Рейн-сан: Сеч

17

На другата сутрин позвъних в офиса на Виктор от уличен телефон в Нипори. Той отговори веднага.

— Да.

— Олег? — направих се на глупак аз. Последва пауза.

— Не. Виктор.

— Къде е Олег?

— Защо питаш?

— Защото винаги вдига той.

— Днес Олег е болен.

Не си позволих да се усмихна. Нито дори да изпитам каквото ми се искаше. Можеше да си проличи по гласа ми.

— Много съжалявам. Надявам се скоро да оздравее.

— Не се притеснявай за здравето на Олег. Притеснявай се за собственото си здраве.

Усилието ми да не се усмихна се провали. Изчаках малко, докато се овладея.

— Имаш ли информацията, която ми обеща? Или всичко е било празни приказки?

Нова пауза. Усетих, че си налага да обуздае гнева си. Добре. Когато нямаш власт над себе си, някой друг ще има.

— Да, задник такъв, имам информация. В петък вечер след осем часа човекът ще е в музея, в който работи жена му. Там ще умре някой. Интересува ли те кой?

Явно говореше за вечерята и представянето на изложбата, за които ми беше казала Мария. Мъжът й щеше да е там, разбира се, и трябваше да е споменал за това на шефа на Миямото, Йокояма, който да е съобщил на Уилсън, а американецът на свой ред да е предал на Виктор. Осъзнах, че съм бил длъжен сам да направя връзката.

Не ми харесваше обаче, че онова, което е намислил Виктор, ще се случи в такава близост до Мария. Изобщо не ми харесваше.

— Сигурен съм, че ще ми обясниш — отвърнах аз.

— Или ще умре мъжът. Или ще умре жената. А ако умре жената? Твоят приятел, който ни запозна, също ще умре. И тогава ще умреш и ти. Ако искаш пак секси прекарване с жената, свърши си работата и не се издънвай.

Замислих се над думите му, без да си позволя да изпитвам никакви чувства. Защо смяташе, че може да ме изнудва с жена, с която само съм флиртувал на един прием? И след сватбата беше говорил за „секси очички“, а сега — за „секси прекарване“, което звучеше като нещо повече. Следователно, щом използваше Мария като гаранция, трябва да знаеше за бара, храма и хотела. И можеше да го е научил единствено от мъжете, които бях убил в Шибуя. Или лично от тях, или по–скоро от Уилсън, на когото бяха докладвали те, преди да умрат по–късно същата нощ. Надали щях да открия по–категорично доказателство за връзката между Уилсън и Виктор. Макар все още да не знаех какъв е характерът на тази връзка.

— Е, щом представяш нещата така, май нямам голям избор — кротко отговорих аз.

Отсреща последва дълго мълчание и предположих, че вътрешно кипи. Забелязах, че сега не се шегува колко съм забавен. И не прави безпристрастни наблюдения, че не се страхувам от него. Бях го извадил от равновесие, както се и надявах. Бях успял да му вляза в главата. И щях да остана там, докато окончателно не му дръпна шалтера, мамка му!

— Знаеш ли, мисля, че твоят приятел сбърка, като те препоръча — каза Виктор. — Обаче окончателно ще се уверим в петък вечер. Запомни. Или умира мъжът. Или умира жената. И ми се струва, че няма да ти хареса как ще умре тя. Изобщо няма да ти хареса.

Той затвори.

Останах там за момент, като се опитвах да овладея чувствата си и си налагах да мисля. Наистина ли съществуваше опасност за Мария? Досега явно не бяха искали да я замесват. За това обаче сигурно имаше оперативни причини, а и вече бях тласнал Виктор към точката, в която личното щеше да надделее над оперативното. Тъй че заплахата му да убие Мария ми се струваше истинска. Всъщност ми се виждаше нещо повече от заплаха. Усещах, че даже първо да убие мен, той после ще си достави удоволствието да убие и нея като своеобразен начин да поругае духа ми и посмъртно да ме накаже.

Което означаваше, че дори убийството на Сугихара няма да спаси Мария. И Миямото. Щеше да ги спаси единствено убийството на Виктор.

Добре, вече знаех как да го направя. Или поне къде. В петък вечер той щеше да е в музея. Щеше да ме очаква.

Както и аз щях да очаквам него.

Позвъних на Тацу и същата вечер отново се срещнахме в изакаята. Наблюдавах пристигането му като предишния път и влязох десет минути по–късно, след като се уверих, че никой не го следи.

— Трябваше да е само Олег — укоризнено каза той.

Вдигнах наздравица с едната от двете халби бира, които беше поръчал, и отпих.

