойде, когато тя влезе в бара. Косата й беше вдигната и носеше дълъг жълто–кафяв шлифер с двуредно закопчаване и черни обувки на високи токчета. Модерната й кожена чанта изглеждаше достатъчно голяма, за да побере дрехи за преобличане, и дъхът ми направо секна при мисълта какво има под шлифера. Мария видя, че съм я забелязал, и излезе, преди да успея да обърна внимание на каквото и да е друго. Барманът приготвяше напитки и минаха близо пет минути, докато уредя сметката — пет мъчителни минути. Изхвърчах в оживеното фоайе, но нея я нямаше. Не можеше да си е тръгнала, нали? Бях се забавил само пет минути. Знаех, че опасенията ми са смехотворни, и все пак къде беше тя?

Изведнъж ме обзе параноя. Бях толкова самоуверен, но… дали отново не я бяха проследили? Възможно ли беше да й се е случило нещо?

В тялото ми се изля адреналин и аз обходих с поглед навалицата. Никой не стоеше в стратегическите точки, никой не ми се струваше не на място, никой не задействаше радара ми. Тогава къде, по дяволите…

Мария се появи иззад една от масивните колони, които носеха високия таван. Гледаше настрани с лека доволна усмивка и осъзнах, че си е играла с мен, може би за да си отмъсти, задето толкова дълго е трябвало да чака обаждането ми по–рано същата вечер.

Адреналинът, алкохолът, видът й… всичко това ме заля като приливна вълна. Фоайето сякаш се стопи и изчезна. Единствената ми мисъл беше да я заведа в стаята си. Успях да се овладея и да огледам района зад нея. Не забелязах някой да я следи.

Тя ме последва към асансьора, като се държеше на дискретно разстояние. Там вече чакаше възрастна двойка японци. Качих се след тях и се завъртях. След нея все още нямаше никого. Само че беше прекалено далече, по дяволите. Старецът натисна бутона за третия етаж и въпросително ме погледна. Поколебах се, после натиснах бутона за отваряне на вратата.

— Извинявайте — казах на японски аз. — Идва още някой.

Мария не бързаше и усещах, че нарочно ме измъчва. Старците ме наблюдаваха, но като типични японци, не ме укориха, че проявявам неучтивост и задържам толкова време асансьора. Накрая тя влезе в кабината. Натиснах бутона за осмия етаж и я попитах на английски:

— На кой етаж?

— На същия — почти без да ме погледне, отвърна Мария.

Вратата се отвори на третия етаж и двамата старци слязоха. Мъжът се озърна назад към мен и за миг изпитах странното усещане, че той знае какво става и това го забавлява или може би го изпълва с носталгия. Вратата се затвори и те изчезнаха.

Погледнах я, но тя продължаваше да се взира в светещите цифри над вратата и да играе ролята на непозната, която просто се вози с някого в асансьора. От дискретност? Или пак ме измъчваше? Фактът, че съм сам с нея в това тясно затворено пространство, достатъчно близо, за да се пресегна и да я докосна, да усетя аромата на парфюма й, а тя продължава да не ми обръща внимание, ме влудяваше.

Стигнахме на осмия етаж и вратата се отвори. Задържах я с една ръка и с другата посочих напред.

— След вас, моля.

Мария ме стрелна с изпепеляваща усмивка, мина край мен и спря да разгледа схемата с разположението на стаите, като че ли искаше да си припомни къде отива.

Тръгнах по коридора, после отново се обърнах към нея.

— Да не сте се изгубили? Ако ме последвате, ще ви помогна да се ориентирате.

— Много любезно от ваша страна — отвърна тя, като продължаваше да си играе с мен с тази проклета усмивка ала Мона Лиза. — Смятате ли, че ще можете?

Желаех я толкова силно, че едва контролирах дишането си.

— Хайде да проверим — предложих, обърнах се и продължих нататък.