— Уговорката ни се отнасяше само за цивилни — отвърнах аз, оставих чашата си на масата и се оригнах.

— Признавам, че не си спомням точните думи. Бяхме пили доста.

— Май говорехме да отстраня само злокачествения тумор, без да нараня околната тъкан, нещо от този род. Според мен охранителят е по–скоро тумор, отколкото здрава тъкан. Това обаче е сива област, съгласен съм.

Усетих, че се мъчи да не се усмихне. Знаех, че няма да допусне да изгуби спора, и бях доволен, че изобщо го е повел.

— Добре ли си? — попита той след малко. — Имаше ли проблеми?

— Никакви. Твоята информация беше абсолютно точна. Някакви проблеми при теб?

Тацу поклати глава.

— Както можеше да се очаква, никой не е видял нищо. Някой е успял да разбие входната врата и вратата на една от стаите, пребил е до смърт един човек и е удушил друг, след което е избягал, без да остави свидетели.

— Може да е нинджа — предположих аз. — Чувал съм, че били смъртоносни.

Сега вече той наистина се усмихна, но и леко поклати глава.

— Радвам се, че си добре. Но още не е приключило. Виктор ще хвърли всичките си сили срещу теб.

— Знам. Искам да го направи. Предизвиквам го.

Тацу внимателно ме погледна.

— Знаеш ли, Кейсацучо работи с няколко отлични психиатри. Мога да уредя някой от тях да те приеме.

Усмихнах се.

— Когато свърша с Виктор, ще отида при всеки, когото ми препоръчаш.

— Как ще се добереш до него?

Предадох му сутрешния ни разговор.

— Наясно си какво означава това — отбеляза Тацу накрая. — Те се готвят да те ликвидират веднага щом убиеш Сугихара.

— Кои „те“?

— Виктор, Уилсън и всички сили, които могат да мобилизират двамата.

— Възможно е. Погледни го от друг ъгъл обаче. Виктор знае, че съм убил Олег. Неговият боен другар, най–добрият му боец, дясната му ръка. Само това стига, за да направи нещата съвсем лични за него. И отгоре на всичко се пръска от яд, че аз като че ли не се поддавам на страха, който всява у всеки друг.

— Наистина ли е така?

Позамислих се.

— Не съм сигурен. Може би просто по–добре го крия, даже от себе си. Но ми се струва, че той по–скоро… изпитва потребност хората да се страхуват от него. Това е главната му цел, предимството, което винаги преследва. Разбрах го в момента, в който го видях за пръв път. И просто няма да му дам това предимство. Напротив, ще го използвам срещу него.

— Няма от какво да се боим освен от самия страх, а?

Отпих глътка бира.

— Нещо такова. Виктор е бесен, че не ме е страх от него, това е. И нещо повече — че му го демонстрирам. Може би имаш право, че се шегувам, когато съм уплашен. Но причината да го предизвиквам е друга. Откровено презрение. И това го измъчва все повече и повече. Аз съм в главата му и има само един начин да ме изхвърли от там.

— Той не е глупак. Ще се сети какво правиш. Ще се постави на твоето място, както ти си се поставил на неговото.

— Това може да се отрази върху тактиката му, но няма да промени мотивацията му. Виктор трябва да ме убие лично. Самото ми съществуване застрашава неговото самовъзприятие.

— А именно?

— Той е мъжкар. Водач на глутницата. Свръххищник. Не може да има двама такива. Само един е. Виктор изпитва потребност да знае, че това е той, и единственият начин да се убеди е лично да ме убие. Разбираш ли? В неговата глава това е игра с нулева сума. За да спечели той, трябва да загубя аз. Ако не ме убие, няма да е такъв, за какъвто се смята.

— И е готов да го направи въпреки риска да умре самият той.

— Да. Затова знам, че ще отиде в музея. Положи всички усилия, за да ме уплаши толкова, че да отида и аз. Заплаши, че щял да убие жената на Сугихара още същата вечер, ако не очистя мъжа й. — Не споменах заплахата за Миямото. Това нямаше да допринесе с нищо за разговора ни, а Тацу вече надушваше повече за моя познат в ЛДП, отколкото ми се искаше.

Той надигна халбата си.

— Не мога да се сдържа да не попитам защо Виктор е останал с впечатлението, че заплахата за жената на Сугихара ще те принуди да се опиташ да я защитиш.

Не отговорих.

След малко Тацу кимна.

— Когато всичко това приключи, непременно трябва да те свържа с някого от психиатрите, за които споменах.

Усмихнах се.

— Има още една причина да знам, че Виктор ще е там.

— Да?

— Даже да иска да прати някой друг — а той не иска — кого може да прати? Олег е мъртъв. Охранителят на Олег е мъртъв. В офиса му съм виждал двама резервни играчи, но той е чужденец и едва ли е в състояние да вербува повече хора достатъчно бързо, за да е от значение. А и за такова нещо няма да прибегне до външни източници, дори да можеше. Трябва да го направи лично.

— А Уилсън?

— Каквато и да е връзката между двамата, Виктор вече не може да разчита на него. Уилсън не разполага с армия. Хората му са с трима по–малко и ако имаше още, щеше да прати и тях да ме следят. Вече няма резервни играчи. На скамейката не е останал никой. Сега са само те. И аз.

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че това те радва.

— Адски си прав, радва ме! По мои изчисления Виктор и Уилсън са с шестима души по–малко, откакто ме срещнаха. Шансовете ми може и да не са много големи, но сега са далеч по–добри, отколкото по–рано.

— Да. Но ми се струва, че това не е истинската причина за радостта ти.

Не отговорих. Дали беше прав? Дали на някаква извратена част от мен не й харесваше всичко това? Спомних си за бандите, които ме тормозеха, след като на осемгодишна възраст с майка ми се преселихме в Америка. Бях се научил да ги избягвам, когато бяха заедно, и да се бия с тях, когато бяха сами. Винаги съм го смятал просто за подготовка, за първата ми среща с партизанската война, за първото ми осъзнаване, че имам дарба за това. Но дали освен това ми беше доставяло удоволствие? Може би по–късно в живота си някак си се опитвах отново да го преживея?

— Не знам — отвърнах аз. — Може и да имаш право. Има ли значение? Независимо дали ми харесва, знаеш какво трябва да направя.

Тацу кимна и известно време продължихме да си пием бирата в мълчание.

Замислих се за Сугихара и за това, че Виктор или по–вероятно Уилсън, действайки чрез руснака, толкова силно желае смъртта му. В момента въпросът какво представлява Сугихара за Уилсън можеше и да е чисто академичен — ако успеех да убия Виктор, а и Уилсън, нямаше да имам нищо против мотивите им да си останат загадка. И все пак не беше зле да знам защо се случва всичко това.

— Замислял ли си се повече за Сугихара? — попитах аз.

— В какъв смисъл?

— Кого ще облагодетелства смъртта му. Преди се бяхме съсредоточили само върху въпроса какво може да означава неговата смърт. Ами ако умират и други хора и смъртта на Сугихара просто е част от нещо, което се опитва да постигне онзи, който стои зад всичко това? Тъй де, знаем, че е замесен Уилсън. Което сигурно значи, че е замесено самото ЦРУ, чак до Кейси. Щом нещата не опират само до Виктор, сигурно не опират и само до Сугихара, нали така?

— Има логика. За съжаление напоследък няма някакви по–особени убийства освен скорошната епидемия от смърт, фактор за която си ти.

— Ами човекът, когото погрешка е убил Кобаяши?

— Счетоводител. След като ти ми разказа какво всъщност се е случило с него, установих бегла физическа прилика със Сугихара. Типичен пример за човек, който е попаднал на грешното място в грешното време. В комбинация с некадърен убиец.

— Тук трябва да има нещо повече. Ти си полицай, не го ли усещаш?

Последва пауза.

— Да. Обаче не го виждам.

— Тогава разшири полезрението си. Остави политическите убийства. Напоследък политици не са ли умирали от естествена смърт?

— Единственият сравнително наскоро умрял високопоставен политик, за когото си спомням, освен отдавна излезли в пенсия функционери, починали на преклонна възраст, е Масайоши Охира, който преди две години получи инфаркт, след като в парламента му гласуваха вот на недоверие.

— Чакай малко. Какъв инфаркт?

Тацу впери очи в мене.

— Да не намекваш, че някой е предизвикал инфаркта на Охира?

По случайност бях сигурен, че това е напълно възможно, но не виждах какво ще спечеля, като потвърдя, че го знам от личен опит.

— Да речем, че не е изключено — отвърнах аз. — Как се е случило?

Той продължи да се взира в мен, сякаш се чудеше дали да ми отговори, или пак да повдигне въпроса за психиатъра. Накрая явно се спря на първото.

— Не знаеш ли?

— Не съм следил редовно новините.

— Охира получи вот на недоверие, но вместо да подаде оставка от премиерския пост, както се очакваше, обяви нови избори. Две седмици след началото на изключително напрегнатата предизборна кампания се наложи да го хоспитализират поради крайно изтощение. Дванайсет дни по–късно умря в болницата от масивен инфаркт.