До моята стая едва ли имаше и петнайсет метра, но ми се стори цяла вечност, докато стигна дотам. Отключих вратата, влязох, хванах бравата и зачаках. След малко вътре се шмугна и тя. Затворих, пуснах резето, притиснах я с гръб към вратата и след миг вече се целувахме.

— Искам да махнеш този шлифер–задъхано казах аз.

— Какво, не знаеш как се съблича ли? — подигравателно ме попита Мария. И тя дишаше тежко като мен.

Коланът й беше завързан на възел. Като продължавах да я целувам, аз се опитах да го развържа, но разбрах, че го е стегнала здраво, несъмнено нарочно. Тъкмо се ядосвах на собствената си несръчност, когато напипах хлабавина, успях да измъкна краищата през нея и коланът падна на земята. Хванах шлифера за реверите и го изхлузих от раменете й. Тя се опита да ми попречи, като ме дърпаше за ръкавите, но аз рязко го свлякох и го пуснах на пода в краката й.

Опрях длани на вратата от външната страна на раменете й и погледнах надолу. Мария носеше дълга черна пола и абсурдно тясна риза, горните три копчета на която бяха разкопчани. Под ризата видях очертанията на черен дантелен сутиен, на фона на който кожата й изглеждаше опияняващо светла и гладка.

— А, сега си се разбързал! — със същия подигравателен глас каза тя. — А преди изобщо не те беше грижа, че ме караш да чакам?!

Не знаех какво да й отговоря. А и не исках. Отново я зацелувах, прокарвайки длани по лицето, шията и гърдите й.

— Не, сега пък може аз да нямам желание — дрезгаво произнесе Мария. — Може би трябва да те накарам да чакаш, както ме накара ти.

Хванах реверите на ризата й, усещайки горещата й кожа с опакото на пръстите си, и я погледнах в очите.

Тя стисна китките ми и поклати глава.

— Не. Не ти позволявам.

Дръпнах. Едно от копчетата изхвърча. Мария ахна и стисна китките ми още по–силно, като се опитваше да ги долепи една към друга. Почти не го усетих. Отново дръпнах. Изхвърча второ копче. Задъхана, тя погледна надолу да види какво правя и пак вдигна очи към мене.

Наведох се към нея.

— Целуни ме.

Мария поклати глава.

Опитах се да я целуна. Тя се извъртя, пусна китките ми и се опита да ме отблъсне. Все едно отблъскваше дънер. Хванах лявата й китка, извих я зад гърба й, задържах я с лявата си ръка и притиснах гърба й към вратата. Протегнах дясната си ръка зад тила й, където беше прихваната косата й, и напипах дълъг фуркет. Измъкнах го, захвърлих го настрани и косата й се разсипа върху раменете й. Поставих длан върху гърлото й.

— Целуни ме — прошепнах.

Мария отново поклати глава. Хванах я за брадичката, за да не мърда, и долепих устните си към нейните. Тя простена и когато усетих езика й до своя, ми се стори, че главата ми ще избухне. Със свободната си ръка сграбчих предницата на ризата й и я разкъсах докрай. Мария отново простена и се заизвива между тялото ми и вратата. Пресегнах се зад гърба й, разкопчах й сутиена, свалих го от едната страна, после от другата, и като продължавах да държа дланта й отзад, наведох глава и лапнах виненочервеното й зърно. Тя ахна и сграбчи косата ми с дясната си ръка. Не ми пукаше. Почти не усещах. Пуснах дланта й, заопипвах полата й за ципа, открих го, отворих го, хванах двата му края и рязко ги дръпнах в противоположни посоки. Звукът от разкъсването на плата ме подлуди и Мария зашепна нещо на италиански, пусна косата ми, обгърна лицето ми в шепите си и страстно ме зацелува.