Не казах нищо.

Тацу се намръщи.

— Нали не смяташ наистина, че…

— Представи си за момент, че е бил убит. Просто… ме изтърпи. Гласуват му вот на недоверие, обаче човекът постъпва необичайно и не подава оставка. Вместо това ги изненадва с нови избори. Имал ли е широка подкрепа?

Тацу отново се намръщи.

— Действително имаше.

— Виждаш ли как стоят нещата от гледната точка на хората, които са смятали, че ще се отърват от него само с някакъв евтин и лесен парламентарен трик?

— Може би.

— Е, изтърпи ме още малко. Защо някой ще иска смъртта на Охира? Кой ще се облагодетелства от нея?

Тацу се намръщи още повече — не защото продължаваше да се съпротивлява, усещах аз, а защото драстично преосмисляше досегашното си мнение за естествената смърт на бившия министър–председател.

— Хм, мястото му зае неговият заместник Масайоши Ито, но само за месец.

— Добре. А кой наследи Ито?

— Сегашният премиер, Дзенко Сузуки.

— Разкажи ми за него.

— Даже не знаеш кой е министър–председател ли?

— Знам му името и че е от ЛДП. Нищо повече.

— Трябва да четеш вестници.

— Ще го включа в програмата си веднага след срещата с психиатъра.

Тацу въздъхна.

— Всъщност няма какво толкова да ти кажа за Сузуки, както и за Ито. Спечели изборите с огромно мнозинство след взрив на народна симпатия към ЛДП заради смъртта на Охира. Преходна личност. Съвсем скоро след като зае поста, той обяви, че не възнамерява да се кандидатира на следващите избори.

Усещах, че се приближаваме към нещо, и се опитах да овладея възбудата си.

— А кой ще го наследи?

— Запознатите смятат, че това ще е Ясухиро Накасоне.

Спомних си разговора с Миямото в чайната „Накаджима“.

— Да, и аз чух същото от вътрешен източник в ЛДП.

— От онзи, който те е запознал с Виктор ли?

Тацу винаги си оставаше ченге. Това обаче не означаваше, че трябва да му отговоря.

— Има ли значение?

— Предполагам, че няма, щом те удовлетворява качеството на информацията от въпросния източник.

— Информацията ми явно съвпада с твоята. Кой е твоят източник?

Той сведе глава в знак на признание за това как бях извъртял нещата.

— Няма източник. Само клюки. Но от сведущи хора.

— Е, според моя човек щели да изберат Накасоне, понеже бил за по–тесен военен съюз с Америка.

— Да, Накасоне има десни възгледи. Иска да отмени член девети от конституцията, който ограничава японската армия.

— Знам какво е член девети.

— Нали не разбираше от политика?

Не можех да определя дали в момента с мен се заяжда приятелят, или ченгето сондира нещо, което смята за противоречие. Може би и двете.

— Все нещо разбирам.

Тацу изсумтя — най–загадъчното междуметие в неговия речник.

— Когато през хиляда деветстотин и седемдесета оглави Бюрото за отбрана, Накасоне искаше да утрои военния бюджет от традиционния един процент от БВП. И се обяви за това Япония да има ядрено оръжие.

Сетих се за Миямото и неговата увереност, че каквото и да се случи, парите винаги печелят.

— Значи, ако Накасоне стане премиер, увеличаването на военните разходи ще донесе огромни печалби, нали така?

— Да, но не е само това. Има и геополитически последици. Накасоне заявява, че иска Япония да е непотопяемият самолетоносач на Америка. Самолетоносач, завинаги дислоциран край източния бряг на Съветския съюз, Китай и Северна Корея.

— А Сугихара в състояние ли е да попречи на това? Или на нещо друго?

Той втренчено ме погледна. Най–после започваше да си мисли, че може наистина да съм на прав път.

— Не знам. Не съм специалист по вътрешните работи на ЛДП. А твоят източник?

— Ще го попитам. Да е умирал някой друг? Макар и от инфаркт? Даже да не е политик. Тук става нещо и ние не го виждаме. А не го виждаме, защото не гледаме където трябва.

Тацу сведе глава и се озърна настрани, като барабанеше с пръсти по масата. После ме погледна.

— Казуми Юкимура. Журналист. Преди година го наръга с нож един десен радикал. Който после…

— … се е обесил в ареста, така ли?

Той сбърчи вежди.

— Преряза си гърлото със скрит бръснач.

Вперих очи в него и зачаках да продължи.

— Юкимура беше написал няколко критични статии за императорското семейство и в резултат получаваше множество заплахи за убийство. Убиецът му беше свързан с различни радикални десни групировки в Япония и освен самоубийството случаят изглеждаше ясен. Сега обаче…

Не прекъснах размислите му — знаех, че разглежда всички известни му факти въз основа на съвсем нова версия.

— Юкимура имаше доста последователи от левицата — след малко продължи Тацу. — Той не черпеше информацията си от държавните агенции, а предпочиташе да анализира официалните документи и да открива противоречия. Много от разкритията в скандала с подкупите от „Локхийд“ бяха негово дело. И…

— Не ми казвай. Бил е пацифист. Смятал е за неприкосновени член девети и принципа военният бюджет да не надвишава един процент от БВП.

— Ако не те познавах по–добре, щях да си помисля, че разбираш от политика повече, отколкото признаваш — иронично рече той.

— Е, чак пък толкова. След като почнахме да размишляваме заедно и да разширяваме полезрението си обаче, вече виждам някои очертания. А ти?

Тацу кимна.

— Не е невъзможно фракциите, които искат да спечелят от увеличаването на военните разходи, да са сметнали скандалните разкрития на Юкимура за неудобни.

— Затова нахъсват някакъв десен радикал, казват му къде и кога може да открие журналиста и после пращат продажни ченгета да му прережат гърлото, докато е в ареста.

Той бавно кимна.

— Няма доказателства, разбира се. Това са само догадки. Но… всичко се връзва.

— А Уилсън? ЦРУ? Каква е връзката с Виктор?

— Вече знаеш каква е. Сам го каза при предишния ни разговор.

— Прекъсвач.

— Точно така. Ако си шеф на ЦРУ или някой още по–висшестоящ в американското правителство и убиеш японския премиер, за да разчистиш пътя за човек, който е по–склонен да купува американски оръжия и предлага да превърне Япония в непотопяем самолетоносач, обикновена опровержимост не ти върши работа. Трябва ти верига с множество прекъсвачи. За да не може никой да види връзката и още по–малко да я докаже.

За момент се замислих върху думите му. Това обясняваше защо Виктор е готов да пребие до смърт бюрократ от ЛДП като бившия шеф на Миямото, а после е толкова предпазлив. Убийството на депутат в Диета като Сугихара, особено след очистения бюрократ и получилия „инфаркт“ министър–председател, щеше да породи подозрения. Каквито трябваше да се избегнат на всяка цена.

Виктор трудно се поддаваше на контрол. Може би не е трябвало да убива шефа на Миямото толкова показно. Може би просто е неспособен да не върши нещата така, че хората да се страхуват от него. Може би Уилсън после се е намесил, за да се опита да въдвори известна дисциплина и дискретност. Може би в момента правеше точно това — различни цели, както казваше Тацу.

— Значи си съгласен с мен за „инфаркта“ на министър–председателя Охира, така ли? — попитах аз.

Той кимна.

— Играта им е прицелена надалече, но не чак толкова, че да е невероятна. Парламентарният трик се проваля. Някак си успяват да пратят Охира в болница и или предизвикват инфаркт, ако такова нещо е възможно, или поне го инсценират…

— И после е привлечен Уилсън, може би лично от бившия си приятел от БСО Уилям Кейси. Уилсън използва контактите си по целия свят и открива бивш спецназовец и настоящ гангстер, наполовина японец, наполовина руснак, който знае японски, ориентиран е в обстановката и дори страда от патологична ненавист вследствие от тормоза, на който е бил подложен като дете.

— Точно така. Той се връща в Япония и се изправя срещу якудза, като използва подавана му от Уилсън информация.

— Също като десния радикал, когото пращат срещу журналиста. За полицията и изобщо за всеки случаен наблюдател всичко си има съвършено очевидно обяснение. И онова, което всъщност се случва, остава скрито.

Тацу се намръщи.

— Трябваше сам да го видя.

— Не. Не си имал достатъчно информация, за да видиш цялата картина. Нито пък аз. Сега обаче имаме.

Пресуших халбата си.

— Ще се обърна към моя познат, за да установя какво е мястото на Сугихара във всичко това. Но Мисля, че повечето неща са ни ясни.

Той също си допи бирата и избърса уста с опакото на дланта си.

— Нали разбираш, че ако някой научи, че знаем или дори че по–голямата част ни е известна, ще е извънредно нещастен?

— Е, знаеш, че ужасно мразя да правя хората нещастни.

— Вече ти казах, почвам да се безпокоя, когато се шегуваш.

— Кой се шегува? Всъщност, ако съм направил Виктор и Уилсън нещастни, най–малкото мога да ги избавя от мъките им.