Някак си се измъкнах от дрехите си, а може да ми беше помогнала и тя. Не забелязвах нищо — нищо друго нямаше значение, освен да останем голи. Дръпнах полата й нагоре и я разкъсах докрай, после я захвърлих настрани. Погледнах надолу. Носеше черни гащички и черни чорапи с жартиери. Не знаех кое е по–въздействащо — видът й по бельо или фактът, че го носи заради мен.

— Господи! — ахнах аз.

Тя отново ме сграбчи за косата.

— Не заслужаваш. Да ме накараш да чакам обаждането ти така!

— Ужасно съжалявам.

— Не, мисля, че не съжаляваш. Не съжаляваш достатъчно.

— Наистина съжалявам. — Плъзнах пръсти под гащичките й.

— Не! — прошепна Мария.

Дръпнах. Чух материята да се разкъсва.

Тя още по–силно стисна косата ми и пак прошепна:

— Не!

Дръпнах от другата страна. Дантелата се раздра. Метнах гащичките на пода, наведох глава към гърдите й и започнах да я докосвам с пръсти. Беше влажна.

Леко я захапах със зъби. Тя простена високо и силно ме оскуба. И още веднъж, по–силно.

— Bastardo — промълви. — Bastardo7.

Наведох се още по–ниско, пресегнах се под коляното й, после се изправих и вдигнах крака й. Вгледах се в очите й и се притиснах към нея. Мария отново ме оскуба и изръмжа нещо на италиански. С върха на пениса си усетих нейната мокрота и тласнах напред, не докрай, но силно, проникнах в нея, беше невероятно, божичко, невероятно, опитах се да се сдържа, но тялото ми не се подчиняваше и тя се задъхваше, вкопчена в косата ми, и ругаеше на италиански. Отново тласнах напред, по–надълбоко, като продължавах да държа крака й високо, за да я разтворя пред себе си, и Мария извика, а аз спуснах хълбоците си надолу, още по–силно се притиснах към нея и изведнъж вече я чуках докрай, колкото по–навътре мога, и не разбирах какво ми говори, но знаех, че е нещо яростно и мръсно, хванах я със свободната си ръка за задника и продължих да я чукам още по–силно, а тя обгърна лицето ми с длани и ме зацелува толкова свирепо, че ме заболя, после застена в устата ми, нададе вик, обвила ръката си около шията ми, усетих, че свършва, и в следващия миг свърших и аз, тласкайки хълбоците си към нейните и блъскайки гърба й във вратата в такт с нашия трескав ритъм.

И после Мария се отпусна върху мен, като се смееше, и аз освободих крака й, опрях гърба й във вратата и се вгледах в очите й, замаяно клатейки глава от почуда.

— Oh mi dio, това изобщо не беше мило.

— Да се извиня ли?

Тя пак се засмя.

— Че по–рано ме накара да чакам ли? Да. Струва ми се обаче, че исках да ти се разсърдя. За да направиш точно това, което направи сега.

Усмихнах се.

— Тогава ще трябва по–често да те карам да чакаш.

Мария ме удари с юмрук по рамото.

— Не, това не е добра идея, ще е изключително опасно за теб.

Хванах я за ръка и я поведох към леглото. Пъхнахме се под завивката и известно време просто лежахме прегърнати.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Че ми се иска да можеше да останеш.

— Знаеш, че не мога.

— Да. Просто се ужасявам от мисълта колко малко време имаме.

— Тъкмо затова трябва да го използваме максимално, нали?

— О, та това е метафора за самия живот. Още ли продължаваш да ме учиш?

Мария се засмя.

— Тази вечер май нямаше на какво да те уча. Като твоя учителка, аз съм извънредно доволна от напредъка на своя ученик.

Усмихнах се.

— Как мина откриването?

— Откровено казано, сензационно. Имаше много гости от сферата на японското изкуство и културно наследство и всички бяха доста… ммм… щедри в похвалите си. Аз се държах скромно, разбира се. Но, боже мой, признавам си, че сега изпитвам огромно удоволствие да го споделя с тебе.

Отново се усмихнах, този път на възторга, който изпитваше от очевидния си триумф.

— Много се радвам за теб. Положила си големи усилия и го заслужаваш. Знам, че щеше да ме излъжеш, ако ми беше казала, че не се гордееш.

— Е, тогава няма да го отрека. Особено след като цяла вечер отклонявах комплиментите.

— Как беше облечена?

— С разкошна рокля на „Армани“ от смарагдовозелен шифон. Обаче се преоблякох в тоалетната на хотела, преди да дойда да те потърся в бара. Ако се беше опитал да я разкъсаш, щях да те убия.

Засмях се.

— Ще ми се да можех да те видя с нея.

— Е, ще ме видиш, когато си тръгвам. Не ми остави друго, което да облека.

— Мъжът ти присъстваше ли? — Вече нямаше значение, но въпреки това исках да знам.

— Да, разбира се.

— Трябва да е бил много горд с тебе.

— Да, струва ми се, но нали ги знаеш японците, външно не го показа с нищо.

— И сега е излязъл със свои колеги, така ли?

— Да, сигурно за няколко часа. Но въпреки това трябва да се прибера преди него.

Изпитах странна радост, че Сугихара е добре. Да, чуках жена му, но не исках да му навредя. И определено не исках да навредя на Мария. В някой друг свят може би щях да го убия. Но в този… Аз бях просто куршум, който той случайно беше избегнал. И изобщо нямаше да узнае, че съм бил там. Нямаше да му окажа абсолютно никакво въздействие.

Отново се любихме. Сега беше различно — по–нежно, по–упоително. Но вече бях и малко разсеян. Когато слязохме от асансьора и се озовахме в стаята, целият свят просто се… изпари. Сега се връщаше обратно във формата на среднощната ми среща в Дзенкоджи.

Мария взе душ и се облече. Докато лежах на кревата и я гледах, до известна степен успях да не мисля къде трябва да ида после — просто й се наслаждавах с тази невероятна зелена рокля. Накрая тя се завъртя и се озърна през рамо към мене.

— Би ли ми вдигнал ципа, моля?

Станах и поставих длани върху хълбоците й.

— Предпочитам да ти я сваля.

— Да, и аз. Но трябва да вървя. И без това се забавих повече, отколкото възнамерявах.

Вдигнах й ципа. Тя облече шлифера си и завърза колана му. Огледах се наоколо и не видях жартиерите и разкъсаните й дрехи. После разбрах — беше ги прибрала в кожената си чанта, за да ги изхвърли на някое безопасно място. Онова вълшебно пространство, в което бяхме сами, вече го нямаше. Сега и двамата мислехме за това, което ни предстои.

Облякох си халата и отидох да я изпратя. Мария понечи да отвори вратата, но аз се пресегнах покрай нея и я притиснах с длан.

— Ще се видим ли пак?

Тя сведе глава и не отговори веднага.

— Боя се, че да. Но това няма да продължи много.

— Защо?

— Защото не е добре. За никого.

— За мен е добре.

— Само така ти се струва. И на мен също. Но всъщност не е.

— Не съм съгласен.

— Не се опитвам да те убедя. Просто ти казвам истината. Стига, недей да правиш такива тъжни физиономии.

Не се бях усетил, но да, сега осъзнах, че сигурно действително изглеждам мрачен.

Мария се усмихна.

— Ти си умен, Джон. И си виждал неща, които далеч надхвърлят моя опит. В теб има нещо малко загадъчно и мисля, че тъкмо затова толкова ме привличаш. Не, не е само това, има още нещо.

— Какво?

— Че си още млад. И в известен смисъл, прощавай, наивен. Струва ми се, че си повече американец, отколкото смяташ.

Знаех, че не иска да ме оскърби, а и самият аз го осъзнавах. Но беше обиден фактът, че ми го посочва друг човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Американците са оптимисти. Оптимизмът им донякъде се дължи на кратката им история. Прекалено са млади. Не са живели достатъчно. Когато поживееш малко повече, виждаш света какъвто е в действителност. И да, дори тогава той може да е лъскав и ярък, но вече знаеш, че ръбовете му са остри. И понякога тъкмо те са най–лъскави. Ако ги доближиш, ще се порежеш.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Точно за това говоря. Не разбираш, защото си млад. В известен смисъл ти завиждам, не ти ли е ясно? И аз някога бях млада като теб. Но вече не съм. И никога повече няма да бъда.

— Можеш да си такава, каквато пожелаеш.

Тя тъжно се усмихна.

— Сам не си вярваш. Казваш го на инат.

И сега не искаше да ме обиди. Но знаех, че е права, и това ме караше да се чувствам още по–млад.

— Трябва да тръгвам — каза Мария. — Но има и нещо хубаво. Искаш ли да го чуеш?

— Да, имам нужда.

— Ако сме късметлии, това между нас… някога ще е прекрасно. Но няма да е скоро.

— Това пък какво означава? Как така някога ще е прекрасно, но не сега?

— Означава, че ти ще си прекрасен спомен за мен.

— Гласът й секна и тя продължи, след като се овладя.

— Откакто изгубих Данте, ти си единственото, което за кратко е в състояние да заглуши болката ми и да я замени със страст. Никога няма да го забравя. Нито да престана да копнея за него.

— Тогава защо просто не го задържиш?

Мария поклати глава и по бузата й се плъзна сълза. Тя я избърса.

— За теб също ще е прекрасно. Аз те научих на много неща, нали? И ще мине още дълго, докато осъзнаеш най–важните. Това ме изпълва с щастие. Аз ще продължа да се разкривам вътре в теб. И онова, което си имал с мен… ще продължиш да го осмисляш в друга светлина и ще осъзнаеш, че е различно от начина, по който го приемаш сега. Че е още по–прекрасно. По–дълбоко. Ще видиш.

— Но ти не…

Мария притисна показалец към устните ми.

— Шшт. Не забравяй, аз вече съм част от теб. Каквото и да правиш нататък, с каквато и жена да си, аз винаги ще съм част от теб.

— Прозвуча като че ли се сбогуваш.

Тя сведе очи за миг.

— Нямах такова намерение. Но може би наистина е по–добре да се сбогуваме.

— Искам да продължим да се виждаме.

— Разбира се, че искаш. И ако ми позвъниш, това пак ще се повтори. Но в някакъв момент, и то навярно скоро, ще разберем, че не можем да имаме само лъскавото, без да понасяме и острото. И ще ни омръзне да се порязваме един друг.

Опитах се да измисля някакво възражение и не успях.

Мария продължаваше да ме гледа, като леко се усмихваше, но в очите й имаше скръб. После постави длан на тила ми, притегли ме и яростно ме зацелува с език в устата ми, като болезнено силно притискаше устните си към моите.

След това се откъсна и се пресегна към дръжката на бравата.

— Сбогом, Джон — каза тя и си тръгна.

Останах там около минута, смаян, объркан и самотен. Нима всичко не беше вървяло толкова добре? Даже бях спасил мъжа й и така бях предотвратил евентуалните усложнения. Сигурно бях съзнавал, че въпреки това връзката ни не може и няма да продължи много, но не бях очаквал да приключи толкова внезапно. Нито толкова скоро. Всъщност не бях и съвсем сигурен, че е приключила. Мария ми беше казала, че ще се видим, ако й се обадя, нали така? Но дали искаше да го направя?

Отърсих се от унеса си. Трябваше да се съсредоточа. Защото до срещата в Дзенкоджи оставаше по–малко от час. И макар че Виктор беше мъртъв, имаше още една заплаха. Заплаха, която възнамерявах да елиминирам. Това стоеше на първо място. После пак можех да мисля за Мария